Джефри Дивър
Сълзата на дявола (11)

11.

15:50

— Има ли много хора?

— В хотела ли? — отвърна с въпрос Кейдж. — И още как. Според нашия човек фоайето и барът са претъпкани, там ще се състои нещо като официално откриване. Освен това в залите на горния стаж ще има няколко новогодишни тържества. Много фирми завършват рано работния ден. В хотела ще се съберат сигурно около хиляда души.

Паркър опита да си представи какво може да причини автомат в затворено пространство като зала за приеми.

Тоби Гелър бе включил радиостанцията на честотата на ударния отряд. Гласът на Джери Бейкър ехтеше от високоговорителя:

— Новогодишен водач две до всички отряди. Код дванайсет във „Фор Сийзънс“ на Улица М. Код дванайсет. Престъпник в района на хотела, описание неизвестно. Въоръжен с напълно автоматизиран „Узи“ и заглушител. Имате зелена улица. Повтарям, зелена улица.

Това означаваше, че могат да застрелят заподозрения без предупреждение.

След броени минути в хотела щяха да нахлуят десетки полицаи. Щяха ли да го хванат? Дори да не успеят, може би щяха да го изплашат, така че да избяга, без никой да пострада.

Все пак можеше да го хванат. Да го арестуват или ако се съпротивлява, да го застрелят. Тогава ужасът щеше да свърши; Паркър щеше да се върне при децата си.

Какво ли правеха сега? Притеснен ли е Роби?

„О, Роби, как да те накарам да не се тревожиш? Лодкарят отдавна е мъртъв. Но виж, тази нощ вилнее друг Лодкар, дори по-страшен. Така действа злото, синко. Изпълзява от гроба си отново и отново и няма начин да го спрем…“

Гласът от радиостанцията заглъхна.

Чакането е най-трудното нещо. След пенсионирането си Паркър почти го бе забравил. Човек никога не свиква с чакането.

— Първите коли вече пристигат — извика Кейдж, без да спира нито за миг да приема информация по клетъчния си телефон.

Паркър отново се наведе над бележката.

Кмет Кенеди…

Краят е нощ. Гробокопача е на свобода и никой не можи да го спре.

Думите на Райм прозвучаха в съзнанието му:

„Но и пликът… и той може да ни помогне с нещо“.

„Че от него може да се очаква всичко…“

Спомни си също собствените си думи, когато казваше на Лукас, че психолингвистичният профил от Куонтико е грешен, че престъпникът всъщност с гениален.

Изведнъж вдигна глава и погледна Лукас.

— Какво има? — попита тя, разтревожена от изражението му.

— Грешим — заяви с монотонен глас той. — Всичко сме объркали. Той няма да е във „Фор Сийзънс“.

Останалите в лабораторията прекратиха заниманията си и се втренчиха в него.

— Спрете акцията. Полицията, агентите, където и да са, върнете ги.

— Какво те прихваща?

— Тя лъже!

Кейдж и Лукас се спогледаха.

— „Тя“? — недоумяваше Си Пи Ардъл. Обърна се към Лукас: — Какво иска да каже?

Паркър не му обърна внимание и продължи да крещи:

— Спрете ги!

Кейдж вдигна телефона към ухото си. Лукас протегна ръка да го спре.

— Веднага! — заповяда Паркър. — Ударният отряд трябва да остане по колите. Не можем да ги заврем в хотела.

— Ама, Паркър, той е там — възрази Харди. — Намерили са патрони. Не може да е съвпадение.

— Разбира се, че не е съвпадение. Гробокопача ги е оставил. После е отишъл другаде, при истинската си цел. Някъде извън хотела. — Обърна се към Кейдж: — Спри колите!

— Не — противопостави се Лукас; изящното й лице гореше от гняв.

Паркър обаче продължи, без да отмества поглед от бележката:

— Прекалено е умна, за да остави следата, която ни води към хотела, неволно. Опитала се е да ни подведе със следовите улики по плика. Същото е направила с уж случайно отбелязалите се букви. С това „т-е-л“.

— Ние едва ги разчетохме — възрази Лукас. — Нямаше да го направим, ако не ни беше помогнал.

— Тя знае… — Говореше за бележката като за живо същество и това объркваше останалите. Поправи се: — Престъпникът е знаел с кого си има работа. Спомнете си лингвистичния профил, който направих. — Почука по снимката на мъртвия престъпник. — Той е бил блестящ ум. Стратег. Трябвало е да остави улики. Иначе нямаше да ни подведе. Не, не, спрете ударния отряд. Където и да се намира. И изчакайте да отгатна къде е истинската цел.

Харди вдигна отчаяно ръце:

— Да чакаме ли?

— Четири без пет е! — прошепна Си Пи.

Кейдж вдигна рамене. Погледна Лукас.

— Трябва — настоя Паркър.

Лукас вдигна студените си като камък очи към часовника. Минутната стрелка се бе преместила още малко.

* * *

Хотелът беше по-хубав от това място.

Гробокопача се оглежда; нещо в театъра не му харесва.

Пликът с кученцата изглеждаше… изглеждаше съвсем в реда на нещата, когато беше в хотела.

А тук изглежда не на място.

Това е… това е… щрак… театър „Мейсън“, източно от Джорджтаун. Гробокопача стои във фоайето и гледа дърворезбите. Вижда цветя, които не са нито жълти, нито червени, а дървени, тъмнокафяви като засъхнала кръв. Я, какво е това? Змии. Змии, издълбани в дървото. И жени с големи гърди като на Памела.

Мммм.

Няма само животни.

Няма кученца. Не, не.

Никой не го спря, когато влизаше в театъра. Представлението почти свършваше. В повечето театри човек спокойно може да влезе към края на представлението, така му беше обяснил човекът, който му казва какво да прави, никой няма да те забележи. Мислят си, че идваш да вземеш някого.

Никой от разпоредителите не му обръща внимание. Говорят си за спорт, за ресторанти, за новогодишни тържества.

За такива неща.

Вече е почти четири.

Гробокопача не е ходил на концерт или на театър от години. С Памела ходеха… щрак… ходеха да слушат музика. Не да гледат представления. Нито балет. Това пък какво беше? А, когото хората танцуват. Да слушаш музика… Хора със смешни шапки като каубои. Свирят на китара и пеят. Гробокопача си спомня една песен. Започва да си я тананика:

Опитвам се да те забравя,

а още, още те обичам.

Днес обаче никой не пее. Това представление е балет. Матине.

Гробокопача гледа към стената — един плакат. Страшна картинка, която не му харесва. По-страшна от картината с входа на ада. Това е рисунка на войник с издадена челюст и висока синя шапка. Зловещо. Не… щрак… не, не, никак не ми харесва.

Той прекосява фоайето; мисли си, че Памела би предпочела да гледа хора с каубойски шапки, а не такива зъбати войници. Тя би облякла рокля, ярка като цвете, и би отишла да гледа как хората с каубойски шапки пеят. Приятелят на Гробокопача, Уилям, също от време на време слагаше такава шапка. Ходеха заедно. Струва му се, че са се забавлявали, но не е сигурен.

Гробокопача отива към бюфета и намира служебния вход. Влиза и тръгва нагоре по стълбището, където мирише на разлята сода. Покрай кашони с пластмасови чаши и салфетки, с желирани бонбони и шоколадови бонбони.

А още, още те обичам…

На горния етаж, пред вратата с надпис „Балкон“, Гробокопача излиза в коридора и тръгва бавно по мекия килим.

— Влез в ложа петдесет и осем — бе заръчал човекът, който му казва какво да прави. — Резервирал съм всички места, така че вътре ще е празно. Намира се на нивото на балкона. На дясната страна на подковата.

— Подкова ли? — попита Гробокопача. Какво иска да каже с това „подкова“?

— Балконът е извит под формата на конска подкова. Ти ще отидеш в ложата.

— Ще отида… щрак… ще отида в ложата. Какво е ложа?

— Закрита е със завеси. Това е малка стаичка срещу сцената.

— А?

Сега, почти в четири часа, Гробокопача върви бавно към ложата и никой не го забелязва.

Едно семейство минава покрай бюфета; бащата поглежда часовника си. Рано си тръгват. Майката помага на дъщеря си да си облече палтото в движение; и двете изглеждат разстроени. В косата на момичето има цвете, но не е нито жълто, нито червено, а бяло. Другото дете, малко момченце, поглежда бюфета и спира. Гробокопача си спомня момченцето в хубавия хотел.

— Не, затворено е — казва бащата. — Хайде. Ще си изпуснем вечерята.

Момченцето изглежда, сякаш всеки момент ще заплаче; баща му го повежда, без да му купи нито желирани, нито шоколадови бонбони.

Гробокопача е сам в коридора. Струва му се, че му е жал за момченцето, но не е сигурен. Отива в единия край на подковата. Една млада жена с бяла блуза върви към него. Държи фенерче.

— Здравейте. Изгубили ли сте се?

Поглежда лицето му.

Гробокопача допира единия край на плика с кученцата в гърдите й.

— Какво… — понечва да попита тя.

Пат, пат…

Застрелва я с два куршума и тя се свлича на килима. Той я хваща за косата и я издърпва в празната ложа.

Спира от другата страна зад завесата.

Уха, това е… щрак… това е хубаво. Мммм.

Оглежда театъра. Гробокопача никога не се усмихва, но решава, че това място много му харесва. Тъмно дърво, цветя, гипсови орнаменти, злато и полилей. Мммм. Я гледай, по-красиво от красивия хотел. Въпреки това не мисли, че това е най-доброто място за стреляне. С бетонни стени щеше да е по-добре — куршумите щяха да рикошират много повече и острите парчета олово да причинят по-големи поражения.

Той гледа как хората танцуват на сцената. Слуша музиката на оркестъра. Но всъщност не я чува. Той още си тананика. Не може да изгони мелодията от черепа си:

За бъдещето аз си мисля,

опитвам се да го предричам.

За нашия живот си мисля

и още, още те обичам.

Гробокопача блъска тялото на жената до тежката кадифена завеса. Топло му е и той разкопчава палтото си, въпреки че човекът, който му казва какво да прави, му е заръчал да не постъпва така. Обаче се чувства по-добре.

Вдига плика с кученцата и поставя пръст на спусъка. Хваща заглушителя с лявата си ръка.

Поглежда тълпата долу. Момичетата в розов сатен, момчетата със сини сака, жените, чиято кожа се вижда над деколтета с формата на буква V, плешиви мъже и мъже с гъста коса. Някои насочват малки бинокли към хората на сцената. От средата на тавана на театъра виси голям полилей, с милион лампички. На самия таван са изрисувани дебели ангели, които летят сред жълти облаци. Като бебето Нова година…

Залата няма много врати и това е добре. Дори да убие само трийсет-четирийсет души, много други ще бъдат смачкани при вратите. Това е добре.

Това е добре…

Четири часа. Часовникът изпиука. Той се показва напред, стиска заглушителя през смачкания плик и поглежда едно от кученцата. Едно кученце е с розова панделка, друго — със синя. Не с жълта или с червена, мисли си Гробокопача и поставя пръст на спусъка.

Тогава чува гласа.

Зад него, от коридора, иззад хубавата кадифена завеса.

— За Бога — прошепва някакъв мъж. — Хванахме го! Той е тук.

И мъжът дърпа завесата и в същия момент изважда черния си пистолет.

Гробокопача обаче го е чул навреме и се хвърля встрани, агентът стреля, но не уцелва. Гробокопача почти го прерязва надве с автомата си. Друг агент, зад първия, е ранен. Поглежда Гробокопача в лицето и той си спомня какво трябва да направи. Убива и този агент.

Гробокопача не изпада в паника. Той никога не изпитва страх. У него няма дори частичка страх. Той обаче знае, че едни неща са добри, а други — лоши, а да не направиш, каквото са ти казали, е лошо. Той иска да стреля по тълпата, но не може. На етажа на балкона се втурват още агенти. Агентите носят якета с емблемата на ФБР, бронирани жилетки, някои имат каски, някои имат автомати, които вероятно стрелят също толкова добре, колкото неговият „Узи“.

Дузина агенти, две дузини. Някои завиват иззад ъгъла и се втурват към телата на другарите си. Гробокопача показва края на плика през завесата и натиска спусъка. Разхвърчават се стъкла, огледала се разбиват с трясък, наоколо политат шоколадови и желирани бонбони.

Той трябва… щрак… трябва да стреля по публиката. Това трябва да направи…

Трябва да направи… Трябва…

За момент в съзнанието му настъпва мрак.

Трябва… щрак.

Още агенти, още полицаи. Крещят.

Настъпва голяма суматоха… Скоро в коридора зад ложата ще има десетки агенти. Ще хвърлят ръчна граната по него и ще го зашеметят, а може би ще го застрелят и куршумите няма да хвърчат наоколо — ще попаднат право в сърцето му и то ще спре да бие.

Или ще го върнат в Кънектикът и ще го хвърлят през входа на ада. И той ще остане там завинаги. Никога вече няма да види човека, който му казва какво да прави.

Вижда как хора скачат от балкона върху тълпата отдолу. Не е високо.

Агентите и полицаите крещят.

Навсякъде са.

Гробокопача сваля заглушителя и го насочва към полилея. Натиска спусъка. Чува се рев като от автоматична резачка. Куршумите прерязват веригата и огромната маса стъкло и метал се стоварва долу и премазва много хора. Чува се писък от сто гърла. Всички са изпаднали в паника.

Гробокопача скача от ложата и се стоварва върху раменете на едър мъж на пет метра по-долу. Двамата падат и Гробокопача веднага се изправя. Тълпата го повлича към аварийния изход. Той все още стиска найлоновия плик.

Излиза вън, на студа.

Прожекторите и мигащите сигнални светлини на петдесет или шейсет полицейски коли и микробуси го заслепяват. Навън обаче няма много полицаи и агенти. Повечето са в театъра, предполага той.

Затичва се заедно с двойка на средна възраст по една странична уличка. Тича зад тях. Те не го забелязват. Той се чуди дали да не ги убие, но това означава отново да завива заглушителя или да рискува да го чуят. Освен това те не виждат лицето му и затова няма нужда да ги убива. Той завива по друга уличка и след пет минути вече върви спокойно по широк булевард.

Стиска плика под мишница, под синьото си (или черно) палто.

Нахлупил е тъмната си шапка над очите.

Обичам те и в пек, и в студ.

И бедна да си, ти се вричам.

Гробокопача си тананика.

Дори да си далеч оттук,

аз още, още те обичам…

* * *

— Паркър, човече — възкликна Лен Харди с присъщия му младежки ентусиазъм. — Добра работа. Направо го разби.

— Няма майтап, ей — обади се Си Пи Ардъл.

Маргарет Лукас мълчеше. Лицето й оставаше все така безизразно, но тя погледна Паркър и кимна. Нейният начин да каже „благодаря“.

Паркър Кинкейд обаче не чакаше благодарности. Искаше факти. Искаше да знае колко жертви е имало при сблъсъка.

И дали Гробокопача е сред тях.

Сред пращенето на радиостанцията звучаха гласовете на Джери Бейкър и другите от отряда му. Говореха бързо, един през друг, и Паркър разбираше съвсем малко от това, което казваха.

Лукас приемаше съобщения по мобилния си телефон.

— От агентите — двама загинали и двама ранени. Една разпоредителка е убита, а един възрастен мъж е премазан от полилея, има десетина ранени, някои — тежко. Няколко деца са пострадали лошо в суматохата. Стъпкали са ги, но няма опасност за живота им.

Няма опасност за живота им, помисли си Паркър. Но животът им вече никога няма да е същият.

„Татко, разкажи ми за Лодкаря…“

— Измъкнал се е, нали? — попита Паркър.

— Да — отвърна с въздишка Лукас.

— Има ли описание?

Тя поклати глава и погледна Кейдж, който също говореше по телефона си.

— Не, никой не го е забелязал — измърмори той. — Е, двама са го видели, но той ги е застрелял.

Паркър затвори очи и отпусна глава върху меката сива облегалка на стола. Беше го поръчал преди години; леката му миризма на мухъл и изкуствена кожа му навяваше спомени — само малка част от всичко, което си бе припомнил този следобед.

Спомени за случки, които не искаше да преживява втори път.

— Как върви огледът на местопрестъплението?

— Криминоложкия екип претърсва театъра с микроскоп — отговори Кейдж. — Има едно нещо обаче, което не разбирам: той стреля с автоматично оръжие, а никъде не са открили гилзи.

— О, сигурно носи автомата в чанта или нещо подобно — досети се бързо Паркър. — Гилзите остават вътре.

— Откъде знаеш? — изненада се Харди.

— Не знам. Просто на негово място щях да постъпя така. Някой в хотела забелязал ли го е, когато е подхвърлил куршумите?

— Не — промърмори Кейдж. — Разпитали всички посетители. Едно момченце твърди, че видяло Невидимия. Но не си спомня нищо по-подробно.

Невидимият, помисли си Паркър. И таз добра.

Всичко бе станало за секунди.

Лукас най-сетне се беше съгласила с Паркър.

— Добре, добре — бе казала хладно, — ще спра отряда. Но господ да ти е на помощ, ако грешиш, Кинкейд.

След това нареди на хората от отряда да останат по местата си. През следващите няколко минути отчаяно се опитваха да отгатнат къде може да е отишъл Гробокопача. Паркър стигна до извода, че сигурно е подхвърлил патроните малко преди четири, следователно целта трябваше да е на не повече от десет минути път от хотела. Убиецът не би рискувал да вземе такси в това натоварено движение, а автобусите във Вашингтон са напълно непредвидими: наложило му се е да върви меша. Това означаваше не повече от пет преки от хотела.

Паркър и останалите от екипа се надвесиха над картата на Джорджтаун.

Изведнъж Паркър погледна часовника и попита:

— Днес в театрите няма ли матинета?

Лукас го стисна за ръката:

— Да. Гледах обяви в „Пост“ тази сутрин.

Тоби Гелър бе меломан и спомена театър „Мейсън“, който се намираше само на пет минути от хотела.

Паркър грабна „Вашингтон Пост“ и видя, че постановката на „Лешникотрошачката“ е започнала в два и трябва да свърши около четири.

Претъпканият театър бе идеална мишена за Гробокопача. Паркър накара Лукас да се обади на Джери Бейкър и да изпрати отряда там.

— Всички ли?

— Всички.

„Господ да ти е на помощ, ако грешиш, Кинкейд…“

Той обаче не грешеше. Рискът, разбира се, бе голям… И въпреки че много хора бяха спасени, имаше и загинали. А убиецът се беше измъкнал.

Паркър погледна бележката. Съчинителят й беше мъртъв, но самата бележка му се струваше като живо същество. Струваше му се, че му се присмива.

Мобилният телефон на Кейдж иззвъня. Той поговори няколко минути — ако се съди по лицето му, новините бяха окуражителни.

— Обади се един психолог — обяви той, след като затвори. — Преподава криминална психология в Джорджтаун. Казва, че имал информация за името.

— За „Гробокопача“ ли?

— Да. Тръгнал е насам.

— Добре — обади се Лукас.

— Сега какво ще правим? — попита Кейдж.

Лукас се замисли, после се обърна към Паркър:

— Ти какво смяташ? Не се ограничавай само с мнението си за бележката.

— На ваше място щях да проверя дали ложата в театъра е била празна. Ако се окаже така, значи изнудвачът е резервирал всички места, за да осигури на Гробокопача добра позиция за стрелба. След това бих проверил дали случайно не е използвал кредитна карта.

Лукас кимна на Си Пи. Той веднага се обади на Джери Бейкър, за да му зададе въпроса на Паркър. Послуша известно време, после затвори.

— Добро попадение!

— Но е купил билетите преди две седмици и е платил в брой — предположи Паркър.

— Преди три седмици — поправи го агентът, потърквайки блестящото си теме. — И е платил в брой.

— По дяволите!

Нямаше за какво да се заловят. Паркър загледа записките от разговора с Линкълн Райм.

— Трябват ни карти — заяви. — Не като тази. Подробни. — Потропа по плана на града, който бяха използвали, докато се чудеха накъде е тръгнал Гробокопача след хотела. — Искам да разбера откъде са дошли следовите улики по писмото. Да стесним радиуса на търсенето до някой квартал на града.

Лукас кимна към Харди:

— Ако успеем, можем да изпратим хората на Джери и част от колегите ти от полицията да претърсват района. Ще размножим снимката му и ще проверим дали някой не го е виждал. — Взе снимката на трупа на изнудвача. — Тоби, искам сто копия.

— Дадено.

Паркър погледна списъка на уликите, които бе открил Райм: гранит, глина, стрити тухли, сяра, пепел… Откъде се бяха взели тези вещества?

На вратата се появи младият служител, който им беше донесъл бележката. Тимъти, спомни си Паркър.

— Агент Лукас?

— Да?

— Имам две новини. Първо, Мос.

Гари Мос. Паркър си спомни записката за децата, които едва не изгорели живи.

— Много се е уплашил. Видял някакъв човек и решил, че е наемен убиец.

Лукас се намръщи:

— Кого е видял? Някой от нашите ли?

— Да. Един от почистващия персонал. Проверяваме го. Мос обаче е станал пълен параноик. Иска да го преместим от града. Мисли, че така ще е по-безопасно.

— Е, не можем да го преместим точно сега. Имаме си по-важна работа.

— Просто реших, че трябва да знаете — оправда се Тимъти.

Тя огледа стаята, явно мислеше. Обърна се към Харди:

— Детектив, имаш ли нещо против да го бавиш известно време?

— Аз ли?

— Ще го направиш ли?

Харди не изглеждаше особено възхитен от идеята. Паркър си спомни, че навремето най-трудната част от работата му не е бил анализът на документи със съмнителен произход, а да се разправя със своенравни подчинени.

— Ами добре — отвърна полицаят.

— Благодаря — усмихна се Лукас. После се обърна към Тимъти: — Каза, че новините били две.

— От охраната ми съобщиха, че долу чакал някакъв човек. Външен.

— И?

— Твърди, че знае нещо за убиеца от метрото.

Винаги при големи разследвания, спомни си Паркър, се появяват откачени, които или „признават“, че са извършили престъплението, или предлагат да помогнат. В щабквартирата на ФБР има „приемни“ точно за такива хора.

— За какъв се представя? — попита Лукас.

— Твърди, че е журналист. Пишел за неразкрити убийства. Проверили са книжката и социалната му осигуровка. Няма професионално свидетелство. Не е минал втория етап на проверката.

— Какво казва за Гробокопача?

— Твърди, че този човек го е правил и друг път, в други градове.

— В други градове ли? — наостри уши Си Пи Ардъл.

— Така твърди.

Лукас погледна Паркър.

— Мисля, че е най-добре да поговорим с него — заяви той.