Ъруин Шоу
Нощна работа (5)

5

Сутринта си опаковах нещата и сам ги занесох до асансьора. Не исках повече разговори с пиколото Морис. Платих си сметката с част от парите, които бях спечелил от второто конно надбягване в Хайълиа. Под тентата на хотела се огледах внимателно. Докъдето можех да видя нямаше никой, който да ме очаква или би могъл да ме проследи. Взех такси и отидох на автогарата, където можех да взема автобус за Вашингтон. На никого не би му хрумнало да търси на автогара човек, който току-що е откраднал сто хиляди долара.

Първо опитах в хотел Мейфлауър. Докато съм във Вашингтон бих могъл да получавам най-доброто, което градът може да предложи. Но хотелът беше пълен, както ми каза човекът на рецепцията. Той ми създаде впечатлението, че в този център на властта трябва да бъдеш избран за дадена стая от голям брой избиратели или най-малко да имаш резервация от Президента. Реших да си купя нов шлифер. Все пак той беше достатъчно любезен да ме насочи към хотел на една миля разстояние. Там обикновено има стаи, каза той. Каза го така, както би казал на някой познат, че винаги носи мръсни ризи.

Оказа се вярно. Зданието беше ново, цялото в хром и ярка боя и приличаше на мотел на американска магистрала, но имаше свободни стаи. Регистрирах се със собственото си име. Усещах, че в този град не трябва да отивам прекалено далече, за да остана анонимен.

Като имах предвид какво бях чувал за престъпността по улиците на столицата, предпазливо дадох парите си в хранилището на хотела, като си оставих само сто долара за дневни разходи. Да избягвам канторите на могъщите. Опасност се крие зад техните прагове. Съботният нощен пистолет установява последния закон.

За последен път бях посетил Вашингтон, когато летях с чартърен полет с група републиканци от Върмонт за тържествата по встъпването в длъжност на Ричард Никсън през 1969. Голямо пиене падна сред републиканците в самолета и повечето ми време мина в кавга с пиян върмонтски държавен сенатор, който е бил пилот на Б-17 през Втората световна война и искаше да кара самолета, когато прелетяхме над Филаделфия. Не отидох на церемонията и на бала, за който републиканците бяха ми намерили билет. По онова време се смятах за демократ. Не знам за какъв се смятам сега.

Бях прекарал деня на встъпването в Арлингтън. Изглеждаше подходящ начин да се отпразнува възкачването на Ричард Никсън за президент на Съединените щати.

Имаше един Граймс, погребан в гробището, един чичо, умрял през 1921 г. вследствие висока доза хлорен газ, погълната в гората Аргон. Аз никога няма да бъда погребан в Арлингтън. Не съм ветеран от войни. Бях прекалено млад за Корея, а когато започна Виетнам вече работех в авиолинията. Не бях се изкушавал да стана доброволец. Като вървях между гробовете не изпитвах никакво съжаление, че няма да лежа с тази компания от герои. Никога не съм бил нападателен — даже като момче съм имал само един юмручен бой в училище — и макар че бях патриот и охотно салютирах знамето, войните никога не са ме привличали. Патриотизмът ми не беше насочен към кръвопролитията.

Когато излязох от хотела на другата сутрин, видях дълга опашка от хора, чакащи такси, затова тръгнах пеша с надежда да спра кола по улицата. Беше мек ден, приятен след хапещия студ на Ню Йорк, и улицата, на която бях, даваше вид на тежкарско благополучие с добре облечените си и спретнати пешеходци. Половин квартал вървях редом с изпълнен с достойнство представителен джентълмен с балтон с яка от норка, който приличаше на сенатор. Забавлявах се като си представях как би реагирал, ако се изправя пред него, фиксирам го като Древния Моряк, който спирал всеки трети, и му разкажа какво съм правил от вторник сутринта насам.

Спрях при светофара и махнах за такси, което забавяше пред светофара. Чак когато спря напълно, видях, че на задната седалка има пътник, жена. Но шофьорът, цветнокож със сива коса, сви към тротоара и отвори предното стъкло.

— Накъде сте, господине?

— Държавния департамент.

— Влизайте — каза шофьорът. — Госпожата е в същата посока.

Отворих задната врата.

— Имате ли нещо против да пътувам с вас, мадам?

— Положително имам — каза жената.

Беше съвсем млада, на не повече от трийсет, и доста хубава, ярко руса, по-малко хубава в момента, отколкото вероятно е обикновено, поради ядосано стиснатите си устни.

— Съжалявам — казах извинително и затворих вратата.

Тъкмо щях да се дръпна на бордюра, когато шофьорът отвори предната врата.

— Влезте, сър.

Така й се пада, помислих аз и без да погледна жената седнах до шофьора. Чу се недоволно шумолене на задната седалка, но нито таксиджията, нито аз се обърнахме. Пътувахме в мълчание.

Когато таксито спря пред административно здание с колони, жената се наведе напред.

— Долар и четиридесет и пет цента? — попита тя.

— Да, мадам.

Жената отвори портмонето си, измъкна книжен долар и монети и ги остави на седалката.

— Не се надявай на бакшиш — каза тя и излезе. Отправи се към главната врата, като гърбът й излъчваше бяс. Има хубави крака, забелязах аз.

Шофьорът хихикна, като събираше таксата си от задната седалка.

— Бюрократка — каза той.

— Пише се д-у-п-е — казах аз.

Шофьорът хихикна отново.

— О, в този град се научаваш да приемаш с месото и сланината.

Докато караше, той поклащаше глава и хихикаше на себе си отново и отново.

Пред Департамента му дадох бакшиш един долар.

— Казвам ви, сър, тая русата ми оправи настроението за днеска.

Влязох във фоайето на сградата и се качих до информацията.

— Моля ви, бих искал да видя мистър Джереми Хейл — казах на момичето зад бюрото.

— Знаете ли в коя стая е?

— Боя се, че не.

Момичето въздъхна. Вашингтон, както забелязвах, беше пълен със стегнати жени. Докато момичето прекарваше пръст по дебел азбучен списък да търси Джереми Хейл си спомних, как веднъж преди много години му бях казал: „С име като твоето, Джери, ти трябва да се издигнеш до Държавния департамент“. Усмихнах се при този спомен.

— Очаква ли ви мистър Хейл?

— Не.

Не бях говорил или писал на Хейл от години. Той положително не ме очакваше. Бяхме в един клас в Охайо и добри приятели. Когато постъпих на работа във Върмонт, няколко зими карахме ски заедно, докато не беше заел поста си зад океана.

— Името ви, моля? — питаше момичето.

Казах й го и тя набра някакъв номер по телефона на бюрото. Тя каза нещо кратко по телефона, остави слушалката, написа пропуск.

— Мистър Хейл може да ви види сега. — Протегна ми пропуска и видях, че е написала на него номера на стаята, в която трябваше да отида.

— Благодаря, мис — казах аз. Твърде късно. Видях брачната халка на пръста й. Спечелих си още един враг във Вашингтон, помислих аз.

Изкачих се с асансьора. Той беше почти пълен, но се издигаше в благопристойна тишина. Тайните на държавата се пазеха надеждно.

Името на Хейл беше на една врата, точно същата като дълъг ред еднакви врати в наглед безкрайния коридор. Какво биха могли всичките тези хора да правят за Съединените американски щати по осем часа на ден двеста дни годишно? Чудех се, докато чуках на вратата.

— Влезте — каза женски глас.

Отворих вратата и влязох в малка стая, където хубава млада жена пишеше на машина. Добрият стар Джереми Хейл! Хубавата млада жена ми се усмихна лъчезарно. Питах се как ли се държи в такситата.

— Вие ли сте мистър Граймс? — каза ставайки. Тя беше още по-хубава права, отколкото седнала, висока и тъмна, гъвкава, с прилепнал син пуловер.

— Аз съм.

— Мистър Хейл много се радва, че дойдохте. Вървете направо, моля. — Тя задържа вратата към вътрешната стая отворена, за да мина.

Хейл седеше зад претрупано бюро, вперил поглед в куп писма пред себе си. Беше напълнял след последната ни среща и бе прибавил държавническа солидност към мекото си учтиво лице. На бюрото в сребърна рамка имаше семейна група, жена с две деца, момче и момиче. Всичко с мярка. Нулев прираст на населението. Пример за езичниците. Хейл вдигна глава като влязох и стана, широко усмихнат.

— Дъг — каза той. — Нямаш представа колко се радвам да те видя.

Докато се ръкувахме с изненада открих, колко съм трогнат от посрещането на приятеля си. Вече три години никой истински не беше се радвал, че ме вижда.

— Къде се губиш, къде се губиш, човече? — каза Хейл. Той посочи кожен диван край едната стена на просторния кабинет и когато седнах, дръпна дървено кресло до дивана и също седна. — Мислех, че си изчезнал от лицето на земята. Писах ти три пъти и всеки път писмата се връщаха. Още ли не си се научил да оставяш адреса си? Писах и на приятелката ти Пат, питах я за теб и тя ми отговори, че не знае къде си отишъл. — Той ми се намръщи. Изглеждаше приятно, висок, добре сложен, с меко лице, и мръщенето му стоеше неуместно. — И при това не изглеждаш толкова ужасно добре. Приличаш на човек, който не е бил на открито от години.

— Окей, окей — казах аз, — едно по едно, Джери. Просто реших, че вече не ми харесва да летя и се преместих. Ту тук, ту там.

— Миналата зима исках да карам ски с теб. Имах две седмици отпуска и бях чул, че снегът е хубав…

— Откровено казано, не съм карал често ски — казах аз.

Импулсивно Джери докосна рамото ми.

— Добре — каза той. — Няма да задавам никакви въпроси. — Даже като момче в колежа той винаги беше схватлив и чувствителен. — Добре, само един въпрос. От къде идваш и какво правиш във Вашингтон? — Той се засмя. — Май станаха два въпроса.

— Идвам от Ню Йорк — казах аз, — и съм във Вашингтон, за да те помоля за една малка услуга.

— Правителството е на твое разположение, момче. Искай и ще ти се въздаде.

— Трябва ми паспорт.

— Искаш да кажеш, че никога не си имал паспорт?

— Да.

— Никога не си напускал страната? — Хейл изглеждаше изумен. Всички, които познаваше, през повечето време бяха вън от страната.

— Бил съм в Канада. Това е всичко. А за там не трябва паспорт.

— Казваш, че идваш от Ню Йорк. — Хейл изглеждаше озадачен. — Защо не го получи там? Не че не съм радостен, че най-после намери претекст да ме посетиш — прибави той бързо, — но трябваше всичко на всичко да отидеш на Тридесет и шеста…

— Знам — казах аз. — Само че не ми се чака. Бързам и си помислих, че е по-добре да дойда при извора, от който потича всичко.

— Тук са затрупани — каза Хейл. — Къде мислиш да отидеш?

— Мисля първо за Европа. Получих малко пари и реших, че е време да глътна доза култура от Стария свят. Твоите картички от Париж и Атина ме подтикнаха към това. — Открих, че измамата идва лесно.

— Мисля, че мога да ти уредя паспорт за един ден — каза Хейл. — Дай ми само кръщелното си свидетелство… — Той спря, когато видя гримасата на лицето ми. — Не го ли носиш?

— Не се сетих, че ще ти трябва.

— Къде си роден? В Скрантън, нали?

— Да.

Той се намръщи.

— Какво има?

— Пенсилвания е досадна — каза той. — Всички кръщелни свидетелства се пазят в Харисбърг, столицата на щата. Трябва да им пишеш там. Ще ти отнеме най-малко две седмици. Ако имаш късмет.

— Ужас! — казах аз. Не исках да чакам никъде две седмици.

— Не си ли използва кръщелното, когато получи първата си шофьорска книжка?

— Да.

— Къде е то сега? Имаш ли представа? Може би при някого от семейството ти. Забутано в някой сандък.

— Брат ми Хенри още живее в Скрантън — казах аз. Спомних си, че след смъртта на майка ми той взе целия семеен боклук, стари свидетелства, дипломата ми от гимназията и колежа, старите албуми със снимки и ги сложи на тавана си. — Може да е при него.

— Защо не му се обадиш и не го накараш да го потърси? Ако го намери, кажи му да го изпрати бързо препоръчано.

— Даже по-добре — казах аз. — Ще отида аз самият. Не съм виждал Хенри от години и тъкмо е време да се покажа.

Не мислех, че трябва да обяснявам на Хейл, че предпочитам Хенри да не знае къде съм отседнал във Вашингтон или където и да било.

— Да видим тогава. Днес е четвъртък. Идва уикенд. Даже ако го намериш, няма да можеш да се върнеш толкова бързо, че да може нещо да се направи преди понеделник.

— Устройва ме. Европа толкова е чакала, мисля, че ще може да почака още някой ден.

— Ще ти трябват и снимки.

— Тях ги имам — извадих аз плика от джоба си.

Той измъкна една снимка и започна да я изучава.

— Все още изглеждаш като че ли ей сега ще завършиш гимназия. — Той поклати глава. — Как го постигаш?

— Безгрижен живот — казах аз.

— Радвам се, че още има такива — каза Хейл. — Когато гледам собствените си снимки от тези дни, изглеждам достатъчно стар да си бъда баща. Магията на фотографията. — Той пъхна снимката обратно в плика, сякаш един поглед върху нея ще му стигне за дълго, дълго време. — Ще имам тук готова молба, която да подпишеш в понеделник сутринта. За всеки случай.

— Ще бъда тук.

— Защо не се върнеш и прекараш уикенда тук? Вашингтон е най-хубав през уикендите. Имаме вечер на покера в събота. Играеш ли още покер?

— Малко.

— Добре. Един от нашите редовни партньори не е в града и ти можеш да го заместиш. Има двойка вечни балами в играта, които подаряват мангизите си с патетично благородство. — Той се усмихна. Той самият не беше лош играч на покер в колежа. — Ще бъде като в старото време. Аз ще организирам всичко.

Телефонът звънна и Хейл отиде на бюрото, вдигна слушалката и слуша един момент.

— Идвам веднага, сър — каза той и остави слушалката. — Съжалявам, Дъг, трябва да изляза. Ежедневната утринна криза.

Станах.

— Благодаря за всичко — казах, като вървяхме към вратата.

— Няма защо — каза Хейл. — За какво са приятелите. Слушай, имаме коктейл парти тази вечер вкъщи. Зает ли си?

— Нищо особено — казах аз.

— Седем часа. — Бяхме вече във външната стая. — Трябва да тичам. Мис Шварц ще ти даде адреса ми.

Той беше навън, вървеше бързо, но все пак запазвайки държавническо приличие. Мис Шварц написа картичка и ми я подаде, усмихвайки се лъчезарно, сякаш да ме облагороди. Почеркът й беше толкова хубав, колкото и тя самата.

* * *

Събудих се бавно, когато меката ръка тръгна нагоре по бедрото ми. Вече два пъти бяхме правили любов, но ерекцията беше незабавна. Жената в леглото до мен използваше дългите ми години на въздържание.

— Така е по-добре — промърмори жената. — Нищо не прави. Не помръдвай.

Лежа по гръб. Опитните ръце, меките устни, похотливият език направиха от останалото неподвижно изискано мъчение. Жената беше много сериозна, почти ритуална в своите удоволствия и не биваше да се кара да бърза. Когато дойдохме в полунощ в нейната спалня, тя ме накара да легна и бавно ме съблече. Последната жена, която ме е събличала, беше майка ми, когато бях петгодишен и имах заушка.

Не това беше краят, който очаквах от вечерта. Коктейлът в хубавата колониална къща в Джорджтаун беше учтив и сериозен. Пристигнах рано и бях заведен горе да се възхитя на децата на Хейл. Преди да дойдат другите гости бъбрих несвързано с жената на Хейл — Вивиан, която никога не бях виждал. Беше хубава възруса жена с преуморен вид. Оказа се, че през годините Хейл доста й е говорил за мен.

— След Вашингтон — каза мисис Хейл — Джери каза, че сте като глътка свеж въздух. Обичал е да кара ски с вас и вашето момиче — Пат — не греша ли, така ли й е името?

— Да.

— Той каза — и аз се надявам, че няма да го помислите за снизхождение — че вие и двамата сте така прозрачно порядъчни.

— Това не е снизхождение — казах аз.

— Той се безпокоеше за вас, когато разбра, че вече не сте заедно. И че вие просто сте изчезнали. — Очите на мисис Хейл изследваха лицето ми, търсейки реакция, някакъв отговор на неизречения въпрос.

— Аз знаех къде съм — казах аз.

— Ако не бях срещнала Джери — каза мисис Хейл, като прямотата я направи изведнъж съвсем млада, — нямаше да имам нищо. Нищо.

На вратата се позвъни.

— Ах — каза тя — стадото пристига. Надявам се много, че ще поговорим доста повече с вас, докато сте тук.

Остатъкът от вечерта беше някакво размазано петно, макар че не е от пиенето. Никога не пиех много. Но имената ми се подхвърляха в такава бърза последователност, сенатор Еди-кой си, Конгресмен Този, Конгресмен Онзи, Негово превъзходителство, Посланикът на някаква страна, Мистър Бланк, работи в Уошингтън Поуст, Мисис Някоя си, тя е много важна в правосъдието, и разговорът беше за хора могъщи, известни, презрени, гледащи през пръсти, красноречиви, за пътя към Русия, внасяне на законопроект, от който да ти настръхне косата.

Въпреки че не знаех почти нищо за социалната структура на столицата, можех да разбера, че много власт е събрана в стаята. По вашингтонските стандарти всеки тук беше по-важен от хазаина, който, макар и очевидно вървящ нагоре, беше някъде по средата на ранговете във Външното министерство, и който не би могъл да си позволи много вечери като тази със своята заплата. Но Вивиан Хейл беше дъщеря на човек, който е бил сенатор два мандата и при това владееше солидна част от Северна Каролина. Приятелят ми се беше оженил добре. Чудех се какъв ли бих станал, ако бях се оженил за богата жена. Не че някога съм имал предложение.

Аз просто стоях наоколо, като леко потрепервах, когато питиетата започваха да влияят върху издигането на кривата на разговорите, през цялото време тактично държах в ръката си чаша, като се усмихвах мъжествено като малко момче в танцова школа. Чудех се как Хейл понася това.

* * *

Мисис Някоя си, чиито ръце и устни сега ме галеха, се оказа дамата, която е много важна в правосъдието. Изглеждаше трийсет и пет годишна, но много красива трийсет и пет годишна, с блестяща кожа, големи тъмни очи и мека тъмноруса коса, почти с цвета на моята, която се спускаше до раменете й. Намерихме се заедно в един ъгъл и тя каза:

— Наблюдавах ви. Бедни човече, изглеждате като корабокрушенец. Разбирам, че не сте близък.

— Близък? — попитах объркан. — На какво?

— Вашингтон.

Усмихнах се.

— Толкова ли силно личи?

— Да, човече, да. Не се безпокойте. Аз с радост приемам възможността да говоря с някого, който не е в управлението. — Тя погледна часовника си. — Четиридесет и пет минути. Изпълних дълга си. Никой не може да пръсне слуха, че не знам как да се държа в благовъзпитано общество. Време е за ядене. Граймс, зает ли сте за вечеря?

— Не. — Бях изненадан, че е запомнила името ми.

— Заедно ли да излезем или поотделно?

Засмях се.

— Това зависи от вас, мисис…

— Коутс, Ивлин. — Тя се усмихна широко. Реших, че има уста за усмихване. — Заедно. Аз съм разведена. Мислите ли, че имаме перспектива?

— Да, мадам.

— Прекрасен човек. — Тя леко докосна ръката ми. — Ще ви чакам в предното фоайе. Кажете довиждане на домакините като добро момче.

Тя се понесе през препълнената стая, властна и самоуверена. Никога преди не бях срещал такава жена. Но даже тогава нито за миг не си представях, че вечерта ще има такъв край. Никога в живота си не съм отивал в леглото с жена, която виждам за пръв път. С моето заекване и смешно хлапашки вид винаги съм бил доста стеснителен, без увереност, че съм много привлекателен, и усещах, че съм недодялан с жените. Бях се примирил с това, че други мъже получават красавиците. Никога не успях да преодолея учудването си от факта, че Пат, която беше изключително привлекателна, имаше нещо общо с мен. За щастие на моето аз, нямах вкус към обикновените мъжки завоевания и остатъците от религиозното ми възпитание ме пазеха от безразборни връзки, дори ако бих си ги позволил.

Ресторантът, в който мисис Коутс ме заведе, беше френски и доколкото можех да разбера, твърде добър.

— Надявам се, че сте страшно богат — каза тя. — Цените тук са жестоки. Страшно богат ли сте?

— Страшно.

Тя ме погледна косо през масата, като ме изучаваше.

— Не изглеждате такъв.

— Това са стари пари — казах аз. — Семейството обича да се преструва на леко овехтяло.

— Кое старо семейство?

— Някой друг път ще поговорим за мен — отклоних я аз.

Тя обаче говореше за себе си, при това без всякакво настояване от моя страна. Беше адвокат, работеше в антитръстовия отдел на Министерството на правосъдието, беше във Вашингтон от единайсет години, мъжът й е бил командир във флотата и абсолютен звяр, нямаше и не е искала деца, когато може отивала в Хемптънс, на Лонг Айлънд, и плувала и човъркала нещо в градината, шефът й от пет години се опитва да я свали, но инак е сладур, решила е да се кандидатира за конгреса, преди да умре. Наред с всичко това, изречено с неочаквано нисък и мелодичен глас, тя ме развличаше по време на вечерята, като сама се прекъсваше, за да ми покаже другите посетители. Описваше ги по служба и характер в кратки зли скечове. Имаше сенатор, с който момиче не би било в безопасност в асансьора, втори секретар на посолство, който разпространявал наркотици в дипломатически куфарчета, лобист, който имал свои хора от двете камери в джобовете си, функционер от ЦРУ, отговорен за убийства в няколко южноамерикански страни. Наслаждавах се, като я оставих да избере виното, въпреки че бих предпочел бира, и да поръча за двама ни, като казах:

— Аз съм само просто селско момче и се оставям във вашите ръце. — Беше въодушевяващо да можеш да говориш с красива жена без заекване. Цял нов свят се разкриваше пред мен.

— Цялото ли ваше страшно богато, леко овехтяло семейство се състои от прости селски момчета като вас?

— Повече или по-малко.

Тя ме изгледа насмешливо.

— Да не сте брояч?

— Какво?

— Брояч. ЦРУ.

Усмихнато поклатих глава.

— Даже това не.

— Хейл ми каза, че сте бил пилот.

— Някога. Вече не.

Чудех се кога е имала време в цялата суматоха на вечерта да разпитва Хейл за мен. За момент нейното разследване започна да ми омръзва и наполовина бях решил, че след вечерята ще й взема такси и ще я оставя да си отиде сама. Но след това помислих, че не бива да ставам параноик заради случилото се и отново започнах да се радвам на вечерта.

— Не мислите ли, че не трябва втора бутилка? — попитах аз.

— Определено — каза тя.

Бяхме последните, останали в ресторанта и аз бях приятно пиян от непривичното вино, когато влязохме в таксито. Седяхме вътре, без да се докосваме и когато то спря пред блока, в който живееше мисис Коутс, аз казах на шофьора:

— Почакайте, моля, само ще изпратя дамата до вратата.

— Нищо подобно — обърна се към шофьора мисис Коутс. — Джентълменът се качва за едно питие.

— Точно от това имам нужда — казах аз, като се опитвах да не фъфля. — Едно питие.

Но платих на шофьора и влязох с нея.

Не успях да разбера какъв е апартаментът, защото тя не запали лампите. Просто обви ръце около мен, когато затворих вратата, и ме целуна. Целувката беше възхитителна.

— Сега те съблазнявам, при твоето отслабено състояние — каза тя.

— Смятай ме за съблазнен.

Подсмивайки се, тя ме преведе за ръка през тъмната всекидневна в спалнята. Тънък лъч светлина от открехнатата врата на банята беше достатъчен да различа мебелите — огромно бюро, затрупано с книжа, гардероб, дълга библиотека до стената. Тя ме доведе до леглото, обърна ме, блъсна ме силно. Паднах по гръб на леглото.

— Останалото — каза тя — е моя работа.

Ако тя в правосъдието беше толкова добра, колкото и в леглото, правителството не си хвърляше парите на вятъра.

* * *

— Така — каза тя, като се хлъзна върху мен, обхвана ме с крака, насочвайки ме с ръка в себе си.

Тя се движеше върху мен, отначало бавно, след това все по-бързо, с отметната назад глава, с опънати ръце, разтворени върху кревата, за да я поддържат. Пълните й гърди се мяркаха над мен, бледи при слабата светлина, отразена от едно огледало. Вдигнах ръце и почнах да галя гърдите й, тя простена. Започна да охка високо, неконтролирано, и когато свърши беше разплакана.

Аз свърших веднага след нея с дълга потисната въздишка. Тя се търкулна, легна по корем до мен, като риданията бавно затихваха. Протегнах ръка и докоснах твърдото закръглено рамо.

— Болка ли ти причиних? — попитах аз.

— Тя се засмя.

— Глупчо. Не, боже мили.

— Беше ме страх, че…

— Никоя жена ли не е плакала, когато я чукаш?

— Поне не си спомням за такава — казах аз. И никоя от жените не наричаше това така, бих могъл да добавя. Очевидно в Правосъдието наричат нещата с истинските им имена.

Тя се засмя отново, изви се, седна посегна за цигара, запали я. Лицето й беше спокойно и несмутено в светлината на пламъчето.

— Искаш ли цигара?

— Не пуша цигари.

— Ще живееш вечно. Толкова по-добре. На колко години си все пак?

— На трийсет и три.

— В разцвета на силите си — каза тя. — Безценният разцвет на живота. Не заспивай. Искам да говорим. Искаш ли питие?

— Колко е часът?

— Време за пиене.

Тя стана от леглото и я видях да облича пеньоар.

— Уиски?

— Много добре.

Тя отиде в хола, като робата й меко шумолеше. Погледнах си часовника. Тя го махна последен, когато ме събличаше, и акуратно го беше оставила на страничната масичка. Беше подредена жена. Светещият циферблат показваше след три. Всичко с времето си, помислих аз, излегнал се разкошно, като си спомнях други три часа, шума на сметачната машина, бронираното стъкло, изпоцапаните мадами, които ме караха да им отварям входната врата.

Тя се върна с две чаши, протегна ми моята и седна на края на кревата, като профилът й се очертаваше срещу светлината от банята. Силуетът беше самоуверен и отсечен. Тя отпи с удоволствие. Беше едновременно сърдечна и подредена.

— Превъзходно — каза тя. — Ти също.

Засмях се.

— Винаги ли класираш любовниците си?

— Ти не си ми любовник, Граймс — каза тя. — Ти си приятен на вид младичък мъж с добри маниери, който леко ме привлече на едно парти и който има голямото преимущество да минава набързо през града. Набързо е ключовата дума на изречението, Граймс.

— Ясно — казах аз, като отпивах уиски.

— Вероятно няма да ми искаш обяснения.

— Нищо не трябва да ми обясняваш — казах аз. — Достатъчни в нощта са нейните наслади.

— Не правиш често такива неща, нали?

— Откровено казано, не — аз се засмях отново. — Честно казано, никога. Защо, личи ли си?

— Като неонов знак. Виждаш ли, съвсем не си това, което изглеждаш.

— А как изглеждам?

— Като тези младежи, които играят злодеите в италианските филми — смели, тъмни и безскрупулни.

Никой преди това не ми беше говорил такива неща. Бях свикнал да ми казват, че приличам на нечие малко братче. Или бях се променил драстично, или Ивлин Коутс не можеше да бъде измамена от повърхността и можеше да прониква до желания вътрешен човек.

— Добре ли е да изглеждаш така? — попитах аз. Бях малко обезпокоен от „безскрупулен“.

— Много е добре да изглеждаш така. В известни ситуации.

— Като тази вечер, например?

— Като тази вечер.

— Може би ще дойда отново във Вашингтон след няколко дни — казах аз. — Да ти се обадя ли?

— Ако нямаш нищо по-добро предвид.

— Би ли ме видяла отново?

— Ако аз нямам нищо по-добро предвид.

— Толкова ли си трудна, на колкото се правиш?

— По-трудна, Граймс, много по-трудна. За какво ще идваш отново във Вашингтон?

— Може би за теб.

— Пробвай това още веднъж, моля.

— Може би за теб.

— Ти наистина имаш добри маниери. Може би за нещо друго?

— Добре — казах аз бавно, като съобразявах, че това място и това време са толкова добри за измъкване на някаква информация. — Да предположим, че търся някого…

— Конкретно някого?

— Да. Някой, чието име знам, но който изчезна от погледа ми.

— Във Вашингтон?

— Не непременно. Някъде в страната или даже извън нея…

— Ти си мистериозен човек, нали?

— Някой ден може да ти разкажа цялата история — казах аз, сигурен, че никога няма да го направя, но доволен, че имах късмета да попадна в леглото на жена, която е в тайните на управлението и чиято работа, поне частично, може да е свързана с издирването на хора, които не искат да бъдат открити. — Това е интимна, деликатна работа. Но да предположим, че трябва да открия този хипотетичен приятел, какво трябва да направя?

— Ами има много места, където можеш да потърсиш — каза тя. — Вътрешната данъчна служба — те ще знаят адреса, от който е изпратил последната си вноска. Хората от Социалното осигуряване. Те имат списък на работодателите. Армейската наборна служба, но тези данни може да са остарели. ЦРУ. Никога не знаеш на какво можеш да попаднеш в тази фабрика. Външното министерство. Всичко зависи от това дали познаваш или не нужните хора.

— Приеми, че със сигурност ще науча нужните хора — казах аз.

За сто хиляди долара можех да бъда сигурен, че някой ще ми намери нужните хора.

— Може би евентуално ще попаднеш на следата на приятеля си. Кажи, частен детектив ли си или нещо!

— Или нещо — казах двусмислено.

— Е, всеки идва във Вашингтон в края на краищата — каза тя. — Защо не ти? Това е истинският жив театър на Америка. Място само за правостоящи на всяко представление. Само дето публиката е особена. Всички хубави места са заети от актьори.

— Ти актриса ли си?

— Бас държа. Играя роля, която не може да се провали. Безстрашната Порша, която раздава смъртоносни удари на мъжките фактори на голямото богатство. Женски либерал в Справедливост и Несправедливост. Получавала съм възторжени оценки в най-добрите легла на града. Шокирам ли те?

— Малко.

— Колкото до въпроса, нека ти дам в. к.

— Какво е в. к.?

— Къде си живял, нещастен праведнико? — тя се протегна и ме щипна по бузата. — В. к. значи висша класа. Комплимент. Ти даде почти най-доброто изпълнение от всички, с които съм спала в този град. Ти си даже толкова добър, колкото и един сенатор от един западен щат, чието име няма да назова, който досега беше начело на списъка. Докато горкият сладур беше победен при последните избори.

— Нямах представа, че участвам в представление. — Нямах желание да науча името на победения сенатор.

— Разбира се, че участваше. Иначе нямаше да си във Вашингтон. И всяко представление тук изисква огромен талант. Ние всички се преструваме, че обичаме ролите си.

— И ти ли си такава?

— Сигурно ме занасяш, гълъбче. Разбира се. Аз съм голяма, порасла жена. Мислиш ли, че ако отивам в онова учреждение през следващите сто години това ще има и най-малкото значение за теб, Дженерал Мотърс, или Обединените нации, или нечие любимо куче? Аз просто играя играта, душичко, и се забавлявам като всеки друг, защото този град е най-доброто място да се забавляваш, което някога е откривано за хора като нас. Всъщност това, в което вярвам, е, че ако всеки тук, от президента до портиера в Индийския департамент, бъде оставен да управлява само две седмици в годината, Америка ще стане най-великата страна в света.

Вече бях свършил уискито и изпитвах непреодолимо желание да спя. С усилие потиснах една прозявка.

— О — каза тя — аз те отегчавам.

— Ни най-малко — казах аз убедително. — Но не си ли изморена?

— Не, всъщност. — Тя остави чашата си, изплъзна се от робата и легна до мен. — Сексът ме ободрява. Но утре трябва да стана рано и не върви да изглеждам като след оргия, когато отида в учреждението.

Тя се сгуши до мен и ме целуна по ухото.

— Лека нощ, Граймс. Разбира се, обади се, когато се върнеш.

* * *

Когато се събудих беше почти десет часа и бях сам. Пердетата пропускаха достатъчно слънце, за да видя, че денят е хубав. Имаше бележка върху шкафа, където тя беше поставила портфейла ми предишната нощ. „Скъпи гостенино, отивам на работа. Спеше като бебе и сърце не ми даде да те събудя. Радвам се да видя такова доказателство за чиста съвест в този гаден свят. В аптечката има самобръсначка и крем за бръснене, голяма чаша портокалов сок в хладилника и кана с кафе на печката. Добрият служител си заслужава надницата. Надявам се, че ще намериш приятеля си. И. К.“

Захилих се на последното изречение, после отидох в банята, избръснах се и се изкъпах. Студеният душ напълно ме събуди и се почувствах свеж и бодър. И, трябва да призная, доволен от себе си. Погледнах се внимателно в огледалото. Цветът ми се беше подобрил.

Когато влязох във всекидневната, замириса ми на пържен бекон. Отворих вратата на кухнята и видях млада жена в панталон и пуловер, с шарф на главата, която четеше вестник и дъвчеше парче препечен хляб.

— Здрасти — каза младата жена, като ме погледна. — Чудех се, дали ще спите цял ден.

— Аз… Ужасно съжалявам — казах объркано. — Не исках да ви безпокоя.

— Не ме безпокоите. — Тя стана, отвори хладилника и извади чаша портокалов сок. — Ивлин остави това за вас. Трябва да сте жаден. — Тя не каза защо мисли, че трябва да съм жаден. — Искате ли бекон с яйца?

— Не искам да ви създавам грижи.

— Не ми създавате. Закуската влиза в сметката. — Тя отряза три резенчета бекон от един отворен пакет и ги сложи в тигана при другите. Беше висока и стройна в своя панталон. — С коя страна отгоре?

— Както го правите за вас.

— Със светлата — каза жената. Тя пусна парче масло в друг тиган и счупи в него четири яйца с бързи, решителни движения. — Аз съм Бренда Мориси — каза тя. — Живея в апартамента с Ивлин. Тя нищо ли не ви каза за мен?

— Поне не си спомням — казах аз. Отпих от студения портокалов сок.

— Трябва да е била заета в момента — безизразно каза тя. Наля две чаши кафе, посочи захарта и сметаната на масата. — Седнете. Не бързате, нали?

— Не всъщност.

— И аз не бързам. Имам художествена галерия. Никой не купува картини преди единайсет часа. Това е работа мечта за едно момиче. Ивлин забрави да ми каже името ви.

Казах й го.

— От кога познавате Ивлин? — попита тя, изправена до печката, като с едната ръка разбъркваше яйцата в тигана, а с другата пъхаше филийки хляб в тостера.

— Ами — казах аз смутено, — истината е, че се запознахме снощи.

Тя кратко, остро хихикна.

— Това е Вашингтон. Събираш гласове, където намериш. Всякакъв вид гласове. Може би този вид е най-приятният. Милата Ивлин — каза тя, но без злоба. — Аз ви чувах по време на изпълнението.

Почувствах, че се изчервявам.

— Нямах представа, че има още някой в апартамента.

— Всичко е наред. Фактически непрекъснато се каня да си купя запушалки за уши, но всеки път забравям. Тя сложи яйцата в чинии и постави бекона върху тях. Седна срещу мен на малката масичка, със светли зеленикави очи, постоянно вперени в мен. Нямаше червило и устните й бяха светлорозови, бузите й леко пламнали от топлината на печката. Имаше дълго лице с изпъкнали кости и шалът на главата я правеше да изглежда строга. — Ивлин не е такава, че да пази удоволствието за себе си, когато се забавлява — каза тя, като разкъса парче бекон и започна да яде с пръсти. — Трябва да използвам всичките си момински задръжки, за да не отида и да се присъединя към веселието.

Усетих, че лицето ми се вдървява и присвих очи. Жената се изсмя.

— Не се безпокойте — каза тя — още не се е случвало. Каквото и да правим тук, до оргии не се е стигало. Все пак — каза тя с равен глас — ако довечера сте във Вашингтон и ми кажете в кой хотел сте, бихте могли да ме почерпите едно питие.

Не мога да кажа, че не бях изкушен. Нощта беше събудила в мен цялата чувственост, която беше спала толкова дълго. И студената безличност на поканата беше интригуваща. Най-малко поради новостта си. Такива неща се бяха случвали на мои приятели или поне те казваха това, но на мен никога. А след това, което бях направил в стая 602 на хотел „Свети Августин“, едва ли по морални съображения можех да откажа да спя с приятелката на дама, с която току-що съм се запознал. Нека случайностите си вървят. Но съществуваше и въпросът с кръщелното свидетелство.

— Съжалявам — казах аз. — Заминавам тази сутрин.

— Колко жалко — каза жената глухо.

— Но ще се върна в хотела си… — колебаех се, като си спомних партията покер при Хейл в събота вечер. Но — първото първо. — Ще се върна в неделя.

— В кой хотел сте?

Казах й.

— Може би ще се обадя в неделя — каза тя. — Нямам нищо против неделите.

Пари в банката, мислех си аз, като излизах от апартамента — даже пари в банка на двеста и петдесет мили от тук, трябва да излъчват някакъв неотразим сексуален аромат.

Опитах се да проверя точно как се чувствам тази сутрин. Гъвкав и бързоходен. Безгрижен, реших аз. Порочен. Това е старомодна дума, но точно тя ми дойде наум. Възможно ли е цели трийсет и три години абсолютно да съм се заблуждавал що за човек съм? Гледах внимателно обикновените лица на мъжете и жените по улицата. Бяха ли всички те на ръба на престъплението?

В хотела наех кола и взех парите си от сейфа. Започнах да се чувствам беден, ако не носех няколко стодоларови банкноти със себе си.

Пътищата в Пенсилвания бяха заледени и карах внимателно. Автомобилната катастрофа беше нещо, което исках да избегна. Не беше време да лежа неподвижен и безпомощен в болница седмици или може би месеци наред.