Юлия Сабо
Рубенс, Ван Дайк, Йорданс (2)

Петер Паул Рубенс
(1577–1640)

Роден е в германския град Зиген, където родителите му живеели в изгнание. Баща му бил известен юрист, но имал приключенски нрав и обичал светския живот. Както по начин на мислене, така и като личност той бил в конфликт с разбиранията на обществото. Майка му била жена със строг морал, мислела старомодно и след смъртта на съпруга си се завърнала в Антверпен, за да брани децата си от всякакъв вид опасни идеи. Тя настанява четиринадесетгодишния Рубенс като паж в една благородническа къща, за да се учи там на изискано държане и на езици. Момчето проявява влечение към живописта още през тези години. Той е петнадесетгодишен, когато започва да се учи при почитания антверпенски живописец Адам ван Ноорт, за да продължи по-късно обучението си при Ото ван Веен. Първият му учител ръководи прочутата от векове гилдия на живописци „Свети Лука“ и подготвя Рубенс за член на гилдията, докато придворният художник на хабсбургския ерцхерцог във Фландрия Ото ван Веен му отваря пътя към висшето общество. Той го представя на ерцхерцогската двойка, която обиква талантливия младеж и през 1600 г. го изпраща да учи в Италия.

В Италия го покровителствува херцогът на Мантуа Винченцо Гонзага, който е негов връстник. Рубенс прекарва там осем години и през това време се сближава с най-големите майстори на италианската живопис. В Мантуа изучава последователя на Рафаел — Джулио Романо. Във Венеция редом с изкуството на царя на живописта, Тициан, привличат вниманието му пищните, огромни платна на Паоло Веронезе. Във Флоренция осъзнава величието на Леонардо да Винчи и копира все още запазения тогава картон за „Битката при Ангиари“. Той наблюдава не само големите си предшественици, но и изкуството на съвременните му живописци. Проявява сигурен усет, когато се сприятелява с най-големия талант на епохата — с посрещнатия в Рим с недоумение и недоверие Микеланджело да Караваджо. Отричащите традицията, дръзки композиции и пълнокръвният натурализъм на Караваджо (1569–1609) оказват голямо влияние върху живописците на Барока. Рубенс не копира сляпо неговите багрени контрасти и светлинни ефекти, тъй като е усвоил мекия блясък на цветовете на големите венецианци, но напълно възприема неспокойното, раздвижено разположение на Караваджовите сборни портрети, построените в диагонал композиции, завладяващото напрежение при изобразяването на мигновени, стремителни движения.

Пътуването на Рубенс в Испания през 1603 г. сполучливо обогатява придобитите в Италия познания; по това време мантуанският херцог го натоварва с малка дипломатическа мисия и художникът използува случая да разгледа прочутата сбирка на испанския крал, предшественица на днешния музей Прадо.

През осемте години в Италия Рубенс изписва много олтарни картини и портрети; църквите и музеите на италианските градове пазят и до днес многобройни негови младежки творби. В 1608 г. той получава известие, че майка му е заболяла, и бърза да се прибере в Антверпен, но я намира вече покойница. Той не се връща в двора на херцога и след изтичането на траура. Съобразно със старите изисквания на гилдиите най-напред се оженва, след това си обзавежда самостоятелно ателие, където работи с помощници и ученици. Той има много клиенти. Бароковите църкви в Антверпен, които по това време се строят или преустройват, трябва да бъдат украсени с големи, монументални олтарни картини и с цикли от фрески, трябва да въздействуват със своя размах от главозамайваща далечина. С дързостта на композицията си, с грандиозността на живописната изява Рубенс далеч надминава своите съвременници. Скоро той започва да работи в огромна работилница, а през 1609 г. наследява Ото ван Веен като придворен художник на ерцхерцога. При изпълнението на по-големи задачи той привлича като самостоятелни творци най-добрите антверпенски майстори. Сред тях можем да посочим по-младия с двадесет години от него Ван Дайк и уважавания в гилдията майстор Йорданс. Като се започне от баварския херцог и се стигне до виенския и мадридския двор, всички владетели се съревновават да се сдобият с колкото може повече Рубенсови творби. Виенският дворец му поръчва блестящи портрети на Хабсбургите и смирени, красиви мадони, баварският херцог — предимно ловни картини и много табла на митологични теми, центърът на консервативния католицизъм Мадрид — проекти за поредица от гоблени, възхваляващи тържеството на църквата, френският двор пък иска от художника да увековечи царуването на Мария Медичи и на нейния съпруг Хенрих IV. Рубенс пътува като изискан дипломат и посредничи между европейските владетели, често пъти съобщава важните си, тайни послания, рисувайки някой портрет.

За големите си композиции той прави свежи, непосредствени ескизи веднага след разговорите със своя клиент и умее с гениалното си въображение да смае жадните за тържественост и пищен блясък владетели. Той често възлага окончателното изпълнение на огромните по размери композиции на своите помощници, но замисълът, разположението на фигурите са винаги негови.

През 1633 г. художникът се оттегля от дипломатическия живот и оттогава нататък поделя времето си между ателието и семейството. Неговата живопис, която с течение на годините става все по-тънка и по-чувствителна, пресъздава радостите на човешкия живот, семейното щастие, развлеченията на охолното бюргерство.

Майсторът, придобил още приживе световна слава и признание, умира в Антверпен през 1640 година.

Рубенс и Изабела Брант. Около 1609 г. Масл. бои, платно, 179 x 136 см. Мюнхен, Старата пинакотека.

Художникът се рисува с първата си съпруга в сватбени одежди. Облечена в коприна и кадифе, младата двойка е седнала под сянката на цъфнало дърво. Рубенс държи ръката на жена си леко и изискано; тя е малко развълнувана, но седи до него с усмивка на лице. Положените една върху друга ръце свързват двете фигури с изтънчена вълнообразна линия, а приведените една към друга глави почти сключват полукръг. На преден план са пръснати пъстри пролетни цветя, полата на Изабела се разстила върху изписана като кадифе морава. По своето настроение си живописваната с локални тонове картина като че ли излъчва уважение към семейните традиции.

Муций Сцевола пред Порсена. Преди 1621 г. (работена заедно с Ван Дайк). Масл. бои, платно, 187 x 156 см. Будапеща, Музей на изящните изкуства.

Сюжетът на картината е от епохата на римската република. Римският историк Ливий описва тази превърнала се почти в легенда случка. Етруският владетел Порсена напада Рим. Триста римски младежи решават да убият Порсена. Муций се излъгва и погрешно убива човек от царската свита. Младежът бива откаран пред Порсена, който му се заканва грозно да го накаже. Картината представя сцената, когато над проснатия труп се разгръща сблъсъкът между противоречивите страсти на Муций и Порсена. В отговор на Порсеновите думи Муций поставя ръката си над огъня, за да покаже, че не се страхува и че се самонаказва заради своята грешка, а след това на свой ред заплашва владетеля с думите: „Триста са на брой, които ще сторят същото.“ Порсена се стъписва и по-късно се оттегля от стените на града.

Френската кралица Мария Медичи слиза на пристанището в Марсилия. 1622 г. Масл. бои, дърво, 67 x 45 см. Мюнхен, Старата пинакотека.

Изработената за Лувъра серия от картини „История на Мария Медичи“ е една от най-популярните и най-представителните Рубенсови творби. Изпълнените с алегорични образи и митологични навеи многофигурни композиции издигат в мит историята на царуването на Хенрих IV и Мария Медичи. Централна фигура в диагоналната композиция е младата, стройна Мария, която стъпва на мостика. Благодарение на нахвърлените с ескизна лекота необикновено нежни сини и сиви тонове в ефирната цветна скица зрителят получава впечатлението, че посрещачите обкръжават кралицата като носещи се във въздуха същества. Тази голяма по размер цветна скица е подготвителен етюд за по-сетнешната, прецизно изработена картина.

Камериерката на инфантата Изабела 1625–1630 г. Масл. бои, дърво, 63,5 x 48,5 см. Ленинград, Ермитаж.

Рубенс открива това лице на младо момиче сред скования от строг церемониал мадридски двор. Художникът на крале и кралици е покорен от чистата и естествена ведрина, която се излъчва от камериерката на инфантата Изабела, и той я увековечава най-напред с молив, а по-късно в един от най-хубавите си, най-непосредствени портрети. Широката колосана дантелена яка обгражда в строга рамка малкото, нежно лице и подчертава блясъка на очите, а падналият върху лицето кичур коса просто се съпротивлява на задължителната скована, неподвижна стойка на главата.

Фламандски събор 1630-те години. Масл. бои, дърво, 149 x 261 см. Париж, Лувър.

Майсторът изобразява неукротимото фламандско народно тържество на стари години. Веселието става пред украсен открит хамбар на брега на река. Мъже и жени пият медовина в големи бакърени съдове и дори кучето яде развеселено. Гайдари и флейтисти свирят, а ергените насила завличат жени и момичета на танц. Рубенс обича бурно раздвижените масови сцени, когато изобразява живота и обичаите на своя народ. Имаме чувството, че дори отсечените в горния си край дървета с криви стебла участвуват в пиршеството.

Елена Фурман със своите деца 1638 г. Масл. бои, дърво, 113 x 82 см. Париж, Лувър.

Една от последните картини на майстора увековечава пищната красота на втората му съпруга Елена Фурман и нейните деца. Четката му докосва като дихание дървената плоскост, върху която е изписана картината. Младата майка е седнала на стол и е прегърнала своя малък син с големи очи и с украсена с пера шапчица. Дъщеря й, която е по-голяма, е застанала пред нея и леко се е облакътила на коленете й. Вляво, до главата на момичето се виждат очертанията на протегната напред ръка. Може би това е някое от по-големите деца или пък тук Рубенс е започнал да рисува себе си. В този недовършен шедьовър той стига до най-високи върхове на майсторството да прелива багрите в хиляди леки нюанси.