Юлия Сабо
Марко, Барабаш, Мункачи (3)

Миклош Барабаш
(1810–1898)

По-младият от Марко с около две десетилетия Барабаш намира много по-лесно своето място и призвание в унгарското общество. Още тринадесетгодишен, сръчният и даровит художник от Трансилвания се занимава с рисуване на портрети. Първите си знания той придобива от провинциални живописци, декоратори и театрални художници, от които бързо усвоява техниката на рисунъка. На седемнадесет години той вече получава самостоятелни поръчки за портрети. В 1830 г. Барабаш заминава за Виена. Въпреки че следването му там продължава само няколко месеца и въпреки че не се съгласява с някои принципи на академичното обучение, художникът внимателно наблюдава и усвоява характерните похвати на виенската портретна и жанрова живопис. Научава се как да поставя модела, как да подчертава приятните и привлекателни страни на лицето и фигурата, как да рисува портретуваните с жив, спокоен и ведър израз на лицето.

През 1831 г. поканват Барабаш да рисува в Букурещ и там той остава до 1833 година. Работи голям брой потрети — миниатюрни портретни копия и репрезентативни изображения. Поставя фигурите си във внушителни и изискани пози, обогатява платната си със своята остра наблюдателност, с тънко разработени детайли.

През 1833 г. Барабаш заминава за Венеция, за да продължи образованието си в тамошната академия, но и там не се задържа за дълго. Във Венеция се сприятелява с шотландеца Уилям Лейтън Лейч (1804–1883), с когото предприема дълго пътешествие из Италия. Лейч е един от талантливите представители на тогавашната забележителна английска акварелна живопис. Барабаш се запознава с един съвсем различен от познатите му дотогава живописен маниер. След старателно и детайлно изписаните му виенски картини неговите нови пейзажи, изпълнени с широк замах на четката, наситени с въздух, с богати и тънки отсенки, лишени от всякаква театралност, изненадват и поразяват. Под влиянието на Лейч той рисува много пейзажи в Италия и възприема доста нещо от него по отношение на перспективата и лекия емоционален рисунък.

Към средата на тридесетте години Барабаш се завръща в родината си и се установява в Пеща. За кратко време той успява да спечели уважението на всички. Литературните кръгове, ратуващи за изграждането на национална култура, покровителствуващите го аристократи и буржоа очакват много от него. Той получава невероятно много поръчки за портрети, възлагат му да работи графични илюстрации за литературни вестници и годишници, представителите на националното движение го подтикват към създаването на национална унгарска битова живопис. На тези задачи Барабаш се отзовава с голямо усърдие и въодушевление. Илюстрира произведения на поети, сътрудничи на модните списания, рисува с неотслабващо старание и интерес портрети както на видни обществени дейци, така и на дъщери на буржоазни семейства.

След четиридесетте години, без да изоставя живописта, той навлиза в друг много важен за творчеството му жанр — литографията. Многотиражната графика, която за тогавашното време е още нещо ново и се радва на голяма популярност, той е изучавал и обикнал още на младини. В своите литографски портрети Барабаш увековечава образите на всички по-значителни унгарски дейци на века. Шандор Петьофи — също рисуван от него — се изказва с усмивка за тази портретна треска: „Че то било тъй хубаво Барабаш да изрисува човека, редакторите да го пуснат из града…, а публиката удивено да възклицава: «А, значи, такъв бил той?!»“

Съобразявайки се с художествените изисквания на публиката, Барабаш не прилага по-свободния стил на акварелната техника в работите си с маслени бои. В повечето си портрети той се придържа към предишния си идеализиращ, изтъкващ привлекателните страни на модела маниер, като го обогатява с голямата си наблюдателност и със свежа жизненост. Този характерен начин на работа, той запазва до края на живота си. След погрома на освободителната борба Барабаш се съвзема бавно, но продължава да работи до преклонна възраст и да дава доказателства за голямото си майсторство.

Лаго Маджоре 1834 г. Акварел, хартия, 15,7 x 24 см. Унгарска национална галерия.

Сюжет на този живописен акварел е раздвижената водна маса на езерото и изпаренията над него. В леката мъгла на изпаренията са обвити и планините на задния план. Художникът се е опитал да скрепи хилядите малки вибриращи светлинни ивици и играта на гонещите се меки сенки по леко и бързо нарисуваното огледало на водата. Тъмните петна на лодките са нанесени само с няколко удара на четката. Сред сивите облаци проблясва светлият слънчев диск и лъчите му хвърлят розови отблясъци по небето. Художникът борави с малко цветове, но като ги смесва и разрежда, получава множество изящни отсенки, които обогатяват картината.

Автопортрет 1841 г. Масл. бои, платно, 83 x 65,5 см. Унгарска национална галерия.

Автопортретът представя художника на върха на успеха и славата. Облечен в подплатена с кожа дреха, мъжът, чийто поглед изразява високо самочувствие, държи сякаш символично в ръцете си молив и кожен скицник. Очевидно в този портрет художникът не е имал намерение да изследва собствените си черти, да прави равносметка със себе си, а да демонстрира живописното си майсторство и да спечели симпатиите на публиката. Той се изобразява с пълно съзнание за величината на многостранното си дарование.

Полагане основния камък на моста „Ланцхид“ 1842 г. Акварел, хартия, 26 x 34 см. Будапещенски исторически музей.

През периода на реформите Барабаш не пропуска нито едно по-значително събитие в живота на Пеща. Репродуцираната картина е едно от най-забележителните му произведения, което пресъздава едно шумно тържество, развълнувало на времето цялата общественост. По-голямата част от изобразителната площ е заета от гредите на мостовата конструкция, над които светлее леко, ефирно небе. Официалните лица и участниците в тържеството са разпръснати на групи под скелето на моста. Целта на художника не е да изобразява лица, а да предаде със светли, свежи багри веселото, възторжено настроение. Този вълнуващ малък шедьовър е достоен паметник за строежа на първия постоянен мост над Дунава. За съжаление в рисуваната двадесет години по-късно голяма картина с маслени бои Барабаш не успява да постигне тази лекота и непосредственост, персонажът му се превръща в скучна портретна галерия.

Румънско семейство на път за пазара 1843 г. Масл. бои, платно, 138 x 109 см. Унгарска национална галерия.

Още от първите му творчески години критици и публика подтикват художника да не работи само портрети, а да рисува и картини из живота на народа. Битовите сюжети по това време са доста на мода, въпреки че в живописта — изоставаща зад бурно развиващите се изразни средства на литературата — изображението се свежда само до представянето на интересни носии и типове. Централна фигура в картината на Барабаш е младата жена, възседнала мулето. Изящното, усмихнато лице, гиздаво натъкмените празнични дрехи, леко наклонената глава напомнят модел, който позира. Единият от придружаващите я мъже е възрастен, белобрад пастир, а другият, по-млад, с шапка на глава, загрижено се суети около нея.

Ференц Лист 1846 г. Масл. бои, платно, 132 x 103 см. Исторически картинен музей.

Портретът на Ференц Лист се отличава значително от другите портретни творби на художника. Образът на големия унгарски композитор и виртуозен пианист е предаден с необикновен романтичен замах. Слабата, пластична фигура на облегналия се на пианото млад мъж, дръзко вдигнатата му глава внушават уважение към голямата личност. В малко ъгловатото лице художникът не е търсил привлекателните черти, а пламтящия темперамент, присъщ на гения. Цветовете са сияйни, изящно моделираната бяла ръка и маншетите контрастират с простата черна дреха. Тази творба, очевидно рисувана с дълбоко вълнение, е пропита изцяло от национален, унгарски дух. Така Барабаш доказва, че националният характер на изкуството се създава не с гайтани по дрехите и мустаци по лицата, а чрез разкриване вътрешния мир на човека.

Портрет на госпожа Ищванбито 1874 г. Масл. бои, платно, 84 x 66 см. Унгарска национална галерия.

Със сигурна ръка старият вече майстор изписва лицето и фигурата на младия си модел. На опростения тъмен фон фигурата е очертана с мек, вълнообразен контур. Тялото е гледано отстрани, главата е леко извърната към зрителя, така че умело е избегната всякаква скованост. Бухналата под кръста рокля завършва долната част на композицията. Меките очертания на лицето и ефирно изработеното облекло са еднакво акцентирани. Отделните части са предадени с прекрасно чувство за пропорция. Художникът изписва много старателно всеки детайл — богатата черна прическа, прозрачните гънки на роклята, изящните отсенки на бялото лице, блестящите перли на огърлицата, всички елементи са съчетани с особена хармоничност.