Ъруин Шоу
Нощна работа (25)

25

На сутринта случката беше във вестниците на Лонг Айлънд със снимката ми. И, разбира се, с тези на Присила. Преди да отида в полицията се обадих в болницата и ми казаха, че Фабиан удобно си почива. Вероятно бих могъл да го посетя за няколко минути по-късно тази сутрин. Присила пристигна в полицията точно преди мен без униформени придружители. Трябва да имаше поне десетина фотографи, които ни чакаха. Вътре и двамата познахме двамата мъже, макар че как Присила е могла да види как изглеждат в тъмната кола, с всичките й писъци и блъскане, беше над възможностите ми да разбирам. Всъщност те бяха направили самопризнания, така че разпознаването им беше чиста формалност.

Двамата мъже изглеждаха безобидни на дневна светлина. Фактически не бяха мъже. Никой от тях не изглеждаше на повече от осемнайсет, кльощави и изплашени, с юношески пъпки и престорено твърди устни, които трепереха, когато полицаите се обръщаха към тях. Пънкари, нарече ги презрително моят приятел полицаят. Беше трудно да се повярва, че само преди няколко часа те бяха застреляли човек, бяха се опитали да убият мен и аз бях се опитал да убия тях.

Когато напусках сградата, фотографите се опитваха да ме накарат да позирам с Присила, но аз просто продължих да вървя. Беше ми дошло до гуша от Присила Дийн.

* * *

Преди да вляза при Фабиан говорих с доктора. Беше оптимистично настроен.

— Излезе от операцията много по-добре, отколкото очаквах, мисля, че след време ще се оправи.

Фабиан лежеше неподвижно на акуратно оправеното легло, с тръбички, които отиваха в ръката му и някъде под завивките на гърдите му. Стаята беше слънчева и изпълнена с миризмата на прясно окосена трева през отворения прозорец. Той се усмихна изнурено, когато приближих и вдигнах ръката си за поздрав.

— Току-що говорих с доктора — казах аз, като придвижих стол до леглото, — и той каза, че ще се оправиш.

— Радвам се да чуя това — каза той. Гласът му беше съвсем слаб. — Представи си да умреш, за да спасиш честта на Присила Дийн. — Той леко се засмя. — Това, което трябваше да направим, беше да я предоставим на тези две момчета. — Той отново се засмя със слаб поскърцващ смях. — Можеха да отидат заедно в Куог и да си устроят адска нощ.

— Кажи ми, Майлс — казах аз — какво те прихвана да се хвърлиш към тоя проклет пистолет?

Той леко поклати глава върху възглавницата.

— Кой знае? Инстинкт? Моята способност да преценявам размазана от пиенето? Може би беше мъничко от стария Лоуъл, Масачузетс, което се показа навън.

— Намирам, че това обяснение е добро колкото всяко друго — казах аз. — Докато сме още на темата, докторът каза, че имаш огромен белег през гърдите и корема. Къде си го получил?

— Спомен от предишен ангажимент — каза той. — Предпочитам да не говоря за това точно сега, ако нямаш нищо против. Ще ми направиш ли услуга?

— Разбира се.

— Ще се обадиш ли на Лили да я помолиш ако е възможно да дойде за няколко дни? Мисля, че старата Лили ще ми подейства много добре.

— Ще й се обадя днес.

— Добро момче. — Той въздъхна. — Беше хубава вечер вчера. Всички тези любезни хора. Трябва да пратиш телеграма на Куин и да го поздравиш.

— Ивлин прави това в момента — казах аз.

— Внимателна жена. Изглеждаше много хубава снощи. — Аз се надигнах. — Не си отивай още — каза той. — Мисля, че има бележник и писалка в онова чекмедже. Би ли ми ги подал, моля те?

Отворих чекмеджето и му подадох бележника и писалката. Пишеше бавно и трудно. Откъсна горния лист на бележника и ми го подаде.

— Никой не знае какво ще стане, Дъглас — каза той — така че аз… — Той спря, като че ли трудно намираше думите. — Бележката в ръцете ти е до частната банка в Цюрих. Аз имам там отделна сметка, освен общата. Номерът й е тук. И моят подпис. Опитвам се да ти кажа, че от време на време аз… аз, е добре, отклонявах по някоя незначителна сума. Да го кажа открито, Дъглас, мамех те. Тази бележка ще ти възстанови парите.

— О, боже — казах аз.

— Предупредих те още в началото — каза той. — Не минавам за очарователен човек.

Потупах го леко по главата.

— Това са само пари, приятелю — казах аз. — Останалото си заслужаваше.

В очите му се появиха сълзи.

— Само пари — каза той. После се засмя. — Тъкмо си мислех, че е добре, че ме застреляха. Иначе всички щяха да мислят, че поканването на Присила Дийн е само с рекламна цел.

Сестрата влезе и ме погледна строго и аз станах да си вървя.

— Не пренебрегвай магазина — каза Фабиан на прощаване.

* * *

Лили пристигна на следващия ден следобед. Срещнах я на летище Кенеди, за да я закарам до болницата. Тя беше хубаво облечена за път, в същото кафяво палто, което помнех от Флоренция. Беше стегната и спокойна, докато карах бързо на изток по шосето. Но пушеше цигара след цигара. Трябваше да спра пред една будка и да й купя още две кутии. Казах й, че докторът вярва, че Фабиан ще може да се справи. Тя само кимна.

— Докторът каза също — наруших мълчанието аз, когато минахме Ривърхед — че Майлс има огромен белег през гърдите и стомаха. Приличало му на шрапнел. Знаеш ли нещо за това? Попитах Майлс, но той ми каза, че предпочита да не говори за това.

— Виждала съм го, разбира се. Още първия път, когато легнахме заедно. Изглеждаше почти засрамен от него. Като че ли по някакъв начин го принизяваше. Той е суетен за тялото си, както знаеш. Заради това никога не ходеше да плува и винаги носеше риза и връзка. Не съм го разпитвала за белега, но след време сам ми каза. Той е бил летец — изтребител — предполагам, че ти е казвал това…

— Не — казах аз.

Тя се усмихна леко през цигарения дим.

— Той е велик по отношение на избрана информация за избрани хора, нашият Майлс. Е добре, бил е пилот. Трябва да е бил много добър пилот. Научих от стари мои американски приятели, които са го познавали, че е получил почти всички възможни ордени, които едно благодарно правителство може да даде. — Устните й се свиха иронично. — През зимата на четиридесет и четвърта го изпратили със задача над Франция. Била смешна, безнадеждна задача в невъзможно лошо време, както ми каза той. Нямаше да знам нищо за това, разбира се, но за такива неща съм склонна да му вярвам. Той каза, че неговият командир, подполковник, е бил тъп, убийствен търсач на слава. Не съм много по войните, но имам някаква представа какво значи това. Така или иначе той и най-добрият му приятел били свалени над Па дьо Кале. Приятелят му бил убит. Майлс бил пленен от германците. Те се грижели за него по славния немски начин. От там е белегът. Когато накрая болницата, в която е лежал, била разрушена, той е тежал четиридесет и няколко килограма. Този голям човек. — Тя пуши мълчаливо още известно време. — Тогава е решил, че е внесъл своята последна лепта за човечеството. Това обяснява донякъде начина, по който живееше. Или не?

— Донякъде — казах аз. — Вярваш ли на оная английска пиеса, за която разправяше?

— Разбира се, че не. Ние се смеехме над нея. Аз го обучавах на британизми. Ти участваш в немалко сделки с него, нали?

— Малко — казах аз.

— Помниш ли, че те предупредих за него, когато става дума за пари?

— Помня.

— Мамил ли те е?

— Малко.

Тя се изсмя.

— И мен — каза тя. — Скъпият стар Майлс. Нечестен човек, но пълен с радост от живота. И дава радост на другите. Не аз трябва да го кажа, но може би второто е по-важно от първото. — Тя запали нова цигара. — Трудно е да си представя, че умира.

— Може би няма да умре — казах аз.

— Може би.

До болницата повече не говорихме.

— Мисля, че искам да вляза сама — каза Лили, когато спирах пред хубавото здание от червени тухли.

— Разбира се — казах аз. — Ще оставя нещата ти в хотела. И ще си бъда вкъщи, ако ти потрябвам.

Целунах я и гледах как влиза в болницата, облечена в хубавото кафяво палто.

Беше вече тъмно, когато се прибрах вкъщи. Пред къщата стоеше непозната кола. Още репортери, помислих с отвращение, докато крачех по чакълената пътечка. Колата на Ивлин не беше в гаража и помислих, че Анна е въвела посетителя в къщата. Отворих вратата с моя ключ. Във всекидневната седеше мъж и четеше вестник.

Той стана, когато влязох.

— Мистър Граймс?

— Да.

— Позволих си да вляза и да ви почакам тук — каза той любезно. Беше слаб, приличащ на учен човек с пясъчна коса. Беше спретнато облечен в лек тъмносив летен костюм с бяла риза и тъмна връзка. Не приличаше на репортер. — Името ми е Ванс — каза той. — Адвокат съм. Идвам тук от страна на клиент. Дойдох за сто хиляди долара.

Отидох до страничния шкаф, където беше уискито, и си налях чаша.

— Искате ли едно? — попитах аз.

— Не, благодаря.

Взех си чашата и седнах в един фотьойл срещу Ванс. Той остана прав, стегнат, с дребни кости, незаплашващ, домашен тип човек.

— Чудех се кога ще дойдете — казах аз.

— Отне ми известно време — каза той.

Гласът му беше сух, нисък и издаващ образование. Би отегчил слушателя си много скоро.

— Не беше лесно да ви открием. За щастие… Той направи леко движение с вестника. — Вие сте направили от себе си нещо като герой тук.

— Така изглежда — казах аз. — Няма добра причина да блестиш в един гаден свят.

— Точно така — каза той.

Огледа стаята. От детската стая се чу бебешки плач.

— В хубаво място сте попаднали. Харесвам гледката.

— Да — казах аз. Бях страшно уморен.

— Моят клиент ми каза да ви предам, че ви оставя три дни да предадете парите. Не иска да бъде неразумен.

Кимнах. Даже това ми струваше усилие.

— Ще бъда в хотел „Блекстоун“. Освен ако предпочитате „Свети Августин“. — Той се усмихна като череп.

— „Блекстоун“ ще свърши работа — казах аз.

— В същото състояние, в което бяха намерени моля — каза Ванс. — В стодоларови банкноти.

Кимнах отново.

— Добре — каза той. — Мисля, че всичко, което трябва, е направено. Трябва да си тръгвам.

Той спря на вратата.

— Не ме попитахте кого представлявам — каза той.

— Не.

— И така е добре. И без това нямаше да ви кажа. Все пак, мога да ви кажа, че вашето… вашето бягство… си имаше добрите страни. Може би ще облекчи мъката от необходимостта да върнете парите ако знаете, че то спаси няколко издигнати личности… много издигнати личности от значителни затруднения.

— Това ми оправя деня — казах аз.

* * *

Беше девет часа, когато стигнах с асансьора в зданието с апартаменти на източната Петдесет и втора улица. Казах на Анна да предаде на мисис Граймс, че внезапно са ме извикали в града по работа и ще отсъствам ден-два. Можех да се обадя на Ивлин в кантората й, но не исках да ми се налага да обяснявам каквото и да било.

Хенри ме въведе в апартамента. Хванах го точно когато вече почти излизаше. Той и Маделин имаха билети за театър, но когато казах, че трябва да ме почака, само каза:

— Ще си бъда вкъщи.

Изглеждаше разтревожен, когато ми отвори. Маделин беше във всекидневната, облечена като за вечерно излизане в Ню Йорк. Тя също изглеждаше разтревожена.

— Може би е по-добре да поговорим насаме, Хенк — казах аз.

Но той поклати глава.

— По-добре тя да остане, ако не възразяваш.

— Добре — казах аз. — Няма да ви бавя. Трябват ми сто хиляди долара, Хенк. В стодоларови банкноти. Нямам време да ги събирам от Европа, а и нямам толкова там. Имам само три дни. Можеш ли да ми ги намериш за три дни?

Хенри внезапно седна. Дотогава стоеше в средата на стаята. Потърка очите си с опакото на ръката си с жест, който му беше останал от детството.

— Да — каза той почти нечуто. — Някак си ще успея. Разбира се.

* * *

Отне само два дни.

Поисках стаята на Ванс от фоайето на хотела. Беше там.

— Ще се кача — казах аз. Държах тежкия куфар в едната си ръка, а слушалката в другата.

— Прекрасно — каза той.

Чаках, докато броеше банкнотите. Правеше го бавно и грижливо. Не попитах Хенри къде е намерил парите и той не ми каза.

— Това е — каза Ванс, след като намъкна ластичето на последната пачка банкноти. — Благодаря.

— Можете да запазите чантата — казах аз.

— Много мило от ваша страна. — Той ме изпрати до вратата.

Карах бързо. Исках да надникна в болницата, преди да стане прекалено късно за посещения. Бях се обаждал след обяд и бях говорил с Лили. „Фабиан си почива спокойно“, беше казала тя. Исках да му кажа, че човекът беше дошъл, както той беше предсказал, и беше поискал сто хиляди долара, и че аз съм ги намерил и съм му ги дал.

Когато влязох в болницата, сестрата на входа ми каза:

— Боя се, че закъсняхте, мистър Граймс. Мистър Фабиан почина в четири часа следобед. Опитахме да ви намерим, но…

— Няма нищо — казах. Бях леко изненадан от това колко спокойно звучеше гласът ми. — Лейди Абът горе ли е?

Сестрата поклати глава.

— Струва ми се, че мисис Абът напусна града. — Даже в такъв момент нейното американско недоверие към титлите не й позволи да каже лейди Абът. — Тя каза, че няма какво повече да прави тук. Мислеше, че ще успее да вземе нощния самолет за Лондон.

Кимнах.

— Много умно — казах аз. — Лека нощ, сестра. Ще бъда тук сутринта да направя необходимото.

— Лека нощ, мистър Граймс — каза тя.

Карах бавно към Ийст Хамптън. Сега нямаше за къде да бързам. Не исках да се прибирам вкъщи точно сега. Отидох при хамбара, сега тъмен, с новонарисуван надпис „Галерия Саут Форк“ с малки, скромни букви над вратата.

— Не пренебрегвай магазина — беше казал Фабиан.

Извадих връзката с ключовете и отворих вратата. Седнах на пейка по средата на помещението, без да паля светлините, и мислех за веселия, нечестен, белязан, умеещ човек, който беше умрял днес и който според подписания през онзи кишав ден договор в кантората на адвоката в Цюрих сега ме беше оставил свободен и абсурдно богат. Сълзите ми потекоха бавно.

Станах от пейката, отидох при ключа и запалих светлините. След това застанах в средата на стаята и загледах картините от скитанията на бащата на Анджело Куин, които грееха на стените.