Ерньо Мароши
Джото, Лоренцети, Мазачо (2)

Джото ди Бондоне
(1266?-1337)

„Чимабуе беше всичко в живописта, но само докато се появи звездата на Джото“ — така Данте в своето „Чистилище“ изразява мнението на италианците за развитието на флорентинското изкуство в началото на 14 век. От този стих става ясно, че както Чимабуе, така и Джото и другите творци на изкуството са били почитани и тачени по това време. Съвременниците на Джото, както и по-късните познавачи на изкуството приписват лично на него първия обновителен тласък, който разчупва догмите на средновековното изкуство, дръзва да скъса със „скованите и нескопосни“ форми на византийската живопис и да създаде една нова, близка до действителността живопис.

Неслучайно с личността на Джото, признат и уважаван още от съвременниците си, по-късно се свързват невероятни истории. За него говорят като за приказен герой, а през 15 век се разказват и легенди. От многото легенди и истории, свързани с името на Джото, днес трудно могат да се отделят действителните биографични данни. Вероятно той е роден през 1266 г. в селцето Коле ди Веспиняно, близо до Флоренция, и наистина е работил в ателието на Чимабуе.

Към края на 13 век Чимабуе е първият представител на тосканската живопис, който се стреми да освободи и раздвижи своите фигури. В неговите картини се чувствува дълбочина и пространственост, а маниерът му напомня римската школа и най-вече творчеството на Пиетро Кавалини. Той освобождава творбите си от влиянието на плоското, безизразно византийско изкуство и в тях започва да се чувствува третото измерение.

Първата значителна творба на Джото е рисувана около 1290 г. За флорентинската църква Санта Мария Новела той създава картината Разпятие, тема традиционна за тогавашната живопис, но под талантливата ръка на Джото тя е интерпретирана по нов начин; драмата, разиграваща се под кръста, е изразена с изключителна сила, с дълбоко вълнение и познаване на човешките мисли и чувства.

Към деветдесетте години на века Джото работи заедно със своя учител над фреските на параклиса в катедралата на Асизи. Предмет на стенописите са отделни сцени от Стария и Новия завет.

През 1296 г., вече като самостоятелен майстор, той работи по поръчка във Флоренция голям цикъл от фрески, представящи сцени из живота на свети Франциск от Асизи, основателя и покровителя на флорентинския религиозен орден. Тази своя творба Джото създава като утвърден и авторитетен художник и навярно с помощта на ученици и сътрудници. Само така може да се обясни бързото й завършване; защото Джото скоро напуска Асизи и взема нова поръчка в римската катедрала. За жалост малкото запазени до наши дни фрагменти ни дават само бледа представа за тези негови фрески.

Сравнително повече знаем за създадените от него творби през първото десетилетие на „треченто“. По това време той е популярен художник, търсен е навред в Италия, работи в Римини, Флоренция и по-късно в Падуа. Тук вероятно през 1304 г. е започнал серията фрески в Аренския параклис (Капела дел Арена). Поръчката била възложена от Енрико Скровени, произхождащ от богат лихварски род, който притежавал великолепен замък, построен върху развалините на древноримска циркова арена — оттук и наименованието на параклиса, намиращ се в съседство със замъка. Джото рисува сцени от Страшния съд, а страничните стени опасва с дълъг фриз от сцени из живота на Христос и Богородица. Тези изящни и изписани с много чувство и драматизъм изображения бележат и върха на неговото творчество.

След приключването на работата в Падуа Джото се установява отново във Флоренция. От няколкото запазени документи научаваме, че по това време той е притежавал доста имоти, земи и къщи. Вероятно тогава е нарисувал и една Богородица за олтара на църквата Онисанти. От 1314 г. той работи е учениците си в долната църква на Асизи, а след това изписва и фреските на падуанската църква Свети Антон. Навярно към края на второто десетилетие на века се връща отново във Флоренция, за да се заеме в църквата Санта Кроче със семейните параклиси на двете най-известни по това време банкерски фамилии Барди и Перуци. Тези фрески, изработени с голямо майсторство, говорят за все по-изтънченото и изразително изкуство на един опитен художник. През 1333–1334 г. Джото работи за неаполитанския крал Роберт. Последните години от живота си прекарва в миланския дворец на Ацоне Висконти; поканен е и в Авиньон, за да рисува в папската катедрала. Короновани глави, благородници и градове непрекъснато го търсят и канят. Дълбоко уважаван е и във Флоренция, където в 1334 г. е назначен за градски архитект като приемник на Арнолфо ди Камбио, строителя на флорентинската катедрала. Като градски архитект той проявява значителна дейност: проектира и започва строежа на звънарницата към градската катедрала, но не доживява да я завърши. Джото умира на 8 януари 1337 година.

Многообразното и богато творчество на Джото е всъщност връх и завършек на средновековното изкуство, но то е същевременно и предвестник на Ренесанса. Неслучайно толкова много ренесансови майстори по-късно се учат от неговите творби; изкуството му, наситено с духа и мащабите на една голяма творческа личност, става образец за подражание.

Богородица (фрагмент от „Разпятие“). Около 1290 г. Темпера, дървена плоскост. Флоренция, църква Санта Мария Новела.

Тази творба, рисувана на огромно дървено табло, е била поръчана на художника за откриването на флорентинската църква Санта Мария Новела. От двете страни на кръста са застанали Богородица и апостол Йоан. На неутралния златен фон се откроява мрачната, скръбна и изпълнена с достойнство фигура на Христовата майка. Позата и състоянието на фигурата и ръцете, както и изразът на лицето говорят за дълбоко вълнение. Художникът е изразил прекрасно сдържаното и героично страдание на майката. Почти скулптурната плътност, с която е моделиран образът, подсказва по-късния, вече утвърден живописен почерк на Джото.

Свети Франциск подарява мантията си на бедния. Около 1296 г. Фреска. Горната църква Св. Франциск в Асизи.

Сюжетът на творбата е взет от легендите за покаянието на свети Франциск; богатият младеж подарява скъпата си мантия на един обеднял рицар и с тази си постъпка не само проявява милосърдие, но се и отказва от разкоша и богатството — изравнява се с бедните. Половината от предния план е заета от коня на младежа, а до него, изписан в небесносини тонове, е застанал спокоен, отърсил се от светските съблазни Франциск, който подава златното си наметало на нуждаещия се рицар. Простите, но изразителни движения ясно разкриват постъпката на младежа и колебливата почит на рицаря. Сгъстената в тясно поле композиция и свежестта на пейзажа също допринасят за изявяване замисъла на творбата.

Ангел известява на Света Ана раждането на Мария 1304–1306 г. Фреска. Падуа, Капела дел Арена.

Тази фреска ни запознава с един от библейските епизоди, свързани с раждането на Богородица. Едната от стените на скромното жилище е открита. Това решение дава възможност за пространствено изграждане на сцената. В дълбочината на малката стаичка Ана с щастлив трепет приема вестта на ангела за раждането на Мария. В преддверието младата й прислужница преде. Тази задушевна картина разкрива същевременно и стремежа на Джото към пространствено решение на композицията в дълбочина.

Оплакване на Христос 1304–1306 г. Фреска. Падуа, Капела дел Арена.

Трагичната сцена се разиграва сред гол и мрачен пейзаж. На предния план, затворен от скалите, безжизненото тяло на Христос лежи в ръцете на покрусените от скръб жени. Над главата му с нежна любов се е надвесила неговата майка. Вляво се откроява безутешната фигура на Мария Магдалена, а от другата страна — апостол Йоан. Скръбното настроение и драматизмът на сцената се подсилват от горестта на слизащите от небето ангели.

Богородица от църквата „Онисанти“ След 1311 г. Темпера, дървена плоскост, 325 x 204 см. Флоренция, Уфици.

Това табло с големи размери е било част от олтар, другите крила, на който са загубени. На богато украсен престол пред блестящ фон седи с достойнство Богородица, озарена от небесна светлина и заобиколена — съгласно с каноните на средновековното изкуство — от ангели и светци. Спокойното величие на фигурите се подчертава от украсата на трона, от цветния мрамор и пищната обстановка.

Смъртта на свети Франциск (детайл) след 1317 г. Фреска. Флоренция, църква Санта Кроче, параклис Барди.

На смъртния си одър лежи свети Франциск, заобиколен от монасите на своя орден. Композицията е спокойна, фигурите са в равновесие помежду си. Този детайл от голямата фреска подсказва за настъпването на зрелия период в творчеството на Джото. Покрусените от скръб братя наблюдават ведрото и спокойно лице на умиращия светец. Един с преклонение целува ръката му, друг с вдигнати нагоре ръце изразява отчаянието си. До главата на смъртника един от монасите с изумление следи отлитането на душата. Нюансираното изражение на лицата и меките линии на рисунъка са в пълна хармония с топлия, патиниран колорит.