Ъруин Шоу
Нощна работа (22)

22

В „Пеликано“ имаше малко гости и получих голяма светла стая, гледаща към морето. Накарах момичето зад бюрото да поиска номера на Куадрочели.

— Не го очакват преди утре сутринта — ми каза тя.

Помолих я да предаде, че ще бъда в хотела през целия ден.

В Рим бях си купил някои неща за тенис, мехурът на пръста ми беше минал и на следващата сутрин играех коректни смесени дубли с някакви възрастни англичани от хотела. След тениса и душа седях на терасата и гледах морето, когато момичето от рецепцията излезе с нисък човек, обут в безформен кадифен панталон и моряшки морскосин пуловер с висока яка.

— Мистър Граймс — каза момичето, — това е доктор Куадрочели.

Аз станах и се ръкувах с доторе Куадрочели. Ръката му беше твърда и мазолеста като на работник. Изглеждаше като селянин, силно загорял, със заоблено силно тяло. Косата и очите му бяха тъмночерни, движенията му бързи и живи. Около очите му имаше дълбоки бръчки, сякаш много беше се смял през живота си. Предположих, че е на около четиридесет и пет.

— Добре дошъл, добре дошъл, мой скъпи приятелю — каза той. — Седни, седни. Наслаждавай се на утринта. Какво мислиш за нашата великолепна гледка? — Той каза това така, като че ли гледката, скалистата извивка на брега на полуостров Арджентарио, обляното от слънце море и остров Джанутри, който се издигаше в далечината, бяха част от личното му имение. — Мога ли да ти предложа нещо за пиене? — попита той, докато сядаше.

— Не още, благодаря — казах аз. — Още е малко рано за мен.

— А, прекрасно — каза той. — Вие ми давате добър пример. — Неговият английски почти нямаше следа от акцент и той говореше бързо, сякаш мислите му се премятаха една през друга в главата му и той може да е в съгласие със себе си, само ако говори с максимална скорост. — А как е милият Майлс Фабиан? Колко жалко, че не е могъл да дойде с теб. Жена ми е безутешна. Тя е безнадеждно влюбена в него. Също и трите ми дъщери. — Той весело се разсмя. Устата му беше малка, устните извити почти като на момиче, но смехът му беше висок, силен и мъжествен. — А, каква история на любов трябва да е животът му. И неженен при това. Мъдрост, мъдрост. Той има прозорливостта на философ, нашият приятел Майлс. Не си ли съгласен, синьор Граймс?

— Не го познавам чак толкова добре — казах аз. — Запознахме се с него неотдавна.

— Времето само го подобрява. За разлика от нас, останалите простосмъртни. — Куадрочели отново се разсмя. — Сам ли си тук?

— Боя се, че да.

Той направи лека тъжна гримаса.

— Съчувствам ви. В място като това… — Той направи широк жест, приветстващ блясъка на това, което ни заобикаляше. — Женен ли си?

— Не.

— Ще те запозная с трите си дъщери. Едната е хубава, макар че това го казва любещият й баща, а другите са с характер. Всяка душа със собствените си добродетели. Но се отнасям към тях еднакво. Когато Майлс ми се обади по телефона от Гщаад, каза много хубави неща за теб. Каза, че си много добър в компания. Че притежаваш интелигентност и честност. Две качества, които не се срещат често заедно в една личност в тези гадни времена. Бих казал същото за Майлс.

Не исках да осведомявам моя нов приятел, че е прекалено благороден в половината от съжденията си.

— Как се запознахте с Майлс? — попита Куадрочели.

— Бяхме заедно в самолета на идване от Ню Йорк.

Това беше вярно, въпреки че не бях го виждал в самолета и той никога не беше споменавал да ме е виждал. Но така биха спрели по-нататъшните въпроси.

— И вие му ударихте едно приятелство просто така? — Куадрочели щракна с пръсти.

Ударихме, е точната дума, помислих си аз, като си спомних лампата, която счупих в главата на Фабиан.

— Просто така — казах аз.

— Като сватбите — каза Куадрочели, — партньорствата се създават на небето. Имаш ли опит във вината, мистър Граймс?

— Никакъв. Преди да дойда в Европа почти не бях ги опитвал. Бирата беше моето питие.

— Няма значение. Майлс има небце и за трима ни. Казвам ти, че беше ден на голяма чест за моето вино, когато Майлс каза, че е заинтересуван в разпращането му по света с моето име на бутилката. Всеки път, когато един американец казва: „Бих искал да поръчам бутилка кианти Куадрочели“, ще изпитвам леко потръпване от гордост. Не съм тщеславен човек, но тщеславието не ми е непознато. И това ще бъде едно честно вино. Това ви обещавам. Няма да бъде смесено с гръцки боклук или сицилиански оцет. О, какви неща правят тук в Италия. Бича кръв, химикали. Срамувам се за страната си. Толкова много от виното ни е като толкова много от политиката ни. Лишено от основа. Обезценено като нашата лира. И не само в Италия. Ако само може да излезе наяве истината за Франция! Ние с теб и Фабиан ще можем да погледнем всеки човек в очите и да му кажем: вие не сте се измамили, като сте купили нашия продукт. И ще спечелим с течение на времето. Много ще спечелим, скъпи приятелю. Жаждата е незадоволима. Ще ти покажа цифрите след обяда — ще обядваш с мен и жена ми, моля.

— Благодаря — казах аз.

— Това е едно от малкото неща, които нашето идиотско управление не може да разруши — каза Куадрочели. — Моето вино. Имам печатарски бизнес в Милано. Нямате представа, колко трудно успяват само да си държат главата над водата. Данъци, стачки, бюрокрация… Бомби. — Лицето му стана трезво. — Dolce Italia^[1]. Трябва да имам въоръжена гвардия, която да пази фабриката ми в Милано двайсет и четири часа дневно. Печатам срещу заплащане някои безобидни трактати на мои приятели социалисти и непрекъснато съм заплашван. Не вярвай, господин Граймс, когато ти казват, че Мусолини е мъртъв. Баща ми трябваше да отлети в Англия през 1928 година — има едно утешение, разбира се — че научих вашия хубав език, но няма да се изненадам, ако един ден и аз ще трябва да отлетя. Отдясно, отляво, отгоре, отдолу. — Той направи нетърпелив жест, сякаш се ядосваше на себе си за този изблик на песимизъм. — О, трябва да внимаваш да не приемаш всичко, което казвам, прекалено сериозно. Аз се люлея от крайност в крайност. Семейството ми е дошло от Юга. В него ние всички се смеем и плачем в един ден. — Той весело се разсмя, пълен с любов към семейната гама емоции. — Но ти си тук да говорим за вино, не за нашата смахната политика. Вечното грозде. Даже политиците и хулиганите не могат да забранят на гроздето да расте. И дрождите никога не стачкуват. Ти и Майлс се захващате с бизнес, който би могъл да се разглежда като разумен риск в цяла Италия. Когато Майлс ми се обади по телефона, говореше за една смърт.

Започвах да виждам, че трябва да бъда нащрек с внезапните смени на темите в речта на мистър Куадрочели.

— Един наш приятел — казах аз.

— Надявам се, че не беше твърде мъчително.

— Не мисля, че беше — казах аз.

— А — каза той — всички сме смъртни. — Той се обви с ръце, сякаш за да се увери, че тялото му е още там. — Нека говорим за по-бодри неща. Бил ли си в Италия преди?

— Не. — Не мислех, че трябва да броя пътуването до Флоренция по следите на Майлс Фабиан.

— Ще ти бъда гид. Това е чудесна страна, пълна с изненади. Някои от тях даже щастливи. — Той се засмя. Не се стесняваше да се смее на собствените си шеги. Вече бях започнал да го харесвам с неговата жизненост, бликащо здраве и цинична честност. — Ние вече не сме велики, но сме наследници на величие. Не сме много грижовни, но всичко си е тук, дори ако е малко поизронено. Ще те заведа в къщата си около Фиренце. Ще видиш лозята със собствените си очи. Ще пиеш виното си на мястото, където е отгледано. В избата си имам няколко бутилки, които ще направят сълзи да се покажат в очите ти. Обещавам ти това. Обичаш ли опера?

— Никога не съм бил на опера.

— Ще те заведа в Ла Скала в Милано. Ще те запозная с възторга. Смяташ ли да останеш дълго в Италия?

— Това донякъде зависи от Майлс.

— Моля те, не бързай да си отидеш. Не искам отношенията ни да бъдат само делови — каза той горещо. — Знам, че звучи глупаво, но ще бъде лошо за виното. Добър моряк ли си?

— Бил съм само с малки лодки на едно езеро в моя край.

— Имам двайсет и петфутова малка мощна моторница в пристанището. Ще посетим Джанутри. — Той направи жест към острова, който сега изглеждаше като малък лек облак на хоризонта. — Той е още див и неразвален. Това е голямо нещо в тези гадни дни. Жалко, че е твърде студено за плуване. Водата е като сапфир. Ще направим пикник и ще загорим на слънцето. Ще поискаш да живееш тук до края на живота си. От коя част на Америка си?

Поколебах се за момент.

— Върмонт.

Той потрепери.

— Никога няма да разбера, защо хора, които не са задължени да го правят, живеят в лед и сняг. Като Майлс с щурото си скиорство. Казах му, че се продава къща до моята. Хубава къща и мога да я получа евтино. И с неговия италиански… Би могъл да живее като крал. На неговата възраст има добър шанс да преживее живота си навън, преди всичко да тръгне към разруха. Изглежда е намерил някакви пари… — Куадрочели ме погледна проницателно, очите му се присвиха. — Прав ли съм или не?

— Не знам. Както ви казах, запознах се с него неотдавна.

— А, добре — каза той, — ти си дискретен джентълмен. Ако Майлс иска да ми каже, може да го направи сам. Така ли е?

— Повече или по-малко.

— Ако мога да попитам, мистър Граймс… А! — Той направи нетърпеливо движение. — Как ти е малкото име?

— Дъглас.

— А аз съм Джулиано. Така че това е уредено. Ако мога да попитам, Дъглас, с какво се занимаваш?

Отново се поколебах.

— Главно с инвестиции — казах.

— Няма да любопитствам. — Куадрочели протегна ръка пред себе си с възпиращо движение, сякаш физически да си попречи да отиде твърде далеч. — Ти си приятел на Майлс и това ми е достатъчно. Или за когото и да е. — Той стана. — А сега е време за обяд. Пастет и прясна риба. Проста трапеза. Никога не ме е болял стомах, откакто се ожених за жена си. Малко съм по-тежичък, ми казва моят доктор, но аз му отговарям, че не мисля да ставам кинозвезда — той отново се засмя.

Станах и той ме хвана под ръка, като се отправяхме към вратата на хотела. Но преди да я достигнем, тя се отвори и в яркото италианско слънце пристъпи Ивлин Коутс.

— Лоримър ми се обади — каза тя. — Каза, че би могъл да си тук. Надявам се, че не се натрапвам.

— Не се натрапваш — казах аз.

* * *

Може би поради пролетното средиземноморско време, или защото беше в отпуска, или просто защото беше далеч от Вашингтон, но каквато и да беше причината, Ивлин беше друга жена. Резкостта и нараняващата властност, които бяха ме засегнали при първата ми среща с нея, ги нямаше. Беше по-мека, внимаваща да не нарани, отпусната. Когато се любехме нямах повече чувството, че тя отчаяно търси нещо, което никога няма да намери. Даже през последната съботна нощ във Вашингтон при цялата й нежност, сега го разбрах, беше присъствало същото скрито напрежение. Ние прекарвахме заедно с часове сами, като се греехме на слънце, държахме си ръцете, говорехме несвързано, често се смеехме като деца на дребни неща като опитите ни да говорим италиански на келнера или като позирахме един пред друг в невероятни пози, когато си правехме снимки с донесения от нея фотоапарат.

Когато тя пристигна, мистър Куадрочели тактично ни остави сами с думите: „Сигурно имате да си кажете много неща с твоята красива американска приятелка. Може да обядваме заедно утре вместо днес. Жена ми ще разбере. И трите ми дъщери“. — Той се засмя със своя гърмящ силен смях.

— Вече не ми е жал за теб, Дъглас. — Той намигна, като каза това. — Ни най-малко.

Обади се следобед, с много извинения, за да каже, че му се обадили от Милано и той трябва да отлети за там тази вечер, защото има саботаж във фабриката.

— Представяш ли си — каза той, — даже в събота.

Но ще се върне колкото е възможно по-скоро. Да предам неговите поздрави на хубавата американка. Обади се след обяда, когато бяхме в леглото с Ивлин, в топлата, хубава стая с изглед към морето, с всички видове глад заситени в момента. Въпреки че съжалявах за саботажа във фабриката на Куадрочели, не съжалявах, че не трябва да прекарвам времето си с него при цялата му симпатичност, защото същото това време можех да посветя на Ивлин.

Хотелът беше практически празен по това време извън сезона и все едно че бяхме в луксозна извънградска вила с приятелски и изключително добър персонал, който беше целият на наше разположение. Голямата тераса, която беше към стаята ни, бе защитена от погледи и ние лежахме голи един до друг с часове, като събирахме тен. Струваше ми се, че тялото на Ивлин е станало по-меко и по-заоблено. Във Вашингтон то беше твърдо и стегнато, тренирано за състезания, тялото на жена, която религиозно посещава енергични гимнастически упражнения и скъпи масажи ежедневно, за да си поддържа формата. Говорехме за много неща, но никога за Вашингтон или за нейната работа тук. Не я питах колко дълго ще може да остане с мен, а тя не споменаваше кога трябва да си отиде. Не й разказах за моя разговор с Лоримър в Тре Скалини.

Беше чудесно междинно време, чувствено и безгрижно, несмущавано от часовника и календара, в красива страна, чийто език не можехме да говорим и чиито проблеми не бяха наши. Не четяхме вестници, не слушахме радио и не правехме планове за бъдещето. Фабиан ми се обажда няколко пъти, за да ми каже, че нещата в Ню Йорк вървят гладко, че всеки ден ставаме по-богати, но поради известни усложнения, които няма смисъл да ми обяснява по телефона, ще трябва да остане в Щатите по-дълго, отколкото е очаквал. Куадрочели беше ми изпратил цените във винарския бизнес, преди да замине и аз ги препратих на Фабиан, без да ги погледна. Те са отлични, каза Фабиан, и когато Куадрочели се върне в Порто Ерколе ще мога да му кажа, че условията му са приемливи.

— Впрочем — попитах аз, — как беше погребението?

— Чисто удоволствие — каза Фабиан. — О, щях да забравя, брат ти дойде в Ню Йорк да ме посети. Той е много различна манджа с мерудия от теб, нали?

— Мисля, че може да се каже и така — казах аз.

— Все пак той каза, че съвместната ви компания изглежда многообещаваща. Той ми каза за очите си и аз го пратих при един мой човек в Ню Йорк. Лекуват го с ново лекарство и лекарите казват, че ще бъде добре. Лили ти праща поздрави.

Беше седмица, в която нищо лошо не можеше да се случи.

* * *

Върнахме се в Рим, за да си получа петте костюма. Настанихме се в хотел, който гледаше към Испанската стълба и като добри туристи вървяхме навсякъде пеша, обядвахме в Пиаца Навона, пиехме вино Фраскати, посетихме Ватикана, Форума, Музей Боргезе, слушахме „Тоска“ в операта. Ивлин каза, че се възхищава от костюмите ми и се правеше, че всички момичета, край които минавахме, ме гледат с копнеж. Аз не бях сляп за факта, че практически всички италиански мъже, край които минавахме, гледаха с копнеж нея.

При една от нашите разходки я поведох към галерията на Бонели. Картината на улицата от американско градче беше още на витрината с моето малко червено етикетче на рамката. Не казах на Ивлин, че ми принадлежи. Бях любопитен да разбера какво мисли за нея. Тя беше много по-широко образована от мене и като живееше в един апартамент със собственица на художествена галерия вероятно даже само поради това обстоятелство беше по-добре запозната със съвременното изкуство. Стоях мълчаливо до нея, докато двамата изучавахме картината. Ако кажеше, че не струва, може би никога нямаше да си я поискам и да призная, че съм я купил.

— Какво мислиш за нея? — попитах накрая.

— Хубава е — каза тя. — Абсолютно хубава. Нека влезем и видим цялата изложба. Трябва да напиша на Бренда за този човек.

Но беше обяд и галерията беше затворена, така че не можахме да влезем. Още по-добре, помислих си аз. Може да не хареса нито една от другите картини, а Бонели несъмнено ще говори с мен, ще ми благодари за чека, който му дадох, и аз ще се чувствам смален в нейните очи. Знаех, че след дните, които прекарахме заедно след пристигането й в Порто Ерколе исках тя винаги да има високо мнение за мен. Във всички направления.

На следващия ден отидох в галерията да си взема двете картини. Ивлин имаше среща с приятел в посолството и бях сам. Бонели изглеждаше по-щастлив, отколкото когато го видях последния път. Имаше още три червени етикетчета на картини по стените и предполагам, че това беше в основата на повишаването на духа му. Докато увиваше картините ми, си тананикаше мелодия, в която познах ария от „Тоска“. Куин не беше там.

— Той получи внезапен пристъп на вдъхновение — каза Бонели, когато го попитах за него. — Откакто говорихте с него си стои вкъщи и рисува денем и нощем.

По-нататъшните скитания на баща му излизат на бял свят, помислих си аз.

— Мисля, че донякъде заслугата е ваша, мистър Граймс — каза Бонели. — Беше паднал духом, седеше тук от отваряне до затваряне с плодовете на над едногодишната си работа и нищо, нищо не се случваше. Един художник, особено млад, отчаяно се нуждае от малко насърчаване.

— Не само художниците — казах аз.

— Разбира се, прав сте — съгласи се Бонели. — Отчаянието не е свойствено само на художниците. Самият аз понякога имам дни, в които се питам, дали не съм пропилял живота си напразно. Даже в Америка, предполагам… — Той сви рамене, оставяйки изречението недовършено.

— Даже в Америка — казах аз.

* * *

Когато се върнах в хотела, Ивлин още не беше се върнала, и аз поставих двете картини една до друга над камината с бележка, на която просто написах: „На Ивлин. С признателност. Рим“ и датата. След това излязох и отидох надолу по Виа Венето, седнах при Дауни на терасата, пиех кафе и гледах минаващата тълпа. Исках Ивлин да види картините и бележката без мен.

Когато се върнах, тя лежеше на леглото, опряна на възглавниците, с очи вперени в картините. Плачеше. Без да каже дума, тя ме повика с движение, привлече ме към себе си и ме целуна.

След известно време тя каза:

— Аз съм кучка.

— О, хайде, моля те — казах аз.

Тя се отдръпна от мен и седна.

— Трябва да ти кажа защо дойдох тук. В Италия.

— Много се радвам, че дойде — казах аз. — Нека си остане така. И не искам да знам защо мислиш, че си кучка.

— Бременна съм — каза тя. — От теб. Свършили ми бяха таблетките в деня, в който те срещнах. Знаеш, че няма нужда да ми вярваш, ако не искаш.

— Вярвам ти — казах аз.

— Бях готова да направя аборт, когато ми се обади Лоримър.

— Радвам се, че се е обадил.

— Винаги съм казвала, че не искам деца — каза тя. — Но когато Дейвид ми каза къде си… Внезапно разбрах, че се самозаблуждавам. По този въпрос. И по много други също. Напуснах работата си. Стига толкова управление за мен. Аз се съсипвах във Вашингтон. Заедно с почти всички, които познавам там. Имах хладнокръвно адвокатско предложение, което се канех да ти направя…

— Какво е то?

— Щях да ти предложа да се ожениш за мен — каза тя.

— Не е кой знае колко хладнокръвно — казах аз.

— Смятах да ти кажа, че бихме могли да се разведем, след като се роди бебето. Не искам незаконно дете. Голяма, много опитна, твърда, освободена жена, каквато съм, страшилището на Министерството на правосъдието. — Тя се засмя горчиво. — И бях готова да се държа точно като безмозъчна сиропена малка флиртаджийка, току-що свършила училище. Но после, след тази седмица, която прекарахме… — Тя направи безпомощен жест. — Ти беше толкова добър. Картините бяха последната капка. Ще си го гледам сама.

Поех дълбоко въздух.

— Имам по-добра идея — казах аз. — Защо да не се оженим, да се роди бебето и да не се развеждаме?

Щом го казах разбрах, че постъпих неправилно. Над мене висяха сенки, сенки, които трябваше да се разсеят преди да се оженя за когото и да било. Главна сред тях беше сянката на Пат. Аз почти бях предложил да се оженим, и това не беше довело до нищо. Опитвах се да я забравя, но бях ли успял? По-често, отколкото си признавах, мечтаех за нея. Даже в леглото, с Ивлин до мен, мечтаех за нея.

С облекчение чух Ивлин да казва:

— Не така бързо, не така бързо. Преди всичко, може да лъжа…

— За какво?

— За бащата на детето, например.

— Защо би го направила?

— Жените го правят, нали знаеш.

— Лъжеш ли?

— Не.

— Това ми е достатъчно — казах аз.

— Дори така да е, не така бързо — каза тя, като поклати глава. — Аз не искам никакво разкаяние после в къщата си. Никакви кисели съжаляващи физиономии година след година. Запази своите спонтанни жестове на благородство за по-дребни неща. Помисли малко върху това. Нека и двамата помислим малко за всичко. Нека и двамата да сме сигурни, че знаем какво правим. Нека си дадем една-две седмици.

— Но ти каза… — Нейната внезапна съпротива ме направи неразумно заинатен. — Причината, поради която си дошла в Италия…

— Знам какво казах. Знам причината, поради която дойдох в Италия. Тя вече не е оперативна. Тези думи са много популярни тези дни във Вашингтон.

— Защо вече не е оперативна?

— Защото аз се промених — каза Ивлин. — Ти беше чужд човек, който се канех да използвам. Вече не си чужд човек и аз не мога да те използвам.

— Какво съм сега?

Тя се засмя със слаб тъжен смях.

— Ще ти кажа друг път. — Стана. — Нека отидем да пийнем нещо. Имам нужда от това.

* * *

— Помниш ли какво ми каза първата нощ във Вашингтон? — казваше Ивлин.

Вървяхме по Виа Кондоти като лениво зяпахме витрините. След сцената в хотелската стая избягвахме темата за брака. Държахме се така, сякаш никога не е имало такъв разговор. Или почти не е имало. Бяхме по-нежни един към друг, по-меки. Към любовта ни се примеси оттенък на печал.

— Какво съм ти казал във Вашингтон?

— Че си просто селско момче от много богато семейство.

Кимнах.

— Повярва ли?

— Не.

— Права си била.

Тя се усмихна.

— Не забравяй — каза тя, — че съм опитен адвокат. — Просто кажи ми с какво се занимаваш? Като възможна твоя бъдеща жена предполагам, че трябва да знам, не мислиш ли?

— Не се безпокой — казах аз, — печеля достатъчно, за да те издържам.

Без да се замисля, продължавах да се държа така, сякаш съм обвързан с думите, които бях й казал. Знаех, че е глупаво, нереално, но беше най-лесният път. Поне за момента.

— Не се безпокоя за това някой да ме издържа — каза тя. — Имам си свои пари и където и да отида, мога да си изкарвам хляба. Адвокатите едва ли гладуват в Америка.

— Защо Америка? Какво лошо има да живееш в Европа?

Тя поклати глава.

— Европа не е за мен. Обичам да идвам през отпуските си и за малко, но не постоянно. — Тя ме погледна проницателно. — Има ли причина, поради която не искаш да се върнеш?

— Не.

— Лъжеш ме.

Тя спря да върви.

— Може би — признах аз.

Един мъж, който излизаше от кожарски магазин, скочи върху мен и каза — Scusi^[2].

— Би ли било това правилният начин да започне един брак?

— Аз не ти задавам никакви въпроси.

— Задавай — каза тя.

— По-добре да не задавам.

— Имам хубава малка къща около залива в Саг Харбър — каза тя. — Родителите ми я оставиха. Харесвам я. Бих могла да си създам адвокатска практика и да печеля, без да се преуморявам. Каквато и да е работата ти, би ли могъл да я вършиш там?

— Може би — казах аз.

— Ако кажа, че това е единственото място, където бих могла да живея след брака, още ли ще си готов да се оженим?

— Казваш ли го?

— Да — каза тя. — За пръв път, откакто беше се появила на терасата на хотел в Порто Ерколе в гласа й се върна вашингтонския тон. Явно не се канеше да бъде кротката малка жена на мъжа си. Тръгнахме отново и аз мълчах двайсет ярда. — Ще ми отговориш ли?

— Не точно сега — казах аз.

— Кога?

— Довечера, след няколко дни, след месец…

Тя ме караше да мисля за Америка и й се сърдех за това. Картините на Анджело Куин в хотелската стая оказваха влиянието си и върху мен. От момента, когато ги видях за пръв път с тяхното сурово и меланхолично послание от моята родна страна аз се борех със съзнанието, че един ден ще трябва да се върна. Бях открил, че някои хора са родени да бъдат чужденци, наслаждават се да бъдат чужденци. Не и аз. Това беше нещо, което картините ми потвърдиха. Дявол да го вземе, мислех си, аз никога няма да науча чужд език. Даже поне един. Беше случайност, че бях попаднал в галерията на Бонели онзи ден, и може би беше случайност, че картините бяха толкова хубави, но с тях или без тях, след известно време, сега знаех това, с Ивлин или без Ивлин, щях да се върна. Сигурен съм, че Фабиан не би го одобрил. Можех предварително да чуя аргументите му. „Мили боже, човече, ще завършиш с куршум в главата“, но не можех да прекарам живота си в търсене на Фабиановото одобрение.

— Не казвам, че няма да живея в Америка — казах аз. — Или в къщата ти в Саг Харбър, ако искаш. Но ако всичко друго си остане същото и само ти кажа, че има причини, поради които предпочитам да живея в чужбина, причини, които може би никога няма да ти кажа, все още ли би искала да се омъжиш за мен?

— Не обичам да приемам хората на доверие — каза тя. — Даже теб. Нямам чак толкова много вяра.

— Сега аз задавам въпроса. Би ли искала все още да се омъжиш за мен?

— Няма да ти отговоря сега — засмя се тя. Смехът беше рязък.

— Кога? — попитах аз.

— Довечера, след няколко дни, след месец…

Продължихме да вървим мълчаливо. Когато пресичахме улицата, щеше да ни блъсне голям мерцедес, който бързаше да хване зеления светофар. Внезапно ми се отщя да стоя в Рим.

— Впрочем — каза Ивлин, — коя е Пат?

— Откъде си чувала за Пат?

— Знам, че познаваш момиче на име Пат.

— Откъде знаеш, че е момиче? — Бях изненадан от въпроса й и се бавех, за да спечеля време. Никога не бях споменавал за Пат пред Ивлин. — Това е мъжко име.

— Не и за начина, по който го казваш — каза Ивлин.

— Кога съм го казвал?

— Два пъти. Миналата нощ в съня си. И съдейки по начина, по който го произнасяше, не би могъл да бъде мъж.

— О! — аз се спрях.

— А ха-ха. О!

— Това е момиче, което познавам. Познавах — поправих се аз.

— Звучеше така, сякаш си я познавал твърде добре.

— Така ли?

— Да.

— Познавах я.

— Обичаше ли я?

— Така мислех. През част от времето.

— Кога си я виждал за последен път?

— Преди три години.

— Но все още я викаш насън.

— Щом казваш — казах аз.

— Още ли я обичаш? — Тя се усмихна. — През част от времето?

Мина много време, преди да отговоря.

— Не знам — казах аз.

— Не мислиш ли, че е по-добре да я видиш и да разбереш?

— Да — отговорих аз.