Юдит Сабади
Роден, Климт, Мунк (1)

Предговор

По-голямата част от творчеството на Огюст Роден, Густав Климт и Едвард Мунк се отнася към последните десетилетия на 19 век и началото на 20 век, към тази бурна епоха, през която с революционен размах се сменят едно подир друго различни художествени направления. В началото на този период интересът е насочен назад към романтиката, но появилите се по-късно течения нямат привидно нищо общо с първоначалния изходен пункт. Импресионизмът, постимпресионизмът и сецесионът възникват като отрицание на традиционната живопис, въпреки че всяко ново направление се ражда като спонтанно противодействие на предхождащия го стил.

Не е случайно, че по времето на близко съжителствуващи и тясно свързани помежду си течения в изобразителното изкуство творчеството на французина Роден, австриеца Климт и норвежеца Мунк се докосват едно друго, въпреки че всяко се развива по свой различен път.

Тази взаимна връзка се, проявява в характерния и за тримата период на символизма. В символизма те намират онази общовалидна форма, която дава художествен и същевременно философски отговор на вечните човешки проблеми. Те се стремят да пресъздадат най-ярките представи за живота и смъртта, любовта, страданието, възторга и самотата с актуални, изразяващи прекия смисъл и същевременно стоящи извън времето символи. Роден например вае, а Мунк и Климт рисуват „Целувката“ — момента на срещата между мъжа и жената. В скулптурата на Роден „Целувката“ се превръща в тържество на физическата красота, в картината на Мунк прегръдката носи закрила и същевременно освобождение от самотата, докато в творбата на Климт притиснатите един към друг мъж и жена се потапят в сиянието на звездите, във водопад от цветя, радостта от срещата се превръща в изящна декоративна красота.

От казаното до тук става ясно, че изкуството на тримата художници има както общи, така и различаващи се една от друга черти. Докато изкуството на Роден, непознаващо съмнението, е явление типично за 19 век, героичното и патетично светоусещане, което долавяме в творбите на Климт и още повече в творчеството на Мунк, носи със себе си проблемите на новия век. По-възрастният с едно поколение Роден би могъл да бъде техен учител или пример за подражание, но не и техен съвременник, защото величавата ведрина и уравновесеност на неговото творчество е едновременно недостижима и анахронична за тях.

Основна тема в изкуството на Климт и Мунк е самотата, болезненото съзнание, за която придава меланхолично, а понякога и трагично звучене на творбите им. Това обаче не е „класическият“ трагизъм, изхождащ от нарушението на божествените и човешките закони, а отчаянието на изоставения, притиснат от равнодушната природа човек.

Стилът, в който намира израз и се формира светоусещането на двамата художници или, по-точно, който самите те формират — сецесионът, определя и многостранното родство на техните изразни средства. Докато символизмът на Роден се задоволява с натуралистични форми, Мунк и Климт, за да стигнат до обобщението, до голяма степен стилизират, опростяват формите в две измерения и се стремят към декоративност.

Декоративността в творчеството на всеки от тях има своя собствена, самостоятелна стойност — Климт е майстор на яркия, подчертано декоративен маниер на работа, за Мунк са характерни едрият щрих, експресивността и напрежението — която произтича от различията в прилаганите естетически принципи и естествено от индивидуалното им своеобразие. Макар и осъществяващо се по различен начин, творчеството на двамата има сродна насоченост: със средствата на живописта те отразяват съмненията и търсенията на човека от 20 век, който, разколебан и загубил вярата си в светогледа на християнството, се стреми да си създаде нова представа за света.