Джефри Дивър
Сълзата на дявола (5)

5.

13:45

— Оръжието — извика неочаквано Маргарет Лукас. — Искам поддок за оръжието.

— Какво искаш? — попита Кейдж.

— Поддок. Подробен доклад — обясни тя. Подчинените й вече бяха свикнали с тези нейни съкращения.

— След минутка идва — обади се Си Пи Ардъл.

Намираха се в стая без прозорци в новия Стратегически информационно оперативен център на ФБР на петия етаж в щабквартирата на Девета улица. Помещението бе голямо почти колкото футболно игрище, наскоро дори го разширяваха, за да могат агентите да работят едновременно по пет сериозни случая.

Кейдж се приближи до Лукас и прошепна:

— Чудесно се справяш.

Тя не отговори. Погледна отражението си в един от огромните видеоекрани на отсрещната стена, върху който се виждаше бележката на изнудвача.

„Наистина ли? — помисли си тя. — Наистина ли се справям добре?“

Надяваше се да е така. Горещо се надяваше. В Бюрото съществуваше поверие, че на всеки агент му се предоставя само един златен шанс в кариерата. Само един шанс да го забележат, само един шанс да израсте изведнъж в йерархията.

Е, дяволски сигурно бе, че това е нейният. ЗГА да ръководи толкова важно разследване. Такива неща почти не се случваха.

Тя премести поглед от отражението си към разкривените букви на бележката.

„За какво не съм се сетила още?“

Отново премисли всичко, за което се беше сетила. Беше изпратила отпечатъците на мъртвия изнудвач във всички основни картотеки за пръстови отпечатъци по света. Бе натоварила трийсетина полицаи с издирването на шофьора на камиона, в случай че престъпникът е промълвил някакви предсмъртни слова (и бе накарала чудотвореца Кейдж да осигури имунитет срещу съдебно преследване на шофьора, ако случайно го открият). Други две дузини агенти търсеха очевидци. Проверяваха стотици регистрационни номера. Проверяваха телефонните разговори на кметството за последните две седмици. Беше предвидила…

Телефонът прекъсна мислите й. Лен Харди понечи да вдигне, но Кейдж го изпревари. Харди бе свалил шлифера и сега стоеше по бяла полиестерна риза на тънки кафяви ивици, панталони с остър като бръснач ръб и кафява вратовръзка. Въпреки едночасовото лежане в полето късо подстриганата му коса беше изрядна и по дрехите му нямаше и една песъчинка. Приличаше повече на проповедник от „Свидетели на Йехова“, който всеки момент ще започне да раздава листовки за спасението на душите. Лукас, въоръжена с новия си „Глок 10“, гледаше на .38-калибровия „Смит и Уесън“ на хълбока на Харди като на красива, но безполезна играчка.

— Вървят ли нещата, детектив? — попита Лукас, след като Кейдж измъкна слушалката изпод носа му и той направи кисела физиономия.

— Вървят, всичко е тип-топ — промърмори иронично Харди.

Тя се засмя на израза — знаеше, че е типичен за Средния Запад. Попита го дали е оттам.

— Израсъл съм в околностите на Чикаго, „под Чикаго“, както казват там, въпреки че родният ми град е в северозападната част на щата.

Той седна. Усмивката на Лукас се стопи. „Всичко е тип-топ…“

Кейдж затвори телефона.

— Поддокът ти е готов. Обадиха се от „Огнестрелни оръжия“. Използвал е картечен пистолет „Узи“. На около година, цевта е сериозно износена. Това оръжие доста е поработило. Заглушител със стъклена вата. Саморъчна изработка. Не е купен. Убиецът знае какво върши.

— Добре! — извика Лукас към Си Пи Ардъл в другия край на стаята. — Накарай някого да прегледа Интернет страниците за изработка на самоделни заглушители и за пригаждане на автомати „Узи“ за работа с картечна лента. Искам адресите на последните посетители.

— Разрешено ли е да се дава такава информация? — поинтересува се Си Пи.

— Само със съдебна заповед, но вие ги накарайте да си помислят, че са задължени да съдействат. Бъдете убедителни.

Агентът поговори по телефона няколко минути, после докладва:

— Комтех ще се заеме.

Имаше предвид Компютърно техническия отдел на ФБР със седалище в Мериленд.

— Ей, хрумна ми нещо — възкликна Лукас.

Кейдж вдигна въпросително вежди.

— Защо не вземем онзи пич от „Личен състав“? — продължи тя.

— Кого?

— Той изследва почерците на кандидатите за работа и по това определя характера им.

— Това се прави и в Окръжното управление — отбеляза Харди. — Така създават работа на психолозите.

— Накъде биеш? — попита Си Пи. — Нали вече го изпратихме в Куонтико?

Копие от бележката бяха изпратили в Бихейвиористичния отдел на Бюрото в Куонтико за психолингвистичен профил. Тоби Гелър вече чакаше резултатите пред един компютър.

— Не, не — отвърна Лукас, — там ще го сравнят с предишни случаи и ще определят степента на образование и коефициента му на интелигентност. Говоря за профил на характера. Графоанализ.

— Няма смисъл — чу се глас зад гърба й.

Лукас се обърна. Някакъв мъж с дънки и кожено яке тъкмо влизаше в лабораторията. Носеше пропуск за посетител на врата си и голямо куфарче в ръка. Бяха й нужни няколко секунди, за да го познае.

Кейдж понечи да каже нещо, но си замълча. Може би се опасяваше да не уплаши новодошлия.

— Арти ме пусна — обясни Паркър Кинкейд. Арти беше пазачът на служебния вход. — Още ме помни. След толкова години.

Кинкейд се стори съвсем променен на Лукас. У дома си имаше вид на свадлив стар ерген. Развлеченият пуловер и широките панталони засилваха това впечатление. В сегашното си облекло приличаше повече на „себе си“.

— Здравейте, господин Кинкейд — поздрави го с кимване тя. — Кое няма смисъл?

— Да си губите времето с графоанализ. Не можете да познаете характера на човека по почерка му.

Поучителният му тон я стъписа.

— Мислех, че много хора го правят.

— Също така много хора гледат на карти и говорят с починалите си роднини в отвъдното. Това е шарлатанство.

— Чувала съм, че върши работа — настоя тя.

— Пълна загуба на време — заяви делово той. — Ще се съсредоточим върху други неща.

— Ами… добре — склони Лукас; надяваше се да успее да го изтърпи.

— Здравей, Паркър — заговори Кейдж. — Познаваш ли Тоби Гелър? Тази вечер ще ни помага с компютрите и комуникационните системи. Хванахме го на път за един ски курорт във Върмонт.

— В Ню Хемпшир — поправи го агентът; обърна вечно усмихнатото си лице към Паркър. — За извънредно заплащане съм готов на всичко. Дори да вържа тенекия на жена. Здравей, Паркър, слушал съм много за теб.

Двамата мъже си стиснаха ръцете.

Кейдж кимна към друго бюро:

— Това е Си Пи Ардъл, от регионалното управление. Никой не знае какво означава съкращението Си Пи, но на всички е известен така. Подозирам, че и самият той не знае.

— По едно време знаех — отвърна лаконично Си Пи.

— А това е Лен Харди. Той е офицерът ни за свръзка с полицията.

— Радвам се да се запознаем, сър — поздрави Харди.

Кинкейд му стисна ръката:

— Няма нужда от това „сър“.

— Дадено.

— Криминология ли работиш, или си детектив?

— Всъщност работя в Статистическия отдел — отвърна смутено Харди. — Всички други бяха по задачи, затова избраха мен.

— Къде е бележката? — обърна се Паркър към Лукас. — Оригиналната.

— В Криминоложкия отдел. Исках да потърсим още някой и друг отпечатък.

Кинкейд се намръщи, но преди да отвори уста, Лукас побърза да допълни:

— Казах им да използват само лазера, без нинхидрин.

Той вдигна вежди:

— Добре… работили ли сте криминология?

Стори й се, че макар да одобрява решението й за химическия анализ, той се опитва да я предизвика.

— Спомних си какво сме учили в Академията — отвърна хладно тя и се зае с телефона.

— Какво е това? — попита Харди. — Мин…

— Нинхидринът се използва обикновено за снемане на пръстови отпечатъци от хартия — обясни Лукас, докато набираше.

— Но — довърши мисълта й Кинкейд — унищожава грапавините по листа. Никога не трябва да се използва, ако ще анализирате почерка на документа.

Лукас се обади в Криминоложкия отдел. Лаборантът й докладва, че не е открил други отпечатъци и че веднага ще изпратят някого да донесе документа в оперативния център. Тя предаде думите му на другите от екипа.

Кинкейд кимна.

— Защо си промени решението? — поинтересува се Кейдж. — Как реши да дойдеш?

Кинкейд помълча няколко секунди, после отговори:

— Знаеш ли, за тези деца, които спомена? Ранените в метрото. Едно от тях починало в болницата.

— Лавел Уилямс — каза също толкова сериозно Лукас. — Научих за това.

Кинкейд се обърна към Кейдж:

— Ще ви помогна само при едно условие. Никой, освен членовете на екипа да не знае за участието ми. Ако нещо се разчуе, независимо на кой етап на разследването, напускам. Не искам дори да се разбере, че ви познавам.

— Ако това искате, господин Кинкейд… — започна Лукас.

— Паркър.

— Дадено — съгласи се Кейдж. — Може ли да попитам за причините?

— Заради децата.

— Ако се тревожиш за сигурността им, ще поставим охрана пред дома ти. Толкова агенти, колкото сметнеш…

— Страх ме е от бившата ми жена.

Лукас го изгледа с недоумение.

— От развода ни преди четири години аз се грижа за тях — обясни Кинкейд. — Една от причините да останат при мен е това, че работя вкъщи и професията ми не носи никакви рискове нито за тях, нито за мен. Затова се занимавам само с цивилни поръчки. Сега жена ми е решила да преразгледа въпроса за настойничеството. Не мога да позволя да научи за участието ми в това разследване.

— Няма никакъв проблем, Паркър — увери го Кейдж. — Ще работиш инкогнито. Как искаш да те наричаме?

— Наричайте ме, ако щете Филанкишията или Томас Джеферсън, само не и с истинското ми име. Утре в десет Джоан ще се появи вкъщи с някакви подаръци за децата. Ако научи, че в навечерието на Нова година съм ги оставил сами, за да работя по разследване… ще стане лошо.

— Какво обяснение им даде? — поинтересува се Лукас.

— Че някакъв приятел е заболял и трябва да го навестя в болницата. — Той размаха пръст към Кейдж: — Мразя да ги лъжа. Мразя.

Лукас си спомни хубавото му момченце.

— Ще направим всичко, което зависи от нас — увери го тя.

Той я погледна в очите (което се удаваше на много малко мъже) и каза:

— Не искам каквото зависи от вас. Или ще запазите участието ми в тайна, или се махам.

— Така ще бъде — отсече тя.

Погледна останалите. Си Пи, Гелър и Харди кимнаха.

Кинкейд свали якето си и го остави на един стол:

— Добре. И така, какъв е планът?

Лукас започна да му разказва за хода на разследването. Кинкейд само кимаше, без да пророни дума. Тя опита да прочете по лицето му дали одобрява действията й. Накрая завърши:

— Кметът скоро ще излезе с обръщение към убиеца. Предложи да дадем парите на него. Няма да го каже направо, само ще намекне. Надяваме се убиецът да се свърже с нас. Парите са в няколко торби с предаватели в сейфа на хранилището. Можем да му ги доставим, когато поиска.

— После Тоби ще го проследи до бърлогата му — продължи Кейдж. — Тактическият отряд на Джери Бейкър е в бойна готовност. Ще го пипнем, когато се прибере в скривалището си. Или ще му устроим засада по пътя.

— Каква е вероятността да го подмамите с парите?

— Не знаем — отвърна Лукас. — От бележката се вижда, че изнудвачът, онзи, който загина при катастрофата, е доста тъпичък. Ако и партньорът му, Гробокопача, е същият малоумник, може да не се подлъже.

От лекциите по психология на престъпността в Академията Лукас помнеше, че по-слабо интелигентните престъпници са по-подозрителни от по-умните. Никога не импровизират, дори при промяна на обстоятелствата.

— Което означава — обясни тя, — че може да продължи да избива хора по начина, по който са го инструктирали.

— Дори не знаем дали убиецът ще чуе изявлението на Кенеди — добави Кейдж. — Може да не постигнем нищо, но просто нямаме никаква улика.

Лукас забеляза, че Кинкейд гледа Бюлетина за особено тежки престъпления, оставен на една маса. В този брой се описваше взривът в къщата на Гари Мос. Тези бюлетини съдържат подробно описание на престъплението и служат за информация на полицаите, които може да поемат разследването, след като е стигнало до някакъв етап. Тук се описваше как децата на Мос едва оцелели от пожара.

Паркър Кинкейд гледа бюлетина по-дълго, отколкото му се искаше. Очевидно докладът за покушението срещу близките на информатора го разтревожи.

„Двете деца успели да се измъкнат от горящата сграда само с леки обгаряния“.

Най-сетне той отмести очи. Огледа оперативния център, телефоните, компютрите, бюрата. Погледът му спря върху монитора, показващ бележката на изнудвача.

— Не можем ли да работим другаде?

— Това е оперативният център. Какво му е? — учуди се Лукас.

— Не ни е необходимо толкова много пространство, освен това повечето от апаратурата не ни върши никаква работа.

Лукас се замисли:

— Имаш ли друго предложение?

— Да се качим горе — отвърна разсеяно Кинкейд, без да сваля поглед от бележката. — На горния етаж.

* * *

Паркър влезе в лабораторията за анализ на документи и огледа познатата му апаратура.

Два бинокулярни стереомикроскопа „Лайц“ с източник на светлина „Волпи интралукс“, стар апарат за спектрален анализ на „Фостър и Фриман“ VSC4 и най-новия му компютризиран събрат — VSC200, с източник на поляризирана светлина „Рофин“ и пригоден за работа под DOS и Windows. Освен това един жестоко експлоатиран апарат за електростатичен анализ „Фостър и Фриман“ и апарат за тънкослойна и газова хроматография за анализ на мастило и следови улики.

Погледна и големите витрини, покрай които всеки ден между девет и четири минаваше безкрайна върволица посетители, участници в туристическата обиколка на главната щабквартира на ФБР. Сега коридорът бе мрачен и зловещ.

Останалите членове на екипа си намериха места по бюрата и работните маси. Стаята бе претрупана с апарати, миризлива и неудобна като всяка истинска работеща лаборатория. Паркър я предпочиташе пред лъскавия оперативен център, защото вярваше в нещо, научено от баща си — историк, специалист по Войната за независимост. „Воювай винаги на позната територия“ — бе казал професорът на сина си. Не го беше обяснил на Лукас, защото Уилям Кинкейд обичаше да казва и друго: „Не е необходимо да споделяш всички тайни със съюзниците си“.

Паркър хвърли поглед в кабинета на Стан Луис. Видя книгите, които сам бе използвал, когато работеше в този отдел: „Документи със съмнителен произход“ от Харисън, „Въведение в анализа на почерци“ от Хаузли и Фармър и „Изследване на документи с неизяснен произход“ от Хилтън. Тук беше и библията на хората от тази професия: „Съмнителни документи“ от Албърт А. Осбърн. Четирите дръвчета бонзай, които бе отгледал и оставил на наследника си, още стояха на местата си.

— Къде се губи бележката? — попита той нетърпеливо.

— Идва.

Паркър включи някои от апаратите. Едни забръмчаха, други защракаха. Грети не издадоха звук, само сигналните им лампички заблестяха като любопитни очи.

Чакане, чакане…

Стараеше се да не мисли за разговора си с децата преди един час — когато им каза, че плановете за празника се променят.

Хухалите играеха в стаята на Роби, подът все още бе покрит с части от конструктори и колички.

— Здрасти, хухали.

— Стигнах трето ниво — похвали се Стефи и кимна към видеоиграта. — После ме изхвърлиха.

Роби провеждаше масирана атака върху леглото си — с хеликоптери и всякаква друга десантна техника.

Паркър седна до него:

— Сещате ли се за тези хора, дето идваха преди малко?

— Хубавата жена, която гледаше през цялото време — обади се закачливо синът му.

(„Те са по-хитри, отколкото можеш да си представиш — твърдеше «Ръководство за самотни родители».“)

— Та те ми казаха, че един приятел е в болница и трябва да ида да постоя при него за известно време. Кой искате да ви гледа?

Освен с нормалния брой ученички и студентки детегледачки Паркър разполагаше и с доста приятели от квартала, които с удоволствие щяха да вземат децата за през нощта. Освен това можеше да се обади на приятелката си Лин, която живееше в друго градче в Окръга. Тя би отишла накрай света, за да му помогне, но днес със сигурност имаше среща (не можеше да си представи Лин без мъж на Нова година), пък и отношенията им не бяха вече толкова близки, че да иска от нея такава саможертва.

— Наистина ли трябва да отидеш? — попита Роби. — Точно тази вечер ли?

Когато се чувстваше разочаровано, момчето ставаше много кротко и никога не изразяваше бурно чувствата си. Не се оплакваше и не хленчеше (което Паркър би предпочел). Просто мълчеше и тъгата сякаш преливаше от душата му. Сега, когато Роби го гледаше така, застанал неподвижно, с малък хеликоптер в ръка. Паркър се почувства, сякаш разочарованието на сина му разяжда и собственото му сърце.

Стефи бе по-малко емоционална и даваше още по-слаб израз на чувствата си. Само тръсна глава и се намръщи:

— Твоят приятел ще се оправи ли?

— Не се съмнявам. Но ще се почувства много по-добре, ако има близък човек до себе си. Така че… на Дженифър ли да се обадя, или на госпожа Кавано?

— На госпожа Кавано — извикаха почти в един глас и двамата. Разочарованието на Роби се стопи в миг.

Госпожа Кавано, добродушна стара дама от квартала, гледаше децата във вторник, когато Паркър ходеше да играе покер в един местен клуб.

Той се изправи сред морето от играчки.

— Нали ще се върнеш преди полунощ? — попита Роби.

(„Никога не обещавай нищо, ако не се налага.“)

— Ще направя всичко възможно.

Паркър прегърна децата и тръгна да излиза.

— Татко? — попита Стефи с присъщата за възрастта си невинност. — Твоят приятел ще се зарадва ли, ако му изпратим картичка с пожелания за бързо оздравяване?

Паркър чувстваше предателството си като непосилно бреме.

— Няма нужда, сладурче. Мисля, че ще му стане по-добре, ако знае, че ще изкарате весело вечерта.

Сега, докато Паркър се измъчваше с тези тежки мисли, вратата се отвори и в лабораторията влезе слаб агент с хубаво лице и руса коса.

— Аз съм Джери Бейкър — обяви той и подаде ръка. — Вие сигурно сте Паркър Кинкейд.

Ръкуваха се. Новодошлият се огледа.

— Здравей, Маргарет.

Тя кимна в отговор.

— Вие ли сте специалистът по полевите операции? — попита Паркър.

— Да.

— Джери е осигурил няколко души от „И и С“ — обясни Лукас.

Отдел „Издирване и следене“, спомни си Паркър.

— Също и неколцина добри снайперисти — добави Бейкър. — Умират да пострелят.

Паркър се настани на един стол и запита Лукас:

— Огледахте ли трупа на изнудвача?

— Да.

— Докладът готов ли е?

— Още не.

— Още не?

Паркър започваше да се тревожи. Имаше съвсем ясни планове за хода на разследването и виждаше, че Лукас също има толкова ясни идеи. Чудеше се доколко ще успеят да се разберат. Дали да подходи по-деликатно към нея, или по-грубо? Като гледаше лицето й, бяло и хладно като мраморен блок, реши, че няма време за любезности. В случай с толкова малко улики имаше нужда, отколкото може повече П-та (познати персонални параметри на престъпника).

— Тогава по-добре да побързате — заяви той.

— Наредих да го придвижат незабавно — отвърна хладно Лукас.

На нейно място Паркър щеше да изпрати някого, Харди например, но реши да не започва с караниците отсега. Щеше да им даде още няколко минути. Обърна се към Бейкър:

— С колко души разполагаме?

— Трийсет и шестима от нашите и петдесетина от градската полиция.

Паркър се намръщи:

— Ще ни трябват още.

— Точно това е проблемът — намеси се Кейдж. — Повечето от свободните са в повишена готовност заради празниците. В града има към двеста хиляди посетители. Освен това много агенти изпълняват охранителни задачи в обществени сгради, да не говорим за дипломатическите и правителствените приеми.

— Извадихме лош късмет, че се случи точно днес — отбеляза тъжно Харди.

Паркър се изсмя сухо:

— Не би могло да се случи в друг ден.

Младият детектив го изгледа с недоумение:

— Какво имаш предвид?

Паркър се канеше да отговори, но Лукас го изпревари:

— Престъпниците са избрали точно тази вечер, защото са знаели, че няма да разполагаме с достатъчно хора.

— И заради многото гости от други градове — добави Паркър. — Убиецът си е уредил цяло шибано стрелбище. Той…

Спря, ужасен от собствените си думи. От живота с децата и усамотението беше омекнал. Никога не ругаеше и съобразяваше всичко, което казва, с хухалите. Сега почувства, че се е завърнал в предишния си начин на живот, живот, изпълнен с грубости и насилие. Като лингвист Паркър знаеше, че първото, което човек, попаднал в някаква компания, възприема, е нейният начин на изразяване.

Той отвори куфарчето си — преносим комплект за изследване на документи. Вътре имаше различни инструменти. Също и една пластмасова фигурка на Дарт Вейдър. Подарък от Роби.

— „Използвай Силата“ — каза Кейдж. — Това ще е талисманът ни за тази вечер. Внуците ми обожават тези филми.

Паркър постави фигурката върху работната маса:

— Иска ми се да беше Оби Уан Кеноби — каза.

— Кой? — намръщи се Лукас.

— Ама не знаеш ли? — заекна удивено Харди.

Тя го изгледа на кръв и той се изчерви. Паркър също се изненада. Как е възможно някой да не знае за „Междузвездни войни“!

— Герой от елин филм — обясни кратко Си Пи.

Лукас замълча и сведе очи към записката, която четеше.

Паркър извади лупата си, увита в черно кадифено парцалче. Беше „Лайц“, с дванайсет пъти увеличение, незаменим инструмент в работата му по документите. Джоан му я беше подарила за втората годишнина от сватбата им.

Харди загледа една книга в куфарчето. Паркър проследи погледа му и му я подаде. „Гъдел за мозъка“, том 5. Харди я разлисти и я подаде на Лукас.

— Хоби — обясни Паркър, докато тя преглеждаше книгата.

— О, този човек обожава главоблъсканиците — обясни Кейдж. — Така му викаха тук. Любителят на главоблъсканици.

— Това са упражнения за раздвижване на мозъка — оправда се Паркър. Погледна през рамото на Лукас и зачете на глас: „Един човек има три монети на обща сума седемдесет и шест цента. Монетите са сечени в САЩ през последните двайсет години, използват се като пълноценно платежно средство и една не е пени. Каква е стойността на всяка от монетите?“.

— Чакай, едната трябва да е едно пени — възрази Кейдж.

Харди погледна тавана. Паркър се запита дали и умът му е толкова изряден, колкото външността му. Полицаят се замисли за момент, после попита:

— Да не са юбилейни монети?

— Не, в условието е казано — пълноценно платежно средство.

— Добре.

Лукас също загледа тавана. Умът й явно блуждаеше другаде. Паркър нямаше представа къде.

Гелър се замисли за минута, после заяви:

— Няма да си хабя мозъчните клетки за глупости.

И отново се зае с компютъра.

— Предавате ли се? — попита Паркър.

— Какъв е отговорът? — полюбопитства Кейдж.

— Има монета от петдесет цента, четвърт долар и едно пени.

— Чакай — запротестира Харди, — нали каза, че няма пени?

— Не, не съм казал. В условието се казва, че една от монетите не е пени. Половин и четвъртдоларовата не са. Третата обаче е.

— Това е подвеждане — изръмжа Кейдж.

— Толкова просто звучи — отбеляза Харди.

— Главоблъсканиците винаги изглеждат лесни, когато знаеш отговора. Също както в живота, не смятате ли?

Лукас отвори на друга страница и зачете:

— „Три сокола ядат пилетата на един фермер. Един ден той вижда и трите кацнали ни покрива на кокошарника, фермерът има само един патрон в пушката си, а соколите са толкова далеч, че може да улучи само един от тях. Прицелва се в най-левия и го убива. Куршумът не рикошира. Колко сокола остават на покрива?“

— Два, разбира се — избърза Си Пи.

— Чакай — намеси се Кейдж. — Може би точно това е уловката. Мислиш си, че решението трябва да е сложно, а той излиза най-очевидното. Той убива единия, остават два. Край на загадката.

— Това ли е и твоят отговор? — попита Паркър.

— Ами, не съм сигурен — призна колебливо Кейдж.

Лукас прелисти към края на книгата.

— Ето това е уловка — каза Паркър.

Тя продължи да прелиства. После спря и се намръщи:

— Къде са отговорите?

— Няма.

— Ама че шибана книга!

— Отговор, до който не си стигнал сам, не е отговор.

Паркър погледна часовника си. Къде, по дяволите, се бавеше тази бележка?

Лукас отвори пак на задачата, прочете я отново. Лицето й бе красиво. Джоан беше страхотна, с високите си скули, пълните си бедра и закръглените си гърди. Маргарет Лукас, облечена в плътно прилепнал до тялото пуловер, бе с по-малък бюст и по-слаба. Имаше стройни, мускулести бедра, чиито форми добре личаха през тесните дънки. При глезена Паркър забеляза фини бели чорапи, вероятно като онези, които носеше и Джоан.

„Хубава е, татко.“

„За полицайка…“

В лабораторията влезе строен младеж със сив костюм. Някой от младите сътрудници в куриерската служба, предположи Паркър.

— Здравейте, агент Кейдж.

— Тимъти, какво има?

— Търся агент Джеферсън.

Паркър тъкмо се канеше да попита „Кого?“, но Кейдж му спести това.

— Агент Том Джеферсън ли? — каза.

— Да.

Кейдж посочи Паркър:

— Той е.

Паркър се поколеба само за миг, после взе плика от младежа и се подписа внимателно: „Т. Джеферсън“, също като великия държавник, но малко по-небрежно.

Тимъти излезе и Паркър погледна въпросително Кейдж.

— Искаш никой да не те познава и никой да не знае името ти.

— Ама как…

— Аз съм чудотворец. Не съм ли ти казал?

* * *

Гробокопача стои в мрака пред мотела си „по 39.99$ на вечер кухничка и безплатна кабелна телевизия имаме свободни места“.

Това е един от скапаните квартали на града. Напомня на Гробокопача за… щрак… за какво, какво?

Бостън, не, Уайтплейнс… щрак… което е до Ню… Ню Йорк. Щрак.

Той стои до вонящия контейнер и гледа вратата на стаята си.

Гледа кой идва и кой си отива, както му беше заръчал човекът, който му казва какво да прави. Гледа предната си врата. Гледа в стаята си.

Идват и си отиват.

По мръсната улица с бясна скорост минават коли, по мръсния тротоар вървят пешеходци. Гробокопача прилича на всички тях, Гробокопача прилича на господин Никой. Никой не забелязва Гробокопача.

— Извинете — казва някой. — Гладен съм. Не съм ял…

Гробокопача се обръща. Просякът поглежда очите на Гробокопача и не може да завърши изречението. Гробокопача го застрелва с два куршума. Просякът пада, Гробокопача вдига трупа и го хвърля в синия контейнер. Заглушителят се нуждае от смяна на стъклената вата — вече не… щрак… не заглушава толкова добре.

Все пак никой не го е чул. Движението е твърде натоварено.

Той вдига гилзите и ги прибира в джоба си.

Контейнерът е в красив син цвят.

Гробокопача обича цветовете. Жена му отглеждаше червени цветя. Отглеждаше и жълти цветя. Но не и сини цветя, доколкото си спомня.

Той се оглежда. Наоколо няма никой.

— Ако някой види лицето ти, убий го — бе заръчал човекът, който му казва какво да прави. — Никой не може да гледа лицето ти. Запомни го.

— Ще го запомня — бе отговорил Гробокопача.

Той се заслушва в контейнера. Тишина.

Смешно, когато си мъртъв… щрак… когато си мъртъв, не издаваш никакъв шум.

Смешно…

Той продължава да наблюдава вратата си, да наблюдава прозореца си, да наблюдава минувачите.

Поглежда часовника си. Стоял е така петнайсет минути.

Сега може да си влезе.

Да хапне малко супа, да презареди оръжието, да смени изолацията на заглушителя. Което бе научил в един хубав есенен ден миналата година… миналата година ли беше? Седяха върху гредите и човекът, който му казва какво да прави, му показа как да презарежда оръжието и как да сменя изолацията на заглушителя, и всичко наоколо бе в красиви разноцветни листа. След това той тренира как да стреля, как да се върти като пумпал, да се върти с автомата, докато листата и клонките се сипят наоколо. Помнеше миризмата на топлите мъртви листа.

В гората му харесваше повече, отколкото тук.

Той отваря вратата и влиза.

Набира гласовата си поща и внимателно въвежда кола си. Едно-две-две-пет. Няма съобщение от човека, който му казва какво да прави. Той мисли, че му е малко тъжно, че още не се е чул с този човек. Не го е чувал от сутринта. Той мисли, че му е тъжно. Но не знае много добре какво е да ти е тъжно.

Няма съобщение, няма съобщение.

Което означава, че трябва да смени изолацията на заглушителя и да презареди и да се приготви отново да излиза.

Но преди това ще хапне малко супа и ще погледа телевизия.

Да хапне вкусна топла супа.