Джефри Дивър
Сълзата на дявола (28)

28.

00:00

Когато първите куршуми се забиха в дъските около Джери Кенеди, той издърпа Клер от трибуната и я накара да легне на студената земя.

Сам залегна до нея откъм посоката, от която идваха куршумите.

— Добре ли си, скъпа? — изкрещя.

— Добре съм! — Гласът й бе станал писклив от страх. — Какво става?

— Някой стреля. Сигурно е той! Убиецът, сигурно е тук!

Останаха свити един до друг. Миришеше на пръст, трева и разлята бира.

На платформата имаше един ранен — младият разпоредител. Един куршум го беше улучил, когато конгресмен Лейнър потърси укритие зад него. Изглежда нямаше други пострадали. Повечето куршуми изсвистяха, без да засегнат никого. Убиецът стреляше по двамата агенти пред трибуната, не по хората върху нея.

Сега Кенеди видя, че двамата агенти са мъртви.

Вдигна поглед и забеляза Си Пи Ардъл с черния пистолет в ръка да гледа празното пространство отпред. Стоеше изправен, дори не се беше навел.

— Агент Ардъл! — изкрещя Кенеди. — Ето го там! Ето го!

Агентът обаче не стреля. Кенеди се изправи на стълбите към трибуната и го дръпна за крачола:

— Ще избяга. Стреляйте!

Едрият агент държеше пистолета пред себе си, сякаш се цели.

— Ардъл!

— Ъммм.

— Какво чакате?

Си Пи Ардъл обаче продължаваше да гледа тревата.

След това бавно се завъртя. Погледна на север, после на изток, после на юг… Погледна Мемориала на загиналите, после дърветата, паметника на Вашингтон, знамето зад трибуната.

— Ъммм.

Агентът се завъртя още малко, докато завърши пълен кръг, и падна по гръб, вперил безжизнен поглед в небето. Чак сега Кенеди забеляза, че горната част на черепа му липсва.

— О, Господи!

Клер потрепери. От главата на мъртвия агент по стълбите рукна кръв, само на сантиметри от лицето й.

Агентът избоботи нечленоразделно за последен път и избълва кървава пяна от устата си. Кенеди хвана ръката му. Тя потръпна леко. После замря.

Кенеди се изправи. Погледна към подиума, зад който се криеха Лейнър, помощникът му и един друг конгресмен. В парка цареше мрак — не бяха включили лампите заради фойерверките, но на светлината на фаровете на полицейските коли Кенеди много добре виждаше каква суматоха е настанала.

— Какво, по дяволите, търсиш в моя град, Гробокопачо? — изсъска той. После закрещя: — Какво търсиш тук!

— Джери, лягай — замоли го Клер.

Той обаче остана прав и продължи да оглежда околността, опитвайки да различи тъмната фигура на убиеца.

Къде беше? Къде?

Тогава видя някакъв мъж в сенките, вървеше бързо покрай един ред вишневи дървета към „Конститюшън“.

Всеки момент щеше да се добере до тълпата в източната част на Мол.

Кенеди се изправи и измъкна пистолета от ръката на мъртвия агент.

— О, Джери, недей — проплака Клер. — Не! Извикай помощ.

— Няма време.

— Не…

Тя заплака тихо.

Кенеди спря и се обърна към нея. Погали я по бузата с лявата си ръка и я целуна по челото, както правеше винаги, преди да загаси лампата и да си легне до нея. След това прескочи един млад политик и жена му, залегнали на тревата, и се втурна към булеварда.

„Ще получа удар — помисли си, — ще получа удар и ще умра…“

Въпреки това не спря да тича.

Заобикаляха го познати гледки: паметника на Вашингтон, голите вишневи дървета, кулата на Смитсъновия институт, сивите неоготически постройки на музеите, туристическите автобуси…

Кенеди се задъхваше, но продължаваше да тича.

Гробокопача бе на трийсетина метра напред. Двайсет и осем метра…

Двайсет метра.

Убиецът приближаваше тълпата. Извади черен автомат изпод палтото си.

От дърветата вляво на Кенеди се чу гърмеж. После друг, още два.

„Да! — помисли си Кенеди. — Видели са го!“

Изведнъж обаче пред краката му се вдигна облаче прах, друг куршум изсвистя над главата му.

Господи! Те стреляха по него. Видели са човек с пистолет да тича след тълпата и са решили, че той е убиецът.

— Не, не! — Той се приведе, после посочи убиеца: — Той е!

Убиецът тичаше покрай дърветата, заобиколи встрани към тълпата. Само след минута щеше да е на по-малко от двайсет метра от тях и да избие стотици само с едно натискане на спусъка.

„Да става каквото ще. Да се надяваме само, че ченгетата не ги бива в стрелбата.“ Кенеди продължи да тича.

Чу се още един изстрел, но после явно някой го позна. Нечий глас, усилен от високоговорител, заповяда на полицаите да спрат стрелбата.

— Назад! — закрещя Кенеди на тълпата.

Хората обаче нямаше накъде повече да отстъпват. Бяха хиляди.

Кенеди зави към дърветата, към мястото, където бе видял за последен път Гробокопача.

„Умирам“ — помисли си. Представи си как се гърчи в агония на земята, как напразно опитва да си поеме въздух.

„И освен това, какво, за бога, се опитвам да направя? Що за идиотщина е това?“ За последен път бе стрелял на летния лагер със сина си — преди трийсет години. Тогава от три куршума никой не мина дори близо до целта, за голям срам на момчето.

„Тичай, тичай…“

По-близо до дърветата, по-близо до Гробокопача.

Агентите забелязаха накъде бяга и сигурно разбраха, че гони убиеца. Десетина мъже и жени в пълно бойно снаряжение тичаха към него.

Гробокопача излезе от храстите и насочи автомата към тълпата. Кимна, сякаш си говореше нещо.

Кенеди спря, вдигна пистолета на Ардъл и го насочи към убиеца. Не знаеше къде да се прицели. Спомни си как стояха с големия му син на стрелбището на летния лагер и как слушаха инструктора: „Натискайте леко спусъка. Не се изхвърляйте“. Момчето се засмя цинично на тези думи.

И така, тази вечер Кенеди натисна леко спусъка.

Гърмежът бе оглушителен, пистолетът подскочи високо.

Кенеди отново свали оръжието. Взря се с присвити очи през дима и се изсмя на глас.

„За бога, успях! Улучих го!“

Гробокопача лежеше на земята, стискаше лявата си ръка, лицето му бе разкривено от болка.

Кенеди стреля още веднъж. Този път пропусна, затова стреля още веднъж, още два пъти.

Гробокопача се изправи. Понечи да се прицели в Кенеди, но кметът стреля отново. Пак пропусна — куршумът отчупи парченце кора от едно дърво, — но замалко да уцели. Гробокопача се олюля. Изстреля къс откос по Кенеди. Не го улучи.

Убиецът погледна наляво, откъдето се задаваха полицаите и агентите. Прицели се към тях и натисна спусъка. Кенеди не чу нищо, не видя проблясване от цевта. Един от агентите обаче се свлече, наоколо захвърчаха откъснати тревички и пръст. Останалите агенти заеха поза за стрелба. Прицелиха се, но никой не стреля. Кенеди разбра защо — защото тълпата беше непосредствено зад Гробокопача. Със сигурност щяха да улучат някой невинен човек.

Само Кенеди имаше добра мерна линия.

Той се изправи и стреля още пет пъти в тъмния силует. Гробокопача отстъпи, отдалечи се от тълпата.

Пистолетът изщрака. Нямаше повече патрони.

Кенеди присви очи.

Тъмният силует на Гробокопача бе изчезнал.

* * *

Той се задъхва.

Нещо у него прещраква и той забравя всичко, което му е заръчал човекът, който му казва какво да прави. Забравя, че трябва да убие колкото може повече хора. Забравя какво трябва да прави, ако някой види лицето му. Иска само да се махне оттук и да се върне при Тай.

Куршумите, които изстрелва този човек, прелитат покрай него… „Той едва не ме уби“. А ако го убият, какво ще стане с детето?

Той се привежда и побягна към един туристически автобус. Двигателят работи, от ауспуха излиза дим.

Ръката го боли.

Виж каква червена роза има върху ръката му!

О, как само…_ щрак…_ как само боли.

Надява се никога повече да не изпитва такава болка. Надява се Тай никога да не изпитва такава болка.

Той се оглежда за мъжа, който го простреля. Защо го напрани? Гробокопача не разбира. Той просто правеше каквото са му казали.

И да ме мразиш в тоя час,

все още ще те любя аз.

Над Мол разцъфтяват фойерверки.

Полицаите и агентите приближават. Започват да стрелят. Гробокопача се качва на стъпалото на автобуса и се обръща. Засипва преследвачите с куршуми.

Голяма оранжева звезда избухва в небето.

„О, я виж — казва си той. — На Тай ще му хареса.“

Счупва един прозорец на автобуса и се прицелва внимателно.