Джефри Дивър
Сълзата на дявола (22)

22.

19:45

Маргарет Лукас заразглежда гостите в хотел „Риц — Карлтън“.

Двамата с Кейдж стояха близо до входа във фоайето, където се събираха стотици гости за официалните вечери и приеми. Лукас носеше собственоръчно скроено и ушито тъмносиньо костюмче. Беше изработено от скъп вълнен плат и горната част прилепваше плътно по тялото й. Отдолу носеше дълга плисирана пола. Бе предвидила специален процеп на сакото, за да е сигурна, че тежкия „Глок 10“ на бедрото й няма да развали хубавата линия на дрехата. Костюмчето много подхождаше за опера или скъпи ресторанти, но по стечение на обстоятелствата тя го бе носила само на сватби и погребения. Наричаше го „сватбарско гробарския костюм“.

Осем без петнайсет.

— Нищо, Маргарет — прозвуча в слушалката й гласът на Си Пи Ардъл.

Той стоеше на входа откъм гаража и се правеше на подпийнал гуляйджия. Беше в износени дънки и черно кожено яке. На главата си имаше шапка на „Червенокожите“, но не за да му топли, а защо то нямаше коса, която да закрива слушалката на радиостанцията му. Около хотела бяха разположени още шейсет и петима цивилни агенти и носеха повече оръжие, отколкото на оръжейно изложение.

Търсеха човек, за когото практически не знаеха как изглежда.

Вероятно бял, вероятно среден на ръст.

Вероятно със златно кръстче на врата.

Във фоайето Лукас и Кейдж оглеждаха гостите, портиерите, служителите. Никой не отговаряше на неясната им представа за Гробокопача. Лукас си даде сметка, че ръцете им са вързани.

— Кажи нещо забавно — прошепна тя.

— Какво?

— Набиваме се на очи. Прави се, че ми говориш нещо.

— Добре — усмихна се широко Кейдж. — Та какво мислиш за Кинкейд?

Въпросът я свари неподготвена:

— За Кинкейд ли? Какво имаш предвид?

— Просто се опитвам да завържа разговор — оправда се той, вдигна рамене. — Какво мислиш за него?

— Не знам.

— А, знаеш, знаеш.

— Умен е, не просто природно интелигентен.

Кейдж вдигна рамене в знак на съгласие:

— Добре. Това ми харесва.

Замълча.

— Накъде биеш? — попита тя.

— А, нищо. Нали се правим, че разговаряме.

Добре.

„Съсредоточи се…“

Огледаха още десетина души. Тя отхвърли възможността да са убийци по причини, които чувстваше инстинктивно, но не можеше да обясни.

„Природно интелигентен…“

— Добър човек е, а? — изтърси след известно време Кейдж. — Кинкейд, де.

— Да. Много ни помогна.

Кейдж се засмя по характерния си начин — сякаш искаше да каже: „Хванах ли те натясно?“.

— Помогна ни — повтори думите й.

Пак замълчаха.

— Загубил родителите си малко след като завършил колежа — продължи високият агент. — После дойде онази битка за родителските права преди няколко години. Жена му е психопат.

— Сигурно му е било тежко — съгласи се Лукас.

Изведнъж се шмугна в тълпата. Беше забелязала един посетител с подозрителна подутина под сакото. Бързо позна, че е мобилен апарат, и се върна при Кейдж. Неволно попита:

— Какво е станало? С родителите му?

— Катастрофа. Една от онези нелепи случайности. На майка му й открили рак, но успели да й го изрежат навреме. Някакъв камион обаче се врязал в колата им на Деветдесет и пета, когато отивали към „Джонс Хопкинс“ за химиотерапията. Баща му бил професор. Срещали сме се няколко пъти. Симпатичен човек беше.

— Така ли? — промърмори разсеяно тя.

— История.

— Какво?

— Това преподаваше бащата на Кинкейд. История.

Пак замълчаха.

— Искам просто да си бъбрим някакви глупости, Кейдж — заяви накрая Лукас. — Не да ми търсиш гадже.

— Ама така ли ти прозвуча? И през ум не ми е минало! Само казвам, че човек не среща много хора като Кинкейд.

— Да, да. Виж, хайде да не се разсейваме, Кейдж.

— Аз не се разсейвам. И ти не се разсейваш. Той се чуди защо си му толкова сърдита.

— Много просто. Не се грижеше за собствената си безопасност. Нали му го казах. Разбрахме се. Край.

— Той е порядъчен човек. Държи на думата си. И е умен, странно нещо е разумът. Да го видиш само как разгадава ребуси!

— Да. Сигурна съм, че е страхотен.

„Съсредоточи се.“

Тя обаче не можеше да се съсредоточи. Постоянно мислеше за Кинкейд.

Значи в неговия живот имало голяма глава „Нещастни случаи“ — смърт и развод. Своенравна жена и усилия да отгледа сам децата си. Това обясняваше част от онова, което й бе направило впечатление у него. Стените.

Кинкейд…

Изведнъж се сети за картичката.

Картичката от Джоуи.

От екскурзията, от която никога не се завърнаха — Том и Джоуи бяха при свекъра и свекърва й в Охайо. Точно преди Деня на благодарността. Шестгодишният й син й бе изпратил картичка от летището точно преди да се качат на злополучния самолет. Вероятно не повече от половин час преди машината да се разбие в замръзналите нивя.

Момченцето обаче не е знаело, че му е нужна марка, за да изпрати картичката. Сигурно я беше пуснало в пощенската кутия, преди баща му да забележи какво прави.

Пристигна една седмица след погребението. На разноски на получателя. Тя плати и три часа си игра да махне пощенската марка, залепена върху част от писмото на сина й.

„Много ни е весело, мамо. Баба и аз правихме сладки. Липсваш ми. Обичам те, мамо…“

Картичка от призрака на сина й.

В момента беше в чантичката й. Яркочервен залез над Средния Запад. Венчалната си халка държеше при другите бижута, но картичката щеше да носи постоянно със себе си до последния си час.

Шест месеца след катастрофата Лукас занесе копие от картичката за анализ на почерка на сина си.

— Който е написал това, е изобретателен и добросърдечен — бе казала специалистката по графоанализ. — Ще порасне хубав мъж. Умен и честен. И ще дарява близките си хора с много любов. Цяло щастие е да имаш такъв син.

За още десет долара специалистката й записа думите си на касета. Лукас слушаше записа веднъж на няколко седмици. Сядаше в тъмната стая, запалваше свещичка, сипваше си една чаша (или две) и слушаше какъв е щял да бъде синът й.

И изведнъж Паркър Кинкейд се появява в главната щабквартира на ФБР и важно заявява, че графоанализът е пълна глупост.

„Хората гледат на карти и говорят с покойните си близки. Това е шарлатанство“.

„Не е!“ — изкрещя мислено тя. Тя вярваше в думите на специалистката.

Трябваше да им вярва. Иначе щеше да полудее.

„Когато имаш деца, сякаш губиш част от разсъдъка си. Те ти го открадват и никога не ти го връщат… Понякога се чудя как родителите не се побъркват“.

Наблюдението на доктор Евънс. Не се беше издала пред него, но знаеше, че е напълно прав.

А сега пък Кейдж се опитва да я сватоса. Да, двамата с Кинкейд наистина си приличаха. И двамата бяха умни и високомерни. И двамата бяха загубили нещо в живота си. И двамата си бяха изградили защитни прегради: той — за да се предпази от външни опасности; тя, за да не се затвори дълбоко в себе си, където се таеше най-голямата опасност. И въпреки това инстинктът, който я правеше добро ченге, й подсказваше (по необясними причини), че нямат бъдеще. Тя почти бе успяла да се върне към „нормалния“ живот. Живееше си с кучето Жан-Люк. Имаше някои приятели. Имаше компактдискове. Спортният клуб. Шиенето. Маргарет Лукас обаче бе емоционално закотвена (ако използваме термина на ФБР за човек, който дълго не е просперирал в кариерата).

Не, тя знаеше, че след тази вечер никога повече няма да види Паркър Кинкейд. И това беше съвсем нормално…

Слушалката й изпратя:

— Маргарет… Боже господи.

Беше Си Пи Ардъл.

Тя веднага извади пистолета.

— Престъпникът ли видя? — прошепна силно в микрофона на ревера си.

— Не. Имаме неприятности. Тук настана страшна суматоха.

Кейдж също слушаше с ръка на пистолета си. Погледна Лукас и се намръщи.

— Кметът е тук — продължи Си Пи. — С десетина ченгета и — мамка му! — телевизионен екип!

— Не! — възкликна Лукас; някои от по-близко стоящите я изгледаха учудено.

— Включили са прожектори и всякакви други глупости. Тук е истински цирк!

— Идвам веднага.

* * *

— Господин кмете, това е федерална операция. Ще ви помоля да напуснете веднага.

Намираха се на закрития паркинг. Лукас веднага забеляза, че входът е платен. Това означаваше, че номерата на всички коли са записват и следователно Гробокопача нямаше да мине оттук — съучастникът му не би позволил да оставят каквото и да било свидетелство за посещението си. Кметът Кенеди и проклетите му спътници обаче се бяха насочили точно към главния вход, където убиецът веднага щеше да забележи униформените полицаи.

И, за бога, телевизионен екип!

Кенеди погледна отвисоко Лукас. Беше с глава над нея.

— Трябва да изведете гостите на хотела — заяви той. — Да ги евакуирате. Когато убиецът се появи, оставете ме да говоря с него.

Лукас се направи, че не го е чула, и се обърна към Си Пи:

— Някой от тях успя ли вече да влезе в хотела?

— Не, спряхме ги.

— Евакуирайте ги! Изведете ги! — не млъкваше Кенеди.

— Не можем да го направим. Гробокопача ще разбере, че нещо не е наред.

— Е, тогава поне ги пратете по стаите им.

— Помислете малко, кмете. Повечето от тях не са отседнали в хотела. Те са местни жители, дошли за приемите и официалните вечери.

Лукас погледна към главния вход на хотела и улицата отпред. Нямаше много хора — магазините бяха затворени за празниците.

— Може да се появи всяка минута — прошепна гневно тя. — Налага се да ви помоля да напуснете.

Помисли дали да не добави „сър“, но не го направи.

— Тогава ще се наложи да се обърна към по-висша инстанция. Кой ви е началник?

— Аз — обади се Кейдж. Изгледа студено кмета. — Тук нямате никакви правомощия.

— Кажете тогава кой е вашият началник.

— Някой, с когото няма да ви е много приятно да разговаряте, повярвайте ми.

— Оставете аз да преценя.

— Не — отсече Лукас; погледна часовника си. — Гробокопача може да влезе в сградата всеки момент. Нямам време да се разправям с вас. Заповядвам вие и хората ви да напуснете веднага!

Кенеди погледна помощника си… как се казваше? Май беше Джефрис. Един репортер снимаше целия разговор.

— Няма да позволя на ФБР да рискува живота на всички тези хора. Ще…

— Агент Ардъл, арестувайте кмета.

— Не можете да го арестувате — възрази Джефрис.

— Напротив, може — сряза го гневно Кейдж; раменете му направо затанцуваха. — И вас може да арестува.

— Раз карай го — нареди Лукас.

— В ареста ли?

Лукас се замисли:

— Не. Само остани с него и го дръж далеч от нас, докато не свърши операцията.

— Ще извикам адвоката си и…

Гневът я заслепи. Тя го погледна в очите и насочи пръст към гърдите му:

— Кмете, това е моя операция и вие ми пречите. Ще ви оставя да си тръгнете в компанията на агент Ардъл или, бог ми е свидетел, ще ви изпратя в ареста. От вас зависи.

Последва мълчание. Лукас отмести очи от кмета, заоглежда внимателно паркинга, тротоарите, тъмните ъгли. Никаква следа от някой, който може да бъде Гробокопача.

— Добре — склони Кенеди. Кимна към хотела: — Но ако тази вечер се пролее кръв, на вас ще ви тежи на съвестта.

— Такава ми е работата — отвърна тя; спомни си, че същото бе казала и на Кинкейд. — Хайде, Си Пи.

Агентът придружи кмета до лимузината му. Джефрис загледа злобно Лукас, но тя му обърна гръб и двамата с Кейдж се върнаха в хотела.

— По дяволите! — изруга Кейдж.

— Не, мисля, че всичко е наред. Не вярвам Гробокопача да е забелязал нещо.

— Не това имах предвид. Помисли само: щом Кенеди знае, че сме тук, значи информацията е изтекла отнякъде. Кой, но дяволите, мислиш, че се е разприказвал?

— О, много добре знам кой е.

Тя извади телефона си и набра.

* * *

— Детектив — изсъска Лукас; с мъка сдържаше гнева си, — знаеш, че информацията за тактическите операции е строго секретна. Би ли ми изтъкнал основателна причина да не те изправя на съд за това, което си направил?

Тя очакваше Лен Харди да отрича или поне да измисли някакво тъпо оправдание, че е сгрешил или че са го подмамили, но за нейна изненада той отвърна рязко:

— Прави каквото щеш, но Кенеди искаше възможност да преговаря с престъпника и аз му я дадох.

— Защо?

— Защото ти си готова да жертваш живота на… колко — десет души? Двайсет?

— Ако така ще спра убиеца — да!

— Кенеди каза, че ще преговаря с него. Ще го убеди да вземе парите. Той…

— Знаеш ли, че се появи с някакъв скапан телевизионен екип?

— Какво? — заекна Харди.

— Телевизионен екип. Всичко е било театър за пред медиите. Ако Гробокопача беше видял прожекторите и униформените полицаи… просто щеше да си тръгне и да намери друга мишена.

— Той твърдеше, че искал да говори с него. Не предполагах, че ще го използва да си вдига имиджа.

— Е, точно за това искаше да го използва.

— Гробокопача…

— Не мисля, че е видял нещо.

Последва кратко мълчание. Харди въздъхна:

— Съжалявам, Маргарет. Просто исках да направя нещо. Не исках да загиват повече хора. Съжалявам.

Лукас стисна по-силно апарата. Знаеше, че трябва да го изгони, да го изрита от екипа. Вероятно да докладва и пред Полицейската дисциплинарна комисия. Представи си обаче как младият мъж се връща унил в дома си, дом, тих като онзи, в който се бе прибирала всяка вечер през годината след смъртта на Том и Джоуи — тишина, от която болеше, сякаш любимият ти е ударил плесница. Той щеше да прекара нощта сам, съкрушен от тъга по Ема — любимата жена на границата между живота и смъртта.

Харди явно усети колебанието й, защото помоли:

— Няма да се повтори. Дай ми шанс…

— Добре, Лен. Ще говорим по-късно.

— Благодаря, Маргарет.

— Трябва да продължаваме с операцията.

Тя изключи рязко телефона и ако Харди каза нещо друго, не го чу. Върна се във фоайето на „Риц — Карлтън“.

Лукас за втори път извади пистолета, скри го отстрани под сакото си и започна да обикаля из тълпата. Кейдж потропа по часовника си. До осем оставаха пет минути.

* * *

Те гледаха тъмните води през парапета и се шегуваха за „Титаник“, ядяха скаридите и оставяха пилешките дробчета, говореха за вино и за лихви, и за предстоящи избори, и за политически скандали и гафове.

Повечето мъже носеха смокинги или официални костюми, повечето жени бяха в тъмни рокли, стигащи на два сантиметра над дъските на палубата.

— Не е ли красиво? Вижте само каква гледка.

— Ще видим ли фойерверките?

— Къде се загуби Ханк? Отмъкна ми бирата.

На яхтата имаше стотина развеселени пасажери. Корабчето разполагаше с три палуби и четири бара. Сред празничната тълпа цареше оживление.

Адвокати и лекари, откъснали се за няколко часа от проблемите на клиентите и пациентите си. Родители, отдъхващи си от грижите покрай децата. Любовници, замечтали се за празна каюта.

— … и какво ще прави чух, че щял да се кандидатира, но избирателите не стрували защо му трябва о ами Сали Клер Том наистина ли са наели тази къща в Уорънтън е не знам как могат да си го позволят…

Минутите течаха, наближаваше осем.

Всички бяха щастливи.

Приятни хора, които се наслаждават на пътуването, наслаждаваха се на компанията на приятелите си.

Радваха се на гледката, която щеше да им се разкрие, когато започнат фойерверките, радваха се на възможността поне една вечер да празнуват далеч от столицата.

Радваха се на любезното отношение на екипажа и келнерите на борда на луксозната яхта „Рици лейди“, която царствено се поклащаше край кея на река Потомак, на три километра южно от моста на Четиринайсета улица.