Джефри Дивър
Сълзата на дявола (31)

31.

00:45

Маргарет Лукас отвори врата на лабораторията за изследване на документи.

Надникна вътре:

— Хей? Доктор Евънс?

Никой не се обади.

„Къде се е запилял?“

Спря пред работната маса и погледна бележката на изнудвача.

„Краят е нощ“.

Може би Паркър Кинкейд не беше съвсем прав, че грешката е механична.

В известен смисъл краят наистина е нощ. Тъмнина, сън и спокойствие.

„Нощ, вземи ме. Мрак, погълни ме…“

Така си беше помислила, когато свекърва й се обади с вестта за катастрофата. Това си мислеше, докато лежеше в онази ветровита ноемврийска нощ, или може би две нощи, или три… вече не помнеше — лежеше сама, неспособна да диша, неспособна да плаче.

Това си мислеше: „Нощ, вземи ме. Вземи ме, нощ!“

Сега Лукас стоеше приведена над работната маса в лабораторията, взираше се в бележката, късата й руса коса се спускаше край очите й. Взираше се в думите, в ченгелчетата на неравните букви. Спомни си как Кинкейд бе гледал бележката, как устните му леко помръдваха, сякаш разпитваше някого.

„Краят е нощ“.

Тя тръсна глава, за да прокуди мрачните мисли, обърна се и излезе.

Отиде при асансьора. Може би Евънс я чакаше долу, при пазача. Погледна разсеяно индикатора за етажите — асансьорът слизаше.

Коридорите бяха пусти, чуваха се само леките шумове, характерни за празните сгради през нощта. Регионалното управление, в което работеше, се намираше на няколко преки от кметството и тя не идваше тук много често. Не обичаше главната щабквартира. Беше прекалено голяма. А тази нощ — и тъмна, и зловеща. Маргарет Лукас не се плашеше лесно. Спомни си, че когато Кинкейд прожектираше бележката върху стената, си беше помислила: „Прилича на призрак.“ За нищо на света нямаше да го признае. Но точно това си бе помислила.

Сега Лукас усещаше присъствието на още призраци. Тук, в тези коридори. Призраци на загинали при изпълнение на служебния си дълг агенти. Призраци на жертви на престъпления, разследвани тук.

Ами нейните призраци? О, те бяха винаги с нея. Съпругът и синът й. Никога не я изоставяха. А и тя не искаше да ги гони. Замененото дете искаше нещо да му напомня за Джаки Лукас.

Тя погледна пода пред вратата на асансьора. Забеляза тъмно петно. Какво беше? Миришеше на кафе.

Светлината от кабината освети коридора, чу се слабо скърцане. Вратата се отвори. Някой слезе от асансьора.

— О, здравей — каза Лукас. — Имам добри новини.

— Здравей, Маргарет — отвърна Сюзан Нанс; придържаше десетина папки. — Какво има?

— Току-що го картотекираха. Хванаха го в Мол.

— Убиецът от метрото ли?

— Да.

Сюзан вдигна палец:

— Страхотно. А, честита Нова година.

— И на теб също.

Лукас се качи в асансьора и слезе на партера.

На служебния вход пазачът Арти й кимна любезно за поздрав.

— Доктор Евънс тръгна ли си? — попита тя.

— Не. Не съм го виждал.

Щеше да го изчака тук. Лукас се настани на едно от удобните кресла във фоайето. Цялата потъна в него. Чувстваше се смазана от умора. Искаше вече да си е вкъщи. Знаеше, че хората говорят зад гърба й, че сигурно е страшно тъжно — самотна жена в празна къща. Това обаче изобщо не беше така. Да се прибираш сама вкъщи, е много по-приятно, отколкото да седиш в някой бар с приятелки или да излизаш на срещи с различни случайни (и скучни) мъже във Вашингтон.

У дома…

Замисли се за доклада, който трябваше да пише по случая СТРЕЛМЕТ.

Замисли се за Паркър.

„Съсредоточи се.“

После си спомни, че вече няма нужда да се съсредоточава.

Ами той? О, сигурно искаше да я покани на среща. Не можеше да не иска.

Тя обаче вече бе решила да му откаже. Той беше хубав, енергичен мъж, обожаваше децата си и домашния уют. Колко привлекателно й се струваше това. Но не, тя не можеше да го накаже така, не можеше да го накаже с мъката, която знаеше, че излъчва като отровни изпарения.

Може би Джаки Лукас щеше да сполучи с мъж като Кинкейд. Подменено дете като Маргарет обаче — никога.

Арти вдигна поглед от вестника си:

— О, забравих — Честита Нова година, агент Лукас.

— Честита Нова година, Арти.

* * *

Пожарникарите обливаха с пяна горящото вишнево дърво, тълпата постепенно се изтегляше покрай обгорения автобус с вонящите останки на Гробокопача.

„Гробокопача го няма. Край“.

През съзнанието му преминаваха стихове от Доктор Сюс и образи на странните му измислени същества.

Паркър отдаде това си състояние на комбинацията от изтощение и адреналин.

Обади се на хухалите и им обеща да се върне вкъщи до половин час. Роби разказа на баща си как някой надул пищялка точно в полунощ, събудил семейство Брадли и причинил лека паника в квартала. Стефи описа задъхано бенгалския огън в двора с объркани епитети.

— Обичам те, хухал. Скоро се прибирам.

— Обичам те, татко. Как е приятелят ти?

— Ще се оправи.

Кейдж разговаряше с един криминолог и Паркър се премести, за да не диша дима от обгорелия автобус. От останките му се носеше отвратителна миризма — не просто на изгоряла гума. Паркър много добре знаеше каква е и от мисълта, че в момента вдишва пепелта от трупа на Гробокопача, му се повдигаше.

Пред трупа на овъгления психопат и към края на тази неповторима нощ в съзнанието на Паркър, като минзухари, започнаха да изникват съвсем ежедневни притеснения. „По дяволите — помисли си, — нямам достатъчно пари, за да платя на госпожа Кавано.“ Той опипа джобовете си и извади няколко банкноти. Двайсет и два долара. Не стигаха. На път за вкъщи трябваше да се отбие при някой банкомат.

Погледна парчето хартия между банкнотите. Върху листчето бяха преписани думите от обгореното тефтерче на престъпника. Имената на двете последни цели на Гробокопача от спасения от пожара бележник.

„… две мили на юг. Р…“

„… място, което ти показах. Черн…“

— Какво е това? — попита Кейдж.

— Един спомен — отвърна Паркър и отново погледна бележката. — Само сувенир.

* * *

Едуард Филдинг спря да си поеме лъх в края на коридора, парите му тежаха.

Погледна към фоайето на десетина метра пред себе си и забеляза късата руса коса на Маргарет Лукас. По-нататък седеше пазачът и четеше вестник. Лампите в коридора бяха загасени и дори да погледнеха в неговата посока, трудно щяха да го забележат.

Той намести раницата на гърба си, стисна пистолета и пак огледа коридора. Кожените му подметки потропваха съвсем леко по плочките. Лукас гледаше в друга посока. Лесно щеше да й пръсне черепа. После, когато пазачът вдигне поглед, щеше да довърши и него.

И после щеше да е свободен да си ходи вкъщи.

Туп, туп, туп.

Започна да се приближава към жертвите си.

„Идеално.“