Гюла Ласло
Леонардо, Микеланджело, Рафаело (3)

Микеланджело Буонароти
(1475–1564)

Докато Леонардо да Винчи изобразява сияйното спокойствие на душата, у по-младия от него Микеланджело бунтът на душата и страхът израстват до свръхчовешки размери. Понякога имаме чувството, че раздвижващата вселената страст на Микеланджело се уталожва в леопардовата кротост. Тъй като Леонардо е по-старият, естествено е, че той умира много по-рано от своя съперник, който твори до дълбока старост с все по-голяма разпаленост. Двамата не се обичат. Познават се и може би тайно се възхищават взаимно, но не се поглеждат. Те си обръщат гръб дори в залата на флорентинската Синьория, където единият рисува „Битката при Ангиари“, а другият зографисва на противоположната стена къпещи се в реката Арно и изплашени от противника войници по изработени върху картон етюди.

Пламенният нрав на Микеланджело не може да понася мекотата, с която работи Леонардо. Неговата живопис има силата на скулптурните форми. В нея неспокойните фигури се обуздават от строги линии с величествен замах.

Микеланджело се обявява за скулптор и само папата е в състояние да го принуди да изпише покъртителните стенописи на Сикстинската капела и на други големи сгради, между които е църквата „Свети Петър“ със своите исполински размери. В дълбините на неговата душа — както у повечето негови съвременници — се борят християнският и гръцки мироглед. Той гледа до смърт сериозно на сблъсъка между двата свята. Микеланджело търси своето място в тия два свята не с ораторско красноречие, безстрастни аргументации и хладнокръвна пресметливост. Вълнува се, така да се каже, всяка негова клетка, бунтува се цялата му душа. Той добре познава и двата свята и може да предполага, че долу в дълбините, в същината на човечеството те произхождат от един и същ корен. Ето защо няма смисъл да се предпочита красотата на човешкото тяло, опиянението на Дионис пред чистотата на душата и любовта към Христос; обратното — ние носим в себе си и двата свята. Микеланджело, подобно на изпратения на кладата последовател на Савонарола, има възможност многократно да си зададе мъчителния въпрос къде може да намери избавление от мъките, които сам си създава. Той се измъчва от същата раздвоеност, която тормози и Леонардо, макар у него тя да е облечена в друга форма. Въпреки че и той аутопсира, не получава отговора на проблемите, които го вълнуват чрез задълбочено изучаване на природата. У него възрастта изиграва решителната роля. На млади години извайва почти едновременно Бакхус и Богородица, която оплаква Христос, сладострастното тяло на Давид и атлетската фигура на Христос, който сочи кръста. По-късно преминава през робите, които искат да се освободят от своите вериги и напомнящия за „страшния“ папа Юлиан II Мойсей, за да стигне до човешкото страдание, мъките и уединението. „Страшният съд“ носи белезите на езичеството — лодкарят на пъкъла Харон, (според гръцката митология), откарва душите на грешниците в ада. Постепенно огромните тела, чиято мускулатура едва крепи нежната душа, отстъпват място на безплътното, чисто душевното. Той се залавя с последния изблик на сили да премоделира една от своите статуи с езическа красота. За съжаление не успява да завърши шедьовъра, който е известен под наименованието „Пиета Ронданини“. Измършавялото тяло излъчва единствено чистотата на душата, красотата на самото тяло е увехнала.

По времето на Микеланджело папството иска да противопостави на простотата и пуританизма на реформаторството огромните размери на своя блясък и могъщество. Именно тогава започва да се гради оня Рим, в който всички мащаби са величествени и всички възхваляват с фанфари всемогъщия владетел на рая и цар Юдейски — Христос, бляскавото му обкръжение, а ведно с това и земното олицетворение на неговото царство — църквата. Микеланджело извайва „Свалянето от кръста“ и „Оплакването“ сред мощното „алилуя“ и шумните тържества на това време. Тук вместо богато облечените в пурпур и кадифе глави на църквата той ни представя нежността на бедните хора, запознава ни не с владетеля на рая, а с изстрадалото тяло на сина на дърводелеца.

Пламенният дух на Микеланджело се разгръща в раздвоения между тялото и душата свят и озарява със своята светлина и тялото, и душата. Сетните лъчи на творческия му гений обаче са отправени единствено към душата. Върху надгробния паметник на Медичите извайва двете противоположни сили — денят и нощта, зората и здрача, дейния и съзерцаващ човек. Всички негови творби недвусмислено доказват, че лутащата се сред противоречия душа не се измъчва от грижите на всекидневието. Образите му — с изключение на последните му творби — произхождат от свръхчовешкия свят, с нито един от тях не можем да се срещнем в живота. Това придава сложно и възвишено чувство на всяко негово произведение.

Микеланджело Буонароти е роден на 6 март 1475 г. в Капрезе и умира на 18 февруари 1564 г. в Рим. Във Флоренция учи при бележития художник Гирландайо, след това работи под покровителството на Медичите. По-голямата част от своя живот той прекарва в Рим. Тук изписва най-напред купола на Сикстинската капела, по-късно и олтарната й стена. В Рим изработва и детайлите към надгробния паметник на Юлиан II и Пиетите. Междувременно завършва гробницата на Медичите и разрешава редица скулптурни и архитектурни задачи. Негово дело е и грандиозният купол на църквата „Свети Петър“.

Светото семейство 1503–04, дърво, масло и темпера, 120 см. диаметър, Флоренция, Галерия Уфици.

Имаме чувството, че вплетените едно в друго тела не са изписани с меко плъзгаща се четка, а са изваяни от камък. Фигурата на Дева Мария е могъща, едва ли не насилствено извърнатата й снага просто дава тласък на картината, а линията на ръката и погледът на обърнатата назад глава се свързват непринудено със сложните движения на малкия Христос. Покровителствената роля на загърнатото в широка дреха тяло на Йосиф сполучливо завършва картината. Изпълненият с голи юноши заден план пресъздава настроението на местата за каляване на тялото в Гърция. Светлосенките у Микеланджело служат за изразяване издадените части на тялото, за точното изписване на формите; същият ефект се получава от неприливащите се една в друга багри. Вместо от нежност и блага усмивка това исполинско семейство се обединява от белезите на силата. Езическият заден план ни разкрива терзанията на Микеланджело, който търси своето място в двата свята.

Адам. Фрагмент от Сътворяването на Адам. 1508–12, стенопис, Рим, Ватикан, Сикстинска капела.

Микеланджело изписва върху потона на Сикстинската капела библейския текст за сътворяването на света, както и някои сцени от Стария завет, а край тях нарежда фигури на пророци и сибили. В картината „Сътворяването на човека“ Адам със своето огромно тяло още лежи в полусън на земята, а обтегнатата му лява ръка чака да бъде докосната от пръста на Твореца. Главата на Адам е олицетворение на пробуждащия се живот, на пораждащата се мисъл, на събуждането от сън. В този фрагмент се разгръща с огромна сила дарбата на Микеланджело да създава величави форми. Опростеният до най-необходимото рисунък, скулптурното разпределение на светлините и на сенките, изразителността на изображението са характерни за творчеството на големия майстор.

Пророк Йеремия 1508–12, стенопис, Рим, Ватикан, Сикстинска капела.

Безсмъртният оплакван на опустошения Йерусалим седи вглъбен в себе си сред обкръжението на палави и закачливи малки деца. Свръхчовешкият ръст на тялото му е смазан под тежестта на мъката и една-единствена дипла на грубата му дреха е достатъчна, за да разедини пръстите на мускулестата му ръка. Обикновените, но твърде изразителни контури и едрите дипли на тежката дреха тегнат на неговата снага. Приведената му глава е почти безчувствена дори към гальовността на светлината. Тя е олицетворение на тъгата. Йеремия е самотен и изоставен, въпреки че е заобиколен от преливащи от сила пророци и сибили. Ние смятаме „Йеремия“ не по външни белези, а в общи черти за автопортрет на Микеланджело.

Делфийската сибила 1508–12, стенопис, Рим, Ватикан, Сикстинска капела.

Скулпторът Микеланджело изписва върху стенописите на Сикстинската капела стотици фигури на замислени от него статуи. Такава е и тази внушителна сибила. На отправения в далечината поглед и рязкото движение на нейната снага противоречи дясната й ръка, която лежи безжизнено върху коляното. Достатъчно е да знаем за сибилите, че според древните хора те са сътворени от боговете вещателки на бъдниците, чиято муза е богът на слънцето Аполон. Най-известната от тях е пророкувала в аполоновия храм в Делфи. В еврейската и християнска поезия техните предсказания се свързват с библията. Така попадат картини на сибили и върху потона на Сикстинската капела.

Мойсей 1513–16, мрамор, 232 см., Рим, Сан Пиетро ин Винколи.

От скулптурните фигури, които големият майстор моделира за надгробния паметник на папа Юлиан II, той успява да завърши напълно само статуята на Мойсей (и двата му роба) и да ги извае до съвършенство. По това тяло можем да проследим как Микеланджело изгражда своите скулптури. Противоречието е характерно за него, затова и изопнатите и отпуснати елементи са свързани помежду си, те се редуват. Например: бездейната леност на стъпалата се сменя от изопнатостта на коляното, изопнатата мускулатура на ръцете завършва с отпуснатите китки, извивката на рамото се подчертава чрез обърнатите в противоположна посока глава и поглед. Микеланджело изразява душевното вълнение чрез отпадналостта на снагата. Затова и тази творба въздействува така силно.

Пиета Ронданини 1555–64, мрамор, 192 см., Милано, замъкът Сфорца.

С последни сили клонящият към деветдесетте години майстор се връща към една своя по-раншна статуя и единствена смъртта е в състояние да изтръгне длетото от ръцете му. От могъщото тяло на първоначалната скулптура е останала само част от напълно завършената десница на Христос. Ударите на длетото просто нараняват мрамора, за да може големият скулптор да извае от оповестяващата телесната красота статуя, фигурата на майката, която прегръща мъртвия си син и по този начин да пресъздаде покъртителната драма на двама нещастни самотника. Блясъкът на епохата след неговата смърт не разбира завещанието на скулптора, барокът не заимствува от него вътрешната драма, а външните белези на израсналите до титански величини фигури. Най-близо до хората от наше време обаче е тази негова творба.