Ъруин Шоу
Нощна работа (10)

10

— Безпокоя се за съпруга си — каза ми Флора Слоун.

Пиехме аперитива си преди обяд, седнали на слънце на терасата на „Корвелия Клуб“, сред крайморските гърци, милански индустриалци, хора, които са се фотографирали край басейните на Акапулко, и жените от всички националности, които паразитираха върху всичките тях. Флора Слоун, която очевидно не беше това, което някога се наричаше „добре възпитана“ и която при възбуда заговорваше с език и акцент, които можеш да очакваш от келнерка в Ню Джърси, обслужваща изключително шофьори на камиони, беше напълно у дома си тук и приемаше всяко внимание и почтително отношение с кралски апломб. Аз от своя страна се чувствах като човек, който току-що е спуснат зад линията на фронта при неприятеля.

Временното членство ми струваше сто и двайсет франка за две седмици, но трябваше да следвам Слоун, където и да отидеха. Не че самият Слоун беше често пред очите ми. Сутрин според Флора той прекарваше в телефонни разговори с офиса си в Ню Йорк цели часове, а следобед и вечер играеше бридж.

— Той няма даже да има тен, когато се върнем в Гринуич — оплакваше се тя. — Хората няма да повярват, че е видял поне един Алп.

Междувременно аз имах честта да съпровождам Флора Слоун надолу по склона и да й купувам обяд. Тя беше добра скиорка, но една от тези жени, които пищяха, като стигнеха до стръмно място, и постоянно се оплакваше от обувките си. Прекарвах порядъчно дълго коленичил в снега и отпускащ щрамерите, които след три завоя трябваше да затягам отново. Не исках да се появявам с червения клин, който бях намерил в сака, и си купих приличен морскосин костюм.

Вечерта имаше неизбежните изпотяващи танци и шампанско. Мадам Слоун ставаше прогресивно все по-влюбена и имаше гадния навик да навира езика си в ухото ми, докато танцувахме. Исках да вляза в стаята им и да я претърся, но не по този начин. Имаше богат избор на причини за моята студенина, не най-малката от които беше пълната липса на всякакъв отговор на какъвто и да е сексуален стимул, настъпила след момента, в който разбрах, че седемдесетте ми хиляди долара са изчезнали. Парите са власт. Знаех това. Не ми беше хрумвало, че липсата им води до импотентност. Всеки опит за изпълнение от моя страна, бях сигурен, би бил гротескно неадекватен. Флиртаджийството на Флора Слоун беше достатъчно изпитание. Нейният присмех би бил катастрофа. Предвиждах години при психиатър пред себе си.

Моите детективски усилия бяха патетично безполезни. Няколко пъти бях чукал на вратата на Слоун под различни претексти с надеждата да бъда поканен, така че да мога поне да хвърля бърз повърхностен поглед на стаята им, но независимо дали отговаряше мъжът или жената, всички разговори се състояха в антрето при едва открехната врата.

Отварях вратата си всяка нощ, когато хотелът заспиваше, но кафявите обувки не се появиха в коридора. Почнах да мисля, че във влака съм бил жертва на халюцинации и Слоун никога не е носил кафяви обувки с гумени подметки и никога не е имал червена вълнена връзка около шията си. Бях засегнал тези дни темата за размяна на багаж по летищата, но Слоун не проявиха никакъв интерес. Реших да остана една седмица просто с надеждата нещо да стане, а после да си отида. Нямах никаква представа къде. Зад Желязната завеса може би. Или Катманду. Дрюзак ме преследваше.

— Тези проклети партии бридж — въздишаше Флора над нейната Блъди Мери^[1]. — Той пропилява цяло състояние. Те играят на пет цента за точка. Всеки знае, че Фабиан е практически професионалист. Идва тук всяка зима по за два месеца и си отива богат. Опитвам се да кажа на Бил, че просто не е толкова добър на бридж колкото Фабиан, но той е такъв инат, и отказва да повярва, че някой е по-добър от него в каквото и да е. После като загуби се сърди на мен. Това е най-лошият губещ на света. Няма да повярваш, какви неща ми казва. Когато се качва горе след някоя от тези ужасни игри, настъпва кошмарно време. Не съм могла да се наспя прилично нито една нощ, откакто сме тук. Сутрин трябва да се търкалям, за да си обуя скиорските обувки. Когато си тръгваме от тук ще бъда износена стара вещица.

— О, стига, Флора — казах аз очакваното възражение. — Не можеш да изглеждаш като вещица дори да се опитваш. Изглеждащ цветуща.

Това беше вярно. През всички часове на денонощието, каквото и да облечеше, тя изглеждаше като разцъфнал божур.

— Външността лъже — каза тя мрачно. — Не съм толкова силна, колкото изглеждам. Бях много деликатна като дете. Откровено казано, душичко, ако не знаех, че ме чакаш долу всяка сутрин, мисля, че щях да си стоя в леглото цял ден.

— Бедното момиче — казах аз със симпатия.

Мисълта Флора да си остане в леглото беше възхитителна, но не по причина, за която тя би помислила. С писта без нея веднага бих върнал наетите си ски и обувки и не бих се качил повече на планината тази зима. Даже с добре дошлото откритие, че очите ми служат както трябва, когато карам ски, след Върмонт спортът вече не ми доставяше радост.

— Има проблясък на надежда — каза Флора. Тя ме погледна косо по този страничен, автоматично предизвикателен начин, който се научих да мразя. — Нещо се е случило и Бил може би ще трябва да се върне в Ню Йорк следващата седмица. Тогава ще можем да прекарваме цялото си време заедно. — Това цялото беше така гръмогласно подчертано, че ме накара да се огледам неловко дали някой не ни е чул. — Няма ли да бъде просто прекрасно?

— Пппппрекрасно — казах аз. Заеквах за пръв път, откакто бях напуснал „Свети Августин“. — Ннннека… нека отидем да обядваме.

* * *

След обяд тя ми подари часовник. Беше голям дебел модел, с гаранция за точност под триста фута вода или ако го пуснат от покрива на високо здание. Имаше спирачен механизъм и куп приспособления. Правеше всичко, освен изпълнение на швейцарския национален химн.

— Не трябваше — казах аз слабо.

— Искам да мислиш за тази чудесна седмица винаги, когато поглеждаш колко е часът — каза тя. — Няма ли да получа поне една малка целувчица за него?

Бяхме в едно stubli в средата на града, където бяхме спрели по пътя за хотела след следобедните ски. Харесвах го, защото нямаше нито бутилка шампанско в цялата къща. Мястото миришеше на топено сирене и мокра вълна от другите скиори, които бяха напълнили стаята и пиеха бира. Аз я клъвнах по бузата.

— Не ти ли харесва? — попита тя. — Имам предвид часовника.

— Харесва ми — казах аз. — Чччччестно. Просто е много екстравагантно.

— Не всъщност, душичко — каза тя. — Ако ти не беше дошъл, щеше да се наложи да вземам ски учител, а ти знаеш колко струва това в такова място. И на това отгоре трябваше да им купувам обеди. А колко изяждаха! Мисля, че ядат картофи през цялото останало време и се зареждат през зимата. — Беше вятърничава, но имаше силно чувство за икономика. — Хайде, позволи ми да ти го сложа — каза тя. Тя го нахлузи на ръката ми и закопча тежката сребърна верижка. — Не е ли просто абсолютно мъжки?

— Предполагам, че може да се нарече така.

Когато най-после се отърва от семейството, мога да го занеса обратно в магазина и да го препродам. Трябва да струва най-малко триста долара.

— Само не казвай на Бил за това — каза тя. — Това е малка тайна между теб и мен. Малка скъпа тайна. Ще запомниш, нали, душко?

— Ще запомня. — Това беше обещание, което категорично щях да изпълня.

* * *

Кризата настъпи на следващата сутрин. Когато тя слезе в хола, където я чаках както обикновено в десет, не беше в скиорски костюм.

— Боя се, че няма да мога да карам ски с теб тази сутрин, душко — каза тя. — Бил трябва днес да отиде в Цюрих и аз ще го изпратя на гарата. Горкият човек. При този разкошен сняг и приказно време и всичко останало. — Тя се засмя. — И трябва да остане и през нощта. Не е ли просто много лошо?

— Ужасно — казах аз.

— Надявам се, че няма да си самотен, като караш сам.

— Щом нищо не може да се направи, нищо не може да се направи — казах аз мъжествено.

— Всъщност — каза тя, — на мен днес и без това много не ми се карат ски. Имам идея. Защо не се качиш сега горе да си направиш упражненията и не слезеш в един часа, за да обядваме заедно в някое уютно местенце? Влакът на Бил заминава в един без двайсет. Можем да прекараме един следобед мечта заедно.

— Страхотна идея — казах аз.

— Ще започнем с превъзходна студена бутилка шампанско в бара — каза тя, — и след това просто ще видим как тръгват нещата. Привлекателно ли ти звучи?

— Превъзходно.

Тя ми подари една от нейните многозначителни усмивки и се върна горе при мъжа си. Излязох на студения сутрешен въздух и усетих как замръзва лицето ми. Нямах никакво намерение да карам ски. Ако вече никога не видех чифт ски пред себе си, щеше да ми е все това. Съжалявах, че някога бях чул от Уелс за самолета на ски клуба, което беше началното звено от веригата събития, които доведоха неумолимо мисис Слоун в леглото ми. Все пак трябваше да призная, че ако бях прелетял океана с обикновен самолет и багажът ми беше откраднат, нямаше да имам ни най-малка представа къде бих могъл да го търся. А чрез Слоун се запознах с доста от пътниците на самолета и бих могъл да опитам върху тях гамбита на моя загубен багаж. Вярно е, че досега това не беше дало нищо, но винаги можех да се надявам, че на следващия връх или в следващия алпийски бар може да изскочи някое лице, неволно изохкване или непредпазлива дума могат да ми посочат следата към моя успех.

Мислех и да напусна Сейнт Мориц със същия влак като Слоун, но като стигнем в Цюрих какво да правя? Не можех да се мъкна с него по целия град, за да го следя.

Размишлявах върху мечтания следобед пред себе си, започващ с превъзходна бутилка шампанско (за моя сметка) и изстенах. Млад човек, който се клатушкаше на патерици надолу по улицата, ме чу, обърна се и се втренчи с любопитство в мен. Всеки със своя кош камъни.

Обърнах се и погледнах в една витрина. Отражението ми се втренчи в мен. Младеещ мъж в скъп скиорски костюм, на почивка в един от най-блестящите курорти в света. Можеха да ме снимат за реклама в някое шикарно туристическо списание. Парите не са пречка. Ваканцията на вашите мечти.

След това се ухилих на себе си върху стъклото. Дойде ми идея. Тръгнах надолу по улицата след човека с патериците. Малко накуцвах. Когато го настигнах, куцах забележимо. Той ме погледна със симпатия.

— Вие също ли?

— Само навяхване — казах аз.

Докато стигна до малката частна болница, удобно разположена в центъра на града, вече правех истинско впечатление на човек, който се е търкалял надолу поне половин планина.

* * *

След два часа излязох от болницата. Бях снабден с патерици и левият ми крак беше в гипс до над коляното. Седях в един ресторант през остатъка от сутринта, като пиех черно кафе, ядях кроасани и щастливо четях вчерашния „Хералд Трибюн“.

Младият доктор в болницата беше скептичен, когато му казах, че със сигурност съм си счупил крака.

— Пукване като косъм, вече два пъти ми се е случвало — казах му аз.

Още по-скептичен стана, когато видя рентгеновата снимка, но когато продължих да настоявам, той сви рамене и каза:

— Е добре, кракът си е ваш.

Швейцария е страна, в която можете да получите всякакъв вид медицинска помощ, за която плащате — независимо необходима ли е или не. Бях чувал за човек, който получил леко заразяване с гъбички на пръста си и бил обсебен от идеята, че това е рак. Лекари в Съединените щати, Англия, Франция, Испания и Норвегия са го уверявали, че това е само лека гъбична инфекция, която ще мине, и са му предписали мехлеми. В Швейцария, срещу съответна цена, той най-после успял да уреди да му ампутират пръста. Сега щастливо си живее в Сан Франциско без палец.

В един часа взех такси обратно до „Палас“. Приех съчувствената усмивка на човека от рецепцията с изнурена усмивка и фиксирах на лицето си изражение на стоическо страдание, докато трополях към бара.

Флора Слоун седеше в ъгъла до прозореца с неотворена бутилка шампанско в кофичка с лед на масата пред нея. Беше облечена в прилепнал зелен панталон и пуловер, който подчертаваше по-голямата част от щедрия й и, трябва да призная, добре оформен бюст. Нейното леопардово палто беше на стола до нея, и ароматът на парфюма й правеше бара да мирише на цветарски магазин, пълен с екзотични тропически цветя.

Тя изпъшка, когато ме видя да се олюлявам при влизането, като неловко си служех с патериците.

— О, гадост — каза тя.

— Няма нищо — казах аз. — Само косъмно счупване. Ще ми свалят гипса след шест седмици. Поне докторът така каза.

Строполих се на стола със звук, който чувствителни уши биха определили като сподавен стон, и поставих гипса върху стола срещу мен.

— Как по дяволите направи това? — попита тя сърдито.

— Не ми се отвори автомата. — Това беше вярно, не бях докосвал ските си тази сутрин. — Кръстосах си ските и автоматът не се отвори.

— Дяволски странно — каза тя. — Ти не си падал нито веднъж, откакто си тук.

— Мисля, че не внимавах — казах аз. — Предполагам, че мислех за този следобед и…

Изражението й се смекчи.

— Горкото ми пиленце — каза тя. — Добре, можем поне да си изпием шампанското.

Тя започна да прави знаци на бармана.

— Забранено ми е да пия — казах аз. — Докторът особено наблегна на това. Пречи на заздравяването.

— Всеки, когото познавам със счупени кости се залавя здраво с пиенето — каза тя. Не беше жена, която харесваше да я лишават от шампанското й.

— Може би — казах, — аз имам чупливи кости, така каза докторът. — Направих болезнена гримаса.

Тя леко докосна ръката ми.

— Боли, нали?

— Малко — признах аз. — Действието на морфина започва да намалява.

— Все пак — каза тя, — можем поне да обядваме…

— Мразя да те разочаровам, Флора, но съм малко сащисан. Всъщност съм на път да се откажа. Докторът каза, че е по-добре днес да лежа с повдигнат крак върху възглавница. Ужасно съжалявам.

— Добре, мога да кажа само, че си избрал неподходящ ден да се чупиш. — Тя изтупа кашмирената си гръд. — А аз специално се облякох за теб.

— Произшествията стават, когато е писано — философски казах аз. — А ти наистина изглеждаш много добре. — Аз се изправих на крака. Или по-скоро на крак. — Мисля, че е по-добре сега да се кача горе.

— Ще се кача с теб, за да направя да ти е готино. — Тя започна да се надига.

Отклоних я с ръка.

— Ако нямаш нищо против, в момента бих предпочел да съм сам. Винаги е било така, когато нещо не ми е наред, още от дете. — Не исках да лежа безпомощен в креват, когато Флора Слоун ще щъка свободно по стаята. — Изпий шампанското и заради мен, скъпа. Моля, запишете бутилката на моята сметка — казах аз на бармана.

— Може ли да мина да те видя по-късно? — попита тя.

— Ами аз ще опитам да заспя. Ще те повикам по-късно, ако се събудя. Само не се безпокой за мен, скъпа.

Оставих я тук, най-яркото и пищно цвете в градината, великолепна и нацупена в своя тесен зелен панталон и прилепнал пуловер, и започнах да маневрирам из бара.

Когато последната светлина на следобеда угасваше по най-далечните върхове, които можех да видя от прозореца си, вратата на стаята ми се отвори тихо. Лежах удобно в леглото, просто зяпайки без мисъл тавана. Бях си поръчал обяд в стаята и си хапнах юнашки. За щастие келнерът се беше върнал и беше прибрал подноса, защото на вратата се показа главата на Флора Слоун.

— Не исках да те безпокоя — каза тя. — Исках само да видя дали нямаш нужда от нещо. — Тя влезе в стаята. Едва можех да я различа в здрача, но можех да усетя миризмата й. — Как си, душичко?

— Жив — казах аз. — Как попадна тук? — Инвалидността ме избавяше от необходимостта да бъда галантен.

— Камериерката ме въведе. Аз й обясних. — Тя дойде отстрани на леглото ми и докосна челото ми с жеста на Флоурънс Найтингейл. — Нямаш температура — каза тя.

— Докторът каза, че мога да очаквам през нощта.

— Добре ли прекара следобеда? — попита тя, като седна на ръба на кревата.

— Имал съм и по-добри. — Това не беше вярно поне за времето, което бях прекарал в Сейнт Мориц.

Внезапно тя се наведе и ме целуна. Нейният език, както винаги, беше активен. Аз се извих, за да мога да дишам, и моят болен крак (както сега гледах на него) падна от края на леглото. Изохках реалистично. Флора стана, зачервена, дишаща тежко.

— Съжалявам — каза тя: — Причиних ли ти болка?

— Не всъщност — казах аз. — Това е само… е, нали знаеш… внезапни движения.

Тя стоеше и гледаше надолу към мен. В стаята беше прекалено тъмно, за да мога да видя ясно лицето й, но ми се стори, че се заражда подозрение.

— Знаеш ли — каза тя, — моя приятелка намери млад човек по склона на Гщаад, уговорили си среща вечерта, и, хм, да направят това, а той си счупил крака в три следобед, но това не го спряло. В десет вечерта те направили това.

— Може би той е по-млад от мен — казах аз неубедително. — Или е имал друг вид счупване. — Във всеки случай, за пръв път… с теб, имам предвид… Не бих искал да бъде иначе, освен съвършено.

— Да-а — каза тя. Гласът й беше равен и неубеден. — Добре, по-добре да си отида. Днес има парти и трябва да се приготвя. — Тя се наведе и ме целуна целомъдрено по челото. — Ако искаш — каза тя — мога да мина след партито.

— Не мисля, че е много мъдра мисъл, наистина — казах аз.

— Може би не. Добре, приятен сън — и напусна стаята.

Лежах по гръб, отново зяпах тавана в тъмното и мислех за героичния млад човек от Гщаад. Още един ден, мислех си аз, и се махам от тук, с или без патерици. Все пак Флора Слоун беше ми дала една идея. Без ключ от стаята ми, тя беше влязла. Камериерката…

* * *

Тази вечер вечерях сам, късно. От разстояние видях Флора Слоун, в ярка вечерна рокля, понесена към своето парти с група хора, някои от които познах, други не, всеки от които би могъл да има моите седемдесет хиляди долара в банка. Ако Флора ме е видяла, не го показа. Вечерях бавно и когато се качвах на моя етаж нарочно не си поисках ключа. Коридорът, в който беше моята стая, беше празен, но след малко издебнах нощната камериерка, която излизаше от една отдалечена стая. Застанах пред стаята на Слоун и повиках момичето.

— Ужасно съжалявам — казах аз, като тръгнах тежко към жената с моите патерици — но изглежда съм си забравил ключа. Може ли да ми отворите, моля?

Не бях я виждал преди. Тя извади ключ от джоба на престилката си и отвори. Казах „благодаря“ и влязох, като затворих вратата след себе си. Стаята беше приготвена за нощта, леглото свалено, страничните лампи меко светеха. Мирисът на парфюма на Флора Слоун беше навсякъде. С изключение на това, би могла да бъде която и да е стая от хотела. Дишах тежко, движех се внимателно. Отидох до големия гардероб и отворих вратата. Женски дрехи. Познах различни от тях, скиорски екипи. Отворих съседната врата. Дълга редица костюми, подредени ризи. На пода шест чифта обувки. Кафявите обувки, които Слоун носеше във влака, бяха последните в редицата. Наведох се несръчно, почти се преобърнах, и взех дясната обувка. След това седнах на малък стол с права облегалка и си свалих дясната обувка. Левият ми крак беше в гипс. Опитвах се да пъхна крака си в кафявата обувка. Успях едва наполовина. Трябва да е била поне два номера по-малка от моята — осми размер. Седях така един момент, с обувката в ръка, като я гледах вцепенено. Бях загубил почти седмица, скъпоценно време и едно малко състояние за фалшива следа. Седях така в меко осветената стая, като глупаво държах обувката в ръка, когато чух тракане на ключ в ключалката. Вратата се отвори и Бил Слоун, облечен за път, с малко куфарче в ръка, влезе в стаята.

Той спря като ме видя и изпусна куфарчето. То издаде лек, луксозен звук върху дебелия килим.

— Какво по дяволите…? — каза той.

Той не звучеше сърдито. Не беше имал време да се разсърди.

— Здрасти — казах аз глупаво. — Здрасти, Бил. Мислех, че си в Цюрих.

— Обзалагам се, че си мислел. — Тонът му започна да се повишава. — Къде по дяволите е Флора?

Той запали горната лампа, сякаш жена му би могла да се крие в сенките.

— Отиде на парти.

Не знаех дали трябва да стана или да остана където бях. Ставането беше проблем с гипсирания ми крак и чорапа на другия.

— Отиде на парти. — Той поклати глава свирепо. — А ти какво търсиш тук?

— Забравих си ключа — казах аз, като разбирах колко невероятна беше цялата сцена. — Помолих камериерката да ми отвори вратата и не забелязах…

— Какво правиш с обувката ми? — Всеки въпрос беше дъга от непрекъснато нарастваща крива.

Погледнах обувката, като че ли я виждам за пръв път.

— Честно казано, не знам — казах аз. Изпуснах я на пода.

— Часовникът — каза той. — Проклетият часовник.

Погледнах го автоматично. Беше десет и десет.

— Знам откъде имаш този проклет часовник. — Сега не можеше да се сгреши заплахата в гласа му. — Жена ми. От моята глупава проклета жена.

— Това беше… добре… един вид малка лична шега.

Нищо в живота ми досега не ме беше подготвило за ситуации като тази и аз горчиво съзнавах, че импровизациите ми в момента далече не бяха блестящи.

— Всяка година тя запламва от любов към някакъв идиотски ски учител и му дава часовник. За начало — каза той. — Само като начало. И така, тази година ти си избраникът. Откриването на Сейнт Мориц.

— Това е само часовник, Бил — казах аз.

— Тя е най-измамната малка кучка в бизнеса — каза Слоун, като застрашително надвисваше над мен. — И аз си мислех, добре, тази година, най-после, тя е навън с някого, на който мога да имам доверие.

Той заплака. Беше ужасно.

— Моля те, Бил — умолявах го аз. — Не плачи. Кълна се, че нищо не се е случило.

Бих искал да можех да му обясня, че не съм имал и най-слабо прищракване на сексуално желание или и най-малката надежда за консумация през последните седем дни.

— Ти се кълнеш — изръмжа той, ридаейки. — Кълнеш се. Те всички се кълнат. — С изненадващо бързо движение той сграбчи ръката ми и я задърпа. — Върни ми този проклет часовник, кучи сине.

— Разбира се — казах аз със забележимо достойнство.

Разкопчах го и му го дадох. Той го погледна, закрачи към прозореца, отвори го и запокити часовника в нощта навън. Възползвах се от отдалечаването му, за да се изправя и закрепя върху патериците си. Той се обърна и се върна към мен, твърде близко. Усетих миризмата на уиски в дъха му.

— Трябва да те закова на масата. Но не удрям сакати. — Той ритна моя гипс, не много силно, но достатъчно, за да ме накара да се олюлея. — Не знам какво си търсил тук и не искам да знам. Но ако не си вън от този хотел и от този град до утре сутринта, ще накарам да те изхвърлят физически. Когато швейцарската полиция се разправи с теб, ще съжаляваш, че някога въобще си виждал планина.

Той отново се хвърли надолу, грабна единствената ми обувка от пода и я запрати през прозореца след часовника. Това беше най-странният вид отмъщение, за което някога бях чувал. Той още ридаеше. Нямаше никакво съмнение във факта, че въпреки че изглеждаше точно обратното (всички тези телефонни разговори сутрин, всичките партии бридж), той беше обвързан със силна и необикновена страст за мъж на неговата възраст и темперамент към своята жена.

Той беше седнал като голяма трагична мечка с глава върху ръцете, хълцайки, когато напуснах стаята на патериците си.