Джефри Дивър
Сълзата на дявола (30)

30.

00:30

Агентът бе твърде млад и затова работата във ФБР още му се струваше вълнуващо преживяване. Затова нямаше нищо против да поеме нощното дежурство на първия ден от новата година в Службата за сигурност на третия етаж на главната щабквартира.

Още повече че Луиз, колежката му, облечена с тясна синя блуза и къса черна пола, явно го сваляше.

Определено го сваляше, реши той.

Е, наистина, говореше за котката си, но по движенията й той съдеше, че всъщност го сваля. Пък сутиенът й беше черен и прозираше през блузата… Много красноречиво.

Агентът продължи да се взира в десетте видеомонитора, за които отговаряше. Луиз, седнала отляво, гледаше други десет. Мониторите бяха свързани с повече от шейсет камери, разположени на цялата територия на щабквартирата. Образът се сменяше на всеки пет секунди.

Луиз, с черния сутиен, клатеше разсеяно глава и дърдореше за къщата на родителите си в Чесапийк бей. Вътрешното устройство за оповестяване избръмча.

Не можеше да са Сам или Ралф — агентите, които двамата с Луиз току-що бяха сменили. Те имаха магнитни карти за достъп до всички помещения и щяха направо да влязат.

Агентът натисна копчето на устройството за оповестяване:

— Да?

— Аз съм детектив Харди. От Окръжното полицейско управление.

— Кой е Харди? — обърна се агентът към Луиз.

Тя вдигна рамене и отново се втренчи в мониторите.

— Да?

— Работя с Маргарет Лукас — изпращя микрофонът.

— А, по случая в метрото?

— Да.

Митичната Маргарет Лукас. Агентът работеше в Бюрото съвсем отскоро, но дори и той знаеше, че някой ден Лукас ще стане първата жена — началник на ФБР. Той натисна копчето за отваряне на вратата и се извъртя.

— С какво мога да ви помогна?

— Май съм се загубил — отвърна Харди.

— Е, случва се — усмихна се младият агент. — Накъде сте се запътили?

— Опитвам се да намеря лабораторията за изследване на документи. Излязох да си налея кафе и се изгубих.

— Документите ли? На седмия стаж. Наляво от асансьора. Няма как да се объркате.

— Благодаря.

— Какво е това? — възкликна внезапно Луиз. — Хей, какво е това?

Агентът я погледна, тя натисна едно копче, за да спре образа на една от камерите. Посочи монитора. На екрана се виждаше прострян по гръб мъж недалеч от тяхната зала, на същия стаж. Мониторите бяха черно-бели, но тъмната локва около главата му очевидно беше кръв.

— О, Господи — промълви тя и посегна към телефона. — Прилича на Ралф.

Отзад се чу леко изщракване. Луиз внезапно потрепери и изстена, блузата й се обагри с кръв.

— О — промълви тя. — Какво…

Ново изщракване. Куршумът я улучи в тила и тя заби глава в контролното табло.

Младият агент се обърна към вратата, вдигна ръце и проплака:

— Не, не.

— Без паника — каза спокойно Харди.

— Моля ви!

— Без паника. Имам няколко въпроса.

— Не ме убивайте. Моля ви…

— И така — продължи с делови тон Харди, — компютрите ви работят със „Секюрчек“, нали?

— Аз…

— Ще те оставя жив, ако ми отговориш на всички въпроси.

— Да. — По бузите на агента потекоха сълзи. — „Секюрчек“.

— Коя версия?

— Шест-нула.

— И ако не въвеждате паролата на определени интервали, в Държавната охранителна система се включва аларма, така ли?

— Да… Вижте, господине…

Тялото на мъртвата жена до него потрепери леко. По контролното табло течеше кръв.

— О, господи…

— Започнали сте смяната в полунощ, нали? — продължи бавно Харди.

— Моля ви, аз…

— В полунощ ли? — повтори детективът като учител, който изпитва бавноразвиващ се ученик.

Агентът кимна.

— Кога трябва да се въведе първата парола?

Младият агент вече плачеше със сълзи:

— В дванайсет и двайсет и една.

— А след това?

— В един и седем.

Харди погледна часовника на стената. Кимна.

— В празнични дни въвеждаме паролите по-нарядко — продължи уплашено младият агент, — затова след втората парола…

— Това ми беше достатъчно — увери го Харди, застреля го два куршума в главата и натисна копчето за отваряне на вратата.

* * *

Мъжът, чието истинско име бе Едуард Филдинг, а не Лен Харди, се запъти към асансьора.

До 1:07, когато щеше да се задейства автоматичната аларма, имаше още малко време.

Достатъчно време.

В сградата нямаше жива душа, но въпреки това той се движеше, както знаеше, че трябва да се движи. Спокойно, без следа от припряност. Така че, ако се сблъска някой от малкото останали живи агенти, те да проверят пропуска му и съдейки по поведението му, да решат, че няма нищо подозрително и да го оставят да върши важната си работа.

Той си пое дълбоко въздух, за да усети миризмата на лабораториите, на кабинетите, на моргата. Чувстваше странна възбуда, че се намира точно тук — в центъра на вселената на правозащитните служби. В главната щабквартира на ФБР. Спомни си как преди години Гробокопача поиска да го заведе в някакъв музей в Хартфорд. Филдинг се съгласи и безумецът стоя с часове пред една илюстрация на Доре по „Божествена комедия“ — Данте и Вергилий пред дверите на ада. Точно така се чувстваше Филдинг сега — че е предприел пътешествие из подземния свят.

Докато вървеше по коридорите, той се обръщаше мислено към членовете на екипа:

„Не, агент Лукас, не, Паркър Кинкейд, не, доктор Джон Евънс… Не, мотивът ми не е отмъщение срещу политиците, нито тероризъм, нито бунт срещу социалната несправедливост. Не е и алчността. Двайсет милиона ли? Господи, можех да поискам десет пъти по толкова“.

„Не, водеше ме само стремежът към съвършенство“.

Наистина идеята за съвършеното престъпление беше малко изтъркана. Докато се занимаваше с лингвистика обаче, докато търсеше точните думи за бележката до кмета, Филдинг научи нещо интересно. В една статия в „Американско списание по лингвистика“ някакъв филолог бе написал, че макар сериозните писатели да се стремят да ги избягват, клишетата имат определена стойност, защото отразяват фундаментални истини с разбираеми изразни средства.

Съвършеното престъпление. Веруюто на Филдинг.

Съвършенство… То го опияняваше. Търсеше съвършенството във всичко — в начина, по който гладеше ризата си, лъскаше обувките си, подрязваше космите в ушите си; в начина, по който планираше престъпленията; в начина, по който ги изпълняваше.

Ако Филдинг имаше талант за адвокат, той щеше да създава съвършени схеми на защита, с които да оправдава безнадеждно закъсали клиенти. Ако хранеше никаква любов към планината, той би постигнал съвършена издръжливост и би покорил Еверест.

Тези дейности обаче не го привличаха.

Привличаха го престъпленията.

Невероятно щастлива случайност, мислеше си той, да се роди без дори зачатък на съвест. Както някои хора са плешиви по рождение или някои котки — с по шест пръста. Такава му беше природата, не зависеше от условията, в които бе израснал. Родителите му го обичаха и му даваха всичко; единственият им грях бе глупостта. Баща му беше застрахователен чиновник в Хартфорд, майка му припечелваше от надомна работа. В детството му нямаше лишения, нямаше тормоз. Той просто израсна с убеждението, че законът не действа за него. Нямаше логика. Прекарвал бе часове в чудене защо човек трябва да си налага ограничения. Защо човек да не се ръководи от желанията и ума си?

Въпреки че го научи малко по-късно, Филдинг бе роден непоправим престъпник, учебникарски пример за социопат.

И така, докато учеше алгебра и биология в гимназията „Сейнт Мери“, младият човек заработи върху истинското си призвание.

И както при всички учебни предмети, това образование премина през своите възходи и неуспехи.

Филдинг в ареста за подпалване жив, приятеля на девойката, която му харесваше (трябваше просто да остави колата си три-четири преки по-далеч).

Филдинг, пребит почти до смърт от двама полицаи, които се опитваше да изнудва със снимки как травестити им правят свирки в патрулните коли (трябваше да си намери по-якичък съучастник).

Филдинг след успешното изнудване на един голям производител на консервирано месо, който давал на добитъка си ензим, предизвикващ симптоми като от ботулиново отравяне (само че не се осмели да отиде за парите, защото не беше измислил как после да се измъкне незабелязано).

Човек се учи от грешките си…

В колежа не беше интересно. Студентите в Бенингтън бяха фрашкани с пари, но оставяха стаите си отключени и кражбите не бяха никакво предизвикателство за него. От време на време се забавляваше да изнасилва колежките си — истинско предизвикателство бе да изнасилиш някоя, без тя да разбере, че върху нея се извършва престъпно деяние, Филдинг обаче търсеше удоволствие от самата игра, не от секса, затова скоро се насочи към „чисти престъпления“, като кражбите. Не към „мръсни“ като изнасилването. Той се напъна да завърши психология, за да се впусне най-сетне в истинския живот, където да практикува уменията си.

През следващите десет години в родния си Кънектикът, Филдинг се занимаваше точно с това — да се усъвършенства и да практикува. Най-вече грабежи. Избягваше такива престъпления като документна измама и подправяне на ценни книжа, защото при тях оставаха писмени свидетелства. Не се занимаваше с наркотици и рекет, защото там не можеше да работи сам, а Филдинг не се доверяваше на никого.

Когато уби за пръв път, беше на двайсет и седем.

Случайно, импулсивно престъпление, съвсем не в негов стил. Пиеше капучино в едно кафене в търговския център на Хартфорд. Видя една жена да излиза от близкия бижутериен магазин с пакет в ръка. В походката й имаше нещо странно, нещо нервно, по което личеше, че пакетът съдържа скъпа вещ.

Той се качи в колата си и я проследи. На една пуста отсечка от шосето даде газ и й пресече пътя. Ужасена, тя му хвърли пакета и го замоли да я остави.

Както седеше до шевролета й, Филдинг си даде сметка, че нито носи маска, нито е сменил номерата на колата си. Сега си мислеше, че подсъзнателно е пропуснал да извърши тези приготовления, за да види какво е да убиеш човек. Извади пистолета си от жабката и преди тя да успее да изпищи, я застреля с два куршума.

Качи се пак в колата, върна се в кафенето и си поръча друго капучино. Странно, но повечето престъпници избягват да убиват, замисли се той. Страх ги е, защото си мислят, че така вероятността да ги заловят с по-голяма. Всъщност е точно обратното. Като убиеш, шансовете ти да се измъкнеш са по-големи.

Все пак полицията от време на време си вършеше работата и на няколко пъти го арестуваха. Всеки път го пускаха. Само веднъж във Флорида го хванаха за грабеж и уликите срещу него бяха неопровержими. Той обаче си намери добър адвокат, който успя да намали присъдата, при условие че клиентът му потърси медицинска помощ в психиатрична клиника.

Мисълта за престоя зад решетките го плашеше, но следващите две години му предоставиха удивителни изживявания. В психиатричната клиника на Дейд Сити Филдинг усети вкуса на престъпленията. Миризмата им. Много, ако не повечето задържани бяха там, защото адвокатите им извадили коза с временната невменяемост. Само глупаците лежат по затвори, хитреците постъпват в болница.

След две години в клиниката и блестящо представяне пред Съдебната психиатрична комисия Филдинг се върна в Кънектикът.

Първата му работа бе да си намери място като санитар в психиатричната болница за криминално проявени лица в Хартфорд.

Точно там срещна Дейвид Хюс, доста странно същество, Филдинг предполагаше, че е бил почтен човек, преди да наръга с нож жена си на Коледа в пристъп на ярост. Убийството с нож е доста банално престъпление, но това точно бе особено интересно. След като намушкал Памела няколко пъти в белите дробове, тя изтичала до шкафа, взела пистолет и преди да умре, застреляла Хюс в главата.

Филдинг не знаеше точно какво е станало в черепа на Хюс, изразено в медицински термини.

С течение на времето между двамата се установиха странни взаимоотношения. Това вероятно се дължеше на факта, че санитарят бе първият човек, когото простреляният видя, след като дойде в съзнание. Хюс изпълняваше всички желания на Филдинг. Носеше му кафе, чистеше му, гладеше му ризите, готвеше му. Впоследствие се оказа, че Хюс е готов да изпълнява и много повече от обикновените домашни задължения — това Филдинг откри, след като една вечер дежурната сестра, Рут Милър, издърпа ръката му измежду краката си с думите: „Ще те докладвам, задник такъв“.

Скоро след това Филдинг промърмори на Хюс:

— Тази Рут Милър. Някой трябва да убие тая кучка.

— Ммм, добре — отговори Хюс.

— Какво?

— Мммм, добре.

— Ще я убиеш заради мен?

— Ммм. Ами… да.

Филдинг го изведе на разходка в парка на болницата. Разговаряха дълго.

На следващия ден Хюс се появи в стаичката на Филдинг целият в кръв, с парче огледало в ръка и помоли за малко супа.

Филдинг го изми, като си мислеше, че е трябвало да определи по-точно мястото и времето на убийството. Реши, че Хюс е прекалено способен, за да проваля таланта му за дреболии. Обясни му как да се измъкне от болницата и как да се добере до една близка барака, която Филдинг използваше за следобедни забавления с някои от бавноразвиващите се пациентки.

Тази нощ измисли как да използва слугата си най-добре.

Хартфорд, после Бостън, после Уайтплейнс, после Филаделфия. Съвършени престъпления.

А сега беше във Вашингтон.

За да извърши, както се оказваше, най-съвършеното престъпление (въпреки че лингвист като Паркър Кинкейд би възразил срещу ненужната употреба на превъзходната степен за сравнение).

През последните шест месеца прекарваше почти по осемнайсет часа на ден в планиране на кражбата. Бавно проникваше през защитната система на ФБР — маскиран като млад детектив от Статистическия отдел на местната полиция. (Беше избрал точно това фалшиво име, защото според изследванията за психологическите асоциации, които пораждат имената, „Ленърд“ звучало безобидно, а „Харди“ внушавало образа на верен другар.) Първо проникна в регионалното управление на Бюрото в окръг Колумбия, защото то се занимаваше с особено тежките престъпления на територията на града. Запозна се с Рон Коен, главния агент, и заместниците му. Научи кога главен агент Коен излиза в отпуск и кой от подчинените му ще оглави разследване от такъв мащаб. Това се оказа, разбира се, Маргарет Лукас, чийто личен живот бе изпълнен със същата жестокост, с която той оплиташе мрежите си около Бюрото.

Преписваше тонове статистически данни за несъществуващи доклади, разхождаше се до автоматите за напитки и помещенията за почивка, където четеше скришом вътрешни записки, телефонни указатели, документи по различни разследвания и служебни ръководства. Междувременно, вкъщи и в онази тайна квартира в Грейвсенд, прекарваше времето си в ровене из Интернет и изучаване на правителствените организации, полицейските процедури, системите за охрана (и, да, Паркър, начина на изразяване на чужденците!).

Филдинг бе провел стотици телефонни разговори със специалисти по вътрешно обзавеждане, работили в щабквартирата на ФБР, с бивши служители, с външни предприемачи, със специалисти по охранителни системи; задаваше им невинни въпроси: за несъществуващи синдикални сдружения, за измислени фактури. Обикновено успяваше да измъкне някоя важна подробност — да речем, относно разположението на стаите в щабквартирата, за почивните дни на служителите, за входовете и изходите. Успя да научи марката и разположението на камерите на охранителната система. Броя и постовете на пазачите. Подробности за комуникационните системи.

Изгуби месеци, докато намери идеалния второстепенен изпълнител — Гилбърт Хавъл, безделник без полицейско досие и на практика без никакви писмени свидетелства за съществуването си. Човек, достатъчно наивен, за да повярва, че брилянтен престъпник като Филдинг може да има нужда от съучастник. Човек, лесен за убиване.

Полагаше огромни усилия. Но съвършенството изисква търпение.

И после, тази сутрин, Гробокопача превърна входа на метрото в ад от куршуми, а Филдинг се появи на прага на ФБР, готов да помогне, но удобно недоволен от ролята си на пето колело в разследването. Другите агенти биха проверили по два и по три пъти надеждността му. Но не и Маргарет Лукас, бедната самотна вдовица. Защото той беше Лен Харди, който скоро щеше да остане самотен вдовец, покрусен от същата скръб като тази, от която тя вече пета година безуспешно се опитваше да се отърси.

Разбира се, тя го прие, без дори да се замисли.

Точно както бе очаквал.

Защото Едуард Филдинг знаеше, че да планираш престъпления, в наши дни е цяла наука. Дори психолозите използват формули, за да изучават мозъка на престъпниците. И все пак самият извършител — като човешко същество — често се пренебрегва. О, той знаеше, че след като решат, че главният престъпник е мъртъв, агентите ще се съсредоточат върху бележката, върху текста, върху почерка, върху следовите улики, но от компютърните си програми и скъпата си апаратура никога няма да забележат истинския гений, който стои буквално на един метър зад тях.

Асансьорът дойде и той се качи. Не тръгна обаче за седмия етаж. Натисна копчето за първото подземно ниво.

Потегли надолу.

* * *

Хранилището на ФБР е най-големият охраняван склад за веществени доказателства в страната.

Работи двайсет и четири часа в денонощието и обикновено се обслужва от двама служители, които помагат на агентите при регистрирането на уликите, а понякога и в пренасянето на по-големи предмети или при вкарването на конфискувани коли, камиони и дори яхти на ремаркета в хангарите на хранилището.

Тази вечер имаше трима дежурни, по единодушното решение на заместник-началника и Маргарет Лукас. Това се налагаше заради стойността на един определен обект, който в момента се намираше в сейфа.

Поради празничното настроение обаче двамата мъже и жената бяха доста разсеяни. Седяха около гишето за приемане, пиеха кафе и говореха за баскетбол. Двамата мъже седяха с гръб към прозорчето. Единият тъкмо казваше:

— Обожавам Родман.

— О, пууу-лиция — отвърна с преправен глас другият.

— Здравейте — прекъсна ги Едуард Филдинг.

Приближи се до гишето.

— Хей, знаеш ли какво станало с онзи човек в Мол? — попита жената.

— Не — отвърна Филдинг и я застреля в главата.

Другите двама умряха, преди да успеят да извадят оръжията си. Само единият успя да хване пистолета си „Зиг-Зауер“ в кобура.

Филдинг се пресегна и натисна копчето за вратата.

Преброи осем камери, насочени към гишето, рафтовете и сейфа, но това, което заснемаха, се предаваше до мониторите в стаята на третия етаж, а там нямаше никой, който да наблюдава хода на съвършеното престъпление.

Филдинг взе ключовете от колана на мъртвата жена и отвори сейфа. Помещението беше голямо, около седем на десет метра. Тук се съхраняваха наркотици и пари, иззети от престъпниците. Докато беше следствен за грабеж, Филдинг научи, че обвинението е длъжно да представи в съда не други банкноти, а точно онези, които са били заловени при полицейската акция, да речем, срещу някой наркопласьор или похитител. Точно затова агентите държаха парите, предназначени за откупа, тук. Всичко бе протекло по плана — кметът Кенеди, на когото Филдинг също беше съставил психологически профил, държеше парите да останат на разположение, в случай че Гробокопача се свърже с него и ги поиска.

И ето ги тук, парите.

Съвършено…

Две огромни брезентови раници с червени етикетчета на презрамките: „ВЕЩЕСТВЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО. НЕ МЕСТИ“.

Той погледна часовника си. Прецени, че му остават двайсет минути, прели Кейдж, Кинкейд и останалите агенти да се върнат от Мол.

Предостатъчно време. Стига да действа бързо.

Филдинг отвори едната торба и изтърси пачките ни пода. В брезента бяха втъкани няколко предавателя — точно както беше предвидил. В бандеролите също, както бе научил от Тоби Гелър — номер, който не очакваше. Чудеше се дали по някакъв начин и в отделните банкноти не са вкарани предаватели. Съмняваше се: Гелър не беше споменал нищо. Въпреки това, за да се увери, Филдинг извади от джоба си малък сребрист инструмент — „Трансдетект“, скенер, който регистрира и най-малкото излъчване на всякакви честоти, от инфрачервени и видими лъчи до радиовълни. Той го прокара над купчината банкноти, в случай че Бюрото е съумяло по някакъв начин да вкара микропредаватели. Апаратът обаче не регистрира никакви сигнали.

Филдинг хвърли уреда встрани (нямаше вече нужда от него) и извади изпод ризата си копринена раничка. Сам си я беше ушил от плат за парашути. Започна да я тъпче с банкноти.

Беше поискал 20 милиона долара, защото това бе логичен откуп при подобно престъпление, а също и ако мотивът е отмъщение за значително събитие като Виетнамската война.

Филдинг обаче бе в състояние да носи само 4 милиона (които би трябвало да тежат точно трийсет и два килограма). Понеже не беше особено як, той ходи в продължение на шест месеца в една зала за бодибилдинг в Бетесда, Мериленд, за да може да пренесе товара.

Стодоларовите банкноти, разбира се, се проследяваха лесно (благодарение на съвременните скенери и компютри), Филдинг обаче бе обмислил и това. След няколко дни щеше да е в Бразилия, където четирите милиона подлежащи на проследяване банкноти щяха да се превърнат в 3200000 долара в злато. Те пък от своя страна щяха да станат на 3 милиона и 200000 неподлежащи на проследяване долара.

А за няколко години те пак щяха да станат 4000000 от лихви и дивиденти.

Филдинг не съжаляваше за останалите банкноти. Престъпленията не бива да се извършват от алчност; трябва да се правят заради съвършенството.

Закопча раницата и я метна на рамо.

Излезе в коридора, олюля се под тежестта и се запъти към асансьора.

Трябваше да убие пазача на главния вход и всички членове на екипа, които бяха още в сградата. Тоби Гелър си беше отишъл вкъщи. Лукас обаче бе още тук. Тя определено трябваше да умре. При други обстоятелства нямаше да има значение дали ще я убие, или не — той криеше много внимателно самоличността си и истинския си адрес. Агентите обаче се бяха оказали много по-способни, отколкото беше очаквал. За бога, та те откриха тайната му квартира в Грейвсенд… Това доста разтревожи Филдинг. Никога не бе предполагал, че ще успеят. За щастие Гилбърт Хавъл беше ходил на няколко пъти там и съседите щяха да го разпознаят на снимките, представени им от полицаите — така агентите решиха, че наистина той е замислил престъплението.

Втората опасност за плана му дойде, когато едва не откриха, че следващото нападение ще бъде на „Рици лейди“… Той бе гледал с ужас как компютърът постепенно сглобява фрагментите от изгубения текст. Едва дочака подходящия момент да извика: „Риц“! Да не би да е „Риц — Карлтън?“ Щом чуха това, всички приеха думите му за вярното решение. Стана почти невъзможно да допуснат друга вероятност.

Така става при решаването на ребуси, нали, Паркър?

Ами той?

О, прекалено е умен, за да остане жив.

Както вървеше по пустите коридори, Филдинг се замисли, че докато той бе съвършеният престъпник, Кинкейд беше съвършеният детектив.

Какво става, когато две съвършени противоположности се срещнат?

Това обаче беше реторичен въпрос, не главоблъсканица, и той нямаше намерение да си губи времето в търсене на отговора. Стигна до асансьора и натисна копчето за повикване.