Ъруин Шоу
Нощна работа (24)

24

Събудиха ме ударите на чук. Погледнах часовника на масичката до кревата. Беше шест и четиридесет. Въздъхнах. Джонсън, дърводелецът, който работеше над новото крило на къщата ни, настояваше да ни даде това, което наричаше честна дневна работа за парите ни. Ивлин се размърда в леглото до мен, но не се събуди. Дишаше леко, завивката беше наполовина отметната, гърдите й оголени. Изглеждаше възхитително легнала така, и бих искал да се любим. Но тя беше кисела сутрин, при това беше работила предната вечер до късно над писмо, което беше донесла от службата си. По-късно, обещах си аз.

Станах от леглото и разтворих завесите, за да видя какво е времето. Беше чудесна лятна сутрин и слънцето вече бе горещо. Нахлузих банските си гащета и кадифен халат, взех кърпа и излязох от стаята бос и мълчалив, като се поздравявах за умната идея да се оженя за жена, дошла в комплект с къща на плажа.

Долу влязох в гостната, която сега беше превърната в детска. Чух Анна, момичето, което се грижеше за бебето, да се движи из кухнята. Бебето беше в креватчето си и бълбукаше със сутрешното си шишенце. Вгледах се в него. Беше розово, сериозно и беззащитно. Не приличаше нито на Ивлин, нито на мен; просто приличаше на бебе. Не се опитвах да анализирам чувствата си, когато стоях край сина си, но когато излизах от стаята се усмихвах.

Обърнах ръчката на втората ключалка, която бях поставил на входната врата, когато се преместих при Ивлин. Тя казваше, че това е излишно, че през цялото време, когато е живяла тук с родителите си, не е имало никакви произшествия. Досега не бяхме имали поканени гости, но аз се грижех ръчката да е на мястото си всяка вечер преди да си легна.

Полянката навън беше влажна от росата, хладна и приятна за босите ми крака.

— Добро утро, мистър Джонсън — казах аз на дърводелеца, който поставяше рамка на прозорец.

— Добро утро, мистър Граймс — каза Джонсън.

Беше човек на формалностите и искаше и да ги получава. Останалият екип строители не се очакваше преди осем, но мистър Джонсън беше ми казал, че предпочита да работи сам и че ранноутринната му работа, когато никой не му се пречка наоколо, е най-добрата част от деня му. Ивлин смяташе, че истинската причина за ранното му започване е, че обича да събужда хората. Имаше пуританска жилка и не одобряваше мързеливците. Тя го познаваше още от малко момиченце.

Новото крило беше почти завършено. Щяхме да преместим в него детската, а щеше да има и библиотека, където Ивлин да работи и да съхранява книгите си. Досега се налагаше да работи на масата в трапезарията. Тя имаше кабинет в града, но казваше, че там непрекъснато звъни телефонът и не може да се съсредоточи. Имаше секретарка и помощник, но изглежда винаги имаше повече работа, отколкото можеше да свърши спокойно между девет сутринта и шест следобед. Бе странно колко много дела се водеха в тази мирна част на света.

Заобиколих къщата и пресякох към края на скалата. Заливът се простираше под мен блещукащ и спокоен под утринното слънце. Спуснах се надолу по изтърканите дървени стъпала към малкия плаж. Свалих си хавлията, поех дълбоко дъх и се гмурнах във водата. Беше още началото на юли и водата бе шокиращо студена. Преплувах към сто ярда навътре, върнах се треперещ до мозъка на костите и готов да запея високо. Смъкнах си банския и се избърсах енергично. По цялото протежение на плажа в този час нямаше жива душа и никой не би могъл да се засегне от моментната мъжка голота.

В кухнята включих радиото, за да чуя новините, докато си приготвя закуската. Във Вашингтон предполагаха, че президентът Никсън ще бъде заставен да си подаде оставката. Помислих си за Дейвид Лоримър и прощалното му парти в Рим. Седях до кухненската маса, пиех пресния си портокалов сок и се мотаех над бекона и яйцата, препечения хляб и кафето. Размишлявах над особения, чудесен вкус на закуската, която си си приготвил сам в слънчева сутрин. През четиринайсетте месеца, откакто бяхме се оженили, бях се отдал на домашния живот. Често, когато Ивлин се връщаше уморена от работа, правех вечерята за двама ни. Бях накарал Ивлин да се закълне, че никога на никого няма да споменава за това, особено на Майлс Фабиан. При следващите му посещения след първата изпълнена с недоверие вечер те бяха постигнали съгласие. Никога нямаше да станат приятели, но не бяха и неприятели.

Фабиан бе стоял в Ийст Хамптън три седмици, като ми помагаше да се подготвя за откриването. В началото на годината беше ходил в Рим, беше се свързал с Анджело Куин и сключил договор за всичките му произведения. Направил същото и с човека, чиито литографии беше купил в Цюрих. След това дойде в Саг Харбър и очерта схема, която първоначално ми се стори налудничава, но която, за моя изненада Ивлин одобри. Планът беше да отворим галерия близко до Ийст Хамптън и аз да я управлявам.

— Ти и без това не правиш нищо — каза той, което беше вярно, — и аз винаги ще бъда наоколо и ще мога да ти помогна, ако има нужда. Положително имаш още много да научаваш, но със сигурност улучи десетката с Куин.

— Купих две картини за момичето си — казах аз. — Нямах намерение да започвам такава кариера.

— Досега грешно ли съм те водил? — попита той.

— Не — признах аз.

Между другите неща, в които не ме беше водил грешно, като златото, захарта, виното, канадския цинк и олово, земята на Гщаад (хижата щеше да е готова за Коледа и всички апартаменти бяха наети), беше също и мръсният филм на Надин Боньор, който се прожектираше седем месеца при пълни салони в Ню Йорк, Чикаго, Далас и Лос Анджелис сред вопли от срам в черковните вестници. За щастие, имената ни не бяха свързани с филма по никакъв начин, освен с чековете, които получавахме всеки месец. Те отиваха направо в Цюрих. Моите банкови сметки — и явната, и тайната, бяха внушителни, най-меко казано.

— Не — казах аз, — не мога да кажа, че си ме насочвал неправилно досега.

— Тази област е богата с три неща — каза Фабиан, — пари, картофи и художници. Можеш да правиш пет изложби годишно само с местни художници и пак няма да можеш да канализираш цялата продукция. Хората тук се интересуват от изкуства и имат мангизи да инвестират в него. И е като Палм Бийч — хората са във ваканция и са свободни с пари в джоба. Там можеш да получиш два пъти повече пари за картина, за която в Ню Йорк трябва да се изпотиш, докато я свалиш от стената. Това не значи, че ще се залепим само за това място. Разбира се, ще започнем скромно и ще видим как ще тръгне. След това можем да изучим възможностите на Палм Бийч, да кажем Хюстън, Бевърли Хилс, даже Ню Йорк. Не би възразявала да прекарваш около месец в Палм Бийч през зимата, нали? — попита той Ивлин.

— Не съвсем — каза тя. — Не.

— Освен това, Дъглас — каза той, — ще изпера значителна част от парите ти за пред данъчните власти. Ти пожела да живееш в Щатите и те непременно ще скочат след теб. Ще можеш да държиш отворени книжата си и да спиш спокойно. И имаш законна причина да пътуваш из Европа в търсенето на таланти. Докато си в Европа, ще можеш да направиш случайното необходимо посещение на парите си там. И накрая най-после ще можеш да направиш нещо за мен.

— Най-после — казах аз.

— Не очаквам благодарност — каза Фабиан огорчено, — но поне нормална любезност.

— Изслушай човека — каза Ивлин. — Той разбира тези неща.

— Благодаря, скъпа — каза Фабиан. След това се обърна към мен. — Не възразяваш, ако нещо, което е от взаимен интерес, случайно е проект, който е скъп на сърцето ми, нали?

— Не непременно — казах аз.

— Можеш да бъдеш неблагодарен, нали? — каза той. — Въпреки това, позволи ми да продължа. Ти ме познаваш. Достатъчно си ходил с мен по музеи и галерии, за да знаеш какво мисля за изкуството. И за художниците. И не само какво означават те като пари. Аз обичам художниците. Бих искал аз да съм един от тях. Но не мога. И следващото хубаво нещо е да съм сред тях, да им помагам, да играя според вкуса си, може би да открия някога някой велик. — Част от казаното беше вярна, част — чисто риторична, с цел да ме убеди. Съмнявах се, че дори самият Фабиан би могъл да ги разграничи една от друга. — Анджело Куин е доста добър — продължи той — но някой ден може да влезе някое дете с папка и аз да кажа: „Сега мога да се откажа от всичко друго. Това е, което съм чакал цял живот“.

— Окей — казах аз. Знаех от самото начало, че не мога да устоя срещу него. — Убеди ме. Както винаги. Ще посветя живота си на създаването на музей Майлс Фабиан. Къде го искаш? Какво ще кажеш за хълма до Maeght Museum в Сен Пол дьо Ванс?

— И по-безумни неща са ставали — каза Фабиан трезво.

Наехме хамбар в околностите на Ийст Хамптън, боядисахме го, разчистихме го вътре и си сложихме фирмата — Галерия Саус Форк. Отказах да сложа името си на нея. Не бях сигурен дали отказът ми беше продиктуван от скромност или от страх от присмех.

Сега Фабиан ще ме чака в девет тази сутрин в обкръжението на трийсет картини на Анджело Куин, които четири дни бяхме окачвали по стените на хамбара. Поканите за откриването на изложбата бяха заминали две седмици по-рано и Фабиан беше обещал безплатно шампанско на около хиляда от най-добрите си приятели, които бяха в Хамптън за през лятото. Бяхме уредили двама полицаи да се занимават с проблемите по паркирането.

Допивах второто си кафе, когато звънна телефонът. Отидох в хола, вдигнах слушалката и казах:

— Ало.

— Дъг — каза мъжки глас, — тук е Хенри.

— Кой?

— Хенри. Хенк. Брат ти, за бога.

— О — казах аз. Бях му се обаждал, когато се ожених, но оттогава не бях го виждал или чувал. Беше ми писал два пъти, за да ми съобщи, че бизнесът му все още изглежда обещаващ, което приех като означаващо почти фалит. — Как си?

— Добре, добре — каза той бързо. — Слушай, Дъг. Трябва да те видя. Днес.

— Днес ужасно съм зает, Хенк. Не може ли…

— Не търпи отлагане. Виж какво, аз съм в Ню Йорк. Можеш да дойдеш тук за два часа…

Въздъхнах. Надявах се, че не се чу.

— Не е възможно, Хенк — казах аз.

— Окей. Аз ще дойда там.

— Аз наистина съм претрупан…

— Все ще трябва да обядваш, нали? — каза той с упрек. — Господи, можеш да отделиш един час на две години за брат си, нали?

— Разбира се, Хенк — казах аз.

— Мога да пристигна на обяд. Къде да те намеря?

Казах му името на един ресторант в Ийст Хамптън и му обясних как да отиде там.

— Отлично — каза той.

Затворих. Този път въздъхнах шумно.

Качих се горе и се облякох.

Ивлин тъкмо се измъкваше от леглото и я целунах за добро утро. Като по чудо не беше кисела в този час.

— Миришеш на солено — прошепна тя, когато беше в ръцете ми. — Възхитително солено. — Аз я шляпнах нежно отзад и й казах, че съм зает на обяд, но ще й се обадя по-късно да й кажа как вървят нещата.

Докато карах към Ийст Хамптън реших, че мога да дам на Хенк десет хиляди долара. Най-много десет хиляди. Бих искал да беше избрал друг ден да ми се обади.

* * *

Фабиан бродеше из галерията, като тук-там леко докосваше картините, за да ги изправи, въпреки че на мен ми изглеждаха абсолютно изправени. Момичето от Сара Лоурънс, което бяхме наели за лятото, изваждаше чашите за шампанско от кашоните и ги подреждаше на импровизираните маси, които бяхме сложили в единия край на хамбара. Шампанското щеше да се поднася след обяда от доставчика, когото Фабиан беше наел. Двете картини от нашата всекидневна бяха на стените. Фабиан беше поставил малки червени етикетчета „продадени“ на тях.

— За да се строшат ледовете — обясни той. — Никой не обича да купува пръв. Трикове има във всяка търговия, момчето ми.

— Не знам какво бих правил без теб — казах аз.

— Нито пък аз — каза той. — Слушай, аз мислих много.

Познах тона. Идваше с нова схема.

— Какво е този път? — попитах аз.

— Подценихме нещата — каза той.

— Мисля, че приключихме с този въпрос.

Бяхме прекарали цели дни в обсъждане на цените. Бяхме се установили на хиляда и петстотин долара за най-големите картини и между осемстотин и хиляда за по-малките.

— Знам, че говорихме за това. Но много смъкнахме мерника. Бяхме прекалено скромни. Хората ще помислят, че нямаме никакво реално доверие в човека.

— Какво предлагаш?

— Две хиляди за големите. Между хиляда и двеста и хиляда и петстотин за малките. Това ще покаже, че сме сериозни.

— Ще издухаме навън гордите собственици на трийсет картини на Анджело Куин — казах аз.

— Повярвай на инстинкта ми, момче — каза Фабиан величествено.

— Ние наистина днес ще означим върху картата нашия приятел.

— Много е добре, че той няма да бъде тук довечера — казах аз.

— Би припаднал.

— Жалко, че младежът няма да дойде. След подстригване и избръсване той би бил много привлекателен. Полезен за дамите любителки на изкуството. — Фабиан беше предложил на Куин да му плати пътя от Рим до изложбата, но Куин отговорил, че още не е приключил с рисуването на Америка. — Така че — каза Фабиан — спираме се на две хиляди, така ли?

— Щом казваш — отговорих аз. — Ще се крия в тоалетната всеки път, когато някой попита за цената.

— Дързостта е всичко, скъпо момче — каза Фабиан. — Шансовете са на наша страна. Бях на едно парти снощи и художественият критик на The Times беше там. Дошъл е за уикенда. Обеща да надникне довечера.

Усетих, че нервите ми се опъват. Куин беше получил само два реда в един италиански вестник за изложбата си в Рим. Бяха положителни, но все пак бяха два реда.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — казах. — Защо аз не знам?

— Човекът ще бъде стъписан — каза Фабиан уверено. — Само погледни наоколо. Този стар хамбар положително сияе.

Бях гледал картините толкова упорито и толкова продължително, че вече нямах никаква реакция към тях. Ако беше възможно, щях да отида на най-далечния край на острова, в Монтаук Пойнт, и щях да стоя там и да гледам Атлантическия океан, докато цялата работа приключи.

Чу се позвъняване зад нас и чух момичето да казва:

— О, боже.

Обърнах се и видях, че тя беше изпуснала една чаша и беше я счупила. Предположих, че нямат курсове по подреждане на чаши за шампанско в Сара Лоурънс.

— Не съжалявайте, скъпа — каза Фабиан, като помагаше да съберат парчетата. — Това е щастливо предзнаменование. Всъщност се радвам, че го направихте. То ми напомни, че имаме изстудена бутилка вино в хладилника.

Момичето признателно се усмихна на Фабиан. През трите седмици, които беше работила с нас, той беше я спечелил напълно. Когато аз говорех с нея, тя изглеждаше така, сякаш се мъчи да долови слабо послание, предавано през дебела стена.

Фабиан отиде в малката стая, която бяхме оградили за офис, и донесе бутилката шампанско. Беше настоявал да поставят в стаята хладилник като съществена част от мебелировката на галерията.

— Ще се изплати още първата седмица — казваше той, докато обясняваше на работниците къде да го инсталират.

Гледах го как опитно маха фолиото и развива тела.

— Майлс — казах аз, — току-що съм закусвал.

— Какво по-добро време от това, старче. — Тапата подскочи. — Това е голям ден. Трябва да се отнасяме към него с пределна грижовност. — Бях открил, че животът му беше препълнен с големи дни.

Той наля шампанско на момичето и мен. Вдигна своята чаша.

— За Анджело Куин — каза той. — И за нас.

Пихме. Сетих се за всичкото шампанско, което бях изпил, откакто срещнах Майлс Фабиан, и поклатих глава.

— О, Дъглас — каза той, като отново напълни чашата си — почти бях забравил. Една друга от нашите инвестиции ще бъде представена тук тази вечер.

— Коя инвестиция?

— На партито снощи имахме известна гостенка. — Той се изсмя при спомена. — Присила Дийн.

— О, боже мой — възникнах аз. Голяма част от лавината упреци към нашия филм бяха насочени към водещата женска фигура. Нейните снимки гола и в най-предизвикателни пози бяха се появили в две национални списания. Тълпи я следваха по улиците. Тя беше освирквана от част от студийната публика, когато се появяваше в телевизията. Това беше прибавило нещо към доходите от филма, но се съмнявах какво ще направи за репутацията на Куин. — Не ми казвай, че ти си я поканил тук тази вечер.

— Разбира се — каза Фабиан спокойно. — Ще бъде във всички вестници. Не се тревожи, Добро сърце. Аз я дръпнах настрана и й казах, че нейната — хм — нейната връзка с нас трябва да остане строго пазена тайна. Закле се в главата на майка си. Дора — каза той, — знаеш, че всичко, което говорим тук, никога никъде не бива да се повтаря.

— Разбира се, мистър Фабиан. — Тя изглеждаше объркана. — Аз наистина не разбирам. Коя е Присила Дийн?

— Непристойна жена — каза Фабиан. — Радвам се да видя, че не ходиш на кино и не четеш мръсни списания.

Допихме бутилката шампанско без повече тостове.

* * *

Хенри ме чакаше, когато отидох в ресторанта малко след дванайсет. Не беше сам. До него на пейката седеше много хубава млада жена с дълга кестенява коса. Той стана, когато се приближих до масата и топло ми стисна ръката. Не носеше очила, зъбите му бяха поправени и равни, беше с тен и много здрав вид и бе напълнял. Беше си боядисал косата и можеше да мине за човек на трийсет.

— Дъг — каза той, — искам да те запозная с моята годеница. Маделин, брат ми.

Ръкувах се с дамата, като потиснах въпросите си.

— Хенк ми е говорил толкова много за вас — каза Маделин. Имаше нисък приятен глас.

Седнах срещу тях. Забелязах, че на масата нямаше никакви питиета.

— Маделин никога не е била тук — каза Хенри, — и мислеше, че би било добре да поразгледа.

— Аз наистина исках да ви видя — каза тя, втренчена директно в мен. Имаше големи сиви очи, които вероятно могат да бъдат сини при друго осветление. Не приличаше на жена, сгодена за мъж, който в някои кръгове имаше репутация на импотентен.

— Това трябва да се полее. Келнер… — повиках аз.

— За нас не, благодаря — каза Хенри. — Аз съм извън играта.

Звучеше малко предизвикателно, сякаш ме канеше да коментирам това. Не казах нищо.

— А пък аз никога не съм била в нея — каза Маделин.

— В такъв случай, никакви питиета — казах аз на келнера.

— Да поръчваме ли? Боя се, че имаме твърде малко време.

Маделин стана и ние с Хенри станахме с нея.

— Аз няма да обядвам с вас, джентълмени — каза тя. — Знам, че имате много да говорите. Ще се разходя, ще разгледам този хубав малък град и ще се присъединя към вас за кафето.

— Не се загубвай — каза Хенри.

Тя се засмя.

— Няма начин.

Лицето на Хенри, когато я гледаше да върви към вратата, беше странно напрегнато. Тя имаше стройни крака, хубава фигура, и походката й беше женска, но чувствена. Хенри изглеждаше като задържал дъха си, като че ли за момент беше забравил да диша.

— Свети човече — казах аз, когато вратата се затвори след нея — какво е всичко това?

— Не е ли тя нещо? — каза той, като сядахме.

— Тя е възхитително момиче — казах аз убедено. Не го казах, за да лаская нито него, нито нея. — Хайде сега, изливай.

— Ще се разведа.

Кимнах.

— Май е време, предполагам.

— Повече от време е.

— Къде са ти очилата? — попитах го аз.

Той се засмя.

— Контактни лещи. Този твой приятел, Фабиан, със сигурност ме изпрати точно при когото трябва. Предай му поздравите ми, когато го видиш.

— Можеш да го направиш сам. Току-що се разделих с него.

— Бих се радвал. Но трябва да бъда в Ню Йорк в четири часа.

— Какво правеше в Ню Йорк тази сутрин? — Някак си не ми беше минавало през ума, че би било възможно за брат ми да избяга от Скрантън.

— Там живея — каза Хенри. — Маделин има там апартамент. И бизнесът се премести в Оринджбърг. Това е само на трийсет минути от града.

Келнерът се появи с две чаши вода. Хенри поръча коктейл от скариди и бифтек. Апетитът му, както и видът му, се беше подобрил.

— Оценявам изминаването на целия този път, за да ме видиш, Хенк — казах аз — но какво беше това бързане? Защо трябваше да стане днес?

— Адвокатите искат да приключат делото днес следобед — каза той. — Работихме върху него три месеца, накрая те събраха всичко и сега не искат да дадат на другата страна време да се появи с нови възражения. Знаеш какви са адвокатите.

— Не всъщност — казах аз. — Какво дело?

— Не исках да те занимавам с него, преди да е завършено — каза той. — Надявам се, че не се сърдиш.

— Не се сърдя. Сега ако започнеш отначало…

— Казах ти, че бизнесът изглежда обещаващ…

— Да.

Виновно си спомних, че бях разглеждал думата „обещаващ“ в неговата уста като синоним на фалит.

— Е добре, оказа се, че нещата са много по-добри от това. — Той замълча, докато келнерът поставяше неговия коктейл от скариди и моята салата пред нас. Когато си отиде, Хенри каза: — Много по-добри, отколкото всеки от нас би могъл да мечтае. Някога. — Той бръкна енергично в коктейла. — Трябва да се разширим почти незабавно. Имаме над сто души в предприятието в момента. Акциите още не са в ничие управление, но цената им подскочи. Имаме шпиони от половин дузина компании, които искат да купят контролния пакет. Най-голямото предложение е от Нортърн Индъстрис. Това е огромен конгломерат. Трябва да си чувал за тях…

— Не — казах аз. — Боя се, че не съм.

Той ме погледна неодобрително, като учител ученик, който не си е написал домашното.

— Във всички случаи те са огромни — каза той. — Можеш да вярваш на думите ми. Те са хората, които могат да ни дадат знак днес. Готови са да ни предложат, тоест на нашата компания, половин милион долара. — Той се облегна назад и остави да асимилирам новината. — Грабва ли те тази цифра?

— Грабва ме — казах.

— Ще имаме парите след около два месеца — каза Хенри, като довършваше яденето си. — И нещо повече — ние, двете момчета, които дойдоха с идеята и аз — запазваме текущия контрол върху бизнеса през следващите пет години, чуй сега добре, със заплати три пъти по-големи, отколкото си плащахме сами, плюс опциите върху акциите. Ти ще бъдеш в опциите, разбира се, заедно с мен…

Бих искал Фабиан да е на този обяд. Беше материал, в който щеше да се чувства като риба във вода.

Келнерът донесе на Хенри неговия бифтек и той започна лакомо да го поглъща заедно с печен картоф и дебело намазано с масло хлебче. Много скоро щеше да се наложи да пази диета.

— Помисли си, Дъг — каза той с пълна уста, — ти вложи двайсет и пет хиляди долара. Нашата една трета от акциите ще ни донесе трийсет и три процента от половин милион. Това прави сто шейсет и шест хиляди. Твоите две трети от тях…

— Мога да смятам — казах аз.

— Това е, без да се броят опциите — каза Хенри, като продължаваше да яде. Или горещата храна, или изпяването на огромните цифри бяха причина лицето му да пламне и той се потеше. — Даже при днешната инфлация и целия този боклук…

Кимнах.

— Вързопчето е прилично.

— Бях ти обещал, че никога няма да съжаляваш, нали? — каза той рязко.

— Да, беше.

— Край на чуждите пари — каза той. Престана да яде и остави ножа и вилицата си. Погледна ме трезво. Очите му през контактните лещи бяха дълбоки и ясни. Малките червени жлебчета отстрани на носа му бяха изчезнали. — Спаси ме от удавяне, Дъг — каза той с нисък глас. — Никога няма да мога да ти се отблагодаря и няма и да опитвам.

— Не опитвай — казах аз.

— Ти наред ли си? — попита той. — Имам предвид… ами всичко.

— Не може да бъде по-добре.

— Ти и изглеждаш добре, хлапе, наистина изглеждаш.

— И ти също — казах аз.

— Е добре… — Той се местеше неловко по пейката. — Решението в крайна сметка зависи от теб. То „да“ ли е или „не“?

— Да — казах аз. — Разбира се.

Той се усмихна широко и отново взе ножа и вилицата. Довърши бифтека и си поръча боровинков пай за десерт.

— По-добре да правиш някаква гимнастика, Хенк — казах аз — ако се каниш да ядеш толкова.

— Отново се залових с тенис.

— Идвай понякога насам и играй — казах аз. — Има хиляди кортове в този край на острова.

— Това ще е чудесно. Бих искал също и да се запозная с жена ти.

— По всяко време можеш да дойдеш — започнах да се смея.

Той ме погледна подозрително.

— Защо се смееш?

— Като идвах тази сутрин — казах аз, — след като ми се обади, бях решил, че като те видя няма да ти дам нито цент повече от десет хиляди долара.

За момент той изглеждаше обиден. След това също започна да се смее. И двамата се смеехме малко истерично, когато Маделин се върна в ресторанта, за да си изпием кафето заедно.

— Какъв е вицът? — попита тя, като сядаше.

— Семейна работа — казах аз. — Братски истории.

— Хенри ще ми каже по-късно — каза тя. — Той всичко ми казва. Нали, Хенри?

— Всичко — каза той.

Взе ръката й и горещо я целуна. Никога не е бил открит и демонстративен човек, но сега и това се беше променило, както виждах, заедно с очите, зъбите, апетита. Ако открадването на сто хиляди долара от мъртъв стар човек може да причини изражението, което сега виждах на лицето на Хенри, престъплението става добродетел и бих окрал още десет пъти от десет мъртъвци.

Когато ги изпратих до колата им, Маделин ми даде техния адрес.

— Трябва да дойдеш и да ни видиш скоро — каза тя.

— Ще дойда — обещах.

Никой от нас нямаше представа колко скоро ще е това.

* * *

Изложбата, уверяваше ме Фабиан, беше много успешна. По едно време имаше над шейсет коли, паркирани пред хамбара. През цялото време беше пълно, тъй като някои влизаха, други излизаха. Шампанското получи голям дял сериозно внимание, но картините също. Коментарите, които можах да дочуя в общия шум на разговорите, бяха ентусиазирани.

— Всичко е добре — ми прошепна Фабиан, когато за момент се оказахме заедно в бара.

Не видях критика от The Times, но Фабиан ми каза, че е харесал израза на лицето му. Към осем вечерта Дора беше поставила червени етикети на четири от големите картини и шест от малките.

— Феноменално — тържествуваше Фабиан, като минаваше край мен. — И много хора ми казаха, че ще дойдат пак. Колко жалко, че Лили нямаше възможност да бъде тук. Тя би се възхитила от залата. И тя обича събиранията.

Говорът му беше малко неясен. Не беше ял цял ден и през цялото време имаше чаша в ръка. Никога преди не бях го виждал да пие. Никога не мислех, че може да се напие.

Ивлин изглеждаше малко изумена от всичко това. Доста от гостите бяха от театъра и киното и имаше четири-пет добре известни писатели, които тя позна, но никога не беше срещала. Във Вашингтон сенаторите и посланиците, които познаваше, никога не бяха й правили впечатление, но този свят беше нов за нея и езикът й почти се връзваше, когато трябваше да говори с мъж, от чиято книга се възхищава, или с актриса, която я е развълнувала на сцената. Намирах това за предизвикваща любов слабост.

— Твоят приятел Майлс — ми каза тя, като клатеше глава. — Той познава всички.

— Ти не го познаваш дори наполовина — казах аз.

Ивлин трябваше да си отиде рано, защото беше обещала на Анна свободна вечер.

— Моите поздравления, скъпи — каза, когато я изпратих до колата й. — Беше великолепно. — Тя ме целуна и каза: — Ще те чакам.

Нощният въздух бе прохладен след горещината на препълнената галерия и аз постоях навън няколко минути, като се наслаждавах на прозрачния, бездимен вечерен въздух. Видях голям „Линкълн Континентал“ да влиза в алеята и Присила Дийн излезе от него с двама изящни млади мъже. Мъжете бяха във вечерни костюми, а Присила носеше дълга черна рокля с яркочервена пелерина, метната на голите й рамене. Не ме видя и аз не мислех, че трябва да отида да я поздравя. Внимателно ги последвах в галерията. Имаше кратко утихване, когато тя влезе в помещението и всички очи се обърнаха към нея, но разговорите бързо се възстановиха до нормалната си височина. Групата беше любезна и с добри маниери, и аз си помислих, че повечето хора тук, като Дора, не са от тези, които посещават кина от този тип, в които се прожектира „Спящият принц“, и не са абонати на списанията, в които Присила Дийн, гола, беше така релефно показана.

Самият Фабиан я придружи до бара. Не я видях да погледне поне една картина. Минаваше десет, когато другите гости бяха си отишли, и тя беше сама в бара. Пияна. Много пияна. Докато още имаше около дузина посетители в залата, двамата млади мъже се мъчеха да я убедят да си тръгне.

— Очакват ни за вечеря, скъпа Приси — каза единият. — Вече закъсняхме. Хайде. Моля те.

— По дяволите вечерята — каза Присила.

— Ние трябва да отидем — каза другият млад човек.

— Вървете — каза Присила, като се опираше на стойката. Наметката й беше паднала на пода и една щедра част от горната половина на тялото й беше на показ. — И вие вървете по дяволите. Днес аз съм любител на изкуствата. Педерасти. Моят стар приятел от Париж, Майлс Фабиан, ще ме заведе вкъщи. Нали, Майлс?

— Разбира се, скъпа — каза Фабиан без ентусиазъм.

— Той е стар човек, но, о, ла, ла — каза Присила. — Надин Боньор разпространи това от Паси до Венсен. Шестица за постижението. Très bien. Това е френски, педерасти.

По това време и последните гости бяха си отишли. Мълчаливо благодарях, че Присила пристигна на сцената късно и че Ивлин трябваше да си отиде рано, за да гледа бебето. Дора беше зяпнала Присила с разширени очи и отворена уста. Когато бяхме разговаряли с нея, преди да я наемем, беше казала, че търси спокойна, чиста работа, където би могла да чете. Избягвах очите на Фабиан.

— Стига сте висели наоколо, лайна такива — каза Присила на младите мъже. — Не мога да понасям да ми висят на главата.

Младежите се спогледаха и свиха рамене. Те възпитано казаха „Лека нощ“ на Фабиан и мен, и ни заявиха, че много са харесали картините.

— Впрочем — каза по-старият от двамата, — ние не сме хомосексуалисти. Братя сме.

Те излязоха с достойнство и след минута чух „Линкълн Континентал“-ът да стартира и тръгва.

Фабиан се наведе да вдигне наметката на Присила от пода. Той леко се олюля и едва не падна, но бързо се съвзе. Сложи наметалото на раменете на Присила.

— Време е да си легнеш, скъпа — каза той, — аз не би трябвало да карам в това състояние. — Поне, помислих си аз с благодарност — не е отишъл толкова далече, че да не разбира това. — Но Дъглас ще ни закара кротко и бавно.

— Твоето състояние — изсмя се Присила дрезгаво. — Знам какво ти е състоянието, стар пръч. Целуни ме, татенце. — Тя протегна ръка.

— В колата — каза Фабиан.

Присила се държеше за масата.

— Няма да мръдна, докато не си получа целувката — каза тя.

С изпълнен с неудобство поглед към Дора, която беше се отдръпнала към стената, Фабиан се наведе и целуна Присила. Тя избърса устата си с опакото на ръката и си размаза червилото.

— Чувала съм, че можеш да го правиш по-добре — каза тя. — Какво става? Липсва ти практика? Може би трябва да се върнеш във Франция. — Остави Фабиан да я заведе до вратата.

— Дора — извика Фабиан назад, — угаси светлината и заключи. Ще изчистим утре.

— Да, мистър Фабиан — прошепна Дора.

Оставихме я там, неподвижна, гипсирана до стената, когато излязохме.

Присила настояваше да седне между нас на предната седалка.

— Ще се гушнем — каза тя.

Беше разляла шампанско на роклята си и миризмата беше неприятна. Отворих си прозореца, преди да включа запалването.

— Сега, скъпа — каза Фабиан — къде си отседнала?

— Спрингс — каза Присила. — Така е. Спрингс.

— Къде точно е Спрингс, мила? — каза търпеливо Фабиан. — По кой път?

— От къде по дяволите ще знам, по кой път? — каза Присила. — Просто карайте. Ще ви покажа пътя.

— Как се казват хората, с които си? Можем да им се обадим и те ще ни насочат. — Фабиан говореше като полицай, който се мъчи да получи информация от дете, което се е загубило на многолюден плаж. — Положително трябва да знаеш имената на хората, с които си отседнала.

— Разбира се, че знам. Леви, Коен, Мак Махон, нещо такова. Кой го е грижа? Банда глупаци. — Присила се наведе и включи радиото. Музиката от „Мостът над река Куей“ гръмна в колата. — Хайде, мистър Непорочен — каза ми тя сърдито — накарай тая щайга да тръгне. Надявам се, че знаеш къде е Спрингс.

— Тръгвай за Спрингс — каза Фабиан.

Потеглих. Но две минути след като минахме покрай табелата „Добре дошли в Спрингс“, знаех, че ще бъде невъзможно да намерим къщата, която Присила беше ощастливила с присъствието си този уикенд. Забавях на всеки разклон и кръстопът и всяка къща, край която минавахме, но Присила само казваше:

— Не, не е това.

Колкото и пари да печелехме от „Спящия принц“, мислех си аз, докато карах, не си струваха това преживяване.

— Само си губим времето — каза Присила. — Дойде ми идея. Имам две приятелки в Куог. На плажа. Можеш поне да намериш Атлантическия океан в Куог, нали? — Тя не дочака отговор. — Те са фантастични. Истински хипарки. Ще ги харесате много. Хайде да отидем в Куог и да си направим купонче.

— Куог е на цял час път от тук — каза Фабиан. В гласа му имаше голяма умора.

— Значи на един час. Какво от това? — попита Присила. — Нека се позабавляваме.

— Ние имахме много тежък ден — каза Фабиан.

— Кой не е имал? — каза Присила. — Напред към Куог.

— Може би утре вечер — каза Фабиан.

— Педерасти — каза Присила.

Карахме през гора по малък тъмен път, който не познавах, и не знаех как мога да се прибера в града, без да скитам с часове по Хемптъните. Почти бях решил да се опитам да се върна в Ийст Хамптън, да намеря стая в хотел за Присила и да я стоваря на страничната пътека, когато фаровете ми осветиха кола, спряла встрани на пътя, с вдигнат капак и двама души, наведени над мотора. Спрях колата и попитах:

— Бих искал да знам дали можете да ми кажете къде…

Внезапно осъзнах, че се намирам пред дулото на пистолет.

Двамата мъже бавно приближиха към колата. Не можех да видя лицата им в тъмнината, но забелязах, че носят кожени сака и рибарски каскети с дълги козирки.

— Имат пистолет — прошепнах на Фабиан през Присила, която усетих гипсирана до мен.

— Вярно е, братче — каза човекът с пистолета. — Имаме пистолет. Сега слушайте внимателно. Оставете ключа на мястото му, защото ще вземем на заем колата ви. И излезте. Тихо и кротко. И старият момък също. Той излиза от своята страна. Също тихо и кротко. И оставяте дамата в колата. Ние и нея взимаме за малко на заем.

Чух Присила да диша тежко, но остана абсолютно неподвижна. Човекът отстъпи крачка назад, когато отворих вратата и излязох. Другият отиде откъм Фабиан. Чух го да му казва:

— Отивай там при твоя приятел.

Фабиан заобиколи и дойде при мен. Дишаше тежко.

Тогава Присила започна да пищи. Беше най-високият, най-пронизителен писък, който някога бях чувал.

— Накарай кучката да млъкне — извика човекът с пистолета на своя партньор. Присила още пищеше, но лежеше по гръб с глава на волана и риташе човека, който се опитваше да хване краката й.

— За бога — каза човекът с пистолета.

Той се придвижи малко, сякаш щеше да опита да хване Присила откъм страната на шофьора. Пистолетът му се наведе малко и Фабиан се хвърли към него. Вдигна се страшен шум, когато пистолетът гръмна. Чух, че Фабиан изхърка, когато скочих върху човека, като смъквах ръката с пистолета надолу. Съвместното ни тегло му дойде много и той падна назад, като пистолетът изтрака на паважа. Присила още пищеше. Сграбчих пистолета точно в момента, когато вторият мъж дойде пред колата в светлината на фаровете. Стрелях по него и той побягна в гората. Мъжът с пистолета се отдалечаваше, като пълзеше на ръце и крака, и аз стрелях по него. Той скочи и побягна в тъмнината. Присила още пищеше.

Фабиан лежеше на улицата по гръб, като държеше гърдите си с двете ръце. Дишаше с продължителни неритмични вдишвания. Светлината на фаровете слабо се отразяваше от повърхността на пътя.

— Мисля, че е най-добре да ме закараш в болница, старче — каза той с дълги паузи между думите. — Бързо. И кажи на Присила да спре да врещи.

Опитах да вдигна Фабиан колкото може по-внимателно и да го кача на задната седалка, когато усетих светлина на фарове зад себе си.

— Съжалявам — казах на Фабиан, който беше само наполовина в колата. — Някой идва.

Взех пистолета и застанах между Фабиан и идващата кола. Присила беше спряла да пищи и диво хълцаше на предната седалка, като побъркано криеше главата си зад арматурата. Не знаех, кое беше по-лошо — пищенето й или това.

Когато колата приближи, видях, че е полицейска. Изпуснах пистолета, който държах. Колата спря и двама полицаи изскочиха с револвери в ръцете.

— Какво става тук? — грубо попита единият.

— Бяхме нападнати. От двама души. Те са някъде из гората. Стреляха в приятеля ми. Трябва да го закараме в болница веднага.

— Чий е този пистолет? — попита полицаят, като се наведе и го взе от мястото му в краката ми.

— Техен.

— Скочихте върху въоръжен човек? — попита полицаят невярващо.

— Не аз — отговорих. — Той.

Полицаят ми помогна да качим Фабиан на седалката, докато колегата му, слаб с очила, който изглеждаше прекалено млад, за да бъде полицай, отиде да провери колата с вдигнатия капак, в която двамата нападатели ровеха, преди ние да приближим.

— Точно това е колата — каза той. — Ние я търсехме. Открадната е миналата нощ в Монтаук. Получихме описанието й от една бензиностанция в Три Майл Харбър. Имате късмет.

— Голям късмет — казах аз.

Той погледна с любопитство към Присила, която още си удряше главата в арматурата, но не каза нищо.

— Следвайте ни — каза. — Ще ви заведем в болницата.

След мигащите светлини на полицейската кола и при включена сирена бързахме по тъмните пътища. Видях, че по друг път дойде една, после и друга полицейска кола, които летяха към мястото на нападението. Вероятно им бяха съобщили по радиото от колата пред нас.

* * *

Операцията траеше с часове. Фабиан изгуби съзнание преди да стигнем в болницата в Саутхемптън. Интернист беше погледнал Присила и я сложи да спи със силно приспивателно. Седях във фоайето на корпуса за бърза помощ като се опитвах да отговарям на въпросите на полицаите за това как изглеждаха нападателите, последователността на събитията, какво правехме на пътя по това време, коя е дамата, мисля ли, че съм улучил единия или и двамата от тях, когато стрелях. Беше трудно да се подредят нещата. Съзнанието ми беше вцепенено, пренаситено. Беше трудно да накарам полицаите да разберат коя е Присила Дийн и как така не знаем къде живее. Те бяха безупречно учтиви и неподозрителни, но упорито задаваха едни и същи въпроси по слабо различен начин, като че ли случилото се не би могло да стане точно така, както го разказвам. Обадих се на Ивлин в момента, в който вкараха Фабиан в операционната, и й казах, че с него се е случило произшествие, но аз съм наред, да не се безпокои. Казах й, че ще й разкажа подробностите, когато се прибера вкъщи.

Беше около полунощ, когато младият полицай се върна от телефона и ми каза, че двамата мъже са се предали.

— Не сте улучили никой от тях. — Той не успя да скрие усмивката си, когато каза това. Трябваше на сутринта да отида в полицията, за да ги идентифицирам. — Също и дамата — прибави той.

Когато изкараха Фабиан от операционната, той изглеждаше спокоен и умиротворен. Докторът, в своя зелен халат и маска, която сега висеше на шията му, изглеждаше сериозен, когато сваляше гумените си ръкавици.

— Не е добре — каза той. — Ще знаем по-сигурно след двайсет и четири часа.

— Двайсет и четири часа — казах глухо аз.

— Той ви е добър приятел? — попита докторът.

— Много добър приятел.

— Къде е получил този дълъг белег на гърдите и корема?

— Белег? Никога не съм виждал белег — примигнах аз. — Винаги съм го виждал само облечен.

— Трябва да е било нещо страхотно — каза докторът. — Прилича на шрапнел. Бил ли е ранен през войната? — Докторът също беше млад, на не повече от трийсет и две — трийсет и три години, и се питах какво ли знае той за войните.

— Да — казах аз — участвал е във войната. Но никога не ми е казвал, че е бил ранен.

— Човек се учи, докато е жив — каза докторът рязко. — Лека нощ.

Когато излязох от болницата, ослепи ме светкавица и аз се свих. Но беше само фотограф, който ме снимаше. Чакай до утре, приятелю, когато заведат скъпата Присила Дийн в полицията. Тогава ще има какво да снимаш.

Карах към къщи бавно, пътят несигурно се размазваше пред мен. Ивлин ме чакаше горе и двамата изпихме по чаша скоч, когато седнахме в кухнята и й разказах цялата история на вечерта. Когато свърших, тя каза:

— Тая жалка жена. Бих могла да я удуша със собствените си ръце.