Джефри Дивър
Сълзата на дявола (17)

17.

18:15

На улицата се появи голям микробус.

Това бе подвижният команден пункт. Бе облепен с различни надписи: „Севернокаролинско кучешко шоу“, „Внимание: спирам рязко, ако видя готино псе“, „Купуваме само от «Браярдс»“.

Паркър се почуди дали лепенките са сложени нарочно, или Бюрото наистина е купило колата на старо от някой любител на кучета.

Микробусът спря на оперативния пункт и Лукас даде знак на Кейдж и Паркър да се качат. Лекият мирис в колата подсказваше, че вътре наистина са се возили кучета. Поне беше топло — Паркър още трепереше от студ и от уплаха след срещата с частния детектив.

Тоби Гелър седеше пред един компютър и се взираше в монитора. Картината на екрана бе насечена на хиляди квадратчета като абстрактна мозайка. Компютърният специалист тракаше по клавишите, мърдаше мишката, въвеждаше команди.

Детектив Лен Харди седеше до него, а Си Пи Ардъл с дънките си 44-ти размер бе подпрял единия си крак на стената. Психолога от Джорджтаунския университет още го нямаше.

— Това е записът от театъра — обясни Гелър, без да отмества поглед от екрана.

— Нещо интересно? — попита Лукас.

— Не много. Засега. Ето ви истинския образ.

Той натисна някакви клавиши, образът се смали, започнаха да се различават фигури. В театъра бе тъмно и задимено, пареше безпорядък. Навсякъде тичаха и скачаха хора.

— Когато престъпникът започнал да стреля, някакъв турист включил камерата си — обясни Си Пи.

Гелър натисна още клавиши и картината стана малко по-ясна. След това спря кадъра.

— Това ли? — попита Кейдж и посочи в единия край на екрана. — Това ли е той?

— Да — отвърна Гелър.

Отново пусна записа, този път на забавен кадър.

Паркър не виждаше нищо определено. В салона бе тъмно, камерата постоянно играеше. На забавения кадър се видя как от средата на един тъмен силует проблясва слаба светлина — това явно бе Гробокопача.

— Направо страх да те хване — отбеляза Харди. — Да не виждат какво точно става.

Паркър мислено се съгласи с него. Лукас се наведе и се взря в екрана.

— Това сега с един от най-ясните кадри — обяви Гелър.

Отново спря кадъра. Увеличи картината, но разделителната способност намаля. Скоро екранът се превърна в хаос от тъмни и светли квадрати.

— Опитвам да подобря разделителната способност, за да видим лицето му. Почти съм сигурен, че е бял. Засега обаче само това мога да кажа.

Паркър бе забелязал нещо.

— Я върни малко. Бавно.

Гелър затрака по клавиатурата, квадратчетата намаляха и започнаха да се сливат.

— Стой — нареди Паркър.

Гробокопача се виждаше от гърдите нагоре.

— Вижте това.

— Кое? — попита Лукас.

Харди присви очи:

— Нищо не виждам.

Паркър потропа по екрана. В средата на силуета, където вероятно се намираха гърдите на Гробокопача, имаше няколко светли квадратчета, заобиколени от по-тъмни под формата на буквата V, оградени на свой ред от още по-тъмни.

— Това е отражение — промърмори нервно Лукас; погледна часовника си.

— Откъде ще дойде светлина, за да се отразява? — настоя Паркър.

Погледаха известно време. Накрая по лицето на Гелър се разля усмивка:

— Ха! Май се сещам какво е.

— Какво, Тоби?

— Ти добър католик ли си, Паркър?

— А, не.

Беше презвитерианец по стечение на обстоятелствата, но вярваше повече в религията „Междузвездни войни“, отколкото, в която и да било теологична теория.

— Бил съм в йезуитско училище — обади се Харди. — Ако това ще помогне.

Гелър обаче явно не се интересуваше от ничии религиозни убеждения:

— Да пробваме с това.

Извъртя се със стола си, издърпа едно чекмедже и извади малък дигитален фотоапарат. Подаде го на Паркър и го свърза с компютъра. След това сгъна надълго две листчета и ги сглоби под формата на кръст. Разкопча горните две копчета на ризата си и допря кръста до гърдите си.

— Хайде, снимай. Само натисни копчето.

Паркър го снима и му върна фотоапарата. Гелър натисна няколко клавиша и на екрана на компютъра се появи тъмният му образ.

— Готин пич, а? — пошегува се той.

Продължи да трака по клавиатурата. Намести светлия хартиен кръст по средата на екрана. След това увеличи образа. Кръстът изчезна и се превърна в същата комбинация от светли и тъмни квадратчета както на записа.

— Единствената разлика — отбеляза компютърният специалист — е, че неговият е жълтеникав. Значи нашият човек носи златно разпятие.

— Прибави го към описанието на престъпника — нареди веднага Лукас. — Изпрати го на оперативния отряд и им кажи, че със сигурност е бял.

Кейдж се обади по радиостанцията на Джери Бейкър, за да му съобщи информацията.

Знаеха един-единствен отличителен белег на Гробокопача — че носи кръст.

Беше ли религиозен?

Дали не носеше кръста като талисман?

Или го бе смъкнал от трупа на някоя от жертвите си като трофей?

Телефонът на Кейдж иззвъня. Той послуша известно време. Затвори. Вдигна разочаровано рамене:

— Беше моят човек от Съюза на авиаторите. Обадили са се до всички фирми за хеликоптери под наем в района. Мъж, отговарящ на описанието на изнудвача, е поръчал чартърен полет в Клинтън, Мериленд. Представил се е като Гилбърт Джоунс.

— Джоунс ли? — попита саркастично Си Пи. — Доста оригинално.

— Платил в брой — продължи Кейдж. — Пилотът трябвало да вземе някакъв товар от Феърфакс, след това да отиде някъде другаде, но Джоунс не му казал къде. Щял да се обади с допълнителни инструкции в десет и половина тази сутрин, но не се обади. Пилотът е чист.

— Джоунс не му ли е дал адрес или телефонен номер?

Кейдж вдигна красноречиво рамене: „Да, но фалшиви“.

Вратата се отвори и един мъж с емблема на ФБР на шлифера кимна за поздрав на Лукас.

— Здравей, Стив — отвърна тя.

— Агент Лукас, доктор Евънс е тук.

Психологът.

В микробуса влезе друг мъж.

— Добър вечер. Аз съм Джон Евънс — представи се той.

Беше по-нисък, отколкото можеше да се съди по плътния му, спокоен глас. Тъмната му коса бе леко посивяла, късата му брада — грижливо оформена. Паркър веднага го хареса. Изглеждаше винаги готов да се усмихне и носеше стари памучни панталони, сив пуловер и тежка, износена раница вместо куфарче. Движеше бързо очи и преди да влезе, огледа внимателно всички в микробуса.

— Благодаря, че се отзовахте — поздрави го Лукас. — Това са агенти Кейдж и Гелър. Този там е агент Ардъл. Детектив Харди. А аз съм Лукас. — Погледна Паркър, той й кимна. — А това е Паркър Кинкейд, специалист по анализа на документ, работил преди години за Бюрото. Той е тук инкогнито и ще ви помолим да не споменавате пред никого за участието му.

— Разбирам. И аз често работя инкогнито. Мислех да си правя страница в Интернет, но реших, че ще си навлека много ядове. — Настани се на един стол. — Чух за инцидента в театър „Мейсън“. Какво точно става?

Кейдж го запозна накратко със случая: стрелбата в метрото, смъртта на изнудвача, анонимното писмо и убиеца.

Евънс погледна снимката на мъртвия престъпник.

— Значи опитвате да отгатнете действията на съучастника му — каза.

— Точно така — потвърди Лукас. — На оперативния отряд са му достатъчни петнайсет минути, за да го залови, в която и част на града да се намира. Само петнайсет минути. Преди това обаче трябва да го открием.

— Чували ли сте това прозвище преди? — намеси се Паркър. — Гробокопача.

— Имам доста голям криминален архив. Когато чух за случая, потърсих името. През петдесетте в Калифорния имало човек, известен като Гробаря. Няколко месеца след като влязъл в затвора, го убили. В „Обиспо“. Не е участвал в секта или нещо подобно… През шейсетте в Сан Франциско били арестувани няколко членове на банда, наречена „Гробокопачите“. Главно за дребни провинения, преди всичко кражби от магазини. Нищо сериозно. В Скотсдейл пък върлувала банда мотоциклетисти, които се именували „Гробарите“. Участвали в някои нападения с цел грабеж. Само че се разпаднали в средата на седемдесетте, за никого от отделните членове няма сведения.

— Обади се в скотсдейлската полиция и виж дали имат нещо за тях — нареди Лукас на Гелър.

Агентът се зае с телефона.

— И така, „Гробокопача“ се споменава в единствено число само в един случай през трийсетте в Англия. Някой си Джон Барнстол. Бил благородник, виконт или нещо подобно. Живял в Девън. Твърдял, че има семейство, но живеел сам. Оказало се, че Барнстол убил жена си, децата си и още двама или трима местни фермери. Бил изкопал цяла система от тунели под имението си и там държал труповете. Балсамирани.

— Гадост — промърмори Харди.

— Затова журналистите го нарекли „Гробокопача“, заради тунелите. Една лондонска банда през седемдесетте приела същото име, но били дребни риби.

— Има ли вероятност изнудвачът или самият Гробокопач да са научили за Барнстол? — попита Лукас. — Да са го използвали като модел за подражание?

— На този етап не мога да кажа. Нуждая се от повече информация. Трябва да открием нещо характерно в поведението му.

Характерно, замисли се Паркър. Откриването на характерни черти в текста на някой документ е единственият начин да се определи дали е фалшификат: наклонът на буквите, началото и краят на думите, формата на малките букви, които излизат под реда, степента на „треперене“. Нито една характеристика на почерка не може да се разглежда отделно от другите.

— Трябва да знаете още нещо — каза той на Евънс. — На Гробокопача и съучастника му може да не им е за пръв път.

— Един писател на свободна практика се свърза с нас — обясни Лукас. — Убеден е, че този случай е част от серия подобни престъпления.

— Къде?

— В Бостън, едно от предградията на Ню Йорк и Филаделфия. Навсякъде е едно и също. Основното престъпление е грабеж или изнудване с убийства за отвличане на вниманието.

— Всичките ли са свързани с пари?

— Да — отвърна Паркър. — Единият път — със скъпоценности.

— Тогава не виждам да има връзка с Барнстол. Неговата диагноза вероятно е параноична шизофрения, не обикновено антисоциално поведение като при вашите престъпници. Бих искал още информация за престъпленията в другите градове. И повече подробности за метода им на действие тук.

— В момента опитваме да открием скривалището му — обясни Харди — Оттам може да излезе още нещо полезно.

Лукас поклати разочаровано глава:

— Надявах се самата дума — „Гробокопача“, да ни наведе на някаква следа.

— О, все още може да излезе нещо — успокои я Евънс. — Стига да получим още данни. Хубавото е, че прозвището не е много разпространено. Ако съучастникът, загиналият, е нарекъл убиеца така, това говори за личността на съучастника. Ако убиецът сам си е измислил името, това говори за неговия характер. Разбирате ли, имената и това, кой ги е измислил, са много важни при съставянето на психологически профили. — Обърна се към Паркър: — Например, когато двамата с вас се наричаме „консултанти“, влагаме в това определение някакъв психологически смисъл. Искаме да кажем, че се отказваме от някои пълномощия за сметка на намаляване отговорността и риска, които поемаме.

Това е напълно вярно, помисли си Паркър.

— Знаете ли — продължи Евънс, — ще се радвам да остана известно време с вас. — Засмя се и кимна към снимката: — Никога досега не съм правил психологически профил на труп. Това е един вид предизвикателство за мен.

— С удоволствие ще приемем помощта ви — каза Лукас. — Благодаря.

Евънс отвори раницата си и извади голям метален термос. Отвори го и си наля кафе в капачето.

— Пристрастен съм — обясни. После добави с усмивка: — Един психолог не трябва да признава такива неща, предполагам. Някой иска ли?

Всички отказаха и Евънс остави термоса встрани. Извади клетъчния си телефон и се обади на жена си, за да я предупреди, че ще закъснее.

Това напомни на Паркър за хухалите. Той също позвъни вкъщи.

— Ало? — прозвуча грижовният глас на госпожа Кавано.

— Аз съм. Как е в крепостта?

— Ще ме разорят. И тази звездна валута. Още не мога да си преброя парите. Нарочно ме държат в заблуда.

Смехът й се сля със смеха на децата, които явно стояха до нея.

— Как е Роби? — попита Паркър. — Още ли е разстроен?

Тя понижи глас:

— На няколко пъти му стана тъжно, но със Стефи бързо го развеселихме. Ще се радват много, ако успееш да се върнеш до полунощ.

— Ще направя всичко възможно. Джоан обаждала ли се е?

Госпожа Кавано се засмя:

— Не. И, Паркър… ако случайно все пак позвъни и видя номера й на екранчето на телефона, може да не успея да вдигна навреме слушалката. Така ще си помисли, че сте отишли заедно на кино или да хапнете нещо в „Тюзден Ръби“. Какво ще кажеш?

— Нелоша идея, госпожо Кавано.

— И аз така си помислих. Това екранче, дето показва номера, от който те търсят, е страхотно изобретение, не мислиш ли?

— Направо завиждам на изобретателя. Ще се обадя по-късно.

Паркър затвори.

Кейдж бе подслушал разговора.

— Синът ти? Добре ли е?

Паркър въздъхна:

— Да. Просто има лоши спомени от… нали знаеш, отпреди няколко години.

Евънс вдигна вежди и Паркър обясни:

— Когато работех за Бюрото, един престъпник нахълта вкъщи.

Забеляза, че Лукас също слуша с интерес.

— Синът ви го с видял, така ли? — попита Евънс.

— Опита се да нахълта през прозореца в стаята на Роби.

— Господи — промърмори Си Пи. — Мразя, когато такива неща се случват с деца. Отвратително е.

— ПТСР? — попита Лукас.

Имаше предвид посттравматично стресово разстройство. След случая Паркър се опасяваше, че момчето ще развие това болестно състояние, и го заведе на специалист. Лекарят го успокои, че понеже Роби бил много малък и Лодкаря не го е нападнал, няма голяма вероятност да получи ПТСР.

Паркър обясни това на колегите си и добави:

— Случи се точно преди Коледа. И по това време на годината той си спомня по-често за нападението. Иначе се справя добре, но…

— Но бихте дали всичко, само и само да не се е случвало — довърши Евънс.

— Да.

Паркър погледна загриженото лице на Лукас и се запита откъде е толкова запозната с посттравматичния стрес.

— Иначе нали е добре? — попита лекарят. — Тази вечер имам предвид.

— Да. Само малко се беше уплашил по-рано през деня.

— И аз имам деца — каза психологът. Обърна се към Лукас: — А вие?

— Не. Не съм омъжена.

— Когато ви се родят деца, имате чувство, че губите част от разсъдъка си — продължи Евънс. — Сякаш ви го открадват и никога не ви го връщат. Постоянно се тревожите, когато ги е страх, когато са разстроени, когато им е тъжно. Понякога се питам как родителите не се побъркват.

— Наистина ли?

Погледът на Лукас отново заблужда разсеяно.

Евънс се взря отново в бележката и в микробуса настана дълго мълчание. Гелър тракаше на клавиатурата. Кейдж изучаваше картата. Лукас си играеше с кичур от русата си коса. Ако не беше хладното изражение на очите й, човек би приел жеста за някаква закачка.

Гелър се отдръпна от компютъра, екранът просветна.

— Отговор от Скотсдейл… Така, така… Полицията знаела за бандата на „Гробарите“, но не е имала контакти с никой от членовете. Повечето са се оттеглили. Задомили са се.

Поредната сляпа улица, помисли си Паркър.

Евънс забеляза някакъв друг лист и го взе. Бюлетина за особено тежки престъпления — броя за Гари Мос и пожара в къщата му.

— Той е свидетелят, нали? — попита психологът. — Аферата със строежа на училищата?

Лукас кимна.

Евънс се зачете. Поклати глава:

— Убийците не са се поколебали да посегнат на децата му… Ужасно. — Погледна Лукас: — Надявам се да имат добра охрана.

— Мос е в главната квартира, а семейството му е извън щата — успокои го Кейдж.

— Да убиват деца — промърмори психологът, поклати глава и остави бюлетина.

Изведнъж работата потръгна. Паркър си спомняше такива случаи от времето, когато работеше в Бюрото. Чакаш с часове, понякога с дни, и в един момент започват да се появяват следи, факсът изплю един лист. Харди го взе и зачете:

— От Градоустройствения отдел е. Списъкът на новите строежи и сградите, определени за разрушаване, в Грейвсенд.

Гелър извика картата на квартала на монитора и отбеляза местата с червено, докато Харди му ги диктуваше. Бяха десетина.

Лукас се обади на Джери Бейкър и му даде местоположението на строежите. Той я увери, че хората му веднага ще се заемат с търсенето.

След десетина минути гласът му отново прозвуча по радиостанцията:

— Тук Новогодишен водач две, до Новогодишен водач едно.

— Казвай — подкани го Лукас.

— Един от отрядите попаднал на някакъв магазин за битови стоки. На „Мокингбърд“ и Седемнайсета.

Тоби Гелър веднага означи кръстовището на картата.

„Дано да излезе нещо — помисли си Паркър. — Дано…“

— Продават листове и химикалки, каквито описахте. И стоките са изложени срещу прозореца. Някои от пакетите с листове са избелели от слънцето.

— Да! — прошепна Паркър.

Всички участници в екипа се наведоха напред и впериха очи в картата върху монитора на Гелър.

— Джери — обади се Паркър, без да си дава труд да използва кодовите наименования, по които оперативните агенти толкова си падат, — една от сградите, определени за разрушаване, се намира на две преки на изток от магазина. На „Мокингбърд“. Прати хората си да търсят в тази посока.

— Прието. Новогодишен водач две. Край.

Скоро след това телефонът иззвъня. Лукас вдигна. Послуша известно време. После подаде слушалката на Тоби Гелър.

Гелър слушаше, кимайки от време на време:

— Страхотно Пратете го тук, на специалната факс линия на ПКП четири. Имате ли номера? Добре. — Затвори и се обърна към останалите: — От Комтех. Списъкът на АИД в Грейвсенд е готов.

— Какво? — почуди се Кейдж.

— Абонатите на Интернет доставчиците.

Факсът иззвъня и отпечата друг лист. Паркър го погледна без особена надежда. В Грейвсенд имаше повече абонати за Интернет, отколкото бе очаквал — около петдесет.

— Някой да ми продиктува адресите — подкани Гелър, — за да ги въведа в компютъра.

Харди зачете. Пръстите на компютърния специалист затанцуваха лудо по клавишите. Почти веднага щом детективът прочетеше някой адрес, на екрана се появяваше червена точка.

След две минути всички адреси бяха отбелязани. Паркър се убеди, че не е имало причина да се тревожи. В половинкилометров радиус около магазина и подложената на разрушение сграда имаше само четирима абонати.

Лукас се обади на Джери Бейкър и му ги прочете:

— Съсредоточете се върху тези четирите. Ще се срещнем пред магазина. Там ще е новият оперативен щаб.

— Прието. Край.

— Хайде — подвикна Лукас на шофьора на микробуса.

— Чакай — извика Гелър. — Вие минете през този празен парцел. — Посочи го на екрана. — Пеша ще стигнете по-бързо. Ние ще дойдем по-късно с колата.

Харди започна да облича якето си, но Лукас поклати глава:

— Съжалявам, Лен… Помниш ли какво си говорихме? Искам да останеш в колата.

Младият полицай вдигна ръце, погледна отчаяно Кейдж и Паркър:

— Искам да върша нещо.

— Лен, може да се стигне до престрелка. Имаме нужда от хора, които умеят да водят преговори, и от добри стрелци.

— Ама той не е добър стрелец — възрази Харди, кимайки към Паркър.

— Той е криминолог, ще участва в огледа на местопрестъпленията.

— Значи просто да си седя на задника, така ли?

— Съжалявам. Налага се.

— Както кажеш — примири се той, свали си якето и седна.

— Благодаря. Си Пи, ти също остани. Ще пазиш командния център.

Всъщност, както предположи Паркър, имаше предвид да гледа Харди да не направи някоя беля. Едрият агент разбра какво се иска от него и кимна.

Лукас отвори вратата на микробуса. Кейдж слезе. Паркър облече якето си и ги последва. Щом стъпи на земята, Лукас попита:

— Взе ли си…

— В джоба ми е — отвърна кратко той.

Опипа тежкия пистолет, за да се увери, че не го е изгубил пак, и забърза след Кейдж, който леко подтичваше през пущинака.

* * *

Хенри Чизман отпи малка глътка от бирата си.

Не беше въздържател, но при дадените обстоятелства искаше да остане колкото може по-трезвен. Освен това мъж в бар, в Грейвсенд, в навечерието на Нова година, веднага би събудил подозрения, ако не пие нищо.

Едрият журналист вече половин час се облизваше около халбата „Будвайзер“.

Барът се казваше „В Джо Хигинс“ и Чизман се подразни от грешката. Трябваше да е „У Джо Хигинс“ или „При Джо Хигинс“.

Пак отпи.

Вратата се отвори и в бара влязоха неколцина агенти. Чизман очакваше, че ще претърсват района, и се опасяваше, да не би да влезе Лукас или Кейдж, или онзи консултант, които щяха да го познаят и да се зачудят защо ги следи. Тези агенти обаче му бяха непознати.

Кокалестият старец до Чизман продължи:

— Та значи му викам: „Гърнето е спукано. Какво да правя с това спукано гърне? Кажи ми какво да правя?“. А той ми се пули и не знае какво да каже. Дявол да го вземе. Какво си мисли тоя, бе? Че няма да забележа ли?

Чизман погледна хилавия си събеседник, облечен с окъсани сиви панталони и тъмна фланелка. Трийсет и първи декември е, а той е без палто. Наблизо ли живееше? Може би в същата къща? Чернокожият пиеше уиски с миризма на антифриз.

— Не може да отговори, а? — измънка журналистът, без да сваля очи от агентите.

— Не. А пък аз му викам, че ще му го начукам, ако не ми даде ново гърне. Какво ще кажеш?

Чизман бе почерпил събеседника си, защото бял и чернокож, седнали на чаша уиски „във“ или „при Джо Хигинс“, щеше да изглежда по-малко съмнително, отколкото, ако е сам.

А когато човек черпи някого, трябва да го изслуша.

Агентите показаха някакво листче (вероятно снимката на мъртвия съучастник на убиеца) на три местни кокони, начервени и гримирани като харлемски курви.

Чизман погледна през прозореца към микробуса от другата страна на улицата. Журналистът бе киснал цяла вечер на Девета улица. По едно време тримата му познайници изскочиха заедно с десетина други от главната квартира. Е, щом не го искат в екипа, сам щеше да се оправя. Добре че се движеха с десетина коли, та той просто се нареди зад тях, профучавайки с пълна скорост на червените светофари — включи мигащи светлини, както правят полицаите, когато преследват някого, а нямат сигнална лампа. Те спряха близо до бара и след кратък инструктаж се разпръснаха да претърсват квартала. Чизман паркира встрани и бързо се намъкна в заведението. Носеше дигиталния си фотоапарат в джоба и по време на инструктажа направи няколко снимки. След това не му оставаше нищо друго, освен да седи и да чака. Чудеше се скоро ли ще открият скривалището на… как го наричаха?… Гробокопача.

— Я — възкликна чернокожият, който едва сега забелязваше агентите. — Тия пък какви са? Ченгета ли?

— Скоро ще разберем.

След малко един от агентите се приближи до бара. Показа служебна карта:

— Добър вечер. Ние сме федерални агенти. Интересуваме се дали някой от вас не е видял този човек да се навърта наоколо.

Чизман погледна снимката на мъртвеца, която му бяха показали в главната щабквартира на ФБР.

— Не — отговори.

— Прилича на умрял — отбеляза чернокожият. — Мъртъв ли е?

— Виждали ли сте някого, който да прилича на него? — настоя агентът.

— Не.

Чизман поклати мак глава.

— Търсим и един друг. Бял мъж, около трийсет-четирийсет годишен. С тъмно палто.

А, Гробокопача, помисли си Чизман. Ама че подробно описание.

— Много такива съм виждал — отвърна.

— Сигурно. Само това знаем за него. И че носи златно кръстче. И вероятно е въоръжен. Може да говори за оръжия, да се хвали колко добър стрелец е.

Гробокопача никога не би го направил, помисли си Чизман. Реши обаче да не поправя грешката им и отговори кратко:

— Съжалявам.

— Ако го забележите, бихте ли се обадили на този телефон?

Агентът подаде на двамата по една картичка.

— Разбира се.

— Разбира се.

Когато агентите се отдалечиха, сътрапезникът на Чизман отбеляза:

— Какви са тия глупости?

— И аз се чудя.

— Все нещо става в този шибан квартал. Наркотици. Обзалагам се, че търсят някой пласьор. Както и да е, та значи на камиона ми му се спука гърнето. Чакай. Казах ли ти за камиона?

— Тъкмо това разправяше.

— Сега ще ти кажа и за камиона.

Изведнъж Чизман погледна човека до себе си и почувства същото любопитство, което преди години го бе накарало да стане журналист. Желанието да опознае хората. Не да ги използва, не да разкрива тайните им. А да разбере душата им.

Кой беше този човек? Къде живееше? За какво мечтаеше? Какви геройства бе извършил? Имаше ли семейство? Какво обичаше да яде? Дали не беше самоук музикант или художник?

По-справедливо ли беше да изживее жалкия си живот докрай? Или беше по-добре да умре веднага, бързо, преди болката и разочарованията да изсмучат силите му?

В този момент обаче Чизман забеляза, че вратата на микробуса се отваря и няколко души изскачат навън. Онази жена — Лукас — се появи малко след тях.

Затичаха се.

Чизман хвърли няколко банкноти на бара и стана.

— Хей, не искаш ли да чуеш за камиона ми?

Без да пророни дума, едрият мъж се отдалечи бързо към вратата, блъсна я и се втурна след агентите през пустеещите парцели на Грейвсенд.