Джефри Дивър
Сълзата на дявола (9)

9.

15:15

С периферното си зрение Лукас наблюдаваше Лен Харди. Той постоя неподвижно известно време, после приглади косата си, взе шлифера си и се приближи към нея.

„Всичко е тип-топ…“

— Нека поне аз да отида — помоли я той. — Да помогна с проверката на хотелите.

Тя погледна честното му младо лице. Шлиферът в голямата му ръка с безупречно изрязани и изпилени нокти. Този човек, помисли си тя, отделяше изключително внимание на дребните подробности.

— Не може. Съжалявам.

— Агент Кейдж е прав. Имат нужда от хора.

Лукас погледна Паркър Кинкейд, но той отново се беше вглъбил в писмото, внимателно го измъкваше от финия найлонов калъф.

Лукас махна към един отдалечен ъгъл на лабораторията.

— Ела за малко, Лен.

Само Кейдж забеляза жеста й, но не се намеси. По време на дългата си служба в Бюрото старшият агент бе провел достатъчно разговори с подчинените си, за да знае, че тази работа е толкова деликатна, колкото да разпитваш заподозрян. Дори по-деликатна, защото с тези хора ще продължаваш да работиш. И може да се наложи да им повериш живота си. Кейдж се радваше, че Лукас подхожда толкова тактично към Харди.

— Кажи, Лен. Какво те мъчи?

— Искам да направя нещо. Знам, че тук съм безгласна буква. Нали съм обикновен полицай. От Статистическия… Но искам да помогна.

— Ти си тук само като офицер за свръзка. Само за тази дейност си упълномощен. Това е акция на ФБР. Не е съвместно разследване.

Той се усмихна кисело:

— Свръзка ли? Тук съм като стенографка! Много добре го знаеш!

Разбира се, че го знаеше. Това обаче нямаше да спре Лукас да му даде по-важна задача в разследването, стига само да сметне, че ще бъде полезен. Тя не се придържаше сляпо към правилниците и ако Харди беше способен снайперист, щеше да го изрита моментално при ударния отряд на Джери Бейкър, без да й мигне окото. След кратко замисляне тя продължи:

— Добре, отговори ми на един въпрос.

— Казвай.

— Защо си тук?

Той се намръщи:

— Защо ли?

— Дойде доброволно, нали?

— Да.

— Заради жена ти, нали?

— Ема ли?

Той се престори на изненадан, но не успя да я заблуди. Сведе очи към пода.

— Разбирам, Лен. Няма нужда да се самонаказваш. Седни си на задника, участвай в обсъжданията ни и не си търси белята. После, когато заловим този мръсник, си вземи нещата и се прибирай вкъщи.

— Само че… много е трудно — отвърна той, стараейки се да избегне погледа й.

— Кое, да стоиш вкъщи ли?

Той кимна.

— Знам — отвърна искрено тя.

Той стисна шлифера като дете — спасителен пояс.

Всъщност, ако като офицер за свръзка се беше появил друг доброволец, Лукас веднага щеше да го изрита обратно в полицейското управление. Нямаше нерви за междуведомствени интриги и боричкания, нито време да глези чиновниците на този корумпиран, разпадащ се град. Знаеше обаче тайната на Харди — жена му бе в кома, след като джипът й се подхлъзнал в една буря някъде около Мидълбърг, Вирджиния, и се блъснал в крайпътно дърво.

Харди бе ходил на няколко пъти в регионалното управление на ФБР за някакви статистически данни по престъпността в централната част на града и там се беше запознал с Бети, секретарката на Лукас. Отначало Лукас си помисли, че младият мъж просто флиртува с хубавото момиче, но един път го чу да говори много развълнувано за жена си и травмата й.

Явно той нямаше много приятели, също като самата Лукас. Тя го опозна по-добре и научи повече за Ема. На няколко пъти бяха пили заедно кафе в Полис Мемориал Парк, разположен до регионалното управление. Той постепенно й разкри част от болката си, но също като Лукас пазеше повечето си чувства дълбоко в себе си.

Затова, понеже знаеше за трагедията му и колко тежко ще му бъде да седи сам вкъщи в празничната вечер, тя го прие с отворени обятия в екипа. Маргарет Лукас обаче не би поставила под заплаха успеха на което и да било разследване заради нечие психично здраве.

„Всичко е тип-топ…“

— Не мога да стоя на едно място — настоя той. — Искам да участвам в залавянето му.

Не, помисли си Лукас. Иска да отмъсти на господ или на съдбата, или на природната сила, разбила на пух и прах живота му и живота на Ема.

— Лен, не мога да включа в акция човек, който е…

Тя затърси подходящата дума. „Разсеян“. Или „разстроен“. Може би по-скоро искаше да каже „склонен към самоубийство“.

Харди кимна. Беше ядосан. Устните му трепереха. Остави обаче шлифера и седна на едно бюро.

Горкият, помисли си тя. Сигурна бе обаче, че благодарение на интелекта и перфекционизма си той ще се справи. Щеше да преживее този мъчителен период. О, щеше да се промени, разбира се. Както желязото става на стомана върху нажежените до бяло въглени.

Да се промени…

Както самата Лукас се беше променила.

Ако се съди по кръщелното свидетелство на Жаклин-Маргарет Лукас, рождената й дата бе последният ден на ноември 1963 г. Дълбоко в себе си обаче тя знаеше, че е на малко повече от пет години, че е родена в деня, в който завърши Академията на ФБР.

Спомняше си една детска книжка, която бе чела преди много време: „Детето елф от Уикам“. Усмихнатото същество на корицата изобщо не намекваше за страховития сюжет на приказката. Разказваше се за един елф, който се промъквал в домовете на хората в полунощ и подменял бебетата — човешките с елфи. Двама родители разбрали, че дъщеричката им е сменена, и тръгнали да я търсят.

Лукас помнеше как чете книжката свита на дивана в уютната си стая в Стафорд, близо до Куонтико, след като ходенето й на пазар в „Сейфуей“ се беше отложило заради неочаквана буря. Дочете я насила — да, родителите открили момиченцето и отново го сменили за елфчето. Приказката завършваше щастливо, но въпреки това й се стори прекалено жестока и тя изхвърли книжката.

Сети се за нея едва след като завърши академията и я назначиха във вашингтонското регионално управление на Бюрото. Една сутрин, когато отиваше на работа с големия си „Колт Питон“ на кръста и полицейски доклад под мишница, тя си даде сметка: „Такава съм аз — едно подменено дете“. Навремето Джаки Лукас работеше на половин работен ден като библиотекар в архива на Бюрото в Куонтико, бе шивач любител и в почивните дни кроеше дрехи за приятелите си и семействата им. Шиеше гоблени, бродираше, колекционираше (и пиеше) вина, участваше и побеждаваше в местните маратони. Тази жена обаче отдавна я нямаше. Беше заменена със специален агент Маргарет Лукас, водещ криминалист, специалист по експлозиви и по работа стайни информатори и охраняването им.

— Агент във ФБР ли? — бе попитал объркано баща й при едно посещение при родителите й в Пасифик Хайтс край Сан Франциско. Беше отишла само да им съобщи новината. — Специален агент ли искаш да ставаш? Нали не като ония, които се разхождат с пистолети? Имаш предвид, че ще работиш на бюро или нещо подобно, нали?

— С пистолет. Но съм сигурна, че ще ми дадат и бюро.

— Не те разбирам — призна едрият мъж, пенсиониран банков чиновник. — Толкова добре се учеше.

Тя се изсмя на тази привидна безсмислица, но много добре го разбираше. Бе завършила с отличие и гимназията „Сейнт Томас“ в Ръшън Хил, и Станфорд. Слабичкото момиче, което твърде рядко излизаше с момчета и твърде често вдигаше ръка в клас, имаше определено място или във висшите научни среди, или на Уолстрийт. Не, не, той нямаше нищо против Джаки да размахва оръжие и да гони престъпници. Просто се беше надявал да използва ума си.

— Ама това е ФБР, татко. Това са интелигентните ченгета.

— Да, предполагам. Но… наистина ли искаш да се занимаваш с това?

Не, тя трябваше да го направи. Има огромна разлика между „искам“ и „трябва“. Съмняваше се обаче, че той ще я разбере. Затова отговори само:

— Да.

— Е, нямам нищо против тогава — примири се той. После се обърна към жена си: — Нашето момиче станало лудетина. Знаеш ли какво е „лудетина“? Лу-де-ти-на.

— Знам, разбира се — провикна се майка й от кухнята. — Нали решавам кръстословици. Ще внимаваш все пак, нали, Джаки? Обещай ми да внимаваш.

Сякаш се канеше да пресече натоварено кръстовище.

— Обещавам, мамо.

— Добре, направила съм пиле с винен сос за вечеря. Това ти е любимо ядене, нали?

Джаки прегърна баща си и майка си и след два дни полетя обратно за Вашингтон, за да смени името си на Маргарет.

След като завърши академията, я назначиха в регионалното управление. Наложи се да опознае живота във Федералния окръг, да работи с Кейдж, който й беше като втори баща, и сигурно се справяше добре, защото предната година я повишиха в заместник главен агент, а сега, докато шефът й снимаше маймуни в амазонската джунгла, тя оглавяваше най-голямото разследване, водено през последните няколко години във Вашингтон.

Сега наблюдаваше как Харди си води бележки в другия край на залата и си мислеше: „Той ще се справи, ще се справи.“

Маргарет Лукас бе сигурна в това.

Тя, подмененото бебе елф, знаеше най-добре…

— Лукас — прекъсна мислите й нетърпелив мъжки глас.

Тя погледна по посока на гласа и си даде сметка, че Паркър Кинкейд й говори нещо:

— Свършихме с лингвистичния анализ. Сега искам да направя физически. Освен ако нямаш друга идея.

— Ти командваш, Паркър.

Тя се приближи и седна до него.

* * *

Отначало той огледа хартията, на която бе написана бележката.

Листът беше с размери 15 на 22.5 см, като за водене на ежедневни записки. В хода на историята стандартните размери на листовете са се променяли, но в Америка от около двеста години се използваха 21.25 на 27.5 см. Петнайсет на 22.5 бе вторият по разпространение стандарт. Прекалено обичайно. Размерът сам по себе си не говореше нищо на Паркър.

Колкото до материала, писмото бе на груба, евтина хартия, произведена чрез механично пресоване, не по химически методи, по които се изработват по-фини и качествени хартии.

— Хартията няма да ни помогне с нищо — обяви накрая той. — Най-обикновена е. Нерециклирана, с голямо киселинно съдържание, от груба суровина с минимална добавка на избелващи вещества и с ниска луминесценция. Разпространява се масово в големи опаковки. Няма воден знак или друго, по което да се определи производителят или дистрибуторът на едро, камо ли магазинът, от който е закупена. — Въздъхна. — Да погледнем сега мастилото.

Постави внимателно бележката под един микроскоп. Огледа я първо на десет-, после на петдесеткратно увеличение. По следите от средството за писане върху листа и честите неравномерности в цвета личеше, че престъпникът е използвал много евтина химикалка.

— Вероятно от „Американ Райтинг Инстрюмънтс“. По трийсет и девет цента бройката.

Замълча и погледна колегите си. Никой не проявяваше признаци на разбиране.

— И? — попита Лукас.

— Това е лошо за нас — обясни отегчено той. — Невъзможно е да се проследи до източника. Продават ги просто във всяка будка из цяла Америка. Също като хартията. Пък и АРИ не използва химически етикети.

— Химически етикети ли? — не разбра Харди.

Паркър обясни, че някои производители включват специални химически вещества в мастилата си, като отличителен белег за продуктите си и за по-лесно определяне мястото и датата на производство. „Американ Райтинг Инстрюмънтс“ обаче не го практикуваха.

Паркър понечи да свали бележката от микроскопа, но спря. Забеляза нещо интересно. В единия край хартията бе избеляла. Не изглеждаше да е производствен дефект. В производството на хартия избелващи вещества се използват от петдесетина години и неравномерностите в цвета не са нещо обичайно, дори за такъв евтин продукт.

— Би ли ми подал апарата „Полилайт“? — обърна се Кинкейд към Си Пи Ардъл.

— Кое?

— Ей онова.

Едрият мъж взе един от апаратите — алтернативни източници на светлина. При облъчване с него много вещества, невидими за човешкото око, започват да излъчват луминесцентна светлина.

Паркър си сложи предпазни очила и включи уреда, който засвети с жълто-зелена светлина.

— Да не ме облъчи с нещо? — попита не особено шеговито едрият агент.

Паркър освети плика с апарата. Да, дясната третина бе по-светла от останалата част. Огледа и бележката — в дясната половина на листа имаше петно с Г-образна форма.

Това бе нещо интересно. Той отново го огледа.

— Виждате ли как е избеляло ъгълчето? Предполагам, че единият край на листа, а също и на плика, са стояли известно време на слънце.

— Къде, у дома му или в магазина? — попита Харди.

— И едното, и другото е възможно. Като съдя по степента на похабяване на хартията обаче, смятам, че листът е бил изваден от голямата опаковка съвсем наскоро. Затова предполагам, че е било в магазина.

— Значи трябва да е с южно изложение — вметна Лукас.

„Да — помисли Паркър. — Добро хрумване. Не се бях сетил.“

— Защо? — недоумяваше Харди.

— Защото е зима — изтъкна Паркър. — Слънцето не е достатъчно силно, за да избели хартията, ако я огрява от друга посока.

Паркър отново закрачи из стаята. Беше му навик. След смъртта на Томас Джеферсън голямата му дъщеря, Марта, написала в мемоарите си, че баща й крачел „почти непрекъснато ден и нощ и лягал съвсем рядко, когато вече не можел да се държи на крака“. Когато Паркър работеше върху някой документ или решаваше някоя особено трудна задача, хухалите често се шегуваха, че „пак обикаля в кръг“.

Вече започваше да си припомня разположението на всичко в лабораторията. Отиде до един шкаф и извади работна дъска и няколко листа за събиране на следови улики. Хвана бележката за ъгълчето и прокара по нея четка от камилски косми, за да смъкне дребните частици, полепнали по хартията. Не успя да изчетка нищо. Това не го изненада. Хартията е едно от най-силно абсорбиращите вещества — задържа много частички, но те обикновено остават здраво свързани с целулозните влакна.

Паркър извади голяма игла от куфарчето си и изчегърта няколко малки частици мастило и хартия от бележката и от плика.

— Знаеш ли как се работи с това? — попита той Гелър, като посочи хроматографския апарат в ъгъла на лабораторията.

— О, разбира се. Дори веднъж разглобих един. Просто от любопитство.

Паркър му подаде изчегъртаните частички:

— Пусни отделни проби от бележката и от плика.

— Дадено.

— Какво прави това чудо? — полюбопитства Си Пи.

Агентите под прикритие и членовете на тактическите отряди обикновено нямат особено търпение за лабораторна работа и познанията им по криминология са съвсем оскъдни.

Паркър му обясни: хроматографският апарат разлага химическите вещества, открити на местопрестъплението, на съставните им части и ги анализира. Машината забръмча заплашително — всъщност тя изгаря пробите и анализира получените в резултат на това газове.

Паркър отново прокара четката по бележката и по плика и този път успя да свали някакви частици. Сложи двете проби на два различни микроскопа „Лайц“. Погледна през окуляра на единия, после на другия. Завъртя копчетата за фокусиране и добре смазаните механизми се задвижиха плавно.

Взря се в единия препарат, после се обърна към Гелър:

— Ще се наложи да вкараш профилите на тези следови улики в компютъра. — Кимна към микроскопа. — Как ще стане?

— Няма да повярваш колко е лесно.

Младият агент включи оптични кабели в микроскопите. Двете жици минаваха през някаква безлична сива кутия. Гелър я свърза чрез друг кабел с един от компютрите в лабораторията. Включи го и на монитора се появи образът на частичките, които Паркър наблюдаваше на микроскопа. Извика едно меню на екрана.

Обърна се към Паркър:

— Само натискаш това копче и ще ти ги запомни в JPEG формат.

— Ще може ли да ги изпратя по електронната поща?

— Само кажи на кого.

— Една секунда да намеря адреса. Преди това обаче искам да ги погледнем при различно увеличение.

Паркър и Гелър записаха образи с по три увеличения от всеки микроскоп.

Едва свършиха и хроматографският апарат изпиука и резултатите заизлизаха на монитора.

— Имаме на разположение двама специалисти от „Следови улики“ и „Елементарен анализ“.

Това са двата отдела на Бюрото, които се занимават с анализ на веществени доказателства, открити в много малки количества.

— Остави ги да си ходят вкъщи. Ще използваме услугите на друг човек.

— На кого? — намръщи се Лукас.

— В Ню Йорк е.

— В Нюйоркското полицейско управление? — попита Кейдж.

— Вече не. Напусна.

— Защо не някой тукашен? — поинтересува се Лукас.

— Защото този мой приятел е най-добрият криминолог в страната. Той е основателят на ЕИВД.

— На нашия Екип за изследване на веществени доказателства? — изненада се Си Пи.

— Именно.

Паркър погледна бележника си и набра някакъв номер.

— Ама — отбеляза Харди — сега е Нова година. Сигурно не си е вкъщи.

— Напротив — отвърна Паркър, — той почти не излиза.

— Дори в празнични дни?

— Дори в празнични дни.

* * *

— Паркър Кинкейд — прозвуча гласът от слушалката. — Чудех се дали няма да ми се обадите от вашия край.

— Значи си научил за проблемите ни, а?

— О, аз научавам всичко — отвърна Линкълн Райм. Паркър не беше забравил навика му да прави гръмки изказвания. — Нали, Том? Не научавам ли всичко? Паркър, помниш Том, нали? Многострадалният Том.

— Здравей, Паркър.

— Здравей, Том. Още ли те мъчи този глезльо?

— А как иначе — отвърна самодоволно Линкълн. — Мислех, че си вече пенсионер, Паркър.

— Бях. Допреди два часа.

Паркър бе срещал Райм само веднъж. Криминологът беше хубав мъж, горе-долу на неговата възраст, с тъмна коса. Бе парализиран от врата надолу, но понякога работеше като консултант експерт по някои разследвания, седейки в апартамента си в Западен Сентръл Парк.

— Много ми харесаха лекциите ти, Паркър. Миналата година.

Паркър си спомни Райм, седнал на яркочервена луксозна инвалидна количка до първия ред в залата на полицейския колеж „Джон Джей“ в Ню Йорк. Темата на лекциите бе „Криминологична лингвистика“.

— Знаеш ли, че благодарение на теб осъдихме един престъпник? — продължи Райм.

— Не.

— Имахме свидетел на убийството. Не видял извършителя, защото се криел, но чул убиеца да казва нещо на жертвата, преди да я застреля. Казал: „Да бях на твое място, мръсник такъв, щях да си кажа молитвата“. И после… това е най-интересното, Паркър, слушаш ли?

— С най-голям интерес.

Когато Линкълн Райм говори, останалите могат само да слушат.

— После, по време на разпит в полицията, казал на един детектив: „И да призная, няма да е пред вас“. Знаеш ли как го пипнахме?

— Как, Линкълн?

Райм се засмя радостно като дете:

— Заради „да“-то! „Да бях на твое място“. Не „Ако бях на твое място“. „И да призная…“ Статистически само седем процента от хората използват условна конструкция с „да“ — изречение. Знаеше ли го?

— Всъщност да. Това достатъчно ли беше, за да го осъдите?

— Не. Но беше достатъчно да му изтръгнем самопризнания срещу споразумение за по-лека присъда. Дай сега да позная. Имате престъпник, който застрелва хора из метрото, и единствената ви улика е… какво? Заплашително писмо? Искане за откуп?

— Откъде се сети? — възкликна Лукас.

— Едно птиченце ми каза! — изсмя се Райм. — А за да отговоря на въпроса: Много е ясно, че има бележка, защото това е единствената логична причина Паркър Кинкейд да се обажда на мен… На кой… извинявай, Паркър… на кого отговорих току-що?

— На специален агент Маргарет Лукас — отвърна тя.

— Тя е ЗГА на регионалното управление на ФБР и оглавява разследването.

— А, Бюрото, както винаги, Фред Делрей тъкмо си тръгна. Беше ми на гости. Познавате ли Фред? От Манхатънското управление.

— Познавам го — отвърна Лукас. — Той работеше с неколцина от агентите ни под прикритие миналата година. По разследването на един канал за незаконна търговия с оръжие.

— Значи престъпник, бележка — продължи Райм. — Хайде само един от вас да говори.

— Прав сте — започна Лукас. — Става дума за изнудване. Искахме да платим, но главният престъпник загина. Сега сме почти сигурни, че партньорът му, онзи с автомата, ще продължи да убива.

— О, много заплетена история. Голям проблем. Огледахте ли трупа?

— Нищо не открихме. Никакви документи, никакви улики.

— Значи ми предлагате като позакъснял коледен подарък да участвам в случая, така ли?

— Направих хроматография на частички от илика и листа…

— Добре си се сетил, Паркър. Изгори доказателствата. Ще са нужни за процеса, но ти трябва да ги изгориш.

— Искам да ти изпратя данните. И някои снимки от следовите улики. Мога ли да ти ги пусна по електронната поща?

— Да, да, разбира се. Какво е увеличението?

— Десет, двайсет и петдесет.

— Добре, кога изтича срокът?

— На всеки четири часа, от четири до полунощ.

— Четири следобед? Днес?

— Точно така.

— Боже господи.

— Знаем къде ще е ударът в четири часа — продължи Лукас. — Мислим, че ще е в някой хотел. Но не знаем нищо по-точно.

— Четири, осем и дванайсет. Имате си убиец с вкус към драматичното.

— Това да го включим ли към психологическия профил? — попита Харди.

Отново започна да пише. Паркър се замисли, че този млад човек вероятно ще прекара цялата празнична нощ в писане на доклади за началника си, за кмета и за градския съвет — доклади, на които вероятно с месеци никой няма да обърне внимание. Дори може би ще останат завинаги непрочетени.

— Кой си ти? — излая Райм.

— Лен Харди, сър. Окръжна полиция.

— Правил ли си психологически профили досега?

— Всъщност работя към Статистическия отдел. Но съм учил психологическо профилиране в Академията и съм карал курсове по психология в Американския университет.

— Слушай. Аз нямам доверие на психологическите профили. Вярвам само на уликите. Психологията е като лигава риба, която лесно се изплъзва от ръцете. Виж мен. Аз съм като музей на невротичните състояния. Нали, Амелия?… Приятелката ми не отговаря, но е съгласна с мен. Добре. Да действаме бързо. Дайте подаръците. Ще ви изпратя мнението си колкото мога по-скоро.

Паркър записа имейла на Райм и го даде на Гелър. След секунди агентът вече изпращаше снимките и резултатите от хроматографията.

— Това ли е най-добрият криминолог в страната? — попита скептично Кейдж.

Паркър не отговори. Гледаше часовника. Някъде във Федералния окръг Колумбия на хората, които Маргарет Лукас бе решила да жертва, им оставаха трийсет минути живот.