Жужа Урбах
Тициан, Тинторето, Веронезе (1)

Предговор

Те били съвременници и съперници. Животът и изкуството им се преплитат със сложни нишки. Не били приятели, а се състезавали помежду си в града на цветущото изкуство, където държавата и църквата трупали една след друга големи поръчки и конкурси за художествени творби, които после се подлагали на открита критика. Първенството на Тициан било отначало докрай неоспорвано и този, когото той признавал и подпомагал — както в началото Веронезе — за него пътят и вратата към успеха били открити. Говори се, че Тинторето също е работил в неговото ателие, но когато великият майстор видял творбите на талантливия младеж, от ревност го изгонил. По-късно той го отстранил и от един конкурс на венецианската библиотека. Но покрай интригите и съперничеството много по-важно е онова, което свързва творчеството на тримата големи майстори с изобразителното изкуство на венецианското шестнадесето столетие или, както е прието да се казва, венецианското „чинквеченто“.

Венеция, „царицата на моретата“, приказният град върху лагуните на Адриатика, съкровищницата на Италия, остава незасегната от партийните борби и войните на градовете държави през 15 век. На географското си положение тя дължи, че основа на нейното съществуване са мореплаването и търговията с Изтока, за които благоприятствува и нефеодалният, граждански режим на управление. Този град с първата демократична република в новата история на Европа. От 8 век нататък неговата съдба се направлява не вече от князе или от узурпирали властта пълководци, а от избрани от народа дожи.

Гражданите на този свободен град живеят в относително благоденствие и сигурност. Наистина през 16 век политическото и стопанското положение на Венецианската република бива донякъде разклатено от образуваната против нея Камбрийска лига и от все по-застрашителното настъпление на турците на Балканския полуостров, но в битката при Лепанто (1571 г.) морската мощ на венецианците дава възможност на испанските войски да удържат победа над турците. Докато в останалата част на Италия отпечатък върху интелектуалния живот дават Рим и папската власт, а по-късно и засиленото испанско влияние, във Венеция, която запазва политическата си независимост и не попада под испанско владичество, продължава да се развива и да разцъфтява местният ренесанс.

Така е и с живописта. Изобразителното изкуство в нито един италиански град или област не показва такова единно развитие, както във Венеция. Карпачо, Джентиле и Джовани Белини, Джорджоне и Тициан изграждат самобитния език и стил на венецианската живопис. Благоприятна атмосфера за изкуството създават благоденствието и богатството, постоянният стремеж да се украсява готическия Дворец на дожите, поръчките на църкви, монашески ордени и манастири, и накрая стремящите се към репрезентативност венециански „скуоли“ (религиозни и благотворителни сдружения на гражданите). Венецианското изкуство остава докрай в служба на гражданите. Венецианските художници черпят вдъхновение не от новооткритите паметници и творби на античното изкуство, както художниците във Флоренция на Медичите, а от своя град. Не съществува в света друг пейзаж, който така да излъчва и да носи в себе си живописта, като венецианския.

Тициан, Тинторето и Веронезе са зрелите представители на венецианското „чинквеченто“, но като големи творци те не само приключват, отбелязват завършека на една епоха, а проправят път за нова, която получава от тях своите кълнове. Тициан е светлият връх на ренесансовото изобразително изкуство. Със своето творчество той открива път за маниеризма и барока. Изхождайки от неговото изкуство, Тинторето стига до преходния период на маниеризма, а творчеството на Веронезе изгражда моста между „чинквеченто“ и бароковата епоха.

Тяхното влияние продължава да живее в творбите на Греко, Веласкес, Рубенс, Тиеполо, Гойя и на френските импресионисти.