Ъруин Шоу
Нощна работа (15)

15

— Добре, направеното е направено — каза Фабиан, когато с него напуснахме адвокатската кантора и стъпихме в кишата на цюрихската улица. — Сега сме свързани заедно с веригите на закона.

Договорът между нас току-що беше заверен нотариално и адвокатът обеща да ни включи в Лихтенщайн до един месец. Лихтенщайн, който не облага с данъци и където приходите и разходите на корпорациите са стриктно пазена държавна тайна, както открих, притежава неотразима привлекателност за адвокатите.

В корпорацията трябваше да има два дяла — единият собственост на Фабиан, другият мой. Имаше нещо в цялата работа, което не можех да разбера. По някаква причина, свързана със сложнотиите на швейцарските закони, адвокатът назначи себе си за президент на корпорацията. Трябваше да й изберем име и аз предложих „Августин Инвестмънтс Инк“. Разногласия нямаше. Многобройните такси бяха платени.

Фабиан галантно предложи да се включи клаузата, която ми гарантира правото да изтегля моите първоначални седемдесет хиляди долара след една година. Отидохме в частната банка, където Фабиан вече имаше открита сметка, и я направихме на името на двамата, така че никой от нас да не може да тегли пари без съгласието на другия.

Всеки от нас внесе пет хиляди долара на свое име в чекова сметка в Швейцарската Юнион Банк.

— Джобни пари — както ги нарече Фабиан.

Ако някой от нас умре, всички авоари на компанията и банковият й баланс остават на живия.

— Малко е зловещо, знам — ми каза Фабиан, когато прочетох тази клауза — но човек не може да си позволи да не е педантичен в такива работи. Ако имаш някакви опасения, Дъглас, трябва да ти напомня, че съм значително по-стар от теб и може да се очаква, че пръв ще напусна сцената.

— Съзнавам това — казах аз. Не му съобщих, че ми мина през ума, когато четях документа, че той също така му предлага и изкушението да ме бутне от някоя скала или да ми сложи отрова в супата. — Да, така е много честно.

* * *

— Доволен ли си сега? — попита Фабиан, докато заобикаляхме една локва. — Чувстваш ли се защитен?

— От всичко — казах аз, — освен от твоя оптимизъм.

Бяхме в Цюрих от шест дни под сивото мрачно небе и през това време Фабиан купи злато за още двайсет хиляди долара, влезе и излезе на два пъти от пазара за захар в Париж на ръба на загубата, и купи три абстрактни литографии от художник, за който никога не бях чувал, но който по неговите думи се издигал като ракета за през следващите две години. Както беше ми казал, не обичал да оставя парите да бездействат.

Фабиан подробно обсъждаше с мен всички детайли на нашите дела и търпеливо ми обясняваше работата на потребителските пазари, където отклоненията са толкова произволни, че състояния могат да бъдат придобити или изгубени в продължение на един следобед и където сме действали невероятно добре със захарта между четвъртък и петък. Разбирах или се правех, че разбирам нашите засукани операции, но когато ме питаше за мнение можех само да кажа, че оставям решението на него. Срамувах се от наивността си и се чувствах като малко момче, което на урок по аритметика е извикано пред дъската и не може да отговори на въпрос, на който всички останали в класа знаят отговора. Всичко изглеждаше толкова сложно и опасно, че започвах да се чудя как съм могъл да преживея трийсет и три години в един и същ свят с Майлс Фабиан.

В края на шестте дни вече не бях сигурен, че ще мога да понеса ежедневното танцуване по нервите ми. Всяка сутрин имах студена пот по дланите.

Колкото до Фабиан, изглеждаше, че нищо не го смущава. Колкото по-големи рискове поемаше, толкова по-безоблачен ставаше. Ако имаше нещо, на което бих искал да се науча от него, то беше именно това. За пръв път от детските ми години започна да ме боли стомах. Докато гълтах една след друга Алка-Зелцер, се опитвах да се убедя, че това не са нерви, а богатата храна, която ядяхме два пъти на ден в най-добрите градски ресторанти, и вината, които Фабиан неизменно поръчваше. Но нито той, нито Лили, нито нейната сестра Юнис се оплакваха от каквото и да било даже след една твърде изискана вечеря в Кроненхале — хелветски паметник на обилното хранене и швейцарското храносмилане, където поръчахме пушена пъстърва, филе от елен със Spatzle и прайзелбергски сос, които промихме първо с бутилка Aigle и по-късно с тежко бургундско, последвани от резенчета сирене Vacherin и шоколадово суфле.

Започвах да се безпокоя и за теглото си. Панталонът ми ставаше неприятно тесен на талията. Лили почти не напълня и си оставаше възхитително стройна, макар че фактически ядеше повече от мен и Фабиан. Юнис, която беше кръглолика и пухкава, си остана кръглолика и пухкава. Фабиан по някакво чудо отслабваше и от това изглеждаше много по-добре, като че ли внезапната инжекция на пари в живота му драстично беше променила неговия метаболизъм. Колкото и да ядеше и пиеше, очите му оставаха бистри, кожата му със здрав равномерен розов цвят, походката му пружинираща, мустаците му щръкнали от мъжественост. Мислех си, че генерали, които са преживели дълги години на мирна неизвестност, вероятно реагират по същия начин, когато внезапно ги назначат командири на армии за мащабни кървави битки. Като го гледах имах мрачното предчувствие, че като редник в редиците аз трябваше да поема страданията и за двама ни.

Юнис се оказа хубавичко, приятно момиче с вирнат нос, уязвими сини очи, цветущата окраска на пролетна планинска полянка, напръскано с лунички, фигура, която би била по̀ на мода по викторианско време, отколкото през 1970-те години, и мек, почти несигурен маниер на разговор, който беше резултат, както беше лесно да се види, от твърдия и властен говор на по-голямата й сестра. Беше трудно да си я представи човек в компанията на Колдстриймската гвардия или на който и да е друг полк, както беше предположила Лили.

Когато ние четиримата влизахме където и да е, двете жени неизменно привличаха интензивно възхитените погледи на другите мъже като Юнис получаваше същото време и равен коефициент на пожелаване като ефектната си сестра. При други обстоятелства несъмнено щях да бъда привлечен от момичето, но на фона на фабиановата полуневинна насмешлива наблюдателност и погледа на студените флорентински очи на Лили не можех да стигна до произнасянето на каквото и да е предложение или поне до признак, че то би било прието, ако идва от сестрата на Лили. Бях възпитан да мисля, че сексът е частно занимание, а не обществено мероприятие, и беше късно да се променям сега. Откакто беше дошла Юнис, ние целомъдрено си казвахме лека нощ в асансьора и не отивахме по-далеч от целувка по бузата. Стаите ни бяха на различни етажи.

С нещо като облекчение чух оплакването на двете дами от нашия престой в Цюрих. Те бяха приключили с покупките, климатът ги потискаше и не знаеха какво да правят през дългите часове, когато с Фабиан разговаряхме в канторите или фоайето на хотела с различни бизнесмени, банкери и брокери, които Фабиан събираше от градския финансов център. Всички те говореха, или по-скоро шепнеха английски с разнообразни акценти, но аз ги разбирах не повече, отколкото ако Лили и Юнис бяха на моето място. За съжаление, трябва да констатирам, че едновременно по искане на Фабиан и поради непреклонното си решение да присъствам на всички преговори бях поел този товар. Но двете сестри заминаха за Гщаад, където слънцето, съгласно данните на метеоролозите, сияе, снегът е хубав и компанията приветлива. Фабиан обеща, че ще ги последваме веднага щом си свършим работата в Цюрих, което ще стане скоро, и тогава ще тръгнем за Италия. Фабиан им даде в швейцарски франкове еквивалента на две хиляди долара от нашата обща сметка. Джобни пари, беше ги нарекъл Фабиан в една фраза, от която бях започнал да се плаша. За човек, който е водил несигурно съществувание през по-голямата част от живота си, той имаше прекалено лордски навици.

Веднъж, когато сестрите отсъстваха, Фабиан намери време за другите атракции на града. Прекарахме дълги часове в Музея на изкуствата, със специално внимание към голите тела на Гранах, които, както каза Фабиан, той посещаваше всеки път, когато минава през Цюрих. Той никога не се опитваше да ми обясни своите специални вкусове, но изглеждаше достатъчно доволен, ако аз просто го придружавах в неговите обиколки по художествените галерии в града. Отидохме на концерт, на който слушахме програма от Брамс, но той каза само: „В Средна Европа трябва да се слуша Брамс“.

Той даже ме заведе на гробището, където беше погребан Джеймс Джойс, умрял в Цюрих, на гроба имаше статуя на писателя, и там той изтръгна от мен признанието, че не съм чел „Юлисис“. Когато се върнахме в града, заведе ме направо в една книжарница и ми купи един екземпляр. За пръв път изпитах леко подозрение, че затворите по света може да са пълни с хора, които са чели Платон и ценяха музиката, литературата, съвременната живопис, изисканите вина и чистокръвните коне.

Беше ми минало през ума, че по някаква своя причина той се опитва да ме корумпира. Но ако е така, правеше го по много странен начин. Откакто бяхме напуснали Париж, той се отнасяше към мен полунежно, полуснизходително, като някакъв много опитен вуйчо, на който за кратко време е поверено светското възпитание на необучен племенник от задния двор на света. Нещата се развиваха така бързо и бъдещето, което той чертаеше, изглеждаше толкова светло, че нямах нито време, нито желание да се оплаквам. Истината през тези първи дни беше, че въпреки моментите на паника чувствах, че съм имал късмет, като съм си сменил багажа с неговия. Надявах се, че не след дълго ще мога да се държа като него. В други епохи добродетелите, за които се честваха героите, бяха такива банални като кураж, щедрост, ловкост, вярност и честност, и, едва ли, доколкото си спомнях, в тях някога е включван апломбът. Но в нашето трудно време, когато повечето от нас почти не знаят къде са, не могат да кажат със сигурност дали се изправят или падат, напредват или отстъпват, дали ги обичат или мразят, презират или обожават, апломбът запазва, поне за хора като мен, своето първостепенно значение.

Каквото и да липсваше на Фабиан, той притежаваше апломб.

* * *

— Нещо е станало — каза Фабиан. — В Лугано.

Бяхме в приемната на неговия апартамент, осеян, както обикновено, с американски, английски, френски, немски и италиански вестници, отворени на финансовите страници. Той беше още по хавлия и пиеше утринното си кафе. Аз бях изпил моята сутрешна Алка-Зелцер в стаята си един етаж по-долу.

— Мислех, че отиваме в Гщаад — казах аз.

— Гщаад може да почака. — Той силно разбъркваше кафето си. За пръв път забелязах, че ръцете му изглеждаха по-стари от лицето му. — Разбира се, ако искаш, можеш да отидеш в Гщаад без мен.

— За бизнес ли става дума в Лугано?

— Да, един вид — каза той безгрижно.

— Ще дойда с теб в Лугано.

— Партньор! — усмихна се той.

* * *

Няколко часа по-късно бяхме в новия син ягуар с Фабиан зад волана на път към Сан Бернардино. Той караше гладко дори когато изкачвахме Алпите и се натъквахме на участъци с лед и сняг. Не беше казал почти нищо, докато преминавахме огромния тунел и излязохме на южния склон на планинската верига. Изглеждаше разсеян и вече достатъчно добре го познавах, за да разбирам, че в момента усилено обмисля нещо, може би точно колко да ми каже за днешния бизнес и колко да пропусне.

Небето беше покрито с облаци през целия път от Цюрих, но попаднахме в съвсем друго време, когато излязохме от тунела, и слънцето ярко сияеше, засенчвано само от време на време от високи, бързи, бели облаци. Слънцето сякаш промени настроението на Фабиан, и той тихо си подсвиркваше, като караше.

— Предполагам — каза той, — че би искал да знаеш, защо отиваме в Лугано.

— Чакам — казах аз.

— Има един мой познат немски джентълмен, който живее в Лугано. Има голям поток от богати немци в този край след немското икономическо чудо. Харесва им климатът на Тичино. И банките. Нали си чувал за германското икономическо чудо?

— Да. С какво се занимава познатият ти немски джентълмен?

— Трудно е да се каже. — Фабиан сега заблуждаваше и двамата знаехме това. — С по малко от всичко. Рови се в старите майстори. Прибавя към състоянието си. Имали сме една-две дребни сделки. Снощи ми се обади в Цюрих. Спомена малка услуга, която мога да му направя. Той ще покаже своята признателност. Още нищо не е уговорено. Много е мъгляво. Не се безпокой, ако се стигне до нещо, ще си запознат до последната подробност.

Когато говореше така, беше безполезно да му се задават повече въпроси. Включих радиото и слязохме в зеления Тичино под звуците на сопран, който изпълнява ария от „Аида“.

В Лугано се настанихме в нов хотел, разположен на брега на езерото. Навсякъде имаше цветя. Заострените листа на палмовите дървета леко се поклащаха от южния бриз и хора в летни дрехи седяха по терасите и пиеха чай. Беше почти Средиземноморие и можех да разбера защо климатът на Тичино е привлекателен за една северна и премръзнала раса. В остъкления басейн до терасата мощна руса жена плуваше методично, размах след размах.

— Във всички хотели трябва да се строят басейни — каза Фабиан. — Вече не може да се плува в езерото. Замърсено е.

Езерото се простираше пред нас синьо и бляскаво на топлото слънце. Спомних си стария човек в бара в Бърлингтън, който се оплакваше, че езерото Чамплейн след пет години ще бъде мъртво като езерото Ири.

— Когато след войната дойдох за пръв път в Швейцария — каза Фабиан, — можеше да се плува във всяко езеро, даже във всяка река. — Той въздъхна. — Времената не се подобряват. Сега ако поръчаш на келнера една бутилка Dezaley за нас, ще отида да повикам нашия приятел и ще направя необходимите уговорки. Няма да се бавя.

Поръчах виното и седях на късното следобедно слънце, като се наслаждавах на гледката. Необходимите уговорки, които Фабиан трябваше да направи по телефона, вероятно са били сложни, защото бях изпил половината бутилка, когато той се върна.

— Всичко е наред — каза той весело, докато сядаше и си наливаше чашата. — Договорихме се да се срещнем с него в шест часа във вилата му. Впрочем името му е хер Щойбел. Засега няма да ти казвам нищо повече за него…

— Досега нищо не си ми казал — напомних му аз.

— Точно така. Не искам да имаш никакви предварителни представи. Вярвам, че нямаш предубеждения към немците?

— Поне не знам да имам такива предубеждения.

— Добре — каза той. — Прекалено много американци още водят Втората световна война. О, между другото, за да обясня твоето присъствие на хер Щойбел, казах, че си професор Граймс от Катедрата по изкуства в университета в Мисури.

— Господи боже, Майлс! — изплюх виното си аз. — Ако той изобщо знае нещичко за изкуството, ще разбере на десетата секунда, че съм абсолютен невежа.

Сега разбрах, защо Фабиан беше толкова тих и замислен през първата половина от пътя. Измислял ми е подходящ образ.

— Не бих се безпокоил за това — каза Фабиан. — Само ще изглеждаш сериозен и оценяващ, ако изобщо ни покаже нещо. И ако те попитам за мнение, то ти ще се колебаеш… Знаеш как да се колебаеш, нали?

— Продължавай — казах аз мрачно. — И какво ще правя, след като се поколебая?

— Казваш: „На пръв поглед, скъпи ми мистър Фабиан, изглежда да е автентична“. Но би искал да дойдеш отново утре и да я изследваш по-внимателно. На дневна светлина, така да се каже.

— Но какъв смисъл има това?

— Искам да прекара нервна нощ — каза Фабиан спокойно. — Това ще го направи по-щедър при условията му утре. Само запомни, че не бива да показваш никакъв излишен ентусиазъм.

— Това ще бъде най-лесното нещо, което ще съм правил откакто те срещнах — казах кисело аз.

— Знам, че не мога да разчитам на теб, Дъглас.

— И колко ще ни струва всичко това?

— Това е цялата му красота — каза Фабиан весело. — Нищо.

— Обясни ми — облегнах се назад и скръстих ръце.

— По-добре да се въздържа в момента — каза Фабиан с досада. — Ще бъде много по-добре да оставим нещата да станат сами. Очаквам известно доверие помежду ни…

— Обясни или няма да отида — казах аз.

Той ядосано поклати глава.

— Добре, щом настояваш. По някакви негови си причини хер Щойбел разваля една семейна колекция. Той вярва, че по този начин може да избегне преследването на закона от далечните членове на семейството. И, естествено, предпочита да не плаща гротескните данъци, с които различни правителства облагат този вид сделки. Да не говорим за трудностите с митническите власти, които се срещат при всеки опит да се изнесат от една страна в друга национални съкровища на изкуството…

— Да не би да предлагаш ти и аз да измъкнем някакво съкровище на изкуството от Швейцария?

— Ти ме познаваш твърде добре, за да говориш така, Дъглас — каза той с упрек.

— Кажи ми — попитах аз, — ние какво правим: купуваме или продаваме?

— Нито едното, нито другото — каза Фабиан. — Ние сме просто агенти. Честни агенти. Има един южноамериканец, който ми е познат…

— Поредният познат.

— Точно така — кимна Фабиан. — Случайно знам, че е любител на ренесансови картини и е склонен да заплати хубавичко за автентични екземпляри. Латиноамериканските страни са известни със своята дискретност при внасянето на произведения на изкуството. Може би хиляди велики европейски картини спокойно са превозени през океана и сега висят по южноамерикански страни, за които никой няма даже да чуе през следващите сто години.

— Ти каза, че няма да изнасяме нищо от Швейцария — казах аз. — Когато за последен път погледнах картата, Швейцария не беше в Южна Америка.

— Недей да остроумничиш, Дъглас, моля те — каза Фабиан. — Точно този южноамериканец, когото имам предвид, сега е в Сейнт Мориц, където изобилстват всички хубави неща. Той е скъп приятел на посланика на своята страна, и дипломатическият пощенски чувал винаги е на негово разположение. Той намекна, че е готов за заплати до сто хиляди долара. А аз вярвам, че на хер Щойбел може да се повлияе да плати един приличен процент от тях на нас като комисионна.

— Какъв е приличният процент в този вид сделки? — попитах аз.

— Двайсет и пет — каза бързо Фабиан. — Двайсет и пет хиляди долара само за петчасово абсолютно законно шофиране през живописния пейзаж на красивата Швейцария. Разбираш ли сега защо ти казах в Цюрих, че Гщаад може и да почака?

— Да — казах аз.

— Не го казвай толкова навъсено — каза Фабиан. — О, между другото, картината, която отиваме да видим, е един Тинторето. Като професор по изкуствата ти трябва да можеш да го познаеш. Ще запомниш името, нали?

— Тинторето — казах аз.

— Отлично. — Той ме погледна със сияещи очи и изпразни чашата си до капка. — Това вино е превъзходно.

Наля и на двама ни.

* * *

Беше тъмно, когато стигнахме вилата на хер Щойбел. Беше ниска и широка двуетажна къща от камък, построена високо на неосветен тесен път, с изглед към езерото. Никакви светлини не се виждаха през спуснатите капаци на прозорците.

— Сигурен ли си, че това е мястото? — попитах Фабиан. Не изглеждаше като замък на човек, който се кани да разпродаде семейната колекция от стари майстори.

— Положително — каза Фабиан, като изключи мотора. — Той ми даде най-подробни обяснения.

Излязохме от колата и тръгнахме по пътечката през малка обрасла градинка към главната врата. Фабиан натисна звънеца. Нищо не се чуваше отвътре. Имах чувството, че отнякъде ни наблюдават. Фабиан отново натисна звънеца и накрая вратата изскърца и се отвори. Мъничка стара жена с дантелена шапка и престилка каза:

— Buona sera.

— Buona sera, signora — каза Фабиан, докато влизахме. Старата жена ни водеше накуцвайки през полуосветен хол. На стените нямаше картини.

Старата дама отвори масивна дъбова врата и влязохме в трапезарията, осветена с тежък кристален полилей над масата. Огромен плешив човек с увиснал корем и брада като на китоловните капитани от Ню Бедфорд стоеше и ни чакаше, облечен в измачкан кадифен костюм, включващ къс до коленете голф, под който масивните прасци на мъжа блестяха в червени вълнени чорапи. Зад него, без рамка, осветена от полилея, висеше тъмна картина, прикрепена с кабарчета към едноцветната жълтеникава стена. Картината представляваше мадона с дете, може би трийсет инча широка и един ярд дълга.

Мъжът ни поздрави на немски с малък поклон и старата дама излезе, като затвори вратата след себе си.

— За съжаление, хер Щойбел — каза Фабиан, — професор Граймс не разбира немски.

— В този случай ние ще говорим английски, разбира се — каза хер Щойбел. Говореше с акцент, но не много силен. — Радвам се, че успяхте да дойдете. Мога ли да ви предложа, джентълмени, нещо освежително?

— Много сте мил, хер Щойбел — каза Фабиан, — но се боя, че нямаме време за това. Професор Граймс има телефонен разговор в седем часа с Италия. А след това с Америка.

Хер Щойбел примигна и разтри дланите на ръцете си, сякаш бяха потънали в пот.

— Вярвам, че професорът може да се свърже с Италия бързо — каза той. — Телефонната система в тази зле управлявана страна…

Той не завърши изречението си. Имах ясното впечатление, че той не искаше никой никъде да се обажда.

— Бих ли могъл — казах аз, като направих крачка към картината на стената.

— Моля. — Хер Щойбел се отмести от пътя ми.

— Вие имате документите, разбира се? — казах аз.

Той пак разтърка дланите си една в друга, този път по-силно.

— Разбира се, но не са тук. Те са в моята… моята къща във Флоренция.

— Разбирам — казах аз студено.

— Ще е въпрос на няколко дни — каза Щойбел. — А аз разбрах от хер Фабиан, че тук съществува елементът време… — Той се обърна към Фабиан. — Не ми ли казахте, че въпросният джентълмен трябва да замине към края на седмицата?

— Може и да съм казал — отговори Фабиан. — Честно казано, не си спомням.

— Във всеки случай, ето картината. Няма нужда да казвам на професора, че тя много красноречиво говори сама за себе си.

Можех да чуя тежкото му дишане, когато пристъпих към картината и се втренчих в нея. Ако планът на Фабиан беше да направи човека нервен, то той го постигаше възхитително. След около минута внимателно оглеждане, аз поклатих глава и се обърнах.

— Разбира се, може и да греша — казах аз — но след най-повърхностно изследване бих казал, че не е Тинторето. Може да е от школата на Тинторето, но се съмнявам дори в това.

— Професор Граймс! — каза Фабиан с мъка в гласа. — Вие положително не може да повярвате… за една минута… на изкуствена светлина…

Въздухът на хер Щойбел идваше на къси мъчителни глътки и той се опря на масата за подкрепа.

— Мистър Фабиан — казах аз рязко, — вие ме доведохте тук, за да си кажа мнението, и аз го казах.

— Но ние го дължим на хер Щойбел… — Фабиан търсеше думите и гневно дърпаше мустаците си. — От най-обикновена учтивост… Имам предвид… Отделете няколко часа за размисъл. Елате утре. На дневна светлина. Това е… Това е… лекомислено. Лекомислено. Хер Щойбел каза, че има документи…

— Документи. — Хер Щойбел изстена. — Самият Беренсон е дал атестация за тази картина. Беренсон…

Нямах никаква представа кой е Беренсон, но използвах случая.

— Беренсон е мъртъв, хер Щойбел — казах аз.

— Когато беше жив — каза хер Щойбел.

Опитът сполучи. Моите акредитивни писма като експерт по изкуствата бяха потвърдени.

— Разбира се, вие може да потърсите други мнения — казах аз. — Мога да ви дам списък на мои колеги.

— Нямам никаква нужда от вашите проклети колеги, професоре — извика хер Щойбел. Акцентът му се засили значително. Той се надвеси над мен. За момент помислих, че ще ме удари с някоя от своите огромни като бухалки ръце. — Аз знам каквото знам. Нямам нужда някакви гадни нищожни американски варвари да ми разправят за Тинторето.

— Боя се, че трябва да си тръгвам — казах аз. — Както отбелязахте, от тук е трудно да се свърже човек с Италия и може да се забавя. Идвате ли с мен, мистър Фабиан?

— Да, идвам с вас. — Фабиан успя думите му да прозвучат като проклятие. — Ще ви се обадя по-късно, хер Щойбел. Ние ще уредим нещо за утре, когато можем да говорим по-спокойно.

— Елате сам — беше всичко, което каза хер Щойбел, когато отваряхме вратата на трапезарията и излязохме в тъмния хол.

Малката стара дама с дантелената шапчица стоеше само на няколко фута, като че ли се мъчеше да чуе какво се говори в трапезарията. Тя ни изведе от къщата, без да каже дума. Даже ако не беше могла да разбере какво беше казано в трапезарията, тона и краткостта на конференцията трябва да са й направили впечатление.

Фабиан тръшна вратата на колата след себе си, когато седна зад волана. Аз меко затворих моята врата. Фабиан не каза нищо, докато стартираше мотора и бясно увеличаваше оборотите. Трябваше да кара на заден ход по алеята, за да обърне колата в посока надолу към езерото. Чух звънването на стъкло, когато удари стопа в нисък камък от оградата. Не казах нищо. Той също не каза дума, докато не стигнахме езерото. Тогава паркира колата и загаси мотора.

— Сега — каза той, като поддържаше гласа си равен с очевидно усилие, — за какво беше всичко това?

— Кое за какво? — попитах невинно аз.

— Откъде по дяволите знаеш, дали Тинторето е фалшив или не?

— Не знам — казах аз. — Но получих лоши вибрации от този дебел хер Щойбел.

— Вибрации! Ние рискуваме да загубим двайсет и пет хиляди франка, а ти ми говориш за вибрации! — изхриптя Фабиан.

— Той е мошеник, хер Щойбел.

— А ние с теб какво сме? Трапистки монаси^[1]?

— Ако ние сме се оказали мошеници, това е станало случайно — казах аз не напълно честно. — Хер Щойбел е мошеник по рождение, по наклонност и по тренинг.

— Ти каза това — Фабиан премина на защита. — Виждаш човек за три минути и му измисляш цяла история. Имал съм работа с него и преди и винаги е изпълнявал своите задължения. Ако завършим сделката, гарантирам ти, че той ще пристигне на срещата с парите ни.

— Вероятно — признах аз. — Може също така и да кацнем в затвора.

— За какво? Пренасянето на Тинторето, даже да е фалшив, през Швейцария не е криминално престъпление. Едно нещо, Дъглас, което не мога да понасям у човека, и трябва да ти кажа това в лицето, е нерешителността. И ако искаш да знаеш, аз случайно вярвам, че човекът казва истината. Това е Тинторето, професор Граймс от Университета в Мисури.

— Свърши ли, Майлс? — попитах аз.

— За момента. Не гарантирам за бъдещето.

— Да се пренесе един Тинторето, даже фалшив, както казваш, не е престъпление — казах аз. — Но да се организира продажбата на един откраднат Тинторето е. И аз няма да се забърквам в това.

— Откъде знаеш, че е краден? — Фабиан сега беше мрачен.

— Уверен съм. И ти също.

— Не знам нищо — каза Фабиан отбранително.

— Попитал ли си?

— Разбира се, че не. Това не ме засяга. И не би трябвало да засяга и теб. Това, което не знаем, не може да ни навреди. Ако си решил да се отдръпнеш, направи го сега. Аз отивам в хотела, обаждам се на хер Щойбел и му казвам, че утре сутринта ще бъда там, за да взема картината.

— Ти ще направиш това — казах аз с изравнен глас — а аз ще осигуря полицията да чака теб и този стар любител на изкуството, хер Щойбел, в неговия наследствен замък, когато пристигнеш там.

— Ти ме занасяш, Дъглас — каза невярващо Фабиан.

— Опитай и ще видиш. Виж какво: всичко, което съм правил след напускането на хотел „Свети Августин“, беше законно или приблизително законно. Включително и всичко, което съм правил с теб. Ако съм престъпник, то съм еднократен. Ако някой някога може да ми пришие нещо, то това е само избягването на данък доход, а никой не приема това сериозно. Нямам намерение да отида в затвора за никого и за нищо. Приеми го абсолютно сериозно.

— Ако ти докажа, че картината е законна и не е открадната…

— Не можеш и знаеш, че не можеш.

Фабиан въздъхна и запали мотора.

— Ще се обадя на Щойбел и ще му кажа, че ще бъда в къщата му в десет сутринта.

— Полицията ще бъде там — казах аз.

— Не ти вярвам — каза Фабиан, като гледаше пътя право пред себе си.

— Вярвай ми, Майлс — казах аз. — Вярвай ми.

Когато стигнахме в хотела, не си казахме нито дума. Фабиан отиде да телефонира, аз влязох в бара. Знаех, че в края на краищата ще се присъедини към мен. Пиех второто си уиски, когато той дойде в бара.

Изглеждаше по-трезв от всякога. Седна на стол до мен пред стойката на бара.

— Бутилка Moet & Chandon — каза той на бармана. — И две чаши. — Той все още не ми казваше нищо. Когато барманът ни наля шампанското, той се обърна към мен и вдигна чашата си. — За нас — каза той. Беше широко усмихнат. — Не се обадих на хер Щойбел.

— Много добре — казах аз. — Още не съм се обаждал на полицията.

— Говорих със старата жена на италиански — каза той. — Тя плачеше. Десет минути след като напуснахме, е дошла полицията и е арестувала господаря й. Взели са картината. Наистина е Тинторето. Открадната е преди шестнайсет месеца от една частна колекция в околностите на Винтертур. — Той диво се разсмя. — Знаех си, че трябва да е имало някаква причина да те взема със себе си в Лугано, професор Граймс.

Чукнахме чашите си и отново истеричният смях на Фабиан огласи бара, така че всички се обърнаха и го загледаха с любопитство.