Джефри Дивър
Сълзата на дявола (20)

20.

19:00

Столицата на свободния свят!

Колата на Кейдж за пореден път пропадна в дупка.

— Проклет град — изсъска той.

— Внимавай — предупреди Паркър.

Кимна към парчетата стъкло, които крепеше внимателно, като новородено, в скута си. Бе погледнал жълтите листове, но те бяха прекалено обгорели, за да разчете имената на третата и четвъртата цел. Трябваше да ги анализира в лабораторията.

Продължиха по разбития паваж, под отдавна изгорели улични лампи, които никой не си беше дал труда да подмени, покрай голи колове, върху които някога са висели пътни знаци, отдавна откраднати или съборени от вятъра.

Още дупки.

— Не мога да си обясня защо още живея тук — вдигна рамене Кейдж.

Летяха с пълна скорост по тъмните вашингтонски улици към щабквартирата. В колата, освен Паркър се возеше и доктор Джон Евънс.

— А пък ако завали и сняг, провалът ни ще е пълен — добави агентът.

Разчистването на снега не беше сред приоритетите на градската управа и една снежна буря щеше много да затрудни отряда на Джери Бейкър, ако открият скривалището на Гробокопача или следващата му цел.

Евънс говореше по клетъчния си телефон, очевидно с някого от семейството си. Гласът му звучеше напевно, сякаш успокоява дете, но по откъслечните фрази, които долавяше Паркър, изглеждаше, че разговаря с жена си. Стори му се странно един психолог да разговаря така с друг възрастен човек. Но кой бе Паркър, та да говори за взаимоотношения? Когато Джоан се напиеше или изпаднеше в истерия, той често бе опитвал да я успокои, сякаш е десетгодишно момиченце.

Кейдж извади своя мобилен телефон и се обади в болницата, за да провери за състоянието на Гелър.

Затвори и съобщи на Паркър:

— Късметлия е. Леко обгазяване и изкълчен пръст на крака при скока през прозореца. Нищо сериозно. Ще го задържат за през нощта, но това е само за всеки случай.

— Трябва да получи награда — предложи Паркър.

— О, това е сигурно. Не се тревожи.

Паркър също кашляше леко. Още му беше лошо и усещаше острия вкус на дима в устата си.

Минаха още няколко пресечки. Ненадейно Кейдж изпусна ни в клин, ни в ръкав:

— Е?

— Е? — повтори Паркър. — Какво „Е“?

— Ами, още ли се забавляваме като в доброто старо време? — поясни агентът и шляпна по волана.

Паркър се направи, че не го е чул; набута едно парченце обгоряла хартия отново между стъклата.

Кейдж изпревари една по-бавна кола. След известно време настоя:

— Как е интимният ти живот? Има ли някоя?

— Точно сега не.

Всъщност от последната му по-дълготрайна връзка с жена бяха изминали девет месеца. Лин му липсваше. Беше с десет години по-млада от него, красива, стегната. Много хубави мигове бяха прекарали заедно — тичане, вечери, екскурзии до Мидълбърг. Липсваше му жизнеността й, чувството й за хумор (когато за пръв път я покани вкъщи, тя погледна подписа на Франклин Делано Рузвелт и съвсем сериозно заяви: „О, чувала съм за него. Той е основал веригата антикварни магазини «Франклин майнт». Имам цялата му колекция порцеланови напръстници“). Майчиното й чувство обаче не се беше развило дори на трийсетгодишна възраст. Тя обичаше да ходи с децата на театър или кино, но Паркър виждаше, че грижите за хухалите (и за него) скоро ще се превърнат в бреме за нея. За любовта, както и за безгрижния живот, си има време, така смяташе Паркър. Накрая стигнаха до споразумение, че след няколко години, когато тя бъде готова да гледа деца, могат отново да започнат по-сериозна връзка. И двамата съзнаваха, че раздялата е за добро.

— Аха — отбеляза Кейдж. — Значи просто си седиш вкъщи.

— Да, и си крия главата в пясъка като Ози.

— Като кого?

— Това е герой от една детска книжка.

— Нямаш ли чувството, че животът продължава да тече, а ти го изпускаш?

— Не, Кейдж, нямам такова чувство. Имам чувството, че децата ми растат и аз не го изпускам.

— Това е важно. Да, да. Сигурно е важно.

— Много е важно.

Евънс още говореше по телефона. Казваше на жена си, че я обича. Паркър насочи вниманието си към друго, за да не го слуша. Думите на психолога го потискаха.

Кейдж най-сетне изплю камъчето:

— Какво мислиш за Лукас?

— А ти какво мислиш? Способна е. Ще успее. Може да стигне върха. Ако преди това не се пръсне.

— Да се пръсне ли?

— Да, като електрическа крушка.

— Добра шега — засмя се Кейдж. — Не за това обаче те питах. Какво мислиш за нея като жена?

Паркър се закашля. Потрепери при спомена за куршумите и пламъците.

— Опитваш да ни събереш, а, стари своднико?

— Разбира се, че не. Просто ми се иска да не е толкова самотна. Ти си забавен човек. Можете да поизлезете.

— Кейдж…

— Не е омъжена. Няма гаджета. И, не знам дали си забелязал, доста е хубавичка. Не мислиш ли?

„Разбира се, че така мисля. За полицайка…“

Разбира се, че Лукас привличаше Паркър — и то не само с външния си вид. Още помнеше погледа й, когато наблюдаваше как Роби се качва по стълбите. Пътят към сърцето на мъжа минава през децата му.

Той обаче отговори:

— Чакай само да свърши този случай, няма изобщо да се сети за мен.

— Така ли мислиш? — попита саркастично агентът.

— Нали я чу? Как само ме наруга заради пистолета…

— По дяволите, просто не иска да те върне на децата ти в дървено пардесю.

— Не, не е само това причината. Аз заплашвам да й отнема водещата роля в разследването, а това не й харесва. Само че трябва да знае едно — ще продължавам да й се меся, стига да сметна за необходимо.

— Е, това е.

— Какво?

— Все едно слушам нея. Да не сте близнаци…

— Кейдж, стига!

— Виж, единственото занимание на Маргарет е да гони престъпници. Разбира се, че е ужасно амбициозна, но това е добро качество при нея. Тя е вторият най-способен следовател, когото познавам. — Паркър се направи, че не забелязва многозначителния поглед, с който бяха изречени тези думи. Кейдж се замисли за миг, после продължи: — Знаеш ли какво е хубавото на Лукас? Че се грижи сама за себе си.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Сега ще ти обясня. Преди два месеца влязоха с взлом в дома й.

— Къде живее?

— В Джорджтаун.

— Там се случват такива неща…

Колкото и да харесваше Вашингтон. Паркър никога не би живял там, заради децата.

— Прибира се вкъщи — продължи Кейдж — и заварва вратата разбита. Кучето й тича из двора и…

— Куче ли има? Какво?

— Де да знам? Не разбирам от кучета. Голямо и черно. Чакай да свърша. Та уверява се тя, че кучето е добре и вместо да се обади в полицията, отива при джипа си, слага си бронирана жилетка, взима си автомата МР5 и сама проверява къщата.

Паркър се засмя. Абсурдно бе да си представи, която и да било друга стройна блондинка да се промъква из някоя къща с автомат с лазерен мерник в ръце. За Лукас обаче това му се струваше съвсем нормално.

— Още не схващам какво искаш да ми кажеш, Кейдж.

— Нищо не искам да ти кажа. Само — че Лукас няма нужда някой да се грижи за нея. При съвместния живот, нали се сещаш, мъж и жена… не смяташ ли, че така е най-добре? Никой да не се грижи за никого. Това е правило. Можеш да си го запишеш.

Паркър предположи, че агентът говори за Джоан. Кейдж ги бе виждал заедно десетки пъти. Вярно беше, че Джоан привлече Паркър, защото търсеше някой да се грижи за нея, а той бе загубил родителите си малко преди да се запознаят и беше отчаян до побъркване. Паркър си спомни речта на Лукас преди няколко часа в Грейвсенд. Може би точно това му бе направило най-голямо впечатление у нея, не толкова способностите и самостоятелността й.

Продължиха известно време в мълчание.

— МР5, а? — попита накрая Паркър; представи си тежкия автомат на „Хеклер и Кох“.

— Да. Твърдеше, че най-много се тревожела да не би, ако се наложи да стреля по престъпник, да повреди някой от гоблените си. Тя и шие много добре. А какви бродерии прави, няма да повярваш.

— Казвал си ми го вече. А престъпника, залови ли го?

— Не. Бил избягал вече.

Паркър си спомни как се беше разгневила в Грейвсенд.

— Защо мислиш, че ми се нахвърли така? — попита.

След кратко замисляне агентът отговори:

— Може би ти завижда.

— Да ми завижда ли? Какво имаш предвид?

Кейдж обаче не пожела да отговори:

— Не ми е работа да говоря такива неща. Просто го имай предвид и не й се връзвай.

— Не виждам логиката, Кейдж. Как така ще ми завижда?

— Приеми го като една от твоите главоблъсканици. Трябва или сам да се досетиш, или тя да ти каже отговора. Това е нейна работа. Аз няма да ти подсказвам повече.

— Какво ме интересува Маргарет Лукас?

Кейдж обаче не отговори; завъртя рязко волана, за да избегне поредната яма.

Евънс бе приключил разговора и си наля ново кафе от термоса. Досега бе изпил поне литър. Този път Паркър прие поканата му и отпи няколко глътки от горчивата течност.

— Как е семейството? — попита той.

Психологът се усмихна накриво:

— Дължа много игри на децата.

— Колко имате?

— Две.

— И аз. На колко са години?

— В пубертета са. Големи разбойници. — Лекарят явно не искаше да дава повече подробности. — А вашите?

— На осем и на десет.

— А, имате още няколко спокойни години.

— Най-добре е с внуците — намеси се Кейдж. — Мен слушайте. Играеш с тях, оставяш ги да се мърлят, да се мажат със сладолед, глезиш ги, а после ги изпращаш на родителите им. Сядаш пред телевизора и си пиеш бирата. Нещо да кажете?

Продължиха известно време в мълчание, накрая Евънс попита:

— Каква е тази случка със сина ви?

— Чували ли сте за Лодкаря?

Кейдж погледна тревожно Паркър, после отново насочи вниманието си към пътя.

— Помня, че го писаха по вестниците — отвърна Евънс. — Не знам обаче подробности.

Паркър се изненада: убиецът бе тема номер на медиите в продължение на месеци. Вероятно лекарят живееше отскоро в града.

— Сериен убиец, който действаше в Северна Вирджиния и Южен Мериленд. Преди четири години. Отвличаше жени, изнасилваше ги, убиваше ги и оставяше труповете на някоя лодка или сал. Два пъти в река Потомак. В Шенандоа. В езерото Бърк във Феърфакс. Уликите сочеха един мъж от Арлингтън, но нямахме достатъчно доказателства, за да го арестуваме. Най-накрая успях да го свържа с едно от убийствата по една бележка. Специалните служби го арестуваха. Осъдиха го, но успя да избяга от затвора. Тогава тъкмо водехме борбата за попечителство над децата с бившата ми съпруга. Съдът ме беше определил за временен настойник. Живеехме с децата и една прислужница във Фолс Чърч. Една нощ, около дванайсет. Роби се разпищя. Втурнах се в стаята му. Лодкарят се опитваше да разбие прозореца.

Евънс се намръщи. Внимателно изучаваше Паркър с бледите си очи.

Дори сега, след толкова години, спомените караха Паркър да настръхна. Не толкова видът на зловещото лице, което го гледаше през стъклото, колкото ужасът на детето му. Сълзите му, треперещите му ръце. Реши да не разказва на Кейдж и Евънс подробности за следващите пет минути (бяха му се сторили часове!): как избяга с децата в стаята на прислужницата, как затискаше вратата и слушаше стъпките на Лодкаря из къщата. Накрая, тъй като полицаите от шерифството на Феърфакс още ги нямаше, излезе в коридора със служебния си револвер.

Даде си сметка, че Евънс го гледа още по-внимателно отпреди. Почувства се като пациент. Лекарят забеляза изражението му и отмести поглед.

— Застреляхте ли го? — попита.

— Да.

„Револверът гърми прекалено силно!“, бе помислил, когато натискаше спусъка. Знаеше, че гърмежът ще усили допълнително ужаса на Роби и Стефи.

Колата спря пред щабквартирата, Евънс прибра термоса в раницата си и хвана Паркър за ръката. Погледна го в очите:

— Знаете ли какво ще направим?

Паркър вдигна вежди.

— Ще хванем този мръсник и ще се приберем при семействата си, където ни е мястото.

„Дано!“ — помисли си Паркър.

* * *

Екипът се събра в лабораторията за анализ на документи.

Маргарет Лукас говореше по телефона.

Паркър я загледа. Многозначителният й поглед го накара да си спомни думите на Кейдж:

„Може би ти завижда…“

Тя сведе очи към бележника си. Почеркът й привлече вниманието му. Завидна точност и икономичност. Без излишни заврънкулки.

Паркър остави стъклата върху работната маса.

Лукас затвори телефона и заговори:

— Къщата е изгоряла до основи. Криминолозите извършват оглед, но нищо не е останало. Компютърът и дискетите са безвъзвратно изгубени.

— А къщата, от която стреляше Гробокопача? — поинтересува се Кейдж.

— Празна като тексаска библиотека — отвърна мрачно тя. — Този път има гилзи, но той е бил с…

— Гумени ръкавици — завърши с въздишка Паркър.

— Да. С гумени, когато е зареждал автомата. И с кожени, когато е влизал в апартамента. Не е оставил никаква следа.

Телефонът иззвъня и Лукас се обади:

— Ало?… А, добре. — Вдигна поглед: — Сюзан Нанс се обажда. Получила е допълнителна информация от Бостън, Уайтплейнс и Филаделфия по случаите, за които говореше Чизман. Ще я включа към високоговорителя. — Натисна едно копче. — Продължавай, Сюзан.

— Открих водещите детективи по разследванията. Излиза, че няма добри улики. Никакви отпечатъци, никакви свидетели. Всички случаи са още отворени. Изпратихме им снимката на изнудвача, но никой не го разпозна. Всички обаче казаха нещо странно. Нещо общо за трите случая.

— Какво? — попита Паркър, докато внимателно почистваше стъклата с обгорените листове.

— Най-общо, че степента на насилието е необичайно висока в сравнение със стойността на откраднатото. В Бостън са взели само един часовник.

— Само един часовник? — възкликна Си Пи Ардъл. — Нямало ли е какво друго да отмъкне?

— Имало е. Излиза обаче, че само това е искал. Бил е „Ролекс“, но все пак… Струва не повече от две хиляди. В Уайтплейнс пък отмъкнал трийсет хиляди. Във Филаделфия, с убийствата в автобуса, откупът е бил само сто хиляди.

А във Вашингтон искаше двайсет милиона долара, помисли си Паркър. Престъпниците се стремяха към все по-голяма печалба.

Лукас очевидно си бе помислила същото.

— Може ли да се говори за прогресиране на насилието? — попита тя Евънс.

Психологът поклати глава:

— Не. Изглежда такова, но прогресиращите престъпници винаги се водят от нагона. Извършването на все по-тежки деяния с характерно за авторите на сексуални престъпления.

Потърка брада с опакото на кокалестата си ръка. Космите бяха къси, като че си я беше пуснал наскоро, и сигурно го сърбеше.

— Увеличават насилието, защото престъплението не ги задоволява — продължи той. — В престъпления за лична изгода обаче рядко се наблюдава прогресиране на насилието.

Паркър чувстваше, че загадката все повече се усложнява.

А може би се опростяваше.

И в двата случая не виждаше логично обяснение и това го смущаваше.

Той привърши с почистването на стъклата и насочи вниманието си към листовете между тях. Пораженията от огъня бяха по-големи, отколкото очакваше.

Все още имаше възможност да се прочетат някои от писанията на престъпника върху по-големите парчета. Това се прави, като повърхността на овъглената хартия се облъчва с инфрачервена светлина. Изгорялото мастило отразява различно от изгорялата хартия и обикновено дори върху изпепелени листове може да се прочете голяма част от написаното.

Паркър внимателно постави стъклата с обгорената хартия върху източника на инфрачервени лъчи „Фостър и Фриман“. Приклекна и взе една лупа (помисли си: „Този проклет Гробокопач ми унищожи петстотиндоларовата старинна «Лийц»“).

Харди погледна листа:

— Лабиринти. Рисувал е лабиринти.

Паркър не обърна внимание на тази страница, съсредоточи се върху листа, на който се споменаваше театър „Мейсън“. Предполагаше, че отдолу изнудвачът е записал следващите две цели — за осем и дванайсет часа през нощта. Точно тази страница обаче бе в по-лошо състояние.

— Добре, виждам няколко неща — промърмори той.

Присви очи, взря се през лупата в друга част на листа.

Поклати глава:

— Мамка му…

— Какво? — полюбопитства Си Пи Ардъл.

— Целите, които Гробокопача вече е поразил, са напълно четливи. Станцията на метрото и театъра. Следващите две обаче… Не мога да ги разчета. Целта за полунощ, последната… тя е по-лесна за разчитане. Записвай, Харди.

Детективът грабна химикалка и бележник:

— Давай.

Паркър присви очи:

— Прилича на „място, което ти…“ Я да видим. „Място, което ти… показах“. Тире. После думата „черен“. Не, „черн…“ После има дупка. Не може да се възстанови.

Харди прочете:

— „Място, което ти показах“, тире, „черн…“

— Точно така. — Паркър вдигна глава. — Какво, по дяволите, е имал предвид?

Никой нямаше представа.

Кейдж погледна часовника си:

— Какво можеш да прочетеш за удара в осем часа? Трябва да се съсредоточим върху него. Остава по-малко от час.

Паркър се зае с третия ред от списъка. Взира се в него около минута. Започна да диктува:

— „… три километра на юг. Р…“ След това обаче нищо не се чете. Виждам много черти, но не и цели букви.

Взе бележника от Харди, отиде при черната дъска и преписа:

„… три километра на юг. Р…“

„… място, което ти показах — черн…“

— Какво означава това — зачуди се Кейдж. — Какво, по дяволите, е имал предвид?

Паркър нямаше представа.

Върна се на масата и се взря в стъклата, като дете, което гледа заплашително някой хулиган в училищния двор.

Обгореният лист обаче не се предаваше лесно.

— Три километра на юг от какво? — промърмори. — „Р“. Какво е това „Р“?

Въздъхна.

Вратата на лабораторията се отвори и Паркър подскочи от радост:

— Тоби!

Тоби Гелър влезе с несигурна походка. Беше се изкъпал и преоблякъл, но още миришеше на пушек и кашляше от време на време.

— Хей, момче, нямаш работа тук! — смъмри го Кейдж.

— Да не си полудял? Връщай се вкъщи! — нахвърли се върху него Лукас.

— В пустата ми ергенска квартира ли? След като съм вързал тенекия на вече бившето си гадже? Идеята не ми харесва.

Той понечи да се засмее, но вместо това се закашля. Спря и си пое дълбоко въздух.

— Как си, друже? — попита Си Пи Ардъл.

Прегърна горещо Гелър. По лицето на едрия мъж се четеше загриженост.

— Дори не си дадоха труда да определят степента на изгарянията ми — обясни Гелър. — Нищо по-сериозно от обикновено слънчево изгаряне. — Закашля се отново. — Е, освен белите дробове. Явно и аз съм дишал прекалено дълбоко като някои президенти. И така. Докъде сме стигнали?

— До бележника — отвърна тъжно Паркър. — Трудно ми е да ти го кажа, но не успяхме да прочетем много.

— Ох.

— Точно така, „ох“.

Лукас погледна работната маса. Приближи се до Паркър. Вече не миришеше на сапун, а на дим.

— Хмм — изсумтя.

— Какво?

Тя посочи късчетата овъглена хартия:

— Някое от тези парченца може да съвпадне след Р-то, не смяташ ли?

— Може.

— Това на какво ти напомня?

Паркър погледна листа:

— На пъзел.

— Точно така. Е… нали си Любителят на главоблъсканици. Не можеш ли да ги сглобиш?

Паркър отгледа стотиците парченца овъглена хартия. Щеше да отнеме часове, дори дни. Хрумна му обаче нещо:

— Тоби?

— Да?

Младият агент се закашля, докосна опърлената си вежда.

— Има ли компютърна програма за решаване на анаграми?

— Анаграми ли?

За най-голямо учудване на Паркър се обади не друг, а татуираният Си Пи Ардъл — мъжагата, за когото човек би предположил, че размърдва мозъка си само за да прецени коя бира е по-евтина.

— Ами да — сглобяваш различни думи от определени букви. Като в-о-л, л-о-в.

— О, разбира се, има такива — потвърди Гелър. — Ама, Паркър, ти нали твърдеше, че никога не би използвал компютър, за да разрешиш някоя загадка?

— Ааа, шегувах се.

Той се усмихна на Лукас. Тя го удостои с кратък поглед и отново обърна каменните си очи към останките от бележника.

— Да се заемем с откъса „… три километра. Р…“. Виж дали някоя от буквите в отделните парченца не пасва. Можеш ли да ги сглобиш?

Гелър се засмя:

— Страхотна идея. Ще сканираме бележката. Така ще имаме стандарт от всички букви. След това ще снимаме парченцата с дигиталния апарат на инфрачервен филтър, за да премахнем фона на обгорената хартия. Така ще получим само фрагменти от букви. После ще ги сглобя на компютъра.

— Ще стане ли? — попита Харди.

— Разбира се. Само не знам колко време ще ни отнеме.

Гелър извади дигиталния фотоапарат и направи няколко снимки на листа от обгорения бележник и на писмото до кмета. Свърза апарата с компютъра и започна да прехвърля снимките.

Пръстите му затанцуваха по клавиатурата. Останалите запазиха мълчание.

Пронизителен звън на клетъчен телефон ги стресна.

Паркър подскочи от изненада и бързо извади телефона си. На дисплея бе изписан домашният му номер.

— Ало?

— Паркър — прозвуча гласът на госпожа Кавано.

Сърцето му подскочи. В слушалката се чуваше хлипането на Роби.

— Какво е станало? — попита той, опитвайки да потисне тревогата си.

— Всички са добре — побърза да го успокои тя. — И Роби е добре. Само малко се уплаши. Сторило му се, че в задния двор се криел някакъв мъж. Лодкаря.

Само това не…

— Няма никой. Запалих външната лампа. Кучето на господин Джонсън пак се отвързало и скачаше из храстите. Нищо страшно. Роби обаче се уплаши.

— Дай да го чуя.

— Татко? Татко!

Момченцето заекваше от ужас. Никой друг звук не можеше да разтревожи Паркър повече от този. Той опита да си придаде бодър тон:

— Здравей, Роби! Какво става?

— Погледнах навън…

Детето заплака. Паркър затвори очи. Ужасът на сина му се предаваше и на него. Момченцето продължи:

— И ми се стори, че го видях. Лодкаря. Беше… Страшно.

— Не се ли сети, че там има само храсти? Утре ще ги отрежем.

— Не, този път беше при гаража.

Паркър се ядоса на себе си. С целия си мързел бе оставил вратата на гаража отворена, а вътре беше пълно с боклуци, които можеха да заприличат на човек в тъмното.

— Помниш ли какво правим в такива случаи?

Мълчание.

— Роби? Помниш ли?

— Взимам си щита.

— Много добре. Ами шлема? — Паркър вдигна поглед и забеляза, че Лукас го съзерцава в унес. — Сложи ли си шлема?

— Да — отвърна момченцето.

— А лампите?

— Ще ги включим.

— Колко лампи?

— Всички до последната — изрецитира момченцето.

О, тежко му беше да слуша гласа на сина си… И да знае какво му предстои. Огледа лабораторията, лицата на хората, които за една вечер се бяха превърнали в нещо повече от братя за него. Помисли си. „Можете, с малко късмет и силна воля, да преживеете без жените си, без приятелите си, без колегите си. Но не и без децата си. Никога. Те притежават сърцето ти завинаги.“ По телефона каза:

— Идвам веднага. Не се тревожи.

— Наистина ли? — попита момченцето.

— Ще карам с пълна скорост.

И затвори. Всички го гледаха безмълвно.

— Трябва да тръгвам — каза той на Кейдж. — Ще се върна, но сега трябва да вървя.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Харди.

— Не, благодаря, Лен.

— За Бога, Паркър — започна Кейдж, поглеждайки часовника. — Съжалявам, че се е изплашил, но…

Маргарет Лукас му направи знак да мълчи:

— Гробокопача няма как да разбере за участието ти в разследването. Въпреки това ще изпратя двама агенти пред дома ти.

Той помисли, че ще опита да го убеди да остане, но тя добави тихо:

— Тръгвай. Остани колкото е нужно.

Паркър я погледна в очите. Зачуди се дали не е успял да разгадае лабиринта специален агент Лукас.

Или пак бе попаднал на грешна следа?

Той понечи да й благодари, но си даде сметка, че думите биха развалили магията. Кимна и забърза към вратата.

Когато излизаше, само гласът на Гелър нарушаваше тишината.

— Хайде, хайде — молеше той компютъра, като отчаян комарджия, насърчаващ губещия кон, на който е заложил.