Ищван Велнер
Тиеполо, Каналето, Гуарди (4)

Франческо Гуарди
(1712–1793)

Франческо Гуарди произхожда от известно венецианско семейство на художници. Към края на 17 век баща му Доменико работил във Виена, където се оженил. През 1699 г. се родил първият му син Джанантонио. Второто дете, Мария Чечилия — която по-късно станала съпруга на също прочутия художник Джанбатиста Тиеполо — се родило в 1702 г., вече във Венеция. Пак там се появил на бял свят десет години по-късно Франческо, най-известният член на художническото семейство.

През 1716 г. бащата умрял и тогава най-големият син поел ръководството на семейното ателие. За Джанантонио знаем много малко; сравнително малко на брой са и автентичните, приписвани изключително на него произведения. Интересът на изследователите едва в последно време се е насочил към него; през 19 и в началото на 20 век името му дори потъва в забрава. Той е рисувал предимно религиозни фигурни композиции. Тъй като в повечето случаи не подписвал творбите си и за дейността му са останали малко писмени сведения, трудно е да се различат неговите работи от произведенията на баща му, брат му и дори на племенника му. Същото се отнася и за ранните творби на по-малкия брат Франческо. Характерът на работата в семейното ателие е бил такъв, че по-малкият брат е помагал на по-големия при изписването на по-големи платна. Според тогавашната мода и братята Гуарди редовно и по търговски съображения се занимавали с копиране на картини от по-стари майстори и от вече известни техни съвременници. Но почти невъзможно е да се установи кой именно от двамата братя е правил копията.

Самостоятелният живописен стил на Франческо Гуарди се избистря най-вече през четиридесетте години на века. За разлика от неговия брат големите по размер фигурни композиции на религиозни теми по-малко му подхождат. С много по-сигурно чувство той рисува малки по формат венециански пейзажи, в които с лека, устремна мазка, едва ли не по маниера на импресионистите, увековечава кътчета от родния си град. В съзвучие с пробуждащия се романтичен светоглед на епохата той обича да рисува антични развалини, които често поставя сред действителната среда на лагуната. Тези т.нар. „капричии“ (или „капризи“) съставляват доста голям дял от творчеството му. Но — очевидно поради материални причини — той не изоставя и рисуването на верски и митологични композиции, възлагани му от църквата и от частни лица. От него са запазени дори натюрморти и портрети. Все по-голямата си слава и популярност в наши дни той обаче дължи на венецианските ведути и капричии.

През 1764 г. Франческо Гуарди пожънва първия си успех пред публиката, за който неговият съвременник — венецианският благородник Пиетро Градениго, пише следното в дневника си: „Франческо Гуарди… прочутият ученик на Каналето, с помощта на камера обскура изработи две изключително сполучливи, не малки картини по поръчка на един англичанин: изглед от площада «Сан Марко» в посока към църквата и часовниковата кула, както и мостът Риалто с левия бряг към Канареджо. Ведутите бяха изложени пред Прокурацията и се радваха на всеобщ успех.“ С изключение на цитираните писмени сведения нямаме друго свидетелство за това, че Гуарди е учил при Каналето, но несъмнено значителна част от венецианските му ведути са работени под влиянието на по-възрастния съвременник. И изработената по случай избора на дожа Алвизе Мочениго поредица доказва същото.

През 1782 г. управата на града възложила на Гуарди да нарисува четири картини по случай празненствата във връзка с посещението на папа Пий VI във Венеция. Две години по-късно той станал член на венецианската Академия за изобразителни изкуства и по този повод удостоили със специално внимание направените за посещението на папата картини, които доказвали наличието на необходимото за добрия художник „творческо въображение“. От следващите години са останали немалко писмени данни, в които също се изтъкват дарбата и славата на Франческо Гуарди. Френски и английски колекционери купували с особено предпочитание негови творби.

Тъй като липсват подписи и дати, при установяване оригиналността на голяма част от творбите на Франческо Гуарди и времето на тяхното създаване можем да се опираме само на стиловия анализ. Оригинална е картината, която той е нарисувал във връзка с избухналия на 28 декември 1789 г. пожар във Венеция; тя може да бъде и датирана, тъй като от нея са останали два ескиза с молив. Майсторът тогава навлизал вече в седемдесет и осмата си година. Той починал на 1 януари 1793 г.

За съдбата на неговите произведения, за това, че част от тях са били отнесени в Англия през десетилетията след смъртта му, също имаме сведения, но славата му през първата половина на 19 век силно избледняла, за да бъде той „открит“ наново в края на столетието. По характер на сюжетите картините му често — а капричиите винаги — са романтични. Но живописният му маниер, стилът му — особено при късните ведути — го правят едва ли не предшественик на импресионистите. По тази причина — за разлика от склонността на Каналето към известна класицистична скованост — творчеството на Гуарди и днес ни се струва съвременно и живо.

Капричио с пристанище и град с кули. Вероятно младежка творба. Масл. бои, платно, 122 x 178 см. Вашингтон, Национална художествена галерия.

Вляво от опасания с крепостни стени град се вижда малко пристанище, докато в десния край на картината стърчат антични развалини, върху които е избуяла растителност. Гуарди често рисува такива древни руини в своите капричии, възкресяващи миналото. Зеленикавосиният цвят на морето и на небето и издържаните почти в еднаква кафява тоналност суша и каменни сгради разделят платното на две части.

Детайл от капричио с крайбрежна селска къща. Около 1750 г. (?) Масл. бои, платно, 55 x 45 см. Венеция, сбирка Чини.

Датата на създаването на тази подписана картина е спорна. През сводестата порта на очевидно въображаемата къщурка виждаме откритото море, а дъсченият мостик пред къщата води към малка вътрешна лагуна. Изобразяването на работещите, облечени в бедни селски дрехи хора и на полуразрушената ограда се е смятало в средата на 18 век за новаторство, неприсъщо на венецианските ведути, които увековечават пищни сгради.

Площадът „Санти Джовани е Паоло“ във Венеция. Около 1755–1760 г. Масл. бои, платно, 72 x 120 см. Париж, Лувър.

Картината вероятно представя площада, гледан от отвъдната страна на канала или от лодка. Интересно е да съпоставим това платно с ведутата на Каналето на същата тема. Каналето поставя катедралата на братството „Сан Марко“ с дъгообразните й фронтони в центъра, докато в картината на Гуарди тя е отляво. Но много по-важна от гледната точка е разликата в художествената концепция, в начина на изобразяване. Гуарди по-малко се задълбочава в подробностите, а и картината му е издържана в по-тъмна тоналност. Ескизът за тази творба се намира в будапещенския Музей за изящни изкуства.

"Бучинторо" при църквата „Сан Николо ди Лидо“ Вероятно около 1770–1775 г. Масл. бои, платно, 68 x 100 см. Париж, Лувър.

Картината е част от поредицата, която увековечава празненствата по случай избора на дожа. Поради липса на писмени данни изследователите и до днес не могат да установят дали Каналето е изработил своя пръв вариант за коронацията на дожа Алвизе Мочениго III или на дожа Алвизе Мочениго IV и дали за образец на Гуарди е послужила непосредствено неговата творба или изработената по нея гравюра от Брустолон. Въпреки всичко тази картина е една от най-известните на Гуарди; тук той доказва способностите си като живописец най-вече при изобразяването на небето и водата.

Дамски концерт 1782 г. Масл. бои, платно, 67 x 90 см. Мюнхен, Старата пинакотека.

Представен е концертът, даден на 20 януари 1782 г. в чест на двама руски князе, в който участвуват 80 момичета сирачета. Гуарди рядко изобразява интериори, но и тук отлично предава трепкащите на светлината на свещите багри на пищните дрехи и празничното настроение в огромната зала. Чрез майсторско наслояване на бялата боя той придава пластичност на фигурите и изобразява играта на светлината.

Мостът при Доло. Вероятно късна творба. Масл. бои, дърво, 14,5 x 18,5 см. Будапеща, Музей за изящни изкуства.

Будапещенският Музей за изящни изкуства притежава четири пейзажа с еднакви размери от Венеция и нейните околности, които принадлежат към обща поредица. Гуарди многократно е рисувал наподобяващия порта каменен мост на градчето Доло, което се намира на около 20 километра от Венеция. Това са прости, въздействуващи интимно композиции, чиято стойност се състои в живописното предаване на водата и изпаренията във въздуха, както и в изображението на всекидневния живот край лагуните.