Джефри Дивър
Сълзата на дявола (3)

3.

12:45

„Къде е?“

Маргарет Лукас лежеше по корем на едно възвишение край Околовръстното.

По шосето се точеше безкрайна върволица коли.

Тя отново погледна часовника си.

„Къде си?“ — мислено се обърна към престъпника.

Коремът я болеше, гърбът я болеше, раменете я боляха.

Нямаше начин да поставят подвижен пост близо до мястото за предаване на парите, без да бъдат забелязани от изнудвача. Затова ето я тук, с дънки, яке и обърната с козирката назад шапка, като снайперист или наемен убиец, легнала на твърдата като камък земя. Киснеха тук вече цял час.

— Бучи като река — отбеляза Кейдж.

— Кое?

— Движението по магистралата.

Той също лежеше по корем, до нея, бедрата им почти се опираха — както биха лежали двойка влюбени на някой плаж, наблюдавайки залеза. Внимателно оглеждаха полето на сто метра наоколо. Гледаха, разбира се, и мястото, където бяха оставили парите, близо до Галоус Роуд — да, „галоус“ — бесилка, толкова очевидна игра на думи, че никой не сметна за нужно да го отбележи.

— Знаеш ли как става? — продължи Кейдж. — Нещо ти влиза в главата и ти се опитваш да не мислиш за него. Не можеш обаче да не мислиш. И ето, звучи като река и това си е.

На Лукас движението по магистралата не й звучеше като бучене на река. Звучеше й като бръмчене на коли и камиони.

Къде се бави този престъпник? Двайсет милиона го чакат, а него никакъв го няма!

— Къде е, по дяволите? — промърмори друг глас.

Беше на мрачен мъж около трийсетте, подстриган по военному, с армейска стойка. Ленърд Харди работеше в Полицейското управление на окръг Колумбия и беше тук, защото макар че разследването се водеше от ФБР, не беше зле в операцията да участва и представител на местната полиция. Лукас обикновено се противопоставяше на включването на чужди елементи в екипа й, но познаваше Харди от регионалното управление и нямаше нищо против присъствието му — стига да се държи както досега, а именно — да кротува и да не досажда на „батковците и каките“.

— Защо закъснява? — повтори Харди, очевидно, без да очаква отговор.

Лежеше с химикалка и бележник в невероятно чистите си ръце с безупречно подрязани нокти и не спираше да си води бележки за докладите пред началника си и кмета.

— Нещо при теб? — прошепна Лукас на Тоби Гедър, къдрокос млад агент, загърнат в подобно на нейното тънко тъмносиньо яке.

Гелър, също около трийсетте, имаше весело момчешко лице и намираше радостта от живота вън всичко, що съдържа микрочипове. Той се взря в един от трите преносими видеомонитора пред себе си. След това натрака нещо на лаптопа си и погледна екрана.

— Нищо — отвърна накрая.

Ако в радиус от сто метра имаше живо същество, по-голямо от енот, апаратурата на Гелър щеше да го засече.

След като кметът даде разрешението си за плащането, парите минаха по доста заобиколен път, докато стигнат местоназначението си. Лукас и Гелър накараха помощника на Кенеди да ги занесе на един адрес около Девета улица — малък гараж на една пряка от главната щабквартира на ФБР.

Там Гелър прехвърли банкнотите в две големи раници КЛ 19 на „Бъргъс секюрити системс“, чийто плат изглеждате като обикновен брезент, но имаше втъкани миниатюрни медни жички — високоефективна антена. Предавателите бяха в дръжките, а батериите — в пластмасовите копчета от долната страна. Раниците излъчваха сигнал, по-чист от сигнала на Си Би Ес. Той се улавяше от Глобалната спътникова система и можеше да бъде заглушен само от няколкосантиметров метален слой.

Гелър смени и бандеролите на няколко пачки стодоларови банкноти със свои собствени — в хартията бяха вкарани ултратънки ламинирани предавателни пластинки. Дори престъпникът да премести парите в други чанти или да ги разпредели между съучастници, Гелър пак можеше да ги проследи в радиус от сто километра.

Оставиха парите на определеното място, всички агенти се изтеглиха и голямото чакане започна.

Лукас си знаеше урока по криминална психология. Изнудвачите и похитителите, искащи откуп, често се отказват точно преди да вземат парите. Психопат, който е готов да убие двайсет и трима души, обаче няма да се огъне. Не разбираше защо престъпникът дори не се завъртя около мястото за предаване на откупа.

Потеше се: времето бе необичайно топло за този сезон и въздухът беше направо мокър. Като през есента. Маргарет Лукас мразеше есента. По-скоро би предпочела да лежи в снега, отколкото в това чистилище.

— Къде си? — промърмори отново тя. — Къде?

Тя се намести леко, за да облекчи болката в бедрата си. Беше мускулеста, но слаба. Нервно огледа околността през сложната сензорна система на Гелър, която щеше да открие престъпника много преди сиво-сините му очи да го забележат.

— Хмм. — Си Пи Ардъл, едър сержант, с когото Лукас бе работила на няколко пъти, притисна слушалката до ухото си и заслуша. Кимна с плешивата си бледа глава и погледна Лукас: — Обаждат се от поста на Чарли, никой не е спирал на шосето и не е влизал в гората.

Лукас изръмжа. Може би все пак грешеше. Беше си мислила, че престъпникът ще дойде за парите от запад, през една ивица дървета на малко по-малко от километър от магистралата. Предполагаше, че ще се появи с „Хамър“ или „Рейндж ровър“, ще грабне едната раница — жертвайки другата в полза на по-бързото оттегляне — и ще изчезне отново в гората.

— При Браво как е?

— Ще проверя — отвърна Си Пи.

Той работеше много често под прикритие заради нещастието да прилича на наркотрафикант от Манасас или на член на бандата „Ангели на ада“. Изглежда, беше най-търпеливият, защото, откакто лежаха тук, не бе преместил сто и двайсет килограмовото си туловище дори със сантиметър. Свърза се с най-южния пост.

— Нищо — заяви след това. — Само няколко деца с велосипеди. Никой по-възрастен от дванайсет години.

— Нашите хора не са ги изгонили, нали? — осведоми се Лукас. — Децата имам предвид.

— Не.

— Добре. Обади им се да продължават все така.

Времето течеше. Харди водеше записки. Гелър тракаше по клавиатурата. Кейдж се суетеше нервно, Си Пи не помръдваше.

— Жена ти сърди ли се? — попита Лукас. — Като работиш на празник.

Кейдж вдигна рамене. Това бе любимият му жест. Можеше да издаде цял речник на различните начини за вдигане на рамене. Беше старши агент в главната щабквартира на ФБР и макар че поемаше задачи из цялата страна, работеше най-често в Окръга; често се срещаха с Лукас. Както и с шефа й, разбира се, началника на регионалното управление във Вашингтон. Тази седмица обаче, по стечение на обстоятелствата, главен специален агент Рон Коси се случи насред бразилската джунгла, където прекарваше първия си отпуск от шест години насам. Затова Лукас се зае със случая. За което немалка роля изиграха връзките на Кейдж.

Тя чувстваше известно неудобство да кара Кейдж, Гелър и Си Пи да работят в празничен ден. Всеки от тях бе планирал да прекара вечерта или с приятелка, или със съпруга. Колкото до Лен Харди, радваше се, че е тук — той имаше особени причини да си търси занимание през празниците. Затова тя не се поколеба да го включи в екипа по разследването СТРЕЛМЕТ.

Самата Лукас живееше в добре обзаведена къща в Джорджтаун, пълна с антикварни мебели, бродерии и гоблени, лично производство, богата колекция от различни видове вино, почти петстотин книги, повече от хиляда компактдиска и не съвсем чистокръвния лабрадор Жан-Люк. Беше чудесно място за прекарване на почивните дни, но от нанасянето си преди три години Лукас нито веднъж не се възползва от възможностите й. Преди пейджърът й да иззвъни тази сутрин, за да я натоварят със случая СТРЕЛМЕТ, тя планираше да прекара нощта, охранявайки информатора от Отдела по образованието Гари Мос, с чиято помощ ФБР разнищи злоупотребите със средствата за строежи на училища. Мос бе снабден с устройство за подслушване и успя да улови добри разобличаващи разговори. Скоро обаче го разкриха и на следващия ден домът му бе взривен и двете му дъщери едва не загинаха. Мос изпрати семейството си при роднини в Северна Каролина, а сам беше под охрана. Лукас отговаряше за сигурността му и разследваше взрива в къщата му. Когато се появи Гробокопача обаче, Мос се превърна в обикновен досаден наемател в много скъпия жилищен комплекс, известен още като „Девета улица“ — главната щабквартира на ФБР.

Тя отново огледа полето. Никаква следа от изнудвача.

— Сигурно той ни следи — предположи един агент, клекнал зад близкото дърво. — Искаш ли да претърсим района?

— Не.

— Това е стандартна процедура — настоя агентът. — Можем да използваме пет-шест цивилни коли. Никой няма да забележи.

— Прекалено е рисковано.

— Хмм, сигурна ли си?

— Да.

Подобни лаконични диалози бяха спечелили на Лукас репутация на най-надменната личност във ФБР. Тя обаче смяташе, че надменността не е непременно лошо качество. Тя създава респект у подчинените и кара шефовете да те забележат.

Изведнъж някой извика името й в слушалката. Тя потръпна, като позна гласа на заместник-началника на Бюрото.

— Казвайте — рече в микрофона.

— Имаме проблем.

Лукас мразеше прекадения драматизъм.

— Какъв? — попита рязко.

— Близо до кметството са блъснали човек, бял мъж, шофьорът е избягал. Пострадалият е загинал. Няма документи за самоличност. Нищо, само един ключ и малко пари. Никакъв адрес. Полицаят, който е поел случая, чул за изнудвача и понеже катастрофата е станала близо до кметството, решил, че може да има връзка.

Тя веднага разбра:

— Сравнили са отпечатъците? Неговите и от бележката са се оказали едни и същи, така ли?

— Да. Загиналият е написал писмото. Той е партньорът на убиеца.

Лукас си спомни един пасаж от бележката:

„Ако ме убиете, той ще продължи да убива. Нищо не може да спре Гробокопача…“

— Трябва да откриете убиеца, Маргарет — каза заместник-началникът. Замълча за момент, явно за да си погледне часовника, и добави: — Имате три часа.

* * *

„Оригинален ли е?“ — чудеше се Паркър Кинкейд.

Наведен над листа, той внимателно го оглеждаше със силната си лупа с десетократно увеличение. От посещението на Джоан бяха минали вече няколко часа, но той още не можеше да преодолее тревогата, която му бе причинила, въпреки че се стараеше да намери утеха в работата си.

Документът, който изследваше, лист пожълтяла хартия, беше запечатан в прозрачно пластмасово фолио, но въпреки това той го пипаше изключително внимателно. Сякаш милваше бебе. Нагласи лампата и се взря в ченгелчето на буквата у.

„Оригинален ли е?“

Изглеждаше оригинален. Но в професията си Паркър Кинкейд се беше научил да не се поддава на първи впечатления.

Страшно му се искаше да докосне документа, да почувства грубата хартия, произведена с толкова малко киселина, че бе издържала така дълго, сякаш бе от стомана. Искаше да усети леката грапавина на буквите, изписани с желязно-галидово мастило, които чувствителните му пръсти щяха да разчетат като слепец — брайловата азбука. Не смееше обаче да извади листа от пластмасовата му обвивка — дори нищожно количество мазнина от кожата му заплашваше да повреди крехкия документ. Което щеше да причини катастрофална загуба на стойност около петдесет хиляди долара.

Ако беше оригинален.

На горния етаж Стефи придружаваше Марио из свръхестествения му свят. Роби седеше в краката на Паркър в компанията на Хан Соло и Чубака. Кабинетът в мазето бе уютна стая с ламперия от тиково дърво и тъмнозелени килими. По стените висяха документи в рамки — по-малоценните експонати от колекцията на Паркър. Писма от Удроу Уилсън, Франклин Делано Рузвелт, Боби Кенеди, художника на Дивия Запад Чарлс Ръсел. И много други. Едната стена бе посветена на фалшификатите, попаднали на Паркър по време на професионалната му кариера.

Любимата стена на Паркър обаче бе точно срещу него. На нея висяха детски рисунки и стихотворения, събирани през последните осем години. От драсканици и разкривени печатни букви до ръкописни образци от почерците на децата. Той често спираше работа, за да ги погледа. Те му бяха дали идеята да напише книга за това как промените в почерка отразяват развитието на детето.

Сега седеше на удобния си стол пред безупречно чистата си бяла работна маса. Обикновено пускаше радио, слушаше джаз или класическа музика, но тази сутрин в Окръга бе извършено някакво ужасяващо масово убийство и всички станции излъчваха специални репортажи за него. Паркър не искаше Роби да слуша ужасиите за касапницата, особено след спомените за Лодкаря.

Той се наведе над писмото като бижутер над красив жълт камък, който е готов да обяви за фалшификат, но въпреки това тайно се надява да се окаже рядък топаз.

Роби се изправи и погледна писмото.

— Какво е това?

— Докараха го вчера с камиона — отвърна Паркър.

Присви очи и заоглежда главното К, което може да се напише по десетки различни начини и затова е много полезна буква при анализа на документи.

— А, бронираната кола ли? Готина е.

„Готина“, да. Само че това не даваше отговор на въпроса на момчето.

— Чувал ли си за Томас Джеферсън? — продължи Паркър.

— Третият президент. Живял е във Вирджиния. Като нас.

— Точно така. Един човек мисли, че това писмо е писано от него. Искат да проверя дали наистина е така.

Едно от най-трудните неща в разговорите с Роби и Стефи бе да им обясни с какво се занимава. И не толкова същността на професията на графолога. Депата не можеха да разберат защо им е на хората да фалшифицират писма и документи и след това да твърдят, че са истински.

— Какво пише? — поинтересува се момчето.

Паркър не отговори веднага. О, отговорите не го притесняваха. Обичаше загадките — най-голямата страст в живота му бяха главоблъсканиците, ребусите и игрите на думи. Вярваше, че отговорите са нещо много важно, и никога не пренебрегваше въпросите на децата си. Когато родителите кажат. „По-късно“, обикновено искат да се измъкнат от неудобно положение с надеждата детето да забрави за какво е питало. Съдържанието на това писмо обаче беше строго поверително.

— Това е писмо от Джеферсън до голямата му дъщеря — отговори след кратко замисляне.

Така беше. Паркър обаче не продължи и не обясни на Роби, че темата на писмото е Мери, втората дъщеря на третия президент, починала от наследствено заболяване, покосило няколко години преди това съпругата на Джеферсън. Писмото гласеше:

„Тук, във Вашингтон, живея като под мрачен покров. Образът на 1 юли, препускаща с коня си покрай верандата въпреки молбите ми да внимава повече, не ми дава мира…“

Паркър, безпогрешният специалист по почерците, се стараеше да не позволи мъката, лъхаща от тези думи, да се предаде и на него. Налагаше си да се съсредоточи, въпреки че тъжният образ на баща, лишен от едното си дете, все се натрапваше в съзнанието му.

„Мрачен покров…“

„Съсредоточи се!“

Той се замисли върху начина, по който Джеферсън говореше за момичето. Въпреки че малкото й име бе Мери, той я наричаше Поли, по фамилия, типично в негов стил. Това звучеше автентично. Също и някои събития, за които се говореше в писмото — бяха се случили в живота на президента горе-долу по времето, когато се предполагаше, че е било написано писмото.

Да, поне що се отнася до текста, документът изглеждаше оригинален.

Това обаче бе половината от работата. Специалистите по изследване на документи не са само лингвисти и историци, занимават се с много по-сложни научни анализи. Налагаше се Паркър да изследва по-подробно писмото.

Тъкмо смяташе да го сложи на един от микроскопите си „Баух и Лам“, когато някой позвъни на външната врата.

„О, не…“

Паркър затвори очи. Джоан се е върнала. Сигурен беше. Прибрала си е кучетата и пак идва да му сервира поредните изненади, с които да усложни допълнително живота му. Може би дори водеше чиновничката от социалната служба. Изненадващо нападение…

— Аз ще отворя — предложи Роби.

— Не — спря го рязко Паркър.

Прекалено рязко. Момчето се сепна.

Паркър се усмихна:

— Аз ще отида.

Стана и се качи на горния стаж.

Беше бесен. Бе твърдо решен да осигури подобаващо забавление на хухалите за Нова година въпреки усилията на майка им да развали всичко. Отвори рязко външната врата.

— Здравей, Паркър.

Няколко секунди му бяха нужни, за да си спомни името на високия среброкос мъж. Не беше виждал агент Кейдж от години.

Не познаваше жената, застанала до него.