Гюла Ласло
Леонардо, Микеланджело, Рафаело (4)

Рафаело Санти
(1483–1520)

Ако успехът и популярността биха могли да бъдат критерий за значението на дадено изкуство, то можем да кажем, че Рафаело стократно надминава двамата си съвременника. По време на неговия живот и столетия след смъртта му смятат именно него за корифея на живописците. Маслените копия на неговите творби и до днес могат да бъдат намерени в почти всеки буржоазен дом. Неговите мадони (богородици) се смятат за олицетворение на религиозността. Леонардо да Винчи и Микеланджело работят сами, сами се мъчат над моделировката на собствените си произведения, друг и не е в състояние да им помогне, той би ги развалил, тъй като всяка тяхна творба е и най-интимна тяхна изповед. В разцвета на своите успехи Рафаело заема цяла работилница, като понякога само скицира картините и изписва собственоръчно единствено последните щрихи, най-деликатните части. Останалото рисуват многобройните му привърженици, като подражават на методите на своя майстор до такава степен, че трудно може да се разпознае кое от кого е изработено. Последователите на Леонардо и Микеланджело не са в състояние да проследят самотните размишления на двамата мрачни майстора. Непринудеността на Рафаеловата живопис, нейната лекота лесно може да бъде усвоена от даровити ученици. Леонардо и Микеланджело изработват свой собствен стил, който отговаря на техния нрав. Рафаело научава от всички всичко, което може да бъде приложено в живописта. Най-напред подражава учителя си Перуджино и копира спокойните му творби, след това усвоява хубавите повърхности от борбата между светлината и сенките на Леонардо. По картините му се появяват и фигурите на Фра Бартоломео с широките пердеобразни наметала. Той се старае да изучи силата от Микеланджело, бива пленен дори от виждането на венецианските живописци.

Въпреки всичко столетия наред смятат именно него за „най-големият художник на света“. Неминуемо, този дълготраен успех има някаква дълбока, човешка причина. Той не дължи изключителната си популярност на случайността. Рафаело обединява в своята живопис всичко, което може да послужи за изява на приятното, на леко сладострастното. Линиите му са нежни, те обкръжават фигурите с ефирни гънки. Но изображенията нямат силата на Микеланджело, нито ведрината на Леонардо. Формите му ни напомнят мъха на зрелия плод, те са леко закръглени и кротко се вълнуват върху фигурите. У него също има противоречия, но те не произхождат от житейските страдания, а докосват единствено повърхността. Рафаело е фриволен, но е в състояние и да ни разплаче. Той е игрив и същевременно замечтан, в неговата кротост понякога се прокрадва своенравие. От всяка картина лъха неосъзнатия чар на младостта и в този именно чар се разтапя всичко, което е учил от други. Отбягва водовъртежите на живота, иска да бъде доволен, да изпитва непомрачена наслада. Очевидно, това е и една от причините за неговата популярност. Хората обикновено са такива, те обичат младостта, приятното спокойствие и избягват да се занимават с проблеми, които биха огорчили живота им. Рафаело прилича на мнозинството от хората; неговата личност напълно отговаря на техните изисквания и той умее да пресъздаде в художествени форми онова, което им се нрави. И в неговите теми се преплитат отношенията на християнството и езичеството, но той отговаря и на двата мирогледа с игрива лекота, с еднакъв чар.

Рафаело има невероятен успех при подбора на теми и купувачи. Богати флорентински буржоазни семейства поръчват при него мадони. Затова не е необходимо да се съсредоточава в тържествеността на олтарната живопис, а трябва да изписва сцени от буржоазните домове — майки, които галят своите рожби. Той се старае неговите мадони да бъдат красиви като флорентинските майки. Тази непосредствена домашна обстановка на мадоните, а понякога и леката им склонност към плътски наслади, му осигуряват признание, което трае векове наред. Той излиза един-единствен път извън рамките на сладникавата тема майка и кърмаче, за да се извиси до празничното настроение на „Сикстинската мадона“ от Дрезденската галерия. Тук, в погледа на мадоната и детето се пробужда бъдещето тежко изпитание.

Като се абстрахираме от мадоните и ватиканските стенописи, почти нищо не знаем за рафаеловите портрети, а той именно чрез тях показва, че е наистина майстор с неповторима дарба. Този светски мъж, който обича блясъка и на когото биват възлагани забележителни поръчки (той например оглавява разкопките в Рим, архитект е на базиликата „Свети Петър“ и т.н.), изобразява в тия портрети характери, които ни карат да забравим несравнимата им живописна красота. В тях той се уповава единствено на природата и на себе си и по този начин се нарежда до двамата големи свои съвременници. Нито Леонардо, нито Микеланджело рисуват така, както виждат, а творчески пресъздават видяното. Рафаело ни предава видяното, респективно съгласува характера на седналия пред него човек с преклонението пред това, което гледа насреща си.

Рафаело Санти (или Санцио) е роден на 28 март 1483 г. в Урбино и умира на 6 април 1520 г. в Рим. Баща му е художник и той като дете учи при него. По-късно възприема с невероятна чувствителност постиженията на големите художници от онова време. Освен платна Рафаело изписва много фрески (Ватикана, параклиса Киджи, Фарнезина) и проектира килимите на Сикстинската капела. След неговата смърт му отреждат най-високата почест — погребват го в Пантеона в Рим.

Мадоната от Естерхази около 1508, масло, дърво, 28,5 x 21,5 см., Будапеща, Музей на изящните изкуства.

Изградената върху принципа на триъгълника картина е едно от съкровищата на нашия музей. Творбата не е завършена, но това не намалява изразителността на свежите багри. Етюдът към тази картина се съхранява в галерията „Уфици“ във Флоренция. Поучително е да я сравним с „Мадоната при скалите“ на Леонардо. Сериозността и тържествеността на Леонардовата богородица тук преминава в игриво и чаровно настроение. Изобразената пред тихия кафеникав пейзаж и под кристално синьото небе сцена се обединява непринудено от противоречивите движения на трите фигури. Майката и нейният син гледат малкия Йоан Кръстител, който си играе с лъка. Рафаело притежава изключителната дарба да изобразява непосредствени семейни сцени.

Сикстинската мадона около 1513, масло, платно, 265 x 196 см., Дрезден, Картинна галерия.

Картината е построена върху принципа на триъгълника, който се затваря долу от свети Сикст и света Варвара. Поставената в горния край завеса повтаря триъгълната структура. От центъра на платното към нас пристъпя върху облаци Дева Мария. „Наистина рядко и достойно за възхищение произведение“ — пише за него Вазари. В тази картина Рафаело съумява безпогрешно да обедини нежната красота с дълбокото чувство на безпокойство и голямата тъга на загледаните в бъдещето майка и дете. Може да се предполага, че тази олтарна картина е била предназначена за надгробния паметник на папа Юлиан II.

Аристотел и Платон. Фрагмент от „Атинската школа“, 1510–11, стенопис, Рим, Ватикан.

„Рафаело, когото папа Юлиан приема особено благосклонно, се захваща да рисува в «Зала на подписа» една картина, в която изобразява как богословите се стремят да съгласуват философията и астрономията с католишката вяра. Той изписва върху нея най-големите учени на света, които спорят помежду си по различен начин“ — пише Базари за стенописта. Грандиозно изградената, богата и раздвижена картина се разгръща под купола на църквата „Свети Петър“, която първоначално е била построена по план на архитекта Браманте. Погледът на зрителя се спира върху двете главни фигури на увлечената в спор тълпа — върху Платон и Аристотел, чиято изящна стойка и отправените към небето и земята движения на техните десници, правдиво отразяват най-важното в тяхното учение.

Папа Юлиан II 1510–11, масло, дърво, 108 x 81 см., Флоренция, галерия Питти.

Това е отлична характеристика на мецената на изкуството, но страшен и безмилостен папа с желязна воля. Той седи на своя трон и се е вглъбил в планове. Най-големият дух на епохата Еразъм Ротердамски го вижда през 1506 г. да влиза като победител в Болоня и пише за него следното: „Папата предвожда армия, пожънал е победа и е на триумфално шествие; той много добре играе ролята на Юлий Цезар.“ Рафаело сигурно е познавал до мозъка на костите своя голям покровител. Погледът на стареца и стиснатите му устни изразяват сила, опит и неутолима жажда за действие. Тази творба е един от неувяхващите образци на Рафаело, тя красноречиво говори за дарбата му да изобразява характери.

Швейцарската гвардия. Фрагмент от „Болсенската литургия!“, 1512, стенопис, Рим, Ватикан.

Рафаело изписва тази сцена върху пространството над един от прозорците на ватиканските тремове. Ние поместваме неин фрагмент, за да илюстрираме една от най-живописните му творби. Пъстрите дрехи на коленичилите телохранители от папската гвардия, прекрасно изобразеното изражение на лицата се отнасят към сцената, когато свещеникът „по време на литургията се изчервява, защото безверието му става причина нафората да започне да кърви върху покривката на светия престол“ (Вазари). Погледите на телохранителите са отправени към това легендарно чудо, очите им гледат с лека уплаха потресения свещеник, но тяхното внимание е съсредоточено върху собствените им движения. Те се държат така, като че ли нищо не се е случило. Раздвоението между вълнение и дисциплина, съгласувано с изумително правдивото живописване, придава особена сила на този фрагмент от стенописа.

Портрет на мъж, около 1506, масло, платно, 38 x 23 см., Рим, галерия „Боргезе“.

Мнозина смятат, че Рафаело е увековечил на този прекрасен, изписан с много любов портрет своя пръв учител Пиетро Перуджино. Картината е изградена в три цвята — топло черно, нежните червено-охреви нюанси на лицето и синьото на задния план. Композицията е почти изцяло във формата на триъгълник. От нея ни гледа високо образовано, одухотворено лице. Леко разрошената коса говори за човек, който не обръща внимание на своята външност, а обикновеното облекло ни показва как са се посели някога художниците. Фигурата на мъжа така изпълва картината, че синьото на небето и на далечните планини съпровождат плътно и изящно изписания портрет само като цвят, но не и пространствено.