Жужа Урбах
Тициан, Тинторето, Веронезе (2)

Тициан (Тициано) Вечели
(1487(?)-1576)

„Тициан, украсил с прекрасните си картини не само града Венеция, а цяла Италия и други краища на света, заслужава да бъде обичан и почитан от художниците и в много неща да бъде величан и следван като майстор, който е създал и все още създава творби, достойни за безкрайна възхвала, които ще живеят дотогава, докогато живее споменът за великите хора…“ — четем в биографията на Тициан, издадена през 1568 г. от летописеца на италианския Ренесанс — Вазари.

Като дете на заможно семейство от едно малко селище в южните склонове на Доломитите деветгодишният Тициан идва във Венеция, за да учи мозайкаджийство. Не знаем годината на раждането му, но се предполага, че е между 1477 и 1490. Той твори със свежи сили до последния ден на своя живот, на който слага край чумата. „Тициан е бил винаги с много добро здраве и щастлив като малцина от неговото поприще; а небето го е дарявало само с милости и благоденствие. В неговия дом във Венеция са идвали всички князе, книжовници и знатни люде, които са посещавали или живели по негово време в този град, защото не само изкуството му беше прекрасно, но и като човек той беше много добър, с чудесно възпитание и най-изискани обноски и държане“ — пише Вазари, който рядко има случай да даде такава характеристика на художник от Ренесанса. За разлика от живота и средата на Микеланджело, изпълнени с бурни страсти и вечни конфликти със съвременниците, пътят на Тициан показва едно равномерно издигане към успехите му като художник и човек. Той има възможността да работи в ателиетата на Джовани Белини и Джорджоне, а след смъртта на своите учители получава в 1516 г. званието официален художник на републиката. През 1518 г. завършва огромната по размери олтарна картина „Успение (Въведение) Богородично“, изработена за францисканската църква, с която полага основите на своята известност. От този момент Тициан се издига на челно място между живописците в града. Той е истински цар сред ренесансовите художници. Като гражданин-еснаф грижливо трупа имущества, но е приятел на италианските владетели и князе, портретува знатни представители на фамилиите д’Есте, Ровере, Гонзага и Фарнезе, работи за папа Павел III и бива удостоен с една голяма чест от историческо значение — да бъде придворен художник и приятел на германо-римския император Карл V. Редицата портрети на императора и на неговия син Филип II са прекрасни и правдиви човешки документи от онова време, а величествените Тицианови портрети на венецианските дожи и на неговия приятел Аретино са най-достоверни „илюстрации“ на епохата. Подобно на Шекспир, наред с великите личности на Ренесанса той увековечава императори, дожи, пълководци и много типове на красиви жени.

През целия си дълъг живот Тициан е плодовит художник и създава творби в почти всички жанрове. Той е най-големият портретист и все пак рисува първия пейзаж на италианския Ренесанс. Главната му тема е съвършената красота на човека. Във века на Ренесанса той е проповедник на идеала за красотата, за единството на телесната и душевната красота. Като увековечава в своите творби красотата на непосредствено възприеманите явления, той долавя не само мимолетното, но и класически вечното в тях. Оформилото се в течение на цял век светоусещане достига у Тициан своя върховен израз, тъй че неговото творчество не е на пионер, а на завършител. Красотата, радостите на живота, спокойната увереност и монументалност на Ренесанса пронизват дългата редица на неговите религиозни картини, митологически композиции и портрети. В религиозните му творби фигурите на Мадоната и светците изпълняват отредените им от църковната тематика роли с безкрайно спокойствие и ведрина, а сцените, в които те се явяват, дрехите, които носят, и тяхното държане пресъздават живота на тогавашната Венеция. Неговите митологически картини украсяват дворците на ренесансовите князе. Това са сложни алегорични изображения: истинският смисъл на „Небесната и земната любов“ и до днес още не е изяснен, но и „Празникът на Венера“, „Възпитанието на Амур“, „Пастирът и нимфата“, както и взетият от римската история сюжет на картината „Лукреция и Тарквиний“ са говорели повече на Тициановите съвременници, отколкото днес на нас.

Като човек Тициан бил образец за венецианските майстори. Като художник той е вечно съвременен. Импресионистите от миналия век неслучайно откриват в късния Тициан майстора на неизчерпаемата пищност в живописта. Неговото съвършено живописно майсторство са чувствували по всяка вероятност и съвременниците му. В едно свое описание на слънчевия залез във Венеция Аретино вижда онова живописно очарование, което само четката на Тициан може да увековечи. Неговият живописен маниер, който е новост за ренесансовата епоха — на тъмночервеникаво кафяв фон той постепенно нанася все по-светли цветове и тонове — бива превърнат от следващите столетия в закон, в задължителна формула, прилагана до края на Барока. И до днес той си остава ненадминат майстор на баграта и е може би първият майстор в европейската живопис, чийто творчески живот може да се проследи отначало докрай по начина, по който борави с четката и боите.

Небесната и земната любов. Между 1512 и 1516 г. Масл. бои, платно, 118 x 279 см. Рим, Галерия Боргезе.

Картината е с алегоричен сюжет, чийто смисъл и до днес си остава тайна, така както още не е изяснено и алегоричното съдържание на картините „Целомъдрие и сладострастие“, „Елена и Венера“, „Християнство и езичество“. Поръчалият картината — вероятно канцлерът Николо Аурелио — навремето дал определена програма на художника, но тя е забравена. До края на 18 век картината се споменава под името „Разхубавената с украшения красота и лишената от украшения красота“. Изобразени са две приличащи си по красота жени, устремили поглед в пространството; едната е облечена в блестящо сребриста, тежка копринена дреха, а свличаща се богата мантия разкрива голотата на другата. Каменен саркофаг, на който е изваян античен релеф, обхваща извора, над чиито води се е надвесил малък Амур. Зад фигурите се разстила чудно красива, обляна в светлина панорама, характерна за северноиталианския пейзаж. Неземен покой и наситена със слънчева светлина атмосфера, заета от творчеството на Джорджоне, е идиличният фон, на който Тициан предизвикателно рисува фигурите на светските жени. Пред нас е претворена в художествено единство съвършената хармония между човека и природата.

Въведение Богородично 1534–1538 г. Масл. бои, платно, 335 x 775 см. Венеция, Академията.

Това огромно табло е изписано за една зала на Скуола дела Карита (венецианско религиозно сдружение). Изобразеното събитие протича пред зрителя „подобно на филм“ успоредно на равнището на картината. Отляво три грамадни засводени колони затварят сцената и от тях започва раздвижената група на изписаните с портретна достоверност венециански граждани, които следят с очи действието. Движенията на двете богато облечени жени от висшето общество водят погледа към стълбището, което е център на картината и по което пристъпва нагоре крехко, невръстно момиче — Мария. Не само светлата му дреха и излъчваната от него неземна светлина, но и пречупеният ритъм на стълбището и издигащите се зад него колони изтъкват фигурата на момичето. Посоката на движението продължава в права линия до първосвещеника, облечен в ориенталски одежди. Тази картина е тържествено представителна, свещеното събитие се разиграва сред мраморни палати в присъствието на венециански граждани, но фигурата на старата жена, която продава яйца, напомня, че животът невинаги е така тържествен и празничен.

Император Карл V 1548 г. Масл. бои, платно, 205 x 121 см. Мюнхен, Старата пинакотека.

Тициан се среща с Карл V, владетеля на Свещената римска империя, през 1533 г. в Болоня и оттогава става негов придворен художник. Венецианският майстор на два пъти пребивава продължително време в Аугсбург, столицата на императора.

Той представя владетеля величествен, но без всякакво външно изящество, в черни дрехи. Императорът е изобразен като уморен, размишляващ човек. Покрай внушителната непосредствена характеристика на образа трябва да посочим и уравновесената композиция на портрета, в която доминира не само наситената хармония на златисти черни и червени багри, но и подчертаният ред на отвесни и хоризонтални линии. Разкриващият се на фона вечерен пейзаж ни напомня, че Тициан е и създател на италианската пейзажна живопис.

Портрет на дожа Маркантонио Тревизани. След 1577 г. Вариант на рисуван в 1553 г. портрет. Масл. бои, платно, 100 x 86,5 см. Будапеща, Музей на изящните изкуства.

Тициан стига още на млади години до поста официален художник на венецианската република. Този пост му осигурява разнообразни поръчки от много места. Той бил задължен да изработва и портретите на управляващите дожи за Палацо Дукале — Двореца на дожите. Заедно с това той имал свой дял и от декоративните работи по украсата на огромния палат. Маркантонио Тревизани бил дож на Венеция през 1553–1554 г. Неговият портрет излъчва вътрешно достойнство и е типичен за портретната живопис на зрелия Ренесанс. Тициан е изписал своя модел в три четвърти с отличителните знаци на сана му — шапка и мантия от златен брокат. В портрета е представен не само образът на възрастен мъж, излъчващ спокойна самоувереност, но и неговият обществен ранг и изпълняваната от него функция.

Богородица с Младенеца сред вечерен пейзаж. Между 1550 и 1560 г. Масл. бои, платно, 174 x 133 см. Мюнхен, Старата пинакотека.

Ето една крайно непосредствена и завладяваща със своята простота творба от късния период на Тициан. Немирно гушещото се в майчиния скут дете и прегърналата го е нежна любов красива жена ни напомнят композициите на Рафаел. Специфичен е обаче чаровният венециански слънчев залез, както и идиличният вечерен пейзаж е озарен от скрилите се вече слънчеви лъчи небосвод. Със своята монументална простота и Тициановско живописно обаяние тази картина приковава погледа на зрителя. Творбата е рисувана навярно за испанския крал Филип II и е била дълго време пазена в съкровищницата на двореца Ескориал.

Увенчаване на Христос с тръни 1570–1571 г. Масл. бои, платно, 280 x 182 см. Мюнхен, Старата пинакотека.

Към края на своя живот майсторът е повторил в тази картина композицията, която е рисувал 30 години по-рано. Нейното съдържание обаче е ново — усамотеността на човешкото страдание и разпалените груби страсти са предадени върху платното с дълбок трагизъм. Само сиянието на факлите осветява мъките и страданията на човека Христос. С голямата си раздвиженост, с безкрайното богатство на кафяви тонове и със суровата сила на четката тази творба — една от последните картини на художника — вълнува дълбоко зрителя. Застаналата гърбом на преден план мъжка фигура напомня елегантните, богато облечени фигури от по-раншните му платна, докато дълбокият драматизъм, страстите и динамиката ни подсказват бъдещото изкуство на Рембранд. Интересна е съдбата на картината.