Лоранд Зетаи
Хогарт, Рейнолдс, Гейнзбъро (4)

Томас Гейнзбъро
(1727–1788)

Гейнзбъро е един от най-популярните портретисти от втората половина на века, съвременник на Рейнолдс и най-странната фигура в английската живопис през 18 век. Професионалната портретна живопис той приема като задължение, обявява се за пейзажист и със своята носталгична привързаност към природата се явява предшественик на романтизма.

Запленен от спокойния пейзаж на родния си град Съфолк (който по-късно ще очарова и Констабл, един от първите английски пленеристи), той от рано проявява склонност към живописта. Баща му, богат търговец на дрехи, го изпраща още тринадесетгодишен в Лондон, за да продължи образованието си. Няколко години работи при известния френски график Гравело, от когото усвоява лекия френски маниер в духа на рококо, станал по-късно характерен за цялото му творчество. Навярно влиза във връзка с Хогарт и под негово влияние възненавижда студения италиански класицизъм на Рейнолдс. Не получава редовно академично образование, но усърдно развива своя талант и така усъвършенствува рисунъка си, че дори надминава Рейнолдс.

През петдесетте години на века Гейнзбъро се установява в малкия английски пристанищен град Ипсуич. От гледна точка на творчеството му този период е може би най-значителният: художникът развива способностите си с младежки жар и безкомпромисно. Рисува малки обаятелни пейзажи с много финес и усет за безкрайното богатство и красота на природата. Не проявява интерес към модната на времето италианска идеалистична пейзажна школа, а се свързва по-скоро с холандците от 17 век Хобема и Рьойсдал. За да се обезпечи материално, работи и портрети по поръчка, рисувани предимно сред природата — в градина, край гора, на полето — като по този начин се явява приемник на Вато и на интимните традиции на френското рококо, но с още по-ярко чувство за нюанс и настроение.

Тези произведения обаче не са в духа на установените от обществото изисквания, доходите му са незначителни и художникът е принуден да търси друг начин за осигуряване на прехраната си. През 1759 г. той се премества в Бат, град на аристократи и новозабогатели еснафи, където прави опит да се наложи като портретист. Тук си изработва нов репрезентативен стил — подобно на Рейнолдс и той се обръща към Ван Дайк, като изучава идеала на аристокрацията за изящество и елегантност. Гейнзбъро наистина се утвърждава като моден художник, но широкият кръг благородници, обсипващи го с поръчки, и приятелите му художници и музиканти скоро започват да го отегчават и потискат; той често се усамотява или търси спокойствие край малки безлюдни горички, заслушан в гласа на любимата си цигулка. И тук меланхоличният му и затворен нрав намира своята изява, сродявайки го с по-късните романтици.

По-късно материалното благополучие му осигурява по-голяма независимост и той често се връща към любимите си теми — интимните сцени и пейзажи. Талантът му е толкова ярък, че Рейнолдс се вижда принуден да го покани да вземе участие в изложбите на основаната през 1769 г. академия. Скоро обаче Гейнзбъро сам се отказва от тях. По това време изложбите се уреждат в огромни зали, където картините покриват целите стени от пода до тавана, така че само най-ярките и най-големите платна могат да привлекат вниманието, но в никакъв случай не и изящният рисунък и лекият колорит на Гейнзбъро. Той е обиден и от преценката на журито. Тъй като картините се оценяват въз основа на класическите принципи, неговите творби — поради тематиката си — се приемат като фриволни и посредствени.

В по-късния си период Гейнзбъро е обречен на още по-меланхолично уединение. Рисува по въображение пейзажи с идиличен характер, напомнящи по настроението си картините на Вато, но едновременно с това и приближаващи се до романтизма.

Роберт Ендрюс и съпругата му. Около 1748 г. Масл. бои, платно, 70 x 120 см. Лондон, Национална галерия.

Това е първата значителна творба на Гейнзбъро — двадесет и две годишният художник рисува приятеля си вероятно веднага след неговата сватба. Подобно съчетание на фигури с пейзаж не е новост за френското и английското рококо, но такова съвършено единство между човек и природа е почти уникално за времето, когато за фон на картините се предпочита тераса или градина. След разходка из имението си младата двойка си отдъхва. Съпругата държи в скута си убитата от мъжа й птица. Не липсва известна тържественост — Ендрюс е безспорно с най-хубавите си дрехи — но всеки детайл е жив и свеж, багрите — чисти наситени с въздух и с рефлексите на пленера. Гейнзбъро обаче сам не приема успешния си експеримент и скоро се връща към обичайния за онова време шаблонен фон.

Децата на художника гонят пеперуда. Около 1748 г. Масл. бои, платно, 112 x 105 см. Лондон, Национална галерия.

След отегчителната работа над репрезентативни портрети художникът е на излет със семейството си и се отдава на любимия си жанр. Изкусният рисунък на крехките фигури върху наситения зеленикав фон с жълти и кафяви нюанси — макар и само маркиран — придава на сцената много настроение и нежност.

Мисис Грейъм. 1777 г. Масл. бои, платно, 232,5 x 150 см. Единбург, Национална шотландска галерия.

По това време се говорело, че след ранната смърт на жена си влюбеният съпруг нямал сили да погледне този портрет. Това е една от най-обаятелните картини на Гейнзбъро, напомняща топлината и непосредствеността на Ван Дайк. Изящният рисунък, съчетан с блестящите цветове на разкошното облекло, е в пълна хармония с бледозеленикавия фон.

Водопой. Масл. бои, платно, 147 x 180 см. Лондон, Национална галерия.

Съществуващите в европейската живопис през 17 век школи естествено оказват въздействие върху пейзажиста: сравнително бедното детайлиране, грижливата разработка на композицията (с акценти върху светлите и тъмните петна), идиличната сцена със селското семейство напомнят французите Пусен и Клод Лорен, а горещата лятна атмосфера и особено характерната форма на дърветата — големите холандци и Рубенс.

Пазарска каруца. 1786 г. Масл. бои, платно, 184 x 153 см. Лондон, Галерия Тейт.

Най-хубавата картина от късния период на Гейнзбъро; навярно тя е плод на някакво дълбоко преживяване, защото по това време художникът рисува по памет или по въображение. През гъста гора семейството отива с каруца на пазар. От всеки детайл лъха непосредственост и лекота. Меката сиво-зелена светлина на отиващото си лято проблясва по светлите гърбове на конете и ярките дрехи на децата. Подобни картини ни говорят за развитието на пейзажната техника историята на изобразителното изкуство — щафетата, подета от холандците, а по-късно и от английските майстори, ще доведе накрая до големия разцвет през 19 век.

Автопортрет. 1787 г. Масл. бои, платно, 73 x 58,5 см. Лондон, Кралска академия на изкуствата.

Въпреки незавършеността на картината всеки неин детайл разкрива образа на Гейнзбъро. Небрежната елегантност, неподредената светла коса и изразът на тъмните очи направо разказват за неговия оптимизъм и любов към живота, за богатия му душевен мир. Белият нагръдник, нюансиран със сини, зелени и цинобърни рефлекси, хармонично свързани с лилавия фон и останалите цветове, показва възможностите и богатството на неговата палитра.