Джефри Дивър
Сълзата на дявола (12)

12.

16:15

— Значи е дошъл и във Федералния окръг, а? — попита непознатият.

Намираха се в Приемна Б на партера. Така поне пишеше с красиви букви на вратата. Сред агентите обаче това помещение бе известно като Синята стая за разпити заради цвета на обзавеждането.

Паркър, Лукас и Кейдж седяха от другата страна на ожулената маса, срещу посетителя — едър мъж с рошава посивяла коса. От първото му изречение Паркър позна, че не е от района. Местните винаги наричат областта на Вашингтон, Окръга, никога Федералния окръг.

— За кого говорите? — попита Лукас.

— Знаете за кого — отвърна лукаво посетителят. — Аз го наричам Месаря. А вие?

— За кого говорите?

— За убиеца с човешки разум и дяволско сърце — обяви театрално той.

Този човек може да беше откачен, но Паркър нямаше как да отрече, че думите му описват доста добре Гробокопача.

Хенри Чизман носеше чисти, но износени дрехи. Бяла риза, издута от огромното му шкембе, раирана вратовръзка. Сако на тънки ивици. От дрехите му се носеше тежка миризма на цигари. Бе оставил износеното си куфарче върху масата. Пресегна се към чашата студена вода пред себе си.

— Твърдите, че човекът, отговорен за стрелбата в метрото и в театъра, се казва Месаря, така ли?

— Да, той е, който стреля. Не знам името на съучастника му.

Лукас и Кейдж запазиха мълчание за известно време. Тя оглеждаше внимателно посетителя и се чудеше откъде знае, че Гробокопача има съучастник. Сведенията за мъртвия изнудвач не бяха съобщени на пресата.

— Вие какъв интерес имате в този случай? — поинтересува се Паркър.

Чизман отвори куфарчето и извади няколко стари вестника. Миналогодишни броеве на „Хартфорд нюз — Таймс“. Показа статиите си. Беше (или е бил) криминален репортер.

— В неплатен отпуск съм — обясни той, — пиша книга за истинската история на Месаря. Вървя по следите му.

— Истинската история, а? — обади се Кейдж. — Хората май си падат по такива книжлета.

— О, обожават ги. Това са бестселъри. Вижте Ан Рул. Онази книга за Тед Бънди… Чели ли сте нещо такова?

— Може и да сме чели.

— Хората поглъщат детективските романи по истински случаи като топъл хляб. Показателно е за съвременното общество, не мислите ли? Може би някой трябва да напише книга и на тази тема. Защо хората обичат толкова много криминални романи.

— Този Месар, когото споменахте… — подкани го Лукас.

— Така го наричаха в Бостън — продължи Чизман, — по-рано тази година. Е, вестниците май го наричаха Дявола.

Сълзата на дявола, помисли си Паркър. Лукас го погледна и той се зачуди дали и на нея не й минало същото през главата.

— Какво е станало в Бостън? — попита той.

Чизман вдигна очи към него. Погледна пропуска му за посетител, върху който не бе написано никакво име. Кейдж го беше представил като консултант, г-н Джеферсън.

— Някой стреля в едно заведение за бързо хранене близо до Фаньой Хол. „Люсис такос“.

Паркър нес беше чул за този инцидент; или го беше забравил, ако информацията изобщо е стигнала до новините. Лукас обаче кимна:

— Четирима убити, седем ранени. Извършителят пристигнал с кола пред ресторанта и открил огън през прозореца с автоматична пушка. Мотивите са неизвестни.

Паркър предположи, че Лукас чете всички броеве на бюлетина за особено тежки престъпления.

— Доколкото си спомням — продължи тя, — полицията не е успяла да състави описание на престъпника.

— О, същият е. Обзалагам се. И наистина няма никакво описание. Вероятно е бял, но не е задължително. На колко години е? Трийсет-четирийсет. Ръст? Среден. Телосложение? Средно. Може да е всеки. Не като онези лоши момчета с опашки и големи мускули, които гледаме по филмите. Те доста лесно се забелязват. Но Месаря… Той просто е един средностатистически минувач. Страшничко звучи, а?

Лукас понечи да попита нещо, но Чизман я прекъсна:

— Казвате, че за стрелбата в ресторантчето нямало мотив. Така ли, агент Лукас?

— Според докладите, не.

— А знаехте ли, че десет минути след като Месаря спря да стреля през прозореца, убивайки жени и деца, на шест километра от мястото бе ограбен един бижутериен магазин?

— Не. Това не го пишеше в доклада.

— А знаете ли, че всички полицаи от района веднага бяха изпратени в ресторанта? И въпреки че собственикът на магазина включил тихата аларма, полицията не успяла да се отзове за нормалното време от четири минути? Нужни им били дванайсет. През това време грабителят убил собственика и един клиент. Те били единствените свидетели.

— Мислите, че крадецът е бил съучастник на Месаря, така ли?

— Че какъв да е иначе?

Лукас въздъхна:

— Имаме нужда от всички сведения, които можете да ни предоставите. Предполагам, че не сте тук от високо гражданско съзнание.

Чизман се изсмя.

— Какво точно искате? — добави тя.

— Достъп — изплю бързо той. — Нищо повече.

— До информация?

— Да. За книгата ми.

— Изчакайте.

Тя се надигна и направи знак на Кейдж и Паркър да я последват.

* * *

В непосредствено съседство със Синята стая на първия етаж на главната щабквартира на ФБР, в малка, тъмна стаичка седеше Тоби Гелър и се взираше в някакво сложно контролно табло.

Беше гледал разговора с Хенри Чизман на шест различни монитора.

Чизман не подозираше, че го наблюдават, защото Бюрото не използваше огледални стъкла в стаите за разпити като в обикновените полицейски участъци. На стените на стаята висяха три репродукции на импресионистични картини. Те обаче не бяха избрани от дизайнер по вътрешно обзавеждане, а от самия Тоби Гелър и неколцина други служители от Компютърно техническия отдел на Бюрото. Репродукциите бяха от картини на Жорж Сьора. В миниатюрните точки на всяка картина бяха вградени микро видеокамери, насочени така, че да покриват цялото пространство в стаята за разпити.

Разговорите се записваха от три различни дигитални устройства, едното — свързано с компютър, програмиран да открива честотата на звука при изваждане на пистолет. Чизман, както всички посетители, бе претърсен ръчно и с метален детектор за хладно и огнестрелно оръжие, но в тази професия предохранителните мерки никога не са излишни.

Лукас бе инструктирала Гелър, въпреки че основната му специалност бяха не мерките за сигурност, а анализът на статистически данни. Чизман споменава някакъв факт — например грабежа в Бостън — и Гелър моментално предава информацията на Сюзан Нанс, млад специален агент, която чакаше на горния етаж в Комуникационния отдел. Тя на свой ред изпраща сведенията в съответното местно управление на Бюрото за потвърждение.

Чизман така и не отпи от чашата, предложена му от Кейдж, но я стискаше нервно, както нравеха всички в помещенията за разпити на ФБР. Повърхността на чашата бе чувствителна на допир, с вградени микрочип, батерия и предавател в дръжката. Тя създаваше дигитален образ на отпечатъците на Чизман и го предаваше на компютъра на Гелър. Информацията се изпращаше в реално време към електронната картотека на Автоматичната система за идентифициране на отпечатъци за сравнение.

Една от видеокамерите — върху репродукцията на знаменитата картина на Сьора „Неделен следобед на остров Ла Гранд Жат“, която бе най-странната от трите и всеки посетител в стаята за разпити гледаше най-често нея — следеше очите на Чизман и сканираше ретините му с цел „анализ на вероятността за съобщаване на истината“, накратко: детектор на лъжата. Със същата цел Гелър провеждаше и анализ на интонацията му.

Лукас заведе Кейдж и Кинкейд в стаята за наблюдение.

— Нещо интересно? — обърна се тя към Гелър.

— Обработват ни с предимство — отвърна той, без да спира да трака трескаво по клавиатурата.

След момент телефонът иззвъня и Лукас припряно натисна копчето на високоговорителя.

— Тоби? — обади се женски глас.

— Казвай — подкани я той. — Екипът е тук.

— Здравей, Сюзан — включи се Лукас. — Аз съм Маргарет. Казвай.

— Добре, проверката на отпечатъците е отрицателна. Вашият човек не е викан за справка, арестуван или съден. Името Хенри Чизман не е лъжливо, адресът е в Хартфорд, Кънектикът. Живее в собствена къща от дванайсет години. Редовно внася данъци, а миналата година е изплатил и къщата. Снимката, която ми изпратихте, показва деветдесет и пет процента еднаквост с тази от шофьорската му книжка.

— Това добре ли е? — поинтересува се Кинкейд.

— Последната ми снимка има деветдесет и два процента съвпадение с истинския ми образ — отвърна Нанс. — Сега съм с по-дълга коса. Според информацията от Осигурителния институт и Данъчното управление работа като журналист от 1971-ва, но от няколко години няма практически никакви доходи. През тези години е декларирал, че работи като писател на свободна практика. Значи има предостатъчно свободно време. Тази година не е плащал никакви осигуровки, в което преди е бил изряден. Следователно няма никакви облагаеми доходи. Преди десет години е бил подложен на усилено медикаментозно лечение. Както изглежда, за алкохолизъм. Преди година напуснал работата си в местния вестник на Хартфорд с годишна заплата от петдесет и една хиляди долара. Сега явно живее от спестявания.

— Напуснал, уволнен или си е взел безсрочен неплатен отпуск?

— Не знам със сигурност — отвърна Нанс. Замълча за момент, после продължи: — Не успяхме да открием достатъчно информация за кредитните му карти, защото е празник, но е отседнал в „Ренесанс“, дал е истинското си име. Пристигнал е на обяд с полет на „Юнайтед експрес“ от Хартфорд. Без предварителна резервация. Купил си е билета в десет тази сутрин.

— Значи е тръгнал веднага след първия удар — отбеляза Лукас.

— С еднопосочен билет ли? — осведоми се Кинкейд, сякаш бе предвидил следващия й въпрос.

— Да.

— Какво мислите? — попита Лукас.

— Проклет журналист, това мисля — изръмжа сърдито Кейдж.

Тя се обърна към Кинкейд:

— А ти?

— Какво мисля ли? Предлагам да се споразумеем. Когато анализирам някой текст, имам нужда от всяка възможна информация за автора му.

— Ако си сигурен, че наистина това е авторът — отбеляза скептично Лукас. Замисли се, после продължи: — На мен ми прилича на мошеник. Толкова ли сме отчаяни, че да му се доверим?

— Да — отвърна Кинкейд; погледна електронния часовник над компютъра на Гелър. — Мисля, че да.

* * *

В задушната стаичка Лукас се обърна към Чизман:

— Ако остане между нас… и ако достигнем успешно разрешение…

Журналистът се изсмя на увъртанията й, даде й знак да продължава.

— При тези условия можем да ви дадем достъп до материали и данни за книгата ви. Още не знам в каква степен. Но ще имате някои извънредни привилегии.

— О, любимият ми израз! Извънредни привилегии. Да, точно това искам.

— Всичко, което ви кажем сега, обаче трябва да остане в пълна тайна.

— Съгласен.

Лукас кимна на Паркър, който попита:

— Името Гробокопача говори ли ви нещо?

— Гробокопач ли? — Чизман поклати глава. — Не. Като гробар ли?

— Не знаем. Това е прозвището на убиеца, когото вие наричате Месаря — обясни Лукас.

— Аз го наричам Месаря само защото това име му беше дадено от вестниците в Бостън. От „Ню Йорк Пост“ го наричаха Дявола. Във Филаделфия — Разплакващия вдовици.

— Ню Йорк ли? И Филаделфия? — попита тревожно Лукас.

— Господи — промърмори Кейдж. — Сериен убиец.

— Придвижват се по крайбрежието към… Не ви ли е любопитно? Може би към Флорида, където да прекарат блажено старините си? Или, по-вероятно, някъде към островите.

— Какво е станало в другите градове? — попита Паркър.

— Чували ли сте за случая „Интернешънъл Бевъридж“?

Лукас, разбира се, бе запозната с историята на престъпността.

— Президентът на компанията, нали? Отвлякоха го.

— Нещо по-подробно? — поинтересува се Паркър, бе впечатлен от знанията й.

Чизман погледна Лукас, която му кимна да продължава.

— Полицията още не е много наясно, но, изглежда, че Месаря е отвлякъл семейството на президента на фирмата. Жената се обадила на съпруга си да намери малко пари. Той се съгласил…

— Имало ли е писмо с искането за откуп? — прекъсна го Паркър с надеждата да открие друг документ за анализиране. — Някаква бележка?

— Не. Исканията са отправени по телефона. И така, бизнесменът обещава на похитителя, че ще плати. След това се обажда на ченгетата и те обграждат къщата, а той отива да тегли пари. Когато обаче в банката отварят сейфа, един от клиентите вади пистолет и започва да стреля. Избива всички: президента на „Интернешънъл Бевъридж“, двама охранители, трима клиенти, три касиерки, двама дежурни заместник-директори. На видеозаписа се вижда друг мъж, който влиза в сейфа и излиза с торба пари.

— Значи в къщата не е имало никой, така ли? — попита Лукас, която вече започваше да разбира сценария.

— Никой жив. Месарят… Гробокопача вече бил избил заложниците.

— Напипал е слабото им място — отбеляза горчиво Паркър. — В преговори за заложници или при предаването на откуп полицията обикновено е в по-изгодна позиция. Той ги е изпреварил.

Не доизказа докрай, което мислеше: че това е идеалното решение за такава сложна задача, ако човек не се спира пред убийство.

— Има ли нещо полезно в записа от банката? — попита Кейдж.

— Освен да научите цвета на маските им за ски, не.

Кейдж вдигна рамене, сякаш да каже: „Е, трябваше все пак да попитам“.

— А какво е станало във Филаделфия? — поинтересува се Лукас.

— О, това е много интересен случай — усмихна се цинично Чизман. — Гробокопача се качва на автобус. Сяда до някого и го застрелва със заглушителя. Така убил трима, след това съучастникът му иска откуп. Кметството се съгласява, но изпраща отряд да го залови. Съучастникът обаче знае в коя банка са вложени средствата на общината. Веднага щом новобранците, изпратени да изтеглят сумата, излизат с парите, Гробокопача ги застрелва в тила и двамата престъпници се омитат.

— Не съм чувала за този случай — призна Лукас.

— Нищо чудно, предпочетоха да го потулят. Равносметката е шестима убити.

— Масачузетс, Ню Йорк, Пенсилвания, Вашингтон — изброи Паркър. — Прав сте, движили са се на юг.

Чизман се намръщи:

— Движили?

Паркър погледна Лукас.

— Мъртъв е — обясни тя.

— Какво? — не повярва на ушите си Чизман; изглеждаше искрено удивен.

— Съучастникът, не Гробокопача.

— Как е станало? — прошепна журналистът.

— Сгазили са го на улицата, след като е оставил бележката с искане на откуп и преди да прибере парите.

Чизман запази мълчание за известно време. Паркър предположи, че обмисля току-що наученото. Извънредното интервю с извършителя явно бе пропаднало. Едрият мъж нервно огледа стаята. Размърда се на стола. Най-накрая попита:

— Какъв беше сценарият този път?

Лукас се поколеба дали да му каже, но той отгатна:

— Месаря избива невинни граждани, докато кметството не плати откуп… Само че сега няма на кого да се плати, така че Месаря ще продължи да стреля. Съвсем в техен стил. Имате ли някакви улики, които да водят към скривалището му?

— Разследването продължава — отвърна кисело Лукас.

Чизман загледа една от репродукциите. Пасторален пейзаж. Стисна разсеяно чашата.

— Как открихте, че са тук? — попита Паркър.

— Четях всичко за престъпления, в които извършителят не изпитва никакви скрупули да убива. Повечето хора се замислят, преди да го направят. Освен ако убиването не им е смисъл в живота, като при Бънди, Гейси или Дамър. Не, повечето професионални престъпници се замислят, преди да натиснат спусъка. А Месаря? Никога. Така че, когато чуя за масови убийства, комбинирани с грабежи или изнудване, веднага отивам в града, където се е случило, и започвам да разпитвам.

— Защо никой досега не се е сетил за връзката? — попита Лукас.

Чизман вдигна рамене:

— Единични престъпления, малък брой жертви. О, казах на полицията в Уайтплейнс и Филаделфия, но никой не ми обърна внимание. — Той се изсмя тъжно и махна с ръка: — Колко души трябваше да загинат, докато някой ме послуша? Двайсет и пет?

— Какво можете да ни кажете за Гробокопача? — попита Паркър. — Съвсем никой ли не го е виждал?

— Не, той е като дух. Появява се и в следващия момент изчезва. Призрак. Той…

Лукас нямаше търпение да слуша такива неща:

— Тук се опитваме да разследваме престъпление. Ако ни помогнете, ще сме ви благодарни. Ако не, по-добре не ни говорете врели-некипели.

— Разбира се, съжалявам, съжалявам. Просто през последната година живея само с мисълта за този човек. Това е като да изкачваш скала. Може да е висока един километър, а ти виждаш само няколко метра точно пред носа си. Вижте, имам теория защо хората не го забелязват.

— И каква е тя? — поинтересува се Паркър.

— Защото свидетелите запомнят емоции. Запомнят отчаяния крадец, който застрелва някого в опит да се измъкне, уплашеното ченге, което отвръща на огъня, жената, която пищи, защото са и ранили. Никой обаче не си спомня спокойствието.

— А Гробокопача винаги е много спокоен, така ли?

— Спокоен като смъртта.

— Няма ли нещо отличително в навиците си? В начина, по който се облича, любимите му храни, някакви пороци?

— Не, нищо. Може ли да ми кажете нещо повече за съучастника му? За загиналия? — попита разсеяно журналистът.

— И за него не знаем нищо — отвърна Лукас. — Нямаше документи. Не успяхме да открием отпечатъците в архивите.

— Може ли… Удобно ли е да погледна трупа? В моргата е, нали?

Кейдж поклати глава.

— Съжалявам, против правилата е — отклони молбата му Лукас.

— Моля ви.

Звучеше почти отчаян.

Лукас остана непоклатима.

— Не — отсече.

— А снимка? — настоя Чизман.

Лукас се поколеба, после отвори една папка, извади снимката на изнудвача от мястото на катастрофата при кметството и му я подаде. Потните му пръсти оставиха размазани отпечатъци по гладката повърхност.

Той я погледа известно време. После кимна:

— Може ли да я задържа?

— След края на разследването.

— Разбира се. — Той върна снимката. — Бих искал да отразявам хода на разследването.

Лукас поклати отрицателно глава:

— Налага се да ви откажа.

— Мога да помогна. Може да ми дойде някоя идея. Някое хрумване, което да ви е от полза.

— Не — отказа категорично Кейдж.

Чизман погледна още веднъж снимката, стисна ръцете на агентите и каза:

— Отседнал съм в „Ренесанс“, в центъра. Срещам се със свидетели. Ако попадна на нещо интересно, ще ви се обадя.

Лукас му благодари и тримата го изпратиха до изхода.

— И още нещо — добави журналистът. — Не знам какви срокове… — кимна към папката на Лукас — … е поставил. Но сега, като е мъртъв, никой не може да контролира Месаря… Гробокопача. Разбирате какво означава това, нали?

— Какво?

— Че може да продължи да убива дори след изтичането на последния срок.

— Защо мислите така?

— Защото само за това го бива. А всеки обича да прави онова, което му се удава. Това е основно правило в живота, не смятате ли?

* * *

Отново се събраха в стаята за наблюдение, скупчиха се около Тоби Гелър и компютъра му.

— Какво е положението с другите престъпления, за които спомена? — попита Лукас в микрофона.

— Не успях да намеря никой отговорен агент за следствието в Бостън — прозвуча гласът на Сюзан Нанс. — Нито в Уайтплейнс, нито във Филаделфия. Дежурните обаче потвърдиха, че случаите са още отворени. Никой не е чувал за Месаря.

— Веществени доказателства? — започнаха в един глас Паркър и Лукас.

— Нищо. Никакви отпечатъци, никакви улики. А свидетелите… онези, които са останали живи, не са виждали нито изнудвача, нито Гробокопача… ако това изобщо е Гробокопача. Поръчах допълнителна информация за убийствата. В момента издирват агентите и детективите, участващи в разследванията, по домовете им.

— Благодаря, Сюзан.

Лукас прекъсна връзката.

— Ето резултатите от другите анализи… — обяви Гелър. Вдигна поглед към екрана. — Добре… Интонация и профил на ретините — без особености. Гласът му е необичайно спокоен, особено за човек, подложен на кръстосан разпит от трима федерални агенти. Бих му повярвал. Макар че на практика човек може лесно да заблуди апарата, като мисли за любимата си порнозвезда например.

Клетъчният телефон на Лукас иззвъня. Тя послуша известно време, после вдигна поглед:

— От охраната. Почти е излязъл от първия кръг на следене. Да го пуснем ли?

— Аз съм „за“ — отвърна Паркър.

— Съгласен — обади се Кейдж.

Лукас кимна. По телефона каза:

— Да не се задържа. — Затвори и погледна часовника си. — Какво става с онзи психолог?

— Всеки момент го очаквам — отвърна Кейдж.

Сега пък телефонът на Гелър иззвъня. Той поговори известно време. След като затвори, обяви:

— От Комтех се обадиха. Открили са сто шейсет и седем Интернет страници с информация за самоцелни заглушители и за модифициране на автомати. И можете ли да познаете? В никоя не е споменат имейл адрес. Явно създателите им не са склонни да съдействат на властите.

— Пак задънена улица — въздъхна Лукас.

— И без това нямаше много да ни помогнат. От Комтех са събрали резултата от броячките на посещенията в стотина от страниците. Повече от двайсет и пет хиляди души са се включвали в тях през последните два месеца.

— Ама че извратен свят — промърмори Кейдж.

Вратата се отвори и Лен Харди влезе в стаята.

— Как е Мос? — попита Лукас.

— Добре е. На телефонния му секретар имаше две съобщения и той се опасяваше, че са заплахи със смърт.

— Трябваше да изпратим хора от Комтех…

Харди погледна контролното табло и я прекъсна:

— Помолих един от хората ни да ги проверят. Едното беше от брат му, другото — от някакъв търговец на телевизори от Айова. Обадихме се и на двамата, за да проверим.

— Точно това щях да те помоля да направиш.

— Така си и помислих.

— Благодаря.

— Полицията е винаги на вашите услуги.

Иронията в гласа на младия полицай се стори леко обидна на Паркър; Лукас се направи, че не забелязва.

— Какво става с картите? — поинтересува се Паркър. — Трябва да се занимаем с уликите.

— Най-добре, според мен, да се обърнем към Топографския архив — предложи Гелър.

Кейдж поклати глава:

— Архива ли? Няма начин да се доберем до него.

Паркър си представяше колко е трудно да се намери цивилен чиновник на работа в навечерието на Нова година.

Лукас извади мобилния си телефон.

— Няма начин — повтори Кейдж.

— Ти май не вярваш в чудеса — пошегува се тя.