Джефри Дивър
Сълзата на дявола (24)

24.

20:55

Запотен, Паркър Кинкейд нахълта в лабораторията за анализ на документи на ФБР.

Лукас излезе напред да го посрещне. Лицето й бе по-бледо отпреди.

— Получих съобщението ти — каза тя. — Този репортер, Филипс, се е добрал до един от хората ни в куриерската служба. Някак си е узнал истинското ти име.

— Нали обещахте.

— Съжалявам, Паркър. Съжалявам. Информацията не е изтекла оттук. Не знам как е станало.

Доктор Евънс и Тоби Гелър мълчаха. Знаеха какво става, но като гледаха изражението на Паркър, явно не искаха да се намесват. Кейдж го нямаше в стаята.

Паркър им се беше обадил по мобилния телефон, докато хвърчеше със запалена сигнална лампа (беше я взел на заем от агентите пред дома си) от Феърфакс към центъра. Умът му трескаво работеше. Как да намали пораженията от тази катастрофа? Бе искал само да помогне, да спаси няколко живота. Това беше единственият му мотив, да спаси няколко деца. А ето какво ставаше сега…

Сега щяха да го лишат от собствените му деца.

„Краят на света…“

Представяше си какъв кошмар щеше да настане, ако Джоан успее да получи дори само частични родителски права върху децата. Скоро щеше да й писне да се прави на майка. Ако не наеме детегледачка, щеше да ги оставя сами. Щеше да им се кара. Щеше да се наложи сами да си търсят какво да ядат, сами да си перат дрехите. Той бе отчаян.

Защо изобщо се беше замислил върху молбата на Кейдж?

На близката маса бе поставен малък телевизор. Паркър го включи. Рекламите свършиха и на екрана се появиха усмихнатите лица на новинарския екип на ВЛПТ.

— Къде е Кейдж? — попита гневно Паркър.

— Не знам — отвърна Лукас. — Сигурно някъде на горния етаж.

Не можеше ли да се преместят в друг щат? — мислеше отчаяно той. Не, Джоан нямаше да се откаже и съдът във Вирджиния пак щеше да упражни правомощията си.

На екрана онзи мръсник Филипс вдигна очи от купчина листове и погледна камерата с престорена загриженост.

— Добър вечер. Аз съм Слейд Филипс… Единайсет души пяха убити и двайсет и деветима — ранени, преди час в третото от серията нападения на престъпника, тероризиращ тази вечер Вашингтон. Ще представим специален репортаж с извънредни интервюта с близки на жертвите и с представители на полицията. Освен това ВЛПТ разполага с уникален запис от последното местопрестъпление, от яхтата, закотвена край брега на Потомак.

Паркър стисна юмруци.

— ВЛПТ научи също така, че полицията и агентите на ФБР са били изпратени по погрешка в един хотел, където се е смятало, че ще бъде следващият удар на убиеца. В резултат на това в близост до яхтата са останали прекалено малко служители на реда, за да реагират по съответен начин на нападението. Не се знае със сигурност кой е виновен за този провал, но информирани източници ни… ни докладваха…

Гласът на Филипс заглъхна. Той извъртя глава, вероятно за да чуе някого в малкия микрофон в ухото си. Погледна в дясно от камерата и леко се намръщи. Последва кратка пауза, след което явно се примири с това, което му бяха казали, и издекламира:

— Информирани източници ни съобщиха, че кметът на Федералния окръг Колумбия Джералд Д. Кенеди е бил задържан от федералните власти, вероятно във връзка с несполучливата операция… Сега от мястото на последния удар предава Черил Вандовър. Черил, бихте ли ни казали…

Кейдж влезе в лабораторията и изключи телевизора. Паркър затвори очи.

— Господи — промълви.

— Съжалявам, Паркър. Стават гафове. Аз обаче ти бях обещал нещо и държа на думата си. И друго — никога не ме питай как съм постигнал това. Определено няма да ти хареса. И така, имаме още един шанс. Да пипнем този негодник. И този път — без провали!

* * *

Лимузината спря пред кметството плавно като яхта в тиха вода.

Сравнението никак не харесваше на кмета, но нямаше как да не го направи. Тъкмо се връщаше от брега на Потомак, където бе утешавал оцелелите и беше огледал разрушенията, причинени от Гробокопача.

Високата му, стройна жена, Клер, седеше до него. Бяха удивени как куршумите са раздробили палубите, стените на каютите и масите. Можеше само да гадае какво са причинили на телата на жертвите.

Той се наведе и изключи телевизора.

— Как може? — прошепна Клер, имайки предвид намека на Филипс за мистериозната връзка на Кенеди с убийствата на яхтата.

Уендъл Джефрис се наведе и подпря лъскавата си глава с ръце:

— Филипс… вече му платих. Аз…

Кенеди му даде знак да мълчи. Очевидно помощникът му бе забравил за огромния, плешив федерален агент на предната седалка. Подкупването на журналисти без съмнение се преследваше по някой федерален закон.

Да, Джефрис бе платил на Слейд Филипс двайсет и петте хиляди долара. И не, никога нямаше да си ги получат обратно.

— Каквото и да стане — каза Кенеди на жена си и помощника си, — няма да назнача Филипс за прес секретар.

Каза го, както винаги, със съвършено сериозен тон и на двамата им бе нужно известно време, за да осъзнаят, че се шегува. Клер се засмя. Джефрис продължаваше да гледа като ударен с мокър парцал.

Смешното беше, че Кенеди вече никога нямаше да има прес секретар. Бившите политици не се нуждаят от такъв сътрудник. Идеше му да закрещи.

— Какво ще правим сега? — попита Клер.

— Ще пийнем по нещо и ще отидем на тържеството на Съюза на учителите афроамериканци. Кой знае? Гробокопача все пак може да се появи и да поиска парите. Все още има шанс да се срещнем лице в лице.

Клер поклати глава:

— След случилото се на яхтата? Не можеш да му се довериш. Ще те убие.

„Надали може да ме усмърти толкова, колкото медиите тази вечер“ — помисли си Кенеди.

Клер напръска твърдата си коса с парфюм от едно шишенце. Кенеди обожаваше тази миризма. Действаше му успокоително. Жизнената петдесет и девет годишна жена с остър поглед бе негов главен съветник още от първите му стъпки в политиката преди години.

— Много ли зле ще ти се отрази това? — попита тя.

— По най-лошия възможен начин.

Клер кимна и постави ръка върху крака на съпруга си.

Помълчаха известно време.

Той кимна към минибара и попита ненадейно:

— Има ли тук някакво шампанско?

— Шампанско ли?

— Ами да. Да започнем с празнуването на позорното ми падение още сега.

— Едно време искаше да преподаваш — отбеляза тя. Намигна му и добави: — Професор Кенеди.

— И ти също, професор Кенеди. Ще поискаме съседни зали в „Уилям и Мери“.

Тя се усмихна и отвори минибара на лимузината.

На Джери Кенеди обаче изобщо не му беше до смях. Преподавателската практика щеше да е провал. Високоплатена работа в адвокатска кантора на Дюпон Съркъл щеше да е провал. Кенеди чувстваше, че смисълът на живота му е да довърши тази битка докрай. Да превърне това парче блатиста земя в по-добро място за малчуганите, родени тук. А това можеше да стане с осъществяването на „Проект за бъдещето“. Сега всичките му надежди рухнаха.

Той погледна жена си. Тя се смееше.

Посочи минибара:

— „Гало“ и „Будвайзер“.

Какво друго да има във Вашингтон?

Кенеди отвори вратата и излезе на хладния нощен въздух.

* * *

Автоматите най-после са заредени.

Изолацията на използвания заглушител е сменена, на втория автомат е монтиран друг.

Гробокопача, в уютната си стая, проверява джоба си. Я да видим. Има един пистолет у себе си и още два в жабката на колата. И много, много патрони.

Гробокопача занася куфара си до колата. Човекът, който му казва какво да прави, го беше успокоил, че стаята е платена. Когато стане време да си ходи, просто си тръгва.

Той прибира купичките си за супа, чиниите и чашите в един кашон и го занася в тойотата на обикновения човек.

Гробокопача се връща в стаята, гледа слабичкия Тай няколко минути, отново се чуди къде… щрак… къде е Запад, после го загръща с одеялото. Занася детето, леко като кученце, до колата и го поставя на задната седалка.

Гробокопача сяда зад волана, но не запалва двигателя веднага. Обръща се, за да погледа още малко момчето. Завива краката му с одеялото. Момчето носи скъсани маратонки.

Спомня си нечий глас. Чий? На Памела ли? На Уилям ли? На човека, който му казва какво да прави, ли?

— Спи…

Чакай, чакай, чакай.

— Спи… Щрак, щрак.

Изведнъж няма никаква Памела, нито Рут с парче стъкло в гърлото, нито човек, който му казва какво да прави. Има само Тай.

— Спи спокойно — казва Гробокопача на неподвижното момче.

Тези бяха думите, които искаше да му каже.

Не е сигурен какво точно означават, но въпреки това ги казва.

В съня си името ти сричам,

че още, още те обичам.

Той запалва двигателя. Дава мигач и включва фаровете, след това се вмъква между другите коли.