Ъруин Шоу
Нощна работа (12)

12

На другата сутрин бях във фоайето в осем и половина. Два часа по-късно тя премина през него и излезе. Във Флоренция не бях я виждал на дневна светлина. Беше по-хубава, отколкото си я спомнях. Ако изобщо съществуваше дама, създадена според мечтата на един американец за порочен уикенд в Париж, това беше лейди Лили Абът.

Постарах се да не ме види и след като излезе отидох в стаята си. Нямаше никакъв начин да разбера, колко дълго ще отсъства от хотела. Така че действах бързо. Опаковах сака на Фабиан с всичките му неща, с кучешкото сако най-отгоре, както го бях намерил. Обадих се в рецепцията и повиках носач, за да дойде в стаята ми, да вземе сака и да го отнесе в стаята на мистър Фабиан.

Стилетът отваряч на писма в кожения си калъф беше в джоба ми. Адреналинът в кръвта ми се повишаваше, дишах плитко и често. Нямах друг план, освен да вляза в стаята на Фабиан и да застана пред него с неговия сак.

На вратата се почука и влезе носачът. Последвах го, докато носеше сака към асансьора. Натисна копчето за шестия етаж. Всичко се случва на шестия етаж, мислех аз, докато се качвахме мълчаливо. Когато асансьорът спря и вратата се отвори, последвах го надолу по коридора. Стъпките ни не вдигаха никакъв шум по дебелия килим. Не срещнахме никого. Бяхме в тишината на богатите. Носачът остави сака пред вратата на един апартамент и понечи да почука, когато го спрях.

— Много добре — казах аз, като взех сака. — Аз ще го внеса. Мистър Фабиан ми е приятел.

Дадох на носача пет франка. Той ми благодари и си отиде.

Тихо почуках.

Вратата се отвори и се показа Фабиан. Беше напълно облечен, готов да излезе. Най-после бяхме лице срещу лице. Моят и на Слоун враг, изискващ отмъщение, разбъркващ картите следобед и вечер, като у дома си в търсенето на богатство. Крадец. Той леко присви очи, сякаш не ме виждаше добре.

— Да? — каза той учтиво.

— Мисля, че това ви принадлежи, мистър Фабиан — казах аз, като се вмъкнах край него с чантата в ръце в хол, който водеше в голяма всекидневна покрита с вестници на няколко езика. Навсякъде имаше вази с цветя. Ужасих се при мисълта какво плащаше за всеки ден от своето пребиваване. Чух го да затваря вратата след мен. Чудех се дали е въоръжен.

— Мисля — каза той, когато се обърнах към него, — че тук трябва да има някаква грешка.

— Няма никаква грешка.

— Кой сте вие все пак? Не сме ли се срещали преди?

— В Сейнт Мориц.

— Разбира се. Вие сте младият човек, който се грижеше за мисис Слоун тази година. Боя се, че не си спомням името ви. Гр… Грим, нали?

— Граймс.

— Граймс. Извинете ме. — Беше абсолютно спокоен, гласът му приятен. Опитах се да си контролирам дишането. — Тъкмо се канех да излизам, но мога да отделя един момент. Седнете, моля.

— Предпочитам да не сядам, ако нямате нищо против. — Посочих към сака, който бях оставил в средата на стаята. — Бих искал само да отворите багажа си и да се уверите, че нищо не липсва…

— Моя багаж? Драги ми момко, аз никога…

— Съжалявам за счупената ключалка — продължавах да говоря аз. — Направих го, преди да разбера, че това не е моят сак.

— Аз просто не знам за какво говорите. Никога през живота си не съм виждал този сак. — Ако той беше репетирал цяла година за този миг, нямаше да бъде по-убедителен.

— Когато свършите и се убедите, че не съм ви взел нищо — казах аз, — ще ви бъда много задължен, ако донесете моя сак. С всичко, което беше вътре, когато го взехте в Цюрих. Всичко.

Той сви рамене.

— Това е абсолютно странно. Ако искате, може да претърсите апартамента и да видите сам, че…

Бръкнах в джоба си и извадих писмото на Лили Абът.

— Това беше в сакото ви. Позволих си да го прочета.

Той едва погледна писмото.

— Става все по-мистериозно и по-мистериозно, трябва да кажа — той направи очарователен неодобрителен жест. — За джентълмен е недопустимо да чете чужди писма. Без имена, без дати. — Той подхвърли писмото на масата. — Може да е написано от когото и да е от който и да е. Какво ви кара да мислите, че то има нещо общо с мен? — Сега гласът му почна да звучи изпитателно.

— Лейди Абът ме наведе на тази мисъл — казах аз.

— О, наистина — каза той, — трябва да призная, че тя ми е приятелка. Как е тя, впрочем?

— Преди десет минути, когато я видях във фоайето, тя беше добре — казах аз.

— Боже мой, Граймс — каза той, — не ми казвайте, че Лили е тук, в хотела!

— Стига вече — казах аз. — Знаете защо съм тук. Седемдесет хиляди долара.

Той се засмя почти автентично.

— Шегувате се, нали? Лили ли ви наведе на тази мисъл? Тя е шегаджийка.

— Искам моите седемдесет хиляди долара, мистър Фабиан — казах аз. Мъчех се гласът ми да звучи колкото е възможно по-заплашително.

— Вие трябва да сте си загубили ума, сър — каза Фабиан отсечено. — Боя се, че трябва да тръгвам.

Сграбчих го за ръката, като си спомних едноокият мъж в Милано.

— Вие няма да напуснете стаята, преди да получа парите си. — Тонът ми се повиши и аз се засрамих от начина, по който звучеше. Ситуацията беше за бас, аз пеех като тенор. Висок тенор.

— Махнете ръцете си от мен — Фабиан се измъкна и придирчиво заизтупва ръкава си. — Не обичам да ме докосват. И ако не си отидете доброволно, ще накарам управителя да извика полиция…

Взех една лампа от масата и го ударих по главата. Лампата се пръсна с гръм. Фабиан изглеждаше изненадан, когато бавно се смъкваше на пода. Тънка струйка кръв се стичаше по челото му. Извадих моя нож за хартия и коленичих до него, като чаках да дойде на себе си. След около петнайсет секунди отвори очи. Изразът им беше блуждаещ, разфокусиран. Държах острия като игла връх на стилета до гърлото му. Внезапно той дойде в пълно съзнание. Не помръдна, но ме погледна с ужас.

— Не се будалкам, Фабиан — казах аз.

И наистина не се будалках. В този момент можех щастливо да го убия. Треперех, но и той също.

— Добре — каза той глухо. — Няма нужда да се стига до крайности. Аз взех сака ти. Остави ме сега да стана.

Помогнах му да се изправи. Той се олюля леко и падна в един фотьойл. Опипа челото си и огледа оценяващо кръвта, размазана по ръката му. Извади кърпичка от малкото си джобче и попи челото си.

— Боже мой, човече — каза той безсилно, — можеше да ме убиеш с тази лампа.

— Имаше късмет — казах аз.

Той успя да изработи слаб смях, но не спускаше поглед от стилета в ръката ми.

— Винаги съм мразил ножовете — каза той. — Трябва да си ужасно привързан към парите.

— Средно привързан. Нещо като теб, както ми се струва.

— Аз не бих убил заради тях.

— Откъде знаеш? — попитах аз. Опипах острието на малкото оръжие с лявата си ръка. — Аз също не мислех, че мога да го направя. До тази сутрин. Къде са?

— Няма ги.

Направих заплашително крачка към него.

— Стой там. Моля те, стой там. Те са… Добре, да кажем, че те в момента не са тук, но са налице. Моля те, не размахвай повече това нещо. Сигурен съм, че можем да се разберем и без повече кръвопролития.

Той отново си избърса челото.

Внезапно реакцията настъпи. Започнах да треперя много силно. Ужасих се от това, което бях направил. Фактически бях на косъм от убийство. Изпуснах стилета на масата. Ако Фабиан беше казал в този момент, че отказва да ми даде и цент, щях да си изляза и да забравя цялата работа.

— Предполагам — каза той спокойно, — че в подсъзнанието си съм знаел, че един ден някой ще дойде и ще ми поиска парите. — В гласа му имаше ехо от нещо, което не можех да не разпозная. Как беше се държал Дрюзак в своя час на отчаяние? — Много добре съм се погрижил за тях — каза Фабиан, — само че ще трябва да почакаш малко.

— Какво имаш предвид под малко? — Опитвах се да запазя заплашителния си тон, но знаех, че не успявам.

— Аз си позволих известни волности с твоето златно яйце, мистър Граймс — каза той. — Направих някои инвестиции. — Той се усмихна като лекар, който съобщава за неподлежащ на операция рак. — Не мисля, че е редно парите да бездействат. А ти?

— Не съм имал преди това пари, които да оставям да вършат каквото и да било.

— А — каза той — скорошно богатство. Така си и мислех. Имаш ли нещо против да вляза в банята и да измия тази съсирена кръв? Лили вече трябва да дойде всеки момент и не искам да я плаша.

— Давай — казах аз. — Няма да мръдна от тук.

— Сигурен съм, че няма.

Той се вдигна от стола и несигурно закрачи към банята. Чух водата да тече. Несъмнено от спалнята имаше врата, която води в коридора, но бях убеден, че няма да си отиде. А ако беше поискал да го направи, нямаше да си мръдна пръста да го спра. Бях вцепенен. Инвестиции. Бях си представял различни възможни сцени, докато бях по следите на човека, който беше ми взел парите, но никога не съм мислил, че когато най-после го намеря срещата ни ще приеме формата на бизнесконференция.

Фабиан излезе от банята с мокра току-що сресана коса. Сега стъпките му бяха твърди и нямаше никакъв белег от това, че само преди няколко минути беше лежал на пода безчувствен и окървавен.

— Първо — попита той, — искаш ли да пийнем нещо?

— Да — казах аз.

— Вярвам, че и двамата можем да пием едно и също. — Той отиде до страничния шкаф, отвори го и наля в две чаши от бутилка скоч уиски. — Сода? — попита той. — Лед?

— Предпочитам чисто.

— Прекрасна идея — каза той.

Изтърваваше наляво и надясно неща, от които личеше, че е англичанин. Уайтс Клъб, Оградата в Епсъм. Той ми протегна уискито и аз го изпих на един дъх. Той пиеше по-бавно и седна срещу мен в един фотьойл, като въртеше чашата си в ръка.

— Ако не беше Лили, може би никога нямаше да ме намериш.

— Вероятно не.

— Жени. — Той въздъхна. — Спал ли си с нея?

— Няма да отговоря на този въпрос.

— Предполагам, че имаш право. — Той въздъхна отново. — Добре, сега… Мисля, че искаш да започна отначало. Имаш ли време?

— Предостатъчно.

— Може ли да направя една уговорка, преди да започна?

— Каква е тя?

— Че няма да кажеш на Лили нищо за… Е, за всичко това. Както можеш да заключиш от писмото, тя има високо мнение за мен.

— Ако си получа парите обратно, няма да кажа нито дума.

— Това е достатъчно честно. — Той въздъхна отново. — Първо, ако нямаш нищо против, ще ти разкажа малко за себе си.

— Нямам нищо против.

— Ще бъда кратък — каза той.

* * *

Както се оказа, не беше толкова кратко. Той започна с родителите си, които били бедни, баща му бил дребен чиновник в малка фабрика за обувки в Лоуъл, Масачузетс, където бил роден. В къщата никога не е имало достатъчно пари. Не е посещавал колеж. През време на Втората световна война е бил във въздушните войски, разположени извън Лондон. Срещнал английско момиче от богато семейство. Всъщност семейството живеело на Бахамските острови, където се знаело, че имат големи имоти. Той се демобилизирал в Англия и след припряно ухажване се оженил за момичето.

— Някак си — каза той, като обясняваше този съюз — бях развил вкус към скъпи неща. Нямах желание да работя, и никакви други перспективи и пътища да водя живота, който исках да водя.

Той се преместил на Бахамите с жена си и приел британско гражданство. Семейството на жена му не било стиснато към него, но не било и щедро, и той започнал да играе, за да си допълва доходите. Бридж и табла били неговите игри.

— Уви — каза той, — попаднах в свързани пороци. Жените.

Един ден се състояла семейна среща и разводът последвал незабавно. От тогава направил така, че да живее от картоиграческите си печалби. През повечето време е живял доста комфортно, макар и с много тревожни моменти. През част от зимните сезони на Бахамите сборовете не били лоши, но бил принуден да пътува постоянно. Ню Йорк, Лондон, Монте Карло, Париж, Довил, Сейнт Мориц, Гщаад. Където са парите. И картите.

— Това е съществувание от ръката в устата — каза той. — Никога не съм притежавал толкова, че да имам поне месец пред себе си без тревоги. Около себе си постоянно виждах възможности да стана богат човек, ако имах поне скромен капитал. Не казвам, че бях ожесточен, но положително бях недоволен. Бях навършил петдесет точно няколко дни преди полета за Цюрих и не бях във възторг от това, което ми готви бъдещето. Пилене на душата е да си в компанията на богати, без ти самият да си богат. Да се преструваш, че да загубиш три хиляди долара за една вечер за теб значи толкова малко, колкото и за тях. Да отиваш от хотел палат в друг, когато си на смяна, така да се каже, и да се свираш в кирливи затънтени пансиони, когато си сам.

Групата на ски клуба се оказала изключително изгодна. Почти перманентни игри се устройвали година след година. Той успял да направи да го харесват, карал ски минимално, колкото да си узакони присъствието, плащал си дълговете незабавно, давал своята част, когато се устройвали събирания, не мошеничил, бил приятен с дамите и го представяли на вероятните му жертви сред многобройните гръцки, южноамерикански и английски милионери, всички играчи по природа, горди с техните игри и невнимателни в тях.

— Съществуваше и възможността — каза той — от среща с вдовици с независимо състояние или млади разведени с хубавички спестявания. За нещастие — каза той с въздишка — аз съм ужасно романтичен, недостатък за мъж на моите години, и не исках това, което ми се предлагаше, а което исках, не ми се предлагаше. Поне не — каза той с оттенък на тщеславие — на финансово приемлива основа. Знам, че не си рисувам много героичен портрет… — каза той.

— Не наистина — казах аз.

— … но бих искал да вярваш, че казвам истината, че можеш да ми се довериш.

— Продължавай — казах аз, — още не ти вярвам.

— И така — каза той, — това беше човекът, който се опита да отвори сак, който наглед беше негов, в своята свръхскъпа стая в хотел „Палас“ в Сейнт Мориц и откри, че комбинацията не работи.

— Така че изпрати долу за нещо, с което да я счупиш и да я отвориш — казах мрачно аз, като си спомнях собствения си опит.

— Аз накарах администрацията да ми прати горе човек. Когато той отвори сака, моментално видях, че не е моят. Не знам защо не му казах, че сакът принадлежи на някой друг. Някакво шесто чувство може би. Или видът на чисто новото дипломатическо куфарче, което лежеше най-отгоре. Хората обикновено не опаковат неща като това в багажа си, а ги носят в ръка. Във всеки случай благодарих на човека и му дадох бакшиш. Между другото не ми даде сърце да изхвърля куфарчето. То е в спалнята и разбира се ще се радвам да ти го върна.

— Благодаря.

— Няма защо — каза той. Без ирония. — Разбира се — продължи Фабиан, — когато преброих парите разбрах, че са били откраднати.

— Разбира се.

— Това променя малко морала на историята, нали?

— Малко.

— Това също означаваше, че който ги е пренасял през океана няма да отиде разплакан в Интерпол, за да иска да ги открият. Изглеждат ли ти моите разсъждения неправилни?

— Не.

— Изследвах багажа внимателно. Надявам се ще ми простиш ако ти кажа, че не намерих там нищо, което да ме накара да повярвам, че собственикът на сака е живял иначе, освен скромно.

Кимнах.

— Можеш да повториш това, братко — казах аз.

— Освен това не намерих никакъв белег за това кой е собственикът. Никакъв тефтер с адреси, писма и прочее. Даже погледнах в бръснарския несесер, за да видя дали няма някакви лекарства с име върху тях.

Тук аз се разсмях против волята си.

— Трябва да си изключително здрав човек — каза Фабиан одобрително.

— Приблизително също като тебе — казах аз.

— А — каза той, светвайки — ти си имал същото преживяване.

— Абсолютно.

— Аз прекарах един час — продължи той, — в опити да си спомня дали в моя сак имаше нещо с моето име на него. Реших, че няма нищо. Бях забравил за писмото на Лили, разбира се. Мислех, че съм го хвърлил. Дори така, при нейната обикновена предпазливост знаех, че никакви имена няма да са написани по страниците. Следващата стъпка беше очевидна.

— Ти открадна парите.

— Нека кажем, че съм ги използвал добре.

— Какво имаш предвид под „използвал“?

— Нека вървим стъпка по стъпка. Никога преди не съм бил в състояние да рискувам достатъчно, за да направя един удар наистина решаващ. В очите на кръговете, сред които се движех, количествата, които можех да рискувам, бяха смешни. Така че даже когато печелех, което ставаше по-често от загубите, никога не събирах пълната реколта от късмета си. Слушаш ли ме, Граймс?

— Частично.

— Например досега никога не съм смеел да играя бридж на повече от пет цента за точка.

— Мисис Слоун ми каза, че си играел с мъжа й на пет цента за точка.

— Това беше вярно. За първата вечер. После на петнайсет. Естествено, понеже Слоун губеше сериозно, той е лъгал жена си.

— Колко?

— Ще бъда откровен с теб. Когато напуснах Сейнт Мориц, имах чек от Слоун за двайсет и седем хиляди долара в портфейла си.

Подсвирнах и гледах Фабиан с нарастващо уважение. Моят покер във Вашингтон се смали като карфичка. Пред мен имаше играч, който наистина знаеше как да яхне късмета си. Но след това си спомних, че той рискуваше моите пари, и отново започнах да се ядосвам.

— Какво ме грее всичко това мен? — попитах аз.

Фабиан вдигна ръка умиротворително.

— Всичко с времето си, драги мой. — Никога не бях очаквал да бъда наречен „драги мой“ от човек, израсъл в Лоуъл, Масачузетс. — Аз също се справях много добре, щастлив съм да го кажа, на табла. Може би си спомняш оня хубав млад грък с красивата жена?

— Смътно.

— Той беше във възторг, когато предложих да увеличим залозите. Малко над девет хиляди долара.

— Това, което ми разправяш — казах аз грубо, — е, че си спечелил от моя залог трийсет и седем хиляди долара. Добре за тебе, Фабиан; ти си с чиповете, можеш да ми върнеш моите седемдесет, ще си стиснем ръцете, ще го полеем и всеки ще си хване пътя.

Той тъжно поклати глава.

— Боя се, че не е чак толкова просто.

— Не злоупотребявай с търпението ми, човече. Или имаш парите, или ги нямаш. И по-добре е да ги имаш.

Той се изправи.

— Мисля, че можем да пийнем по още едно — каза той.

Намръщено го гледах, когато отиваше към шкафа. След като се въздържах да го убия, когато имах възможност, всяка по-малка заплаха силно беше понижила стойността си. Мина ми също през ума, като гледах гърба му в добре ушито сако (не беше мой костюм, може би от някой от другите два-три сака, с които вероятно пътува през цялото време), че всичко това може да са лъжи, небивалици, за да ме държи закотвен, докато някой — камериерка, Лили Абът, приятел, дойде в стаята. Тогава нищо няма да го спре да ме обвини, че му досаждам, че го врънкам за дълг, опитвам да му продам мръсни пощенски картички, или нещо друго, и да направи да ме изхвърлят от хотела. Когато ми подаде моята чаша, му казах:

— Ако лъжеш, Фабиан, следващият път, когато те срещна, ще нося пистолет.

Нямах представа, разбира се, как можеш да си купиш пистолет във Франция. И единственото оръжие, с което някога бях стрелял, са пушките по стрелбищата на градските панаири.

— Бих искал да ми вярваш — каза Фабиан, като сядаше отново с чашата си, в която преди това беше налял сода с твърда ръка. — Имам планове за нас двамата, които изискват взаимно доверие.

— Планове? — Чувствах се манипулиран като дете, ловко управляван от този човек, който беше живял от хитрините си близо трийсет години и чиято ръка можеше да бъде толкова твърда само няколко минути след като беше избегнал насилствена смърт. — Окей, продължавай — казах аз. — Ти си с трийсет и шест хиляди долара по-богат, отколкото си бил преди три седмици, и казваш, че не е просто да ми върнеш парите, които ми дължиш. Защо?

— По една причина. Направих някои инвестиции.

— Какви например?

— Преди да се впусна в детайли — каза Фабиан, — нека ти обрисувам в общи линии какъв план бих искал да ти предложа. — Той бавно отпи от чашата си, след това си прочисти гърлото. — Предполагам, че имаш известно право да се сърдиш на това, което съм направил…

Издадох кратък хълцащ звук, който той се направи, че не забелязва.

— Но с течение на времето — каза той, — имам пълното основание да вярвам, че ще бъдеш дълбоко признателен. — Понечих да го прекъсна, но той ми махна да мълча. — Знам, че седемдесет хиляди долара накуп изглеждат доста много пари. Особено за млад човек като теб, който, както се досещам, никога не е бил особено процъфтяващ.

— Накъде биеш, Фабиан? — Не можех да се отърва от чувството, че миг след миг около мен се изплита паяжина и че след много малко време ще бъда неспособен да се помръдна и да издам звук.

Гласът продължаваше, мек, почти английски, уверен, убеждаващ.

— И за колко време ще ти стигнат? Година, две. Най-много три. Веднага щом се покажеш ще станеш жертва на прилепили се мъже и хищни жени. Допускам, че имаш много малък опит, ако въобще имаш, с големи суми пари. Да вземем най-простото — и ако мога да си позволя малко критика — просто безразсъдния начин, по който си се опитал да пренесеш своето съкровище от Щатите в Европа, е пълно потвърждение на това…

Аз със сигурност не бях в състояние да му противореча по отношение на своята неумелост, така че си мълчах.

— Аз, от друга страна — продължи той, като замислено въртеше леда в чашата си и ме гледаше откровено и прямо в очите, — съм въртял значителни суми почти трийсет години. Къде ще си заседнал ти след три години, без нито едно пени, в някое блато на Европа. Досещам се, че не мислиш, че ще е здравословно да се връщаш в Америка?… — Той ме погледна подигравателно.

— Продължавай — казах аз.

— Аз, при този старт, няма да бъда изненадан, ако получа доста над милион…

— Долара?

— Фунтове — каза той.

— Трябва да призная, че се възхищавам на нервите ти — казах аз. — И все пак какво общо има това с мен?

— Ще бъдем партньори — каза той спокойно. — Аз ще управлявам… хм… инвестициите, и ще делим печалбата наполовина. Като започваме, бих искал да подчертая, с чека на мистър Слоун и приноса на хубавия млад грък. Може ли нещо да бъде по-честно от това?

Замислих се съсредоточено. Ниският, любезен глас ме хипнотизираше.

— И така, в замяна на моите седемдесет хиляди франка ще имам половината на трийсет и шест?

— Минус известни разноски — каза той.

— Какви например?

— Хотели, пътувания, развлечения. Този тип неща.

Огледах се наоколо в стаята, пълна с цветя.

— Останало ли е нещо въобще?

— Доста. — Той отново вдигна ръка. — Моля те, чуй ме. За да съм повече от честен, след една година ще ти бъде позволено да изтеглиш началните си седемдесет хиляди долара, ако такова е желанието ти.

— А какво ще стане, ако през тази година загубиш всичко?

— Това е рискът, който двамата трябва да поемем. Мисля си, че си струва. Сега нека разгледаме другите преимущества. Ти, като американец, си напълно във властта на американските данъчни закони. Прав ли съм?

— Да, но…

— Знам какво ще кажеш — нямаш намерение да плащаш данъци. Смятам за разбиращо се от само себе си, че не си декларирал седемдесетте хиляди долара, които са предмет на нашето обсъждане. Ако просто ги похарчиш, няма да имаш никакви затруднения. Но ако ги увеличиш по законен или полузаконен начин, ще трябва да се пазиш от легиона американски агенти из цяла Европа, от информаторите в банките и деловите къщи… Винаги ще живееш в страх от конфискация на паспорта ти, глоби, съдебно преследване…

— А ти? — попитах аз като усещах, че съм притиснат в ъгъла от неговата логика.

— Аз съм британски гражданин — каза той, — жител на Бахамите. Аз даже не попълвам формуляр. Само бегъл пример — ти, като американец, нямаш законно право да внасяш там злато, макар че вашето правителство показва някакви признаци, че това евентуално ще се промени. Но пред мен няма такова ограничение. Златният пазар тези дни е твърде съблазнителен. Фактически докато забавлявах мистър Слоун и моят грък с нашите малки игри, направих поръчка за едно хубавичко количество. Следил ли си курса на златото тези дни?

— Не.

— Аз печеля — ние печелим — десет хиляди долара от нашата инвестиция.

— Само за три седмици?

— Десет дни, за да бъда точен.

— Какво друго си направил с парите ми? — Все още се придържах към единственото число на притежателното местоимение, но с все по-малка сила.

— Ами… — За пръв път откакто излезе от банята Фабиан изглеждаше затруднен. — Като партньор, няма да крия нищо от теб. Купих кон.

— Кон! — Не можех да не изохкам. — Що за кон?

— Чистокръвен. Състезателен кон. Между другите причини, до които ще стигна по-късно, аз и затова не отидох във Флоренция, както беше предвидено. За много голяма досада на Лили, трябва да призная. Трябваше да дойда в Париж, за да довърша сделката. Това е кон, който ми грабна очите в Довил миналото лято, но тогава не бях в състояние да го купя. А също — той се усмихна — тогава той не се продаваше. Един мой приятел, който притежава състезателна конюшня и коневъдна ферма в Кентъки прояви интерес към кончето — жребче, между впрочем, и потенциално много ценно за конезавода, и съм сигурен, че ще покаже признателността си по много осезателен начин, когато му съобщя, че сега аз съм собственик на животното. Възнамерявам да му намекна, че в знак на приятелство към него съм готов да се разделя с коня.

— А какво ще стане ако той ти намекне, че си е променил намеренията? — Към този момент почти несъзнателно бях погълнат от нещо, което само преди петнайсет минути все още ми се струваше болна фантазия на картоиграч. — Че той вече не иска да го купи?

Фабиан вдигна рамене, поглади любовно краищата на мустаците си — жест, който бях на път да приема като тик, полезен да се печели време в играта, когато той нямаше готов отговор на въпроса.

— В този случай, старче, — каза той — ти и аз ще имаме добър старт към състезателна конюшня. Още не съм избрал цветовете. Имаш ли предпочитания?

— Черно и синьо — казах аз.

Той се разсмя. Смееше се сърдечно като гвардейски офицер.

— Радвам се, че имаш чувство за хумор — каза той. — Досадно е да правиш бизнес с темерут.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш, колко си платил за животното? — попитах аз.

— Нямам. Шест хиляди долара. По време на тренировка миналата есен той получи счупване и имаше нещо като шини, така че беше изгодна сделка. Треньорът ми е стар приятел — открих, че Фабиан има стари приятели по цялата планета и от всички професии — и ме уверява, че той сега е здрав като долар.

— Здрав като долар! — поклатих глава с болка аз. — Докато сме още на въпроса, Фабиан — казах аз — има ли още… хм… инвестиции, които са се оказали в моята папка?

Той отново заигра с мустаците си.

— В действителност, да — каза той. — Надявам се, че не си прекалено срамежлив.

Помислих си за баща ми и неговата библия.

— Бих казал, умерено — казах аз. — Защо?

— Има една много приятна френска дама, която винаги гледам да посетя, когато идвам в Париж. — Той се усмихна, сякаш в мислите си приветстваше приятната френска дама. — Интересува се от филми. Казва, че навремето е била актриса. Сега е към продуцентите. Един стар обожател я е финансирал. Недостатъчно, предполагам. Тя в момента е в средата на снимането на филм. Съвсем мръсен. Съвсем, съвсем мръсен. Гледал съм някои — мисля, че ги наричат редовите в индустрията. Много забавни. Имаш ли представа какво е донесъл един филм като „Дълбокото гърло“ на своите спонсори?

— Не.

— Милиони, момче, милиони. — Той въздъхна сантиментално. — Моята приятна малка приятелка ми даде да прочета и сценария. Много грамотен. Пълен с фантазия и провокации. Според мен съвсем невинен. Почти благоприличен от по-изтънчена гледна точка, но с по малко от всичко за всеки вкус. Нещо като комбинация между Хенри Милър и Хиляда и една нощ. Но моята приятна приятелка — тя самата е режисьор — получила сценария почти без пари от млад иранец, който не може да се върне в Иран — но въпреки че го прави с малко средства — някои от тези изгодни произведения на изкуството се правят за по-малко от четиридесет хиляди долара — мисля, че „Дълбокото гърло“ струва не повече от шейсет хиляди — но както казах, нейното счетоводство съвсем не съответства на таланта й — тя просто е разкрепостена жена — и когато ми каза, че й трябват петнайсет хиляди долара, за да завърши филма…

— Ти й каза, че ще й ги дадеш.

— Точно така. — Той грейна. — От благодарност тя ми предложи двайсет процента от печалбата.

— И ти каза, че приемаш?

— Не, настоявах за двайсет и пет. — Той засия отново. — Може и да съм приятел, но първо съм бизнесмен.

— Фабиан — казах аз, — не знам, да плача или да се смея.

— След време ще се усмихваш. Най-малко ще се усмихваш. Те ще прожектират тази вечер това, което са заснели досега. Всички сме поканени. Гарантирам, че ще ти направи впечатление.

— През живота си не съм гледал порнографски филм — казах аз.

— Никога не е късно да започнеш, момче. Сега — каза той оживено, — предлагам да слезем в бара и да чакаме Лили. Няма да се бави много. Можем да споим партньорството си с шампанско. И ще те нагостя с най-добрия обяд, който някога си ял. А след обяда ще отидем в Лувъра. Бил ли си някога в Лувъра?

— Аз едва вчера пристигнах в Париж.

— Завиждам ти за началото! — каза той.

* * *

Тъкмо почти свършвахме бутилка шампанско, когато Лили Абът влезе в бара. Когато Фабиан ме представи като стар приятел от Сейнт Мориц, тя не показа, освен с трепване на клепачи, че сме стигали чак до ръкуване във Флоренция.

Фабиан поръча втора бутилка.

Бих искал да харесвах вкуса й.