Ъруин Шоу
Нощна работа (23)

23

Пътуването обратно до Порто Ерколе на следната сутрин беше спокойно. Никой от нас не говореше много. Бях зает със собствените си мисли, предполагам, че и Ивлин беше с нейните. Тя седеше далече от своята седалка с ръце в скута, със сдържано и сериозно лице. Пат, неспоменавана и намираща се на хиляди мили от нас в заснежения Върмонт, беше тъмно присъствие в слънчевата италианска сутрин. Бях казал на Ивлин, че ще отида да я видя.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — бе казала Ивлин.

Ще трябва да позвъня на Фабиан и да му кажа, че пристигам в Ню Йорк. През Ню Ингланд.

Когато стигнахме в „Пеликано“ ми казаха, че Куадрочели ме е търсил там предишната вечер. Помолих момичето от рецепцията да ме свърже с него по телефона.

— Добре дошъл вкъщи — каза той, когато ме свързаха. — Хареса ли ти Рим?

— Умерено — казах аз.

— Ставаш blasé^[1]. — Той се изсмя. Гласът му не беше на човек, в чиято фабрика наскоро е имало саботаж. — Хубава сутрин — каза той. — Мисля, че днес е подходящо за пътешествието до Джанутри. Морето е тихо. Бихте ли искали да дойдете?

— Трябва да попитам приятелката си. — Ивлин стоеше до мен пред масата. — Той иска да ни вземе за пътуване с неговата лодка. Искаш ли?

— Защо не? — каза Ивлин.

— Ще ни бъде много приятно — казах в слушалката.

— Отлично. Жена ми ще ни опакова една кошница за пикник. Тя няма да дойде. Ненавижда лодките. Предала е тази черта на дъщерите си, уви. — Когато описваше липсата на възхищение към морето у жените от семейството, гласът му беше бодър. — Винаги трябва да си търся друга компания. Знаеш ли къде е яхтклуба в пристанището?

— Да.

— Може ли да бъдете там след час?

— Когато кажеш.

— Един час. Ще бъда там и ще подготвям лодката. Вземете си пуловери. Може да стане студено…

— Сериозно ли беше пострадала фабриката? — попитах аз.

— Нормално — отговори той. — Като за Италия. Познаваш ли някого, който би искал да купи високо съвременно, бавно фалиращо печатарско предприятие?

— Не — казах аз.

— И аз не познавам. — Той се разсмя весело, като затваряше телефона.

Идеята да отплуваме до острова на хоризонта ме привличаше. Не толкова заради самото пътешествие, колкото поради факта че през целия следобед няма да сме сами с Ивлин. Реших да поканя Куадрочели и жена му да вечерят с нас. Така и вечерта ще бъде осигурена.

Ивлин се качи в стаята ни, за да се преоблече, а аз поръчах разговор с Фабиан. Докато чаках да ме свържат, зачетох сутрешния „Роум Дейли Американ“. В колоната на светските известия имаше една за Дейвид Лоримър. Беше преместен във Вашингтон. Парти за изпращане беше организирано в негова чест. Изхвърлих вестника. Не исках Ивлин да го прочете.

— Свети боже — каза Фабиан, когато най-после ме свързаха. — Знаеш ли кое време е сега?

— Обяд.

— В Италия — оплака се Фабиан. — Тук е шест часа сутринта. Кое цивилизовано човешко същество буди приятеля си в шест часа сутринта?

— Съжалявам за това — казах аз. — Но не исках да те карам да чакаш за добрата новина.

— Каква добра новина? — гласът му беше подозрителен.

— Връщам се в Щатите.

— Какво му е толкова хубавото на това?

— Ще ти кажа като те видя. Лична работа. Чуваш ли ме? Връзката е калпава.

— Чувам те — каза той. — Твърде добре.

— Истинската причина, поради която се обаждам, е да те питам къде да оставя колата.

— Защо не почакаш там, където си, докато дойда и обсъдим всичко спокойно?

— Не мога да чакам — казах аз. — И съм много спокоен в момента.

— Не можеш да чакаш. — Чух го да въздиша на другия край на линията. — Добре, можеш ли да закараш колата до Париж? Кажи на портиера на Плаца Атене да я постави в гараж за мен. Имам работа в Париж.

Можеше да назове и по-подходящо място — например Фиумичино. Но той беше човек, който имаше работа навсякъде — Рим, Милано, Ница, Брюксел, Хелзинки, Женева. Нарочно правеше всичко най-неудобно, за да ме дисциплинира. Но не бях в настроение да споря с него.

— Окей — казах аз. — Париж да бъде.

— Знаеш, че ми уби деня, нали?

— Ще има и други дни — казах любезно аз.

* * *

Когато пристигнахме в пристанището и паркирахме колата, видях Куадрочели да намотава въжетата на палубата на своята малка моторница с кабинка, завързана отпред и по цялата дължина до кърмата за дока на яхтклуба. Повечето други лодки бяха още зазимени в пристанището с брезентовите си калъфи и докът беше пуст, с изключение на него.

— Плувай, плувай в океана див — запя Ивлин, когато се отправихме към дока. Тя ме накара да спрем край една аптека и си купи драмамин. Имах усещането, че споделя ниското мнение на мисис Куадрочели за морето. — Сигурен ли си, че няма да ме удавиш, когато ме изведеш на вода? — каза тя. — Както кой беше този в „Американска трагедия“, когато открива, че Шели Уинтърс е бременна.

— Монтгомъри Клифт — казах аз. — Аз не съм Монтгомъри Клифт и ти не си Шели Уинтърс. И филмът не се казваше „Американска трагедия“. Беше „Място под слънцето“.

— Казах го само на шега. — Тя мило ми се усмихна.

— Някой се смее и на такива шеги.

Но и аз се усмихнах в отговор. Не беше много до шеги, но беше шега. Поне беше признак, че тя е готова да направи усилия да не бъде мрачна до края на престоя ни в Европа. Дългото мъкнене през Франция щеше трудно да се издържи, ако тя седи в своя ъгъл на колата мълчалива и отдалечена като през време на пътуването тази сутрин от Рим. След разговора с Фабиан й казах, че трябва да замина за Париж и я попитах дали иска да дойде с мен.

— Ти искаш ли да дойда? — попита тя.

— Искам.

— Тогава и аз искам — каза тя равно.

Куадрочели ни видя като се приближавахме към дока и като пружина скочи от лодката и забърза да ни посрещне, силен и приличащ на моряк в безформения си кадифен панталон и дебел син моряшки пуловер.

— Идвайте на борда, идвайте на борда — каза той, като се наведе да целуне ръката на Ивлин и сърдечно стисна моята. — Всичко е готово. Всичко съм уредил. Морето, както виждате, е спокойно като езеро и синьо като в разпространените реклами. Кошничката за пикника е осигурена. Студено пиле, твърдо сварени яйца, сирене, плодове, вино. Подходяща храна за морски апетит…

Бяхме на около двайсет ядра от лодката, когато тя избухна. Парчета дърво, стъкло и тел летяха около нас, когато всички се хвърлихме на паважа. След това всичко стана мъртвешки спокойно. Куадрочели се изправи бавно и се втренчи в своята лодка. Задната част беше откъсната и мачтата плуваше под странен ъгъл с дока, сякаш лодката беше счупена на две точно покрай кормилото.

— Наред ли си? — попитах Ивлин.

— Така мисля — каза тя със спаднал глас. — А ти?

— Окей — казах аз. Изправих се и я обгърнах с ръка. — Джулиано… — започнах аз.

Той не ме погледна. Продължаваше да се вторачва в лодката.

— Фашисти — каза той. — Жалки фашисти.

От зданията се изсипваха хора през широкия кей и бяхме вече заобиколени от тълпа граждани, които говореха всички едновременно и задаваха въпроси. Куадрочели не ги забелязваше.

— Отведи ме вкъщи, моля те — ми каза той тихо. — Не вярвам, че трябва да си имам доверие като шофьор точно сега. Искам да си отида.

Пробих път през тълпата към нашата кола. Куадрочели не се обърна повече към своята хубава малка лодка, която сега бавно потъваше в омаслената вода на пристанището.

В колата той започна да трепери. Силно, неконтролируемо. Въпреки тена лицето му беше болезнено бледо.

— Те можеха да убият също и вас — каза той, като зъбите му тракаха. — Ако бяхте пристигнали две минути по-рано. Простете ми. Простете на всички ни. Dolce Italia. Рай за туристите. — Той се засмя зловещо.

Когато стигнахме в къщата му, той не ни остави да го заведем вътре, нито дори да слезем от колата.

— Моля ви — каза той, — аз трябва да поговоря с женя си. Не искам да съм груб, но трябва да бъдем сами.

Гледахме как се отдалечава бавно през автомобилната алея към вратата на къщата си. Изглеждаше стар.

— О, горкият човек — беше всичко, което каза Ивлин.

Отидохме си обратно в хотела. Не казахме на никого нито дума за случилото се. Те сами скоро ще научат. Изпихме по едно бренди в бара. Двама мъртви, мислех аз, един в Ню Йорк, един в Швейцария, и трети едва избегнал смъртта в Италия. Ръката на Ивлин беше твърда, когато взе чашата си. Моята не.

— За слънчева Италия — каза Ивлин. — O sole mio. Време е да си вървим, мисля. Ти не би ли казал същото?

— Бих — отвърнах аз.

Качихме се горе, опаковахме багажа, платихме си сметката и поехме на север за двайсет минути. Не спирахме никъде, освен за зареждане до след полунощ, когато минахме границата и се озовахме в Монте Карло. Ивлин настояваше да видим казиното и да поиграем на рулетка. Не ми се играеше, дори не ми се гледаше, и седях в бара. След малко тя се върна усмихната и доволна. Беше спечелила петстотин франка и ми плати сметката в бара, за да почерпи. Който и да се ожени за нея най-накрая ще има жена със здрави нерви.

* * *

Ивлин караше до Орли наетата кола с шофьор. Ягуарът беше в гараж и чакаше Фабиан. Ивлин щеше да остане в Париж още няколко дни. Не беше го посещавала от години и би било глупаво само да мине през него. И без това аз пътувах за Бостън, а тя директно за Ню Йорк. Тя беше безгрижна и привързана към мен по време на пътуването през Франция. Карахме бавно, спирахме често да разглеждаме и да се насладим на хубаво ядене в околностите на Лион и Авалон. Тя ме фотографира на фона на Hospice de Beaune, където обикаляхме винарските изби, и в двора на Фонтенбло. Прекарахме последната нощ на пътешествието почти до Париж, в Барбизон, в чудесна стара кръчма. Вечеряхме славно. След вечерята й казах всичко. Откъде идват парите ми, как срещнах Фабиан, какви са отношенията ни. Всичко. Тя слушаше спокойно. Когато накрая спрях да говоря, тя се разсмя.

— Е добре — каза, — сега знам защо искаш да се ожениш за адвокат. Тя се наведе и ме целуна. — Пазачи на намереното, казвам аз винаги — добави тя, като още се смееше. — Не се безпокой, скъпи. Аз не се противопоставям на кражбата при добра причина.

Цялата нощ спахме прегърнати. Без да си го казваме, знаехме, че една глава от живота ни завършва и мълчаливо отлагахме края. Тя не задаваше повече въпроси за Пат.

Когато пристигнахме в Орли, тя не излезе от колата.

— Мразя летищата и гарите — каза тя. — Когато не заминавам аз.

Целунах я. Тя майчински ме погали по бузата.

— Внимавай във Върмонт — каза тя. — Наблюдавай промените във времето.

— Едно на друго, времето не беше лошо, нали? — казах аз.

— Едно на друго, не беше. Бяхме в някои чудесни места.

Моите очи бяха насълзени. Нейните — по-ярки от друг път, но сухи. Тя изглеждаше хубава, загоряла и освежена от ваканцията. Носеше същата рокля, с която пристигна в Порто Ерколе.

— Ще ти се обадя — казах аз, като излизах от колата.

— Да, обади се — каза тя. — Имаш телефона ми в Саг Харбър.

Наведох се в колата и отново я целунах.

— Е, хайде — каза меко тя.

Последвах носача с багажа до терминала. На гишето проверих старателно всички чекове за багажа.

* * *

Простудих се в самолета и когато кацнахме в Логан кихах и имах температура. Митничарят, който дойде при мен, вероятно ме съжали поради състоянието ми и просто ме отпрати с ръка. Така че не трябваше да плащам мито за петте си римски костюма. Приех го като благоприятно предзнаменование за компенсиране на простудата. Казах на шофьора да ме закара в Риц — Карлтън, където поисках слънчева стая. Ако друго не бях научил от Фабиан, то урока му за най-добрия хотел в града бях усвоил. Изпратих долу за библията и момчето ми донесе един джобен екземпляр. Следващите три дни прекарах в стаята, като пиех чай и горещ ром и живеех с аспирин, треперене, откъси от Книгата на Яков и гледане на телевизия. Нищо от това, което видях по телевизията, не ме направи щастлив, че се върнах в Америка.

На четвъртия ден простудата ми мина. Платих си хотела в брой и наех кола. Времето беше влажно и бурно, огромни черни облаци се носеха по небето — денят не беше добър за шофиране. Но аз бързах. Каквото имаше да се случи исках да се случи скоро.

Карах бързо. Пейзажът през сменящия се северен сезон беше мъртъв, безлюден, дърветата голи, нивите кални, нарязани с парчета сняг, къщите затворени в себе си. Когато веднъж спрях да заредя, горе се чу да прелита самолет, но не можеше да се види в гъстите облаци. Приличаше на бомбено нападение. Стотици пъти бях кръстосал в самолетна кабина тази част от страната. Докоснах сребърния долар в джоба си.

Пристигнах в Бърлингтон преди три следобед и се отправих директно към училището. Паркирах на отсрещната страна на улицата, изключих мотора и зачаках със затворени прозорци, за да се предпазя от студа. Чух звънеца в три часа и видях потока момчета и момичета да се излива през училищната врата. Накрая Пат излезе. Носеше голямо тежко палто и имаше шал на главата си. Знаех, че за нейните късогледи очи моята кола на четиридесет ярда разстояние от нея е само неясно петно и че не би могла да каже има ли някой в нея или не. Канех се да отворя вратата и да отида при нея, когато я спря един ученик, голямо дебело момче с късо карирано вълнено палто. Те стояха там в сивата следобедна светлина и разговаряха, като вятърът шибаше палтото и краищата на шала й. Прозорецът откъм моята страна започна да се изпотява от дъха ми в изстиващата кола и аз смъкнах стъклото, за да я виждам по-добре.

Тя и момчето изглежда не бързаха да тръгнат всеки по пътя си и аз седях и я гледах, както ми се стори, много дълго. Съзнателно се накарах да преценя в този момент какво усещах най-дълбоко в себе си, когато я гледах. Виждах доста приятна дребна жена, средно хубава, която след няколко години ще изглежда аскетична, която нямаше никаква връзка с мен, която не можеше да ми причини нито радост, нито мъка. Имаше избледнял, почти заличен спомен на удоволствие и съжаление.

Завъртях ключа и запалих мотора. Когато колата мина бавно край нея и момчето, те още говореха. Тя не погледна към колата. Те още стояха там, на пометената от вятъра тъмнееща улица, когато за последен път ги видях в огледалото за обратно виждане.

Отидох в Хауърд Джонсън Лодж и позвъних в Саг Харбър.

* * *

— Любов, любов! — каза Фабиан с отвращение: Бяхме в приемната на неговия апартамент в Сейнт Реджис. Както обикновено във всяко място, където той живееше дори един ден, тя беше покрита с вестници на разни езици. Бяхме сами. Наложило се Лили да се върне в Лондон. Аз пристигнах директно в Ню Йорк. Бях казал на Ивлин по телефона, че ще отида в Саг Харбър на другия ден. — Мислех, че поне това си надмогнал, — казваше Фабиан. — Приличаш на гимназист от втори курс. Тъкмо когато всичко върви толкова гладко…

Като си спомних сутринта в дока на Порто Ерколе ми стана неприятно от избора му на думите. Но не казах нищо. Имах намерение да го накарам той да говори.

— Саг Харбър, за бога — каза той. Той крачеше от единия до другия край на голямата стая. Отвън се чуваше трафика на Пето авеню, редуциран до ниско бръмчене от дебелите стени и тежките завеси. — То е само на около два часа от Ню Йорк. Ще свършиш с куршум в главата. Бил ли си някога в Саг Харбър през зимата, човече? След като премине първата вълна на страст, какво очакваш да правиш там?

— Ще намеря нещо — казах аз. — Може би само ще чета. И ще те оставя да работиш за мен.

Той изпръхтя и се засмя.

— Във всеки случай — казах аз — може би в Америка, заобиколен от милиони други американци, ще бъда в по-голяма безопасност, отколкото в Европа. Ти сам видя, аз стърча като морски фар сред европейците.

— Надявах се да те науча да се разтваряш в пейзажа.

— Не и в близките сто години, Майлс — казах аз. — И ти знаеш това.

— Не си чак толкова безнадежден — каза той. — Видях няколко признака на подобрение даже през късото време, което прекарахме заедно. Виждам, че си бил при моя шивач.

Носех един от костюмите от Рим.

— Да — казах аз. — Харесва ли ти? — пипнах ревера на сакото.

— Желана промяна — каза той, — от начина, по който изглеждаше, когато те срещнах. И си се подстригал в Рим, както виждам.

— Никога нищо не изпускаш, нали? — казах аз. — Добрият стар Майлс!

— Ужасявам се при мисълта на какво ще приличаш, когато отидеш при бръснаря в Саг Харбър.

— Говориш така, сякаш отивам да живея в диво място. Тази част на Лонг Айлънд е едно от най-престижните места в Съединените Щати.

— Що се отнася до мен — каза той, като все още крачеше из стаята — няма престижни места, както ти елегантно ги нарече, в Съединените щати.

— Хайде, стига — казах. — Спомням си, че идваш от Лоуъл, Масачузетс.

— А ти от Скрантън, Пенсилвания — каза той, — и ние двамата трябва да излезем от кожата си, за да забравим тези две злополучни събития. Добре, женитба. Ще я приема. Радваш се на перспективата да имаш син. Ще приема и това, макар че е против всичките ми принципи. Ти вглеждал ли си се някога внимателно в американските деца днес?

— Да. Непоносими са.

— Тази дама трябва да те е омагьосала. Жена адвокат! — Той изпръхтя отново. — Господи, трябваше да знам, че не бива да те оставям сам. Слушай, тя била ли е въобще в Европа? Имам предвид преди този… този епизод?

— Да — казах аз.

— Защо не й направих такова предложение: жените се. Добре. Но тя пробва да живее с теб в Европа една година. Американските жени обичат да живеят в Европа. Мъжете ги преследват до седемдесетгодишната им възраст — особено във Франция и Италия. Нека поговори с Лили. А след това ще реши. Нищо не може да бъде по-честно от това, нали? Искаш ли аз да говоря с нея?

— Можеш да говориш с нея — казах аз — но не за това. И без това работата не е само как се чувства тя. По-скоро какво чувствам аз. Не искам да живея в Европа.

— Искаш да живееш в Саг Харбър. — Той изстена мелодраматично. — Защо?

— По много причини. Повечето от тях нямат нищо общо с нея. — Не можех да му обясня за картините на Анджело Куин и не опитах да го правя.

— Поне мога ли да се запозная с дамата? — попита той жално.

— Ако не се опитваш да я убеждаваш — казах аз. — В каквото и да било.

— Ти си нахакано партньорче, съдружнико — каза той. — Предавам се. Кога мога да я видя?

— Заминавам утре сутринта.

— Не го прави много рано — каза той. — Имам деликатни преговори, които започват в десет.

— Естествено — казах аз.

— Ще ти обясня всичко, което съм правил, на вечеря. Ще ти хареса.

— Сигурен съм в това — казах аз.

И наистина ми хареса, когато вечерта той говореше равномерно през малката маса в малък френски ресторант в Ийст Сайд, където ядяхме печена патица с маслини и пиехме чудесно чисто бургундско. Научих, че съм забележимо по-богат, отколкото когато гледах да се отдалечава самолетът му от Коантрен с ковчега на Слоун на борда. И такъв беше, разбира се, и Майлс Фабиан.

* * *

Беше почти шест часа, когато стигнахме до къщата на Ивлин със селския мек пейзаж, през който минавахме, изящен в крайморския здрач. Фабиан беше се настанил в хотел в Саутхемптън по пътя и аз го почаках, докато се изкъпе, преоблече и проведе два презокеански телефонни разговора. Бях му казал, че Ивлин го очаква и му приготвя стаята за гости, но той каза:

— Не за мен, моето момче. Не си падам по идеята да ме държат буден цяла нощ звуците на възторга. Те са особено смущаващи, когато си близък със заинтересованите страни.

Спомних си разказа на Бренда Морисън по време на закуската за същото явление във вашингтонския апартамент на Ивлин и не го насилвах.

Когато се приближихме към къщата, външната лампа до вратата светна. Ивлин не можеше да бъде изненадана.

Лампата хвърляше мека приветлива светлина върху широката поляна пред къщата, която беше построена на отвесна скала, обърната към водата. Горички от изкуствено засадени дъбчета и изкривени от вятъра хилави борове ограждаха собствеността и нямаше никакви други къщи наоколо. В далечината се виждаше атлазения последен отблясък на деня. Самата къща беше малка, от посивяло от времето дърво, със стръмен покрив и мансардни прозорци. Питах се дали бих могъл да живея и умра тук.

Фабиан беше настоял да донесе две бутилки шампанско със себе си като подарък, въпреки че му казах, че Ивлин обича да пие и бях сигурен, че ще има питиета в къщата. Той не ми предложи помощта си, докато разтоварвах багажа си и го вземах, за да го отнеса в къщата. Разглеждаше бутилките шампанско като пределно допустимия внушаващ уважение товар за мъж в неговото положение.

Той спря и погледна къщата, сякаш срещаше неприятел.

— Тя е малка, нали? — каза той.

— Достатъчно е голяма — казах аз. — Не споделям твоите представи за величие.

— Жалко — каза той, като решеше мустаците си.

Я, мислех си аз изненадан, той е нервен.

— Хайде — казах аз.

Но той стоеше отзад.

— Няма ли да е по-добре, ако влезеш сам? — каза той. — Аз малко ще се поразходя, ще се полюбувам на гледката и ще се върна след петнайсет минути. Няма ли някакви съобщения, които искаш да направиш на дамата насаме?

— Твоят такт ти прави чест — казах аз — но не е необходим. Направих всички необходими съобщения на дамата по телефона от Върмонт.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Сигурен съм. — Взех твърдо ръката му и го поведох по чакълената пътечка към входната врата на къщата.

* * *

Не бих се преструвал, че вечерта беше пълен успех. Къщата беше очарователна и мебелирана с вкус, макар и не скъпо, но малка, както беше посочил Фабиан. Ивлин беше закачила двете картини, които бях купил в Рим, и те доминираха в стаята по особен, почти заплашителен начин. Ивлин бе облечена небрежно в тъмен панталон и пуловер, давайки да се разбере, малко прекалено ясно, помислих аз, че няма намерение да си прави труда да се харесва на първия мой приятел, когото вижда в живота си. Тя благодари на Фабиан за шампанското, но каза, че настроението й не е за шампанско и отиде в кухнята, за да ни приготви мартини.

— Нека запазим шампанското за сватбата — каза тя.

— Има още там, откъдето идва то, скъпа Ивлин — каза Фабиан.

— Даже и така да е — каза Ивлин твърдо, когато излизаше от стаята.

Фабиан ме погледна замислено, изглежда искаше да каже нещо, след това въздъхна и потъна в голямо кожено кресло. Когато Ивлин се върна с каната и чашите, той смутено играеше с мустаците си и само се преструваше, че харесва питието си. Виждах, че беше настроил вкусовите си органи за вино.

Ивлин ми помогна да кача куфарите си горе в спалнята ни. Не беше от онези американски жени, които вярват, че конституцията им е осигурила правото никога да не ги карат да носят нещо по-тежко от ръчна чанта, съдържаща пудра и чекова книжка. Беше по-силна, отколкото изглеждаше. Спалнята беше голяма, заемаше почти цялата ширина на къщата, с баня встрани от нея. Имаше огромно двойно легло, тоалетна масичка, библиотечни шкафове и два люлеещи се стола от махагон и тръстика, поставени в ниша. Забелязах, че има лампи, удобно поставени за четене.

— Мислиш ли, че ще си щастлив тук? — попита тя. В гласа й прозвуча нехарактерно за нея безпокойство.

— Много. — Обвих ръце около нея и я целунах.

— Но твоят приятел не е много щастлив — прошепна тя — нали?

— Ще свикне. — Мъчех се гласа ми да звучи уверено. — Във всички случаи не той се жени за теб, а аз.

— Да се надяваме — каза тя двусмислено. — Той е жаден за власт. Разпознавам признаците от Вашингтон. Устните му се свиват, когато е сърдит. Бил ли е в армията?

— Да.

— Полковник? Прилича на полковник, който съжалява, че войната е свършила. Обзалагам се, че е бил полковник. Бил ли е?

— Никога не съм го питал.

— Останах с впечатление, че сте много близки.

— Близки сме.

— И никога не си го питал за чина му?

— Не.

— Доста странен вид „много близки“ — каза тя, като се изплъзна от ръцете ми.

* * *

Фабиан стоеше пред камината, на която беше чашата с наполовина недопитото му мартини. Беше се вгледал в картината на Анджело Куин с главната улица. Не каза нищо, когато слизахме по стълбите и влизахме в стаята, но посегна почти виновно към чашата си.

— Колкото до закуската — каза той с фалшива сърдечност — нека ви купя, скъпи деца, прекрасна вечеря от морски продукти. В Саутхемптън има ресторант…

— Няма нужда да се ходи чак в Саутхемптън — каза Ивлин. — Тук наблизо в Саг Харбър има място, където сервират най-хубавите омари на света.

Видях, че устните на Фабиан се присвиха, но той каза само:

— Както кажете, скъпа Ивлин.

Тя се качи горе да си вземе палтото и ние с Фабиан останахме сами за момент.

— Харесвам жена — каза той с твърд блясък в очите — която знае какво иска. Горкият Дъглас.

— Никой не е горкият.

Той сви рамене, пипна си мустаците, обърна се да разгледа картината над камината.

— Къде е намерила това? — попита той.

— В Рим — казах аз. — Аз й я купих.

— Ти ли? — каза той плоско, но с намек на неласкаеща изненада.

— Спомняш ли си името на галерията?

— Бонели. На виа…

— Знам къде е Бонели. Старецът с измъкващите се зъби. Ако отида в Рим, може да надникна…

Ивлин слезе от спалнята с палто в ръката и Фабиан избърза да й помогне. Някак си в случаите, когато смяташе някоя жена за привлекателна, движенията му в моменти като този ставаха милващи като на любовник, а не на оберкелнер. Приех това като добър знак.

Омарът до последното си късче се оказа толкова добър, колкото беше обещала Ивлин, и Фабиан поръча бутилка американско бяло вино от Напа Вали, което според него е почти толкова хубаво, колкото и което и да е бяло вино, което е пил във Франция. След това поръча още една. По това време атмосферата вече се беше подобрила забележимо и той добродушно ме дразнеше с римските ми костюми, оценяваше карането ми на ски и каза на Ивлин, че трябва да науча и нея, спомена Гщаад, Сен Пол дьо Ванс, Париж, всичко много небрежно, каза два смешни, незлобни анекдота за Джулиано Куадрочели, изслуша ни сериозно, когато му разказахме за взривяването на лодката в пристанището, не споменаваше имената на Лили и Юнис, държеше се настрана от темата бизнес, изчакваше всеки път, когато Ивлин искаше да каже нещо и въобще се държеше като най-очарователния и внимателен домакин. Виждах, че за добро или за зло е решил да спечели Ивлин и се надявах, че ще успее.

— Кажете ми, Майлс — каза Ивлин, когато довършвахме кафето си — през войната полковник ли сте били? Попитах Дъглас и той ми отговори, че не знае.

— За бога, не, мило момиче — засмя се той. — Бях най-нископоставен лейтенант.

— Бях сигурна, че сте били полковник — каза Ивлин. — Най-малко полковник.

— Защо?

— Без особена причина — каза Ивлин безгрижно. Тя постави ръка върху моята на масата. — Просто имате вид на командир на отряди.

— Това е трик, на който се научих, скъпа Ивлин — каза Фабиан — за да прикривам моята съществена липса на самочувствие. Искате ли бренди?

Когато плати сметката, той не искаше и да чуе да го закараме чак до хотела му в Саутхемптън.

— И утре сутринта — ми каза той, — не се притеснявайте да ставате рано. Трябва да бъда в Ню Йорк още на обяд и се надявам, че в хотела ще ми намерят кола.

Когато таксито спря пред ресторанта, сега полузатъмнен от мъглата, която нахлуваше от залива, той каза:

— Каква чудесна вечер. Надявам се да имам много такива. Ако бих могъл, Добро сърце… — Не пропуснах нюанса „Ако бих могъл…“. Той се наведе към Ивлин. — Много бих искал да целуна това скъпо момиче за лека нощ.

— Разбира се — каза тя, без да чака моето разрешение, и го целуна по бузата.

Гледахме го като се качваше в таксито и червените светлинки мокро избледняваха в мъглата.

* * *

Тази нощ и на следващата сутрин се радвах, че Фабиан беше в хотел, а не в къщата на Ивлин.

Той не успя да дойде и на сватбата, тъй като беше в Англия тази седмица. Но изпрати великолепна грегорианска сребърна каничка за кафе като подарък от Лондон, донесен на ръка от негова позната стюардеса. А когато се роди синът ни, той изпрати пет златни наполеона от Цюрих, където беше по това време.