Джефри Дивър
Сълзата на дявола (2)

2.

10:00

— Татко, разкажи ми за Лодкаря.

Паркър Кинкейд се сепна. Остави чугунения тиган, който миеше.

Беше се научил да не се притеснява от въпросите на децата (е, поне не го показваше). Усмихна се на деветгодишния си син и избърса ръце в една кърпа.

— Лодкарят ли? Разбира се. Какво искаш да ти кажа за него?

Кухнята в дома на Паркър, във Феърфакс, Вирджиния, ухаеше на празнични гозби. Лук, босилек, розмарин. Момчето се загледа през прозореца и не отговори.

— Хайде — насърчи го Паркър. — Казвай смело.

Роби беше рус, със сини очи като майка си. Носеше червена риза „Айзъд“ и тъмни панталони, стегнати с колан „Ралф Лорън“. Тази сутрин перчемът му бе зализан надясно.

— Такова… Знам, че е мъртъв и така нататък…

— Точно така — съгласи се Паркър.

Не добави нищо повече. („Никога не казвай на децата повече от това, за което питат“ бе едно от основните правила в „Ръководство за самотни родители“ — помагало, което съществуваше само в съзнанието на Паркър, макар че той се допитваше до него постоянно.)

— Просто навън… понякога ми се струва, че е той. Такова… поглеждам навън и сякаш го виждам.

— Какво правим в такива случаи?

— Слагам си шита и шлема — изрецитира момчето — и ако е тъмно, запалвам лампата.

Паркър остана прав. Обикновено, когато обсъждаше нещо с децата, предпочиташе да седне и да ги гледа в очите, но в случая с Лодкаря една психоложка му беше препоръчала да стои прав — за да създаде у детето усещане за безопасност под закрилата на възрастен. А нещо у Паркър Кинкейд наистина внушаваше чувство за сигурност. Бе висок, малко над метър и осемдесет, и макар че беше вече на четирийсет, поддържаше същата добра физическа форма, както в студентските си години. И то не със занимания по аеробика или клубове за фитнес, а благодарение на двете си деца… и футболните и баскетболните им турнири, състезанията по фризби и редовните неделни кросове (е, само Паркър тичаше — обикновено доста изоставаше зад велосипедите им в местния парк).

— Я да погледнем. Става ли? Покажи къде ти се стори, че го виждаш.

— Добре.

— Взел ли си щита и шлема?

— Ето ги.

Момчето се потупа по главата, после вдигна лявата си ръка като рицар.

— Хубав щит. И аз съм взел моя.

Паркър повтори жестовете на хлапето.

Двамата излязоха през задния вход.

— Ей в онези храсти — посочи Роби.

Паркър огледа двата си декара място, разположено в едно старо градче на трийсетина километра от Вашингтон. В градината му растяха главно трева и цветя, но отзад имаше няколко форзиции и бръшлян, които още преди година искаше да отреже. Разбира се, при здрач някои от храстите наподобяваха човешки силуети.

— Страшничко изглежда — заключи Паркър. — Наистина. Нали знаеш обаче, че Лодкаря умря преди много, много време.

Нямаше намерение да успокоява момчето, като му изтъква, че страхът му е предизвикан от няколко тъмни храста. Искаше да накара Роби да осъзнае колко отдавна се е случило нещастието.

— Знам, но…

— Преди колко години беше?

— Преди четири.

— Това не е ли много дълго време?

— Доста дълго, предполагам.

— Покажи. — Паркър протегна ръце. — Толкова ли дълго?

— Може би.

— Аз мисля, че е по-дълго. — Паркър разпери максимално ръце. — Толкова дълго, колкото рибата, която уловихме в езерото Брадък, ли?

— Тя беше_ толкова_ дълга — усмихна се хлапето и разпери ръце.

— Не, толкова дълга беше — смръщи лице с престорена сериозност Паркър.

— Не, не, толкова дълга беше.

Момченцето заподскача от крак на крак с разперени ръце.

— По-дълга беше! — упорстваше Паркър. — По-дълга.

Роби изтича до вратата на кухнята и вдигна едната си ръка, после се върна при баща си и вдигна другата:

— Ето толкова беше дълга!

— Толкова са дълги акулите. Не, китовете, не, гигантският калмар. Чакай, знам кой с толкова дълъг. Качулатата Мазурка.

Измисленото същество от „Ако бях директор на зоопарк“. Роби и Стефи обожаваха приказките на Доктор Сюс. Паркър ги беше кръстил „хухалите“ — като животните от „Хортън хваща хухал“, най-любимата им книжка, по-любима дори от „Приключенията на Мечо Пух“.

Поиграха на гоненица из къщата, след няколко минути Паркър хвана Роби и започна да го гъделичка.

— Знаеш ли какво? — попита задъхан той.

— Какво?

— Мисля си дали утре да не отсечем тези храсти…

— Може ли аз да ги отрежа? — попита бързо хлапето.

О, готови бяха да се възползват от всяка възможност за забавление, помисли си весело Паркър.

— Ще видим — отговори.

— Страхотно!

Роби затанцува из кухнята, спомените за Лодкаря бяха заменени с възбудата от обещанието да използва инструментите на баща си. Изтича на горния етаж и скоро Паркър го чу да се препира със сестра си коя видеоигра да пуснат. Явно Стефани надделя, защото след малко в къщата прокънтяха първите акорди от музиката към „Марио Брадърс“.

Паркър загледа храстите в задния двор.

Лодкаря…

Той тръсна глава.

На вратата се звънна. Той хвърли поглед във всекидневната, но децата явно не бяха чули. Паркър отиде да отвори.

Навън стоеше привлекателна жена с широка усмивка. Обеците й проблясваха под острата й коса, по-светлоруса от обичайното (Роби се беше метнал на нея, докато косата на Стефани бе по-тъмнокестенява, почти като неговата). Тенът й беше зашеметяващ.

— Ами… здравей — каза плахо Паркър.

Погледна зад гърба й и с облекчение установи, че двигателят на бежовия кадилак пред къщата още работи. Ричард седеше зад волана с „Уолстрийт Джърнал“ в ръце.

— Здравей, Паркър. Идваме направо от летището.

Тя го прегърна.

— Къде бяхте?

— В Сен Кроа. Страхотно беше. О, успокой се. Господи, от километри си личи какво си мислиш… Отбих се само да те видя.

— Добре изглеждаш, Джоан.

— И още по-добре се чувствам. Наистина отлично се чувствам. Не мога да кажа същото за теб, Паркър. Изглеждаш блед.

— Децата са на горния етаж.

Той се обърна да ги извика.

— Не, остави — понечи да го спре тя.

— Роби, Стефи! Мама е тук.

По стълбите се чу тропот. Скоро хухалите изскочиха иззад ъгъла и се втурнаха към Джоан. Тя се усмихна, но личеше, че му се сърди, задето ги е извикал.

— Мамо, колко си почерняла! — възкликна Стефи.

Тръсна глава като певица от „Спайс Гърлс“. Роби беше красив като икона; Стефани имаше издължено, сериозно лице. Паркър се надяваше, когато стане на дванайсет-тринайсет, момчетата на нейната възраст да приемат изражението й като белег на интелигентност.

— Къде си била, мамо? — намръщи се Роби.

— На Карибите. Татко не ви ли каза?

Тя хвърли бърз поглед на Паркър. Да, беше им казал. Джоан не разбираше, че проблемът не е откъде се връща, а че не е била във Вирджиния по Коледа.

— Как прекарахте празниците? — попита тя.

— Дядо Коледа ни подари домашен хокей и тази сутрин бих Роби три игри.

— И аз вкарах четири гола! — възнегодува той. — Носиш ли ни подаръци?

Джоан погледна към колата:

— Разбира се. Но, знаете ли, забравила съм ги в куфара си. Отбих се само за малко, да ви кажа „здрасти“ и да поговоря с баща ви. Утре ще дойда за повече време и ще ви донеса и подаръците.

— О, аз пък получих топка за футбол и новата версия на „Марио Брадърс“. И цял комплект фигурки на Уолъс и Громит от филмчето… — започна Стефи.

— А аз — „Звездата на смъртта“ и „Хилядолетния сокол“ от „Междузвездни войни“! И много колички „Микро“! И бухалка за бейзбол. И гледахме „Лешникотрошачката“.

— Получихте ли моите подаръци? — попита Джоан.

— Ъхъ — отвърна Стефи. — Благодаря.

Момиченцето се държеше невероятно учтиво, но куклите Барби с натруфени рокли вече не й бяха интересни. Осемгодишните днес не са вече като по времето на Джоан.

— Татко върна фланелката ми и я смени с по-голяма — съобщи Роби.

— И аз това му казах да направи, ако не ти става — побърза да се оправдае Джоан. — Просто исках да ти подаря нещо.

— Искахме да те чуем на Коледа — упрекна я Стефи.

— О, толкова трудно беше да се свържа от онзи край на света. Също като в „Острова на Джилиган“. Телефоните все бяха развалени. — Тя погали сина си. — Пък и вас ви нямаше вкъщи.

Опитваше се да ги упреква. Така и не разбра, че децата никога не са виновни, не и на тази възраст. Ако сбъркаш, грешката е твоя, ако те сбъркат — пак.

О, Джоан… Точно такива дребни грешки — като прехвърлянето на вината — са като шамари за тях. Въпреки това Паркър замълча („Децата никога не трябва да виждат, че родителите им се карат“).

Джоан се изправи.

— Време е да тръгваме. Трябва да вземем Елмо и Сейнт от приюта за животни. Бедните кученца не са излизали от клетките цяла седмица.

Роби отново се оживи:

— Тази вечер ще имаме тържество, ще гледаме зарята по телевизията и ще играем монопол „Междузвездни войни“.

— О, сигурно много ще се забавлявате. С Ричард отиваме в Кенеди Сентър. На опера. Вие обичате опера, нали?

Стефи вдигна многозначително рамене, обичаен за нея отговор на въпросите на възрастните.

— Това е пиеса, в която актьорите пеят — поясни Паркър.

— Може някой път с Ричард да ви заведем на опера. Искате ли?

— Предполагам…

Ентусиазирано отношение на едно деветгодишно момче към големите културни събития.

— Чакай — извика Стефи, обърна се и се втурна нагоре по стълбите.

— Слънчице, нямам време. Ние…

Момиченцето се върна след секунди с новия си футболен екип и го подаде на майка си.

— Уха, хубав е — направи се на впечатлена Джоан.

Вдигна дрехите смутено като дете, което е хванало риба и се чуди дали иска да я задържи, или да я хвърли обратно във водата.

„Първо Лодкаря, сега Джоан… — замисли се Паркър. — Колко ли още призраци от миналото ще видим днес. Всъщност, защо не? Нали е последният ден на старата година? Време да погледнем назад…“

Окрилени от обещанието за още подаръци, децата се втурнаха към стаята на Стефи. Джоан ги изпрати с очевидно облекчение. Изведнъж усмивката й се стопи. Странно, на тази възраст (беше на трийсет и девет) изглеждаше по-привлекателна със сериозно изражение. Потърка предните си зъби с пръст, за да провери дали не са нацапани с червило. Паркър помнеше този й навик от времето, когато бяха женени.

— Паркър, можеше и да не го правя…

Тя бръкна в чантичката си.

„За Бога, купила ми е коледен подарък. А аз не съм й взел нищо.“

Трескаво започна да мисли дали в момента има нещо подходящо… Нещо, което да може…

Тя обаче извади някакъв лист.

— Можех да го пусна по каналния ред за понеделник.

„По каналния ред ли?“

— Но исках да поговорим, преди да се нахвърлиш върху мен.

В горната част на листа пишеше: „Молба за промяна условията на настойничество“.

Сърцето му се сви.

Очевидно Джоан и Ричард не идваха „направо от летището“, преди това се бяха отбили при адвоката й.

— Джоан — възкликна възмутено той, — нима…

— Искам ги, Паркър, и ще ги получа. Да не спорим по този въпрос. По-добре да се споразумеем.

— Не — изсъска той. — Не.

Почувства, че силите напускат тялото му, че го обзема паника.

— Четири дни с теб, петък, събота и неделя — при мен. Като се имат предвид плановете ни с Ричард, ще ми се налага много да пътувам. Така че ще имаш възможност за допълнителни дни. Помислих си, че ще прие…

— За нищо на света!

— Те са мои деца…

— Само в биологичния смисъл.

През последните четири години Паркър се беше грижил съвсем сам за тях.

— Паркър, животът ми е уреден. Справям се отлично. Пак имам работа. Омъжена съм.

За държавен чиновник в областната управа, който, според „Вашингтон Пост“, едва се е измъкнал от обвиненията за корупция предната година. Ричард бе дребна риба в Голямата политика. Освен това беше любовник на Джоан през последната година на брака й с Паркър.

Разтревожен да не го чуят децата, той прошепна:

— Ти си чужд човек за Роби и Стефи още от деня на раждането им. — Стисна документите в ръка. Едва сдържаше гнева си. — Изобщо помисли ли за тях? За това, което ще им причиниш?

— Те имат нужда от майка.

Не, помисли си Паркър, Джоан се нуждаеше от ново хоби. Преди години бяха конете. После антикварните предмети. Къщи в баровски квартали: с Ричард се местиха в Оуктън, сетне в Клифтън, в Маклийн, после в Александрия. „Странстваме“ — бе казала тя, но Паркър знаеше, че просто поредната къща и поредният квартал, в който не е успяла да си създаде приятели, са й писнали. Какво ли щеше да причини на децата това постоянно лутане?

— Защо? — попита той.

— Искам да имам семейство.

— Родете си деца с Ричард. Млада си още.

Тя обаче не би го направила, Паркър много добре го знаеше. Колкото и да харесваше бременността (никога не е била по-красива), тя ненавиждаше да се грижи за бебета. Човек трудно може да създаде семейство, ако мисли само за себе си.

— Ти си напълно неспособна да отглеждаш деца.

— Доста груб си станал. Е, може да съм била неспособна да отглеждам деца. Но това е минало.

„Не е залегнало в природата ти.“

— Ще се съпротивлявам, Джоан — каза спокойно той. — Знаеш го.

— Идвам утре в десет — тросна се тя. — Със социален служител.

— Какво?!

— Само да поговори с децата.

— Джоан… В празничен ден?

Паркър не можеше да си представи кой социален служител ще се съгласи на такова нещо, но си даде сметка, че сигурно Ричард се е обадил тук-там.

— Ако наистина си толкова добър баща, за какъвто се мислиш, не би трябвало да имаш никакъв проблем.

— Аз наистина нямам никакъв проблем. Мисля за тях. Защо не изчакаш до следващата седмица? Как, мислиш, ще се почувстват, като ги подложиш на кръстосан разпит с непознат човек? Това е смешно. Те искат да говорят с теб.

— Паркър — въздъхна отчаяно тя, — тя е професионалист. И няма да ги подлага на кръстосан разпит! Виж, трябва да вървя, ще затворят кучкарника. Хайде, Паркър. Няма да се свърши снегът…

„Напротив — помисли той, — точно това ще стане.“

Понечи да затръшне вратата, но се въздържа — щеше да разтревожи хухалите.

Все пак я затвори достатъчно шумно. Дръпна резето и сложи веригата, сякаш да препречи пътя за следващи неканени посетители. Събра документите, без да ги погледне, занесе ги в кабинета и ги остави на бюрото. Разходи се няколко пъти нервно напред-назад из стаята, после се качи на горния етаж и надникна в спалнята на Роби. Децата се кикотеха и се замеряха с колички.

— Без бомбардировки в навечерието на Нова година — смъмри ги Паркър.

— А утре може ли да се бомбардира? — попита Роби.

— Много смешно, млади момко.

— Той започна! — оплака се Стефи, после се зае пак с книгата си. Четеше „Малка къща в прерията“.

— Кой иска да ми помогне в кабинета? — извика Паркър.

— Аз — обади се веднага Роби.

Баща и син слязоха на долния етаж. След малко отгоре долетя компютърна музика. Стефи отново изпращаше неустрашимия Марио на поредната му мисия.

* * *

Кметът Джералд Кенеди — демократ, но не от онези Кенеди — погледна листа на бюрото си:

Кмет Кенеди…

Краят е нощ. Гробокопача е на свобода и никой не може да го спре…

Към писмото бе прикрепена бележка от ФБР със съдържание: „Приложеният документ е копие. Случай СТРЕЛМЕТ, 31.12.“.

СТРЕЛМЕТ, помисли си Кенеди. Стрелба и метрото. Бюрото си падаше по съкращенията. Седнал на дърворезбованото бюро в кабинета си, обзаведен в колониален стил, в напълно нехарактерната за колониалната епоха сграда на вашингтонското кметство, Кенеди препрочете за пореден път писмото. След това вдигна поглед към двамата, седнали пред него — стройна, привлекателна руса жена и висок среброкос мъж. Оплешивяващият Кенеди често запомняше хората по косата им.

— Сигурни ли сте, че той е отговорен за стрелбата?

— Заради това, което казва за куршумите ли? — попита жената. — Че са боядисани? Проверихме. Сигурни сме, че бележката е от извършителя.

Кенеди, дебелак, който не се стесняваше от шкембето си, вдигна огромните си ръце от писмото.

Вратата се отвори и на прага се появи млад чернокож с двуреден италиански костюм и кръгли очила. Кенеди му даде знак да се приближи и го представи на двамата посетители:

— Уендъл Джефрис. Първият ми помощник.

Жената кимна:

— Маргарет Лукас.

Другият агент вдигна едва забележимо рамене:

— Кейдж.

Ръкуваха се.

— От ФБР са — добави Кенеди.

Джефрис кимна, сякаш се разбираше от само себе си.

Кенеди му подаде копието от писмото.

Джефрис намести скъпите си очила и погледна листа.

— Мамка му. Има намерение да повтори, така ли?

— Така изглежда — потвърди жената.

Кенеди огледа изпитателно двамата агенти. Кейдж идваше от Девета улица, главната щабквартира на ФБР, Лукас в момента изпълняваше ролята на началник на регионалното управление на ФБР във Вашингтон. Шефът й отсъстваше от града, така че тя лично ръководеше разследването по масовото убийство в метрото. Кейдж беше по-възрастен и явно имаше добри връзки в Бюрото: Лукас изглеждаше по-пряма и енергична. Джери Кенеди бе кмет на Федералния окръг Колумбия от три години и досега смогваше да управлява града не с опит и добри връзки, а с прямота и енергичност. Радваше се, че Лукас води разследването.

— Мръсникът дори не се е научил да пише — изсъска Джефрис.

Сведе отново поглед към листа. Очите му изглеждаха ужасно — някакво наследствено заболяване. Голяма част от заплатата си даваше за майка си, двамата си братя и двете си сестри, живеещи в Югоизточния район на Окръга. Благотворителност, която Джефрис избягваше да споменава, както и факта, че баща му бил убит, докато купувал хероин на Трета улица.

За Кенеди Уендъл Джефрис бе олицетворение на всичко добро в окръг Колумбия.

— Има ли улики? — поинтересува се чернокожият.

— Никакви — отвърна Лукас. — В разследването са включени Отделът за анализ на особено жестоки престъпления, Окръжната полиция, Бихейвиористичният отдел в Куонтико и шерифствата на окръзите Феърфакс, Принц Уилям и Монтгомъри. Засега обаче нямаме нищо, за което да се заловим.

— Господи — възкликна Джефрис, след като погледна часовника си.

Кенеди погледна часовника на бюрото си. Тъкмо минаваше 10:00. Заразмишлява на глас:

— Дванайсет… по обяд. Имаме два часа.

— Трябва да излезеш с изявление, Джери — заяви Джефрис. — Час по-скоро.

— Знам.

Кенеди стана.

Защо трябваше да се случва точно сега? Защо точно тук?

Погледна Джефрис — още млад, но с обещаващо политическо бъдеще. Беше съобразителен и с бърз ум. Чернокожият направи кисела физиономия и Кенеди предположи, че си мисли същото като него: Защо точно сега?

Кметът погледна поканата за тържествената заря по случай Нова година. Двамата с Клер, жена му, трябваше да присъстват заедно с представителя на Окръга и други ключови политически звероукротители от Конгреса.

Или поне така беше решено преди последните събития.

Защо точно сега? Защо в моя град?

— Какво правите, за да го заловите? — попита той агентите.

— Разпитваме доверените си информатори — започна Лукас — и агентите, които са имали контакти с местни и чуждестранни терористични групировки. Засега без резултат. Моето лично убеждение е, че тези действия не са характерни за терорист. Намирисва ми на учебникарски пример за престъпление за лична изгода. Натоварила съм няколко агенти да сравняват сегашния с предишни случаи на изнудване с надеждата да намерят нещо подобно. Преглеждаме всички заплахи срещу окръжната власт или окръжни служители от последните две години. Засега не откриваме нищо общо.

— Кметът получи заплахи, знаете ли? — обади се Джефрис. — По случая „Мое“.

— Какво е това? — наостри уши Кейдж.

— Информаторът от Отдела по образованието. Оня, когото охранявах — отвърна Лукас.

— А, той ли? — вдигна рамене Кейдж.

Агент Лукас се обърна към Джефрис:

— Знам за заплахите. Прегледах материалите. Не смятам, че има връзка. Това бяха обичайни анонимни заплахи, от телефонен автомат. Не бяха предявени искания нито за пари, нито за каквото и да било друго.

„Всички заплахи са обичайни за тях“ — помисли си саркастично Кенеди.

Само дето не звучи никак обичайно жена ти да вдигне телефона в три през нощта, за да чуе: „Оставете ни Мос. Иначе и ние ще го последвате в гроба“.

— В хода на рутинното разследване — продължи Лукас — започнахме проверка на регистрационните номера на всички превозни средства, които са били паркирани тази сутрин около кметството, и на колите, забелязани около Дюпон Съркъл. Проверяваме и района, определен за доставка на пратката, както и всички хотели, жилищни сгради и фургони наоколо.

— Не звучите много оптимистично — измърмори Кенеди.

— Защото не виждам нищо оптимистично. Няма свидетелски показания. Поне достоверни. В такова разследване имаме нужда от свидетели.

Кенеди отново погледна бележката. Странно му се струваше психопат, убиец, да има такъв изящен почерк. Обърна се към Лукас:

— Значи, както разбирам, въпросът е дали ще платя, така ли?

Сега Лукас остави Кейдж да отговори:

— Смятаме, че ако не платите или някой информатор не ни насочи към Гробокопача, няма друг начин да го спрем прели четири. Просто нямаме достатъчно улики.

— Не ви съветваме да давате парите — добави тя. — Просто ви казваме какво ще стане, ако не го направите.

— Двайсет милиона — измърмори той.

Без да се почука, вратата се отвори и в кабинета нахълта висок мъж около шейсетте, облечен в сив костюм.

„О, само това ни липсваше!“ — помисли Кенеди.

Депутатът от Камарата на представителите Пол Лейнър се ръкува с кмета, после сам се представи на агентите. Направи се, че не забелязва Уендъл Джефрис.

— Пол е председател на Окръжната правителствена комисия — обясни Кенеди на Лукас.

Въпреки че Федералният окръг Колумбия се ползваше с известна автономия, наскоро Конгресът си присвои правото да се разпорежда с финансите на града и броеше стотинките на кметството като родител — джобните пари на някое лекомислено дете. Особено след скандала с Отдела по образованието Лейнър бдеше над Кенеди като ревизор над счетоводни документи.

Лейнър не забеляза острата нотка в тона на Кенеди (макар на Лукас да й се стори, че само се преструва) и попита:

— Бихте ли ми дали кратък отчет?

Лукас отново обясни за хода на разследването. Лейнър остана прав, без да разкопчее дори едно от трите копчета на костюма си от „Брукс Брадърс“.

— Защо точно тук? Защо във Вашингтон? — възкликна.

Кенеди се засмя наум. Този негодник дори четеше мислите му.

— Не знаем — отвърна Лукас.

— Наистина ли смятате, че ще повтори? — продължи Кенеди.

— Да.

— Джери, нали не мислиш сериозно да дадеш парите? — попита конгресменът.

— Имам предвид всички възможности.

Лейнър го изгледа подозрително:

— Замислил ли си се как ще изглеждаме?

— Не ме интересува как ще изглеждаме! — тросна се Кенеди.

Конгресменът обаче продължи словото си с добре отработен тон:

— Това ще подейства като предизвикателство. Ще насърчим всички терористи.

— Рискът наистина трябва да се обмисли — каза Лукас. — Ако се поддадете на един изнудвач, други ще го последват.

— Никой обаче не знае за това, нали? — възрази Кенеди, кимайки към бележката.

— Разбира се, че знаят — контрира Кейдж. — И още много ще научат. Такова нещо не може да се запази дълго време в тайна. Тези бележки имат крилца. Това е сигурно.

— Крилца, значи — повтори Кенеди; метафората никак не му харесваше. Добре поне, че разследването се водеше от Лукас. Той се обърна към нея: — Как ще го заловите, ако платим?

— Нашите техници ще поставят предавател в торбата с парите. Двайсет милиона тежат стотина килограма. Не могат да се скрият толкова лесно. Ще опитаме да проследим престъпника до скривалището му. Ако имаме късмет, ще заловим и него, и убиеца, така наречения Гробокопач.

— Късмет ли? — попита скептично Кенеди.

Лукас бе красива жена, прецени кметът (беше женен от трийсет и седем години и нито веднъж не си бе помислил за изневяра), въпреки че красотата е по-скоро въпрос на изражение на очите, извивка на устата и положение на тялото, не даденост от бога. А откакто бе влязла в кабинета му, изражението на Маргарет Лукас нито веднъж не се смекчи. Нито загатване за усмивка, никакъв израз на съчувствие.

— Не можем да измерим вероятността за успех в проценти — каза тя.

— Не. Разбира се, че не можете.

— Двайсет милиона — продължавате да негодува Лейнър, финансовият надзорник.

Кенеди се изправи, бутна стола си назад и се приближи до прозореца. Загледа се навън. Зимата в Северна Вирджиния бе необикновено топла през последните няколко седмици. Тази вечер, както предвиждаха синоптиците, щял да натрупа първият сериозен сняг за годината, но за момента въздухът беше топъл и влажен и в стаята нахлуваше мирис на гниещи листа. Доста объркващо. От другата страна на улицата имаше градинка с голяма, тъмна модернистична статуя по средата; скулптурата напомняше на Кенеди за черен дроб.

Той погледна многозначително Уендъл Джефрис и чернокожият се приближи. Вонеше на афтършейв, вероятно използваше смесица от двайсетина различни вида.

— Е, Уенди, положението става напечено, а? — прошепна кметът.

Помощникът, който не се отличавате с излишна стеснителност пред по-висшестоящи държавни служители, отговори:

— Топката е у тебе, шефе. Ако я изпуснеш, и двамата заминаваме. Дори по-лошо.

„Дори по-лошо…“

А Кенеди си бе мислил, че след скандала около Отдела по образованието по-лошо не може да стане.

— И засега — никакви следи. Нищо — промълви той.

Двайсет и трима убити.

Засега знаеха само, че някакъв психопат ще опита да убие още хора в четири часа, а след това още, и още.

Отвън подухна топъл вятър. Кафяви листа се понесоха по земята.

Кметът се обърна отново към бюрото си. Погледна месинговия часовник. Беше 10:25.

— Настоявам да не плащаме — повтори Лейнър. — Може би, като научи, че ФБР разследва случая, престъпникът ще се уплаши и ще се скрие в миша дупка.

— Обзалагам се, че още преди да се заеме с това, е знаел, че ФБР ще се намеси — възрази Лукас.

Саркастичната нотка в гласа й не убегна на Кенеди. Лейнър отново се направи, че не разбира.

— Мислех, че не подкрепяте идеята да се дадат парите — продължи той.

— Не я подкрепям.

— Но в същото време смятате, че ще продължи да убива, ако не му платим исканата сума.

— Да.

— Е… — Лейнър вдигна ръце. — Няма ли малко противоречие? Не искате да се плаша… а в същото време смятате, че ще продължи да убива.

— Точно така.

— Това не ми е много ясно.

— Той е готов да избие огромен брой хора, само и само да получи парите — обясни тя. — С такъв човек не може да се преговаря.

— Ако му доставим парите, ще ви затрудним ли в разследването? — попита Кенеди. — По-трудно ли ще го заловите?

— Не — отвърна кратко тя. След малка пауза добави: — Е, ще плащате ли, или не?

Лампата на бюрото осветяваше писмото на престъпника На Кенеди му се струваше, че листът свети, сякаш обхванат от пламъци.

— Не, няма да платим — отсече Лейнър. — Ще заемем твърда позиция. Няма да се поддаваме на заплахи. Ще…

— Аз ще осигуря парите — прекъсна го Кенеди.

— Сигурен ли сте? — попита Лукас, без да издава кое предпочита повече.

— Сигурен съм. Постарайте се да го заловите. Кметството обаче ще осигури парите.

— Чакай малко — възрази конгресменът. — Да не прибързваме.

— Изобщо не прибързвам — сопна се Кенеди. — Обмислям го, откакто получих тази проклетия. — Махна към писмото.

— Джери — изсмя се злобно конгресменът, — нямаш право да вземеш сам такова решение.

— Всъщност има — намеси се Уендъл Джефрис, който с право можеше да си присвои званието „доктор на юридическите науки“.

— Конгресът решава — натърти раздразнено Лейнър.

— Не — намеси се и Кейдж. — Това е изключително и само в правомощията на кметството. Питах главния прокурор.

— Ние обаче се разпореждаме със средствата — тросна се Лейнър. — И аз няма да отпусна нари за такова нещо.

Уенди Джефрис се замисли само за миг, преди да отговори:

— Двайсет милиона ли? Можем да изтеглим кредит за непредвидени разходи. — Усмихна се: — Но трябва да се вземе от сметката на Отдела по образованието. Само от нея можем да си набавим средствата толкова бързо.

— Няма ли друга възможност?

— Не. Навсякъде другаде или ще потънем до гуша в дългове, или няма да успеем да изтеглим достатъчно пари.

Кенеди поклати глава. Каква ирония на съдбата — парите за спасението на града да бъдат осигурени благодарение на незаконни финансови афери.

— Джери, това е смешно — проплака Лейнър. — Дори да хванат тези хора, утре някой друг ще пробва същото. Никога не приемай условията на терористи! Това е закон във Вашингтон. Не четеш ли препоръките на Държавния департамент?

— Не, не ги чета. Никой не ми ги е изпратил. Уенди, заеми се с парите. А вие, агент Лукас… час по-скоро заловете тези мръсници.

* * *

Сандвичът беше сносен.

Гилбърт Хавъл реши, след като получи парите, да отиде в „Жокей клъб“ и да си поръча истинска пържола. Филе миньон. И бутилка шампанско.

Допи кафето, без да сваля очи от входа на кметството.

Началникът на Окръжната полиция бе минал съвсем за кратко. Десетина репортери и телевизионни оператори бяха пренасочени от главния вход към една странична врата. Не изглеждаха особено доволни. След това дойдоха двама души, на които отдалеч им личеше, че са федерални агенти. Мъж и жена. И още не се бяха появили. Определено разследването се водеше от Бюрото. Е, така си и знаеше.

Нищо изненадващо.

Хавъл погледна часовника си. Време беше да се връща в тайната квартира и да поръча хеликоптера. Още много приготовления му оставаха Планът за прибиране на парите бе сложен… но не толкова, колкото планът за измъкване след това.

Хавъл плати сметката (със стари, измачкани еднодоларови банкноти) и си сложи палтото и шапката. Излезе от кафенето и бързо тръгна по една странична уличка, вперил поглед в земята. Метростанция „Джудишъри Скуеър“ се намираше до самото кметство, но той знаеше, че полицията или федералните ще я наблюдават, затова се запъти към булевард „Пенсилвания“, откъдето да вземе автобус за Югоизточния район.

Бял мъж в квартал на чернокожи.

Животът понякога ни поставя в комични ситуации.

Гилбърт Хавъл излезе от уличката и пое по една по-широка пряка към „Пенсилвания“. Светна зелено. Хавъл тръгна да пресича. Изведнъж с периферното си зрение забеляза тъмна сянка отляво. Обърна глава. Помисли си: „По дяволите, не ме вижда! Не ме вижда, не ме…“

— Хей! — изкрещя.

Шофьорът на големия камион четеше някаква фактура. Навлезе на кръстовището на червено, с пълна скорост. В последния момент вдигна ужасено очи. С пронизително свирене на спирачки камионът блъсна Хавъл.

— Господи! Господи, не… — изкрещя шофьорът.

Камионът блъсна Хавъл в една паркирала кола.

Шофьорът изскочи и загледа ужасено.

— Защо не гледате! Не беше моя грешката! — заоправдава се той. После забеляза, че е минал на червено: — О, господи.

Двама души тичаха към местопроизшествието. Шофьорът се поколеба за миг, но страхът надделя и той скочи отново в камиона. Натисна газта, върна на заден ход, после изчезна с пълна скорост зад близкия ъгъл.

Случайните минувачи, двама мъже около трийсетте, дотичаха до Хавъл. Единият се наведе, за да провери пулса му. Другият остана като вцепенен, вперил поглед в голямата локва кръв.

— Този камион — прошепна — просто избяга! Избяга! — Обърна се към приятеля си: — Мъртъв ли е?

— Да. Мъртъв е.