Жужа Урбах
Тициан, Тинторето, Веронезе (3)

Тинторето (Якопо Робусти)
(1518–1594)

Блясъкът на Тициановото величие столетия наред засенчва творчеството на неговия съвременник — Тинторето. Едва преди няколко години историята на изкуството „откри“ майсторството на Тинторето, който със своята живопис и с неспокойното си търсене на пътища стои може би по-близо до нашето време, отколкото до епохата на класическото спокойствие и съвършенство. Като приемник на Тициан той усъвършенствува неговото изкуство, но заедно с това е вече човек на следващата епоха. Неговото творчество се отнася към творчеството на Тициан, както един век по-късно творчеството на Рембранд — към Рубенсовото. Той е тип на неспокоен, мислещ художник, чийто религиозен мироглед е противоположен на оптимистичното светоусещане на Тициан. За разлика от чистите багрени хармонии и класическите композиции на ренесансовия майстор изкуството на Тинторето се характеризира с фантастичното богатство на приглушени, пречупени цветове и с неспокойни, раздвижени композиции.

Животът на Тинторето е свързан изцяло с Венеция. Там той се е родил и там е починал. Той е син на бояджия на платове и прякорът му Тинторето (думата „тинторе“ значи на италиански „бояджия на платове“, а умалителното „тинторето“ означава „бояджийчето“) остава негов псевдоним. Той няма за приятели князе, но живее в своя град като заможен гражданин. През 1539 г. заработва като самостоятелен майстор. Картината „Свети Марко спасява живота на един роб“ му спечелва популярност, отрупват го с големи поръчки и той работи за Двореца на дожите и за религиозните сдружения на венецианските граждани. Голяма част от живота си Тинторето посвещава на украсата на църквата и залите на Скуола ди Сан Роко. И днес още тук се намира най-богатата съкровищница на негови творби — незабравимата по красотата си венецианска сбирка.

Тинторетовите съвременници са признавали неговото изкуство, но всъщност не са го разбирали. Със своя метод на рисуване той бил новатор: в ателието си държал в кутия малки восъчни фигури, с които композирал сцените и след това ги осветявал с изкуствена светлина. Върху платното с помощта на „chiaroscuro“ (светлосянка) определял най-напред светлините и сенките, съотношението между фигурите и свободното пространство, за разлика например от Рафаел, който първо очертавал фигурите с контур и след това ги оцветявал.

В творбите на Тинторето откриваме едно съвършено ново виждане, което не е вече ренесансово, но не е още и бароково. Този преходен период наричаме епоха на маниеристичното изкуство (1520–1660), а стила — маниеризъм. Много черти на Тинторетовата живопис са маниеристични: динамичната раздвиженост на удължени в пропорциите си фигури, особеното изобразяване на светлините и околните фигури сред една въображаема природа. Неговите фигури са израз на нов идеал за красота. Техните тела излъчват красотата на душата и чувствата. Тези одухотворено красиви хора се движат в картината. Художникът издебва само един миг от тяхното движение и действие, но ние чувствуваме, че в следващия миг те ще бъдат вече в друго положение. Те говорят отчетливо и движенията им придават смисъл на тяхното съществуване. Светлината е всъщност главната тема и играе централна роля в живописта на Тинторето. Тази странна светлина се излъчва или от самите фигури, или от неизвестен източник, като преминава през хората и предметите и прави последните загадъчно прозрачни и сияйни. При Тинторето няма пълна тъмнина или пълна светлина. Тази игра на светлината или изтъква предметите, или ги забулва. Тя поражда същевременно и сиянието на багрите. Никой друг не е съумявал с такава лекота, с няколко само щрихи на четката да изпише чародейно фигура или предмет. Покрай динамичното движение и особения начин на предаване на светлината третата маниеристична черта на Тинторетовите картини е пространствената дълбочина, която стига на далечно разстояние от предния план на изображението. Много често околната среда на неговите сцени не е взета от действителността, а е плод на неговата фантазия — тя е затвореният свят на въображението на един художник. Век и половина преди него майсторите на ранния Ренесанс се стремели да приложат в живописта науката за перспективата, а тук вече художникът сам твори пространството и природата на картината, като ги поставя в служба на художествения израз. Това изкуство, тази живопис на художествени видения и настроения придава нов облик на Тинторетовите творби.

Свети Марко спасява живота на един роб 1548 г. Масл. бои, платно, 415 x 541 см. Венеция, Академията.

Това е една от първите известни творби от младините на майстора, която бележи прелом в италианската живопис. В нея пред погледа на зрителя се откроява ярко не само фигурата на св. Марко, но и един млад живописец, който създава образец за епохата на Барока. Животът и чудесата на светеца-покровител на Венеция са изобразявани безброй пъти от художниците на града. В тази картина евангелистът спасява от мъчения един вярващ роб, осъден заради бягство на смърт от своя господар (който е седнал отгоре и наблюдава изтезаването). Въпреки че сцената се разиграва във Венеция и участниците в нея са съвременници на Тинторето, картината се харесала на монасите от Скуола ди Сан Марко. В претрупаното пространство художникът е предал действието с необикновена динамика. Тялото на лежащия на земята роб е изписано в смел ракурс; изпотрошените уреди за измъчване, показвани от палачите, и стъписаната маса народ напомнят мигновеността на репортажна снимка.

Въведение Богородично 1552–1556 г. Масл. бои, платно, 429 x 480 см. Венеция, Църквата Мадона дел’Орто.

Нека сравним тази творба е Тициановата картина на същата тема: действието е същото, но съвсем друг е начинът на художественото пресъздаване. Докато при Тициан пътят на малката девойка се проследява от елита на венецианското общество, тук картината е изпълнена с драматична възбуда и раздвиженост. Ние, зрителите, наблюдаваме сцената някъде от подножието на стълбището, а сочещата нагоре женска фигура ни въвежда и нас в църквата. Пристъпващата по украсените с блестящо злато стъпала Мария е обляна от светлината на синьо-зелено небе. Във фигурата на първосвещеника завършва триъгълникът на композицията. Динамичният контраст между светлини и сенки обхваща драматично всички участници в събитието. При Тициан действието се разгръща успоредно на равнината на картината, докато тук то е устремено към дълбочината на пространството и в същото направление са насочени и движенията на фигурите.

Сузана в банята. Около 1560–1570 г. Масл. бои, платно, 146 x 193 см. Виена, Музей на история на изкуството.

Изобразена е една старозаветна легенда: двама знатни старци издебват красивата Сузана, съпругата на Йоаким, желаейки да я прелъстят, а после, за да се оправдаят, я обвиняват в брачна изневяра. Пророк Даниил обаче я спасява от лъжливото обвинение, а двамата старци биват наказани със смърт. Много живописци са разработвали този сюжет. Картината на Тинторето обаче е едно от най-красивите изображения на темата. Сред богатата зеленина на една градина красивата жена се готви да се къпе. Пред нея са свалените накити, гребенът и съдът с елей, а тя за миг се оглежда в огледалото. В двата края на обраслата с рози беседка се виждат мъжете, които дебнат неподозиращата нищо жена. Русата коса и бледожълтеникавото тяло на Сузана изпълват картината със сияние. В прохладната, обрасла с мъх градина въздухът е душен от изпарения и само на фона блестят слънчевите лъчи. Картината е наситена с неподдаващи се на описание и подражание багри и светлини.

Отвличане тялото на свети Марко 1562–1566 г. Масл. бои, платно, 421 x 306 см. Венеция, Академията.

През 9 век двама венецианци откраднали от една александрийска църква трупа на своя светец-покровител, за да го отнесат в родния си град. Тинторето е изписал събитието в три картини за Скуола Гранде ди Сан Марко. На нашата картина двамата мъже покачват на камила красивото като статуя тяло на светеца, а при главата е застанал поръчалият картината Томазо Рангоне. Действието се разиграва на въображаема италианска „пиаца“ (площад), а на фона се виждат очертанията на една несъществуваща църква. В помощ на двамата благочестиви крадци се извива страшна буря със светкавици и гръмотевици, а пороен дъжд прогонва александрийците. Сиянието на мълниите, блестящите като метал и вибриращи цветове от късния период на Тинторетовата живопис ни въздействуват със силата на едно възвишено поетично видение.

Бакхус и Ариадна. Около 1578 г. Масл. бои, платно, 146 x 157 см. Венеция, Дворец на дожите, зала дел’Антиколеджо.

Тази картина е нарисувана за една от малките зали в Двореца на дожите заедно е три други картини, в които майсторът трябвало да възвеличае мъдрото управление на Венеция с фигури от античната митология. Богинята Венера увенчава Ариадна, дъщерята на критския цар, която в картината символизира Венеция, с венец от звезди — символ на свободата. Така Ариадна става достойна да бъде годеница на божествения Бакхус, който й поднася своя пръстен. Композицията на трите фигури показва голямо майсторство. Седналата, летящата и правата фигури се свързват чрез играта на ръцете. Спокойна ведрина и ренесансова светлина се излъчват от тази картина, която похвалил дори Веронезе. Плавният ритъм на движенията, плуващите в синевата на въздуха и морето фигури и красивите линии, е, които са изписани телата, придават особено очарование на творбата.

Христос в дома на Мария и Марта. Между 1570 и 1580 г. Масл. бои, платно, 197 x 129 см. Мюнхен, Старата пинакотека.

Тук е представена сцена от Новия завет: посещението на Христос в дома на селянката Марта. Докато последната шета сама из кухнята, нейната сестра Мария слуша госта. Художникът сгъстено изобразява разговора между тримата — задълбочено вслушалата се седнала жена, поучаващият и убеждаващ Христос и пъргавата домакиня, която упреква сестра си, че не й помага в къщната работа. Особена светлина озарява трите фигури. В изкусно живописвания на фона полумрак прозират очертанията на кухнята, а през вратата се вижда група хора. Главните фигури образуват композиция във формата на правилна пирамида. В тази изпълнена със спокойствие сцена, която всъщност изобразява живота в един венециански дом, се долавя лиричното обаяние на Тинторетовото изкуство.