Гюла Ласло
Леонардо, Микеланджело, Рафаело (2)

Леонардо да Винчи
(1452–1519)

В картините на Леонардо да Винчи постоянно се преплитат двата „вечни противника“ — светлината и сянката, виделината и тъмнината. В различните епохи това противоречие има различни наименования. То бива наричано чистота и подлост, любов и омраза, ангел и дявол, материя и дух, тяло и душа, идеал и действителност, щастие и безизходица и пр. Фактът, че не се противопоставят три, четири или повече фактора, а винаги само два, вероятно се корени в редуването на дните и нощите. Този творчески метод напомня от една страна ясните дни, когато виждаме всичко и разумът потиска страха ни, а от друга — часовете на нощната тъмнина, когато спим и натрупалият се през детството страх надделява. В картините на Леонардо побеждава светлината, но не просто, не леко, нито пък предизвикателно. Няма нито един тъмен кът в неговите творби, където да не прониква светлина, макар и с едва доловимо трептене, но не съществува и натрупване на светлина, което да не е леко завоалирано от сянка. Следователно светлината и сенките се преливат, преминават една в друга, не могат да живеят една без друга, но въпреки това, надмощие взима светлината.

Големият изследовател на природата Леонардо да Винчи много добре знае, че не само у човека напират противоречиви сили, че те раздвижват всички форми на живота и на съществуването. След като знаем това, можем да разберем силата на художествения метод, с който големият творец създава хармонията на своите картини. Този метод се нарича на италиански chiaroscuro и sfumato. Под него разбираме красотата, която се получава от преплитането на светлината и на сянката, т.е. онова, което е характерно за творчеството на Леонардо. Затова той не разграничава (като своите предшественици) отделните предмети и хора с контури. У него линията избледнява и всичко — било то скала, растение, човек, животно или небосвод — се прелива умело едно в друго. В неговите картини не се нареждат едно до друго самостоятелни, независими явления. Той натрупва или намалява светлосенките и по този начин обединява сродни помежду си съдби. Понякога имаме чувството, че Леонардо единствено засилва или уравновесява в различна степен тия два символа на човешкото противоречие, а изписаните хора, животни, растения и „безжизнени“ скали му служат само като изразно средство.

Леонардо проучва старателно реда и закономерностите на толкова разновидните форми в природата. Човек може най-добре да вникне в този ред чрез създадената от самия него геометрия. Поради това и Леонардо да Винчи построява своите картини по правилата на геометрията. Той разполага образите си в спокойната форма на триъгълника, а полето на произведенията му се определя от законите на перспективата.

Изключителна дисциплина, задълбочени знания и чувство за ред са характерни и за детайлите на неговите картини. Рисунъкът на изобразените хора е анатомически безпогрешен. Той подробно изучава животните, растенията, скалите, та дори сградите и ни поднася проучени и разбрани форми. Никога не рисува неща, които неговият изследователски дух не е опознал предварително из основи. По анатомичните му рисунки и днес може да се преподава художествена анатомия. Със същата задълбоченост изследва и закономерностите на водовъртежите, полета на птиците, мускулатурата на конското тяло. Проучва възможностите за оползотворяване на геоложките образувания и други природни сили. Той проектира сгради, укрепителни системи, канализации, машини, а същевременно прекрасно свири на лира и е един от изтъкнатите стихотворни на своето време.

Но Леонардо да Винчи не затъва в изобилие от подробности. Тяхното основно проучване му служи единствено, за да се добере до изградените от противоречия общи закономерности. При своите наблюдения той съсредоточава вниманието си преди всичко върху човека. Ясно вижда неговата противоречива натура и се занимава извънредно много с проблема как може да бъде преодоляна тази раздвоеност.

Така ние стигнахме до непреходната красота на неговото творчество — до Леонардовия човек. Словото е безпомощно, за да анализираме изразителността на този човек, може да ни помогне само мълчаливото съзерцание на картините. Сигурно е обаче, че Леонардо обича най-вече да изписва двете крайности на човека. Той изобразява бездействието, щастливото зазоряване, сладкото предчувствие и изживяната красота (напр. „Мона Лиза“, „Мадона при скалите“, „Света Ана с трите фигури“) или изригващата със силата на стихия страст, изблика на животинското у човека (напр. „Битката при Ангиари“ — загубена картина, която познаваме въз основа на етюди и копия). Стенописта „Тайната вечеря“, неповторим шедьовър и на вълнението, и на пълното спокойствие, е единствената творба, в която художникът успява да съсредоточи тия две неща в едно произведение.

Леонардо да Винчи е роден в 1452 г. в село Винчи, близо до Флоренция като незаконен син на нотариуса Сер Пиеро. Може би именно поради това баща му не настоява да следва право, а разрешава да учи при художника и скулптора Верокио — един от бележитите творци по онова време. Леонардо прекарва голяма част от живота си във Флоренция и Милано, а през 1516 г. отива по покана на Франсоа I във Франция, където умира на 2 май 1519 г. близо до Амбоаз в замъка Клу. Леонардо да Винчи е пионер във всички области на изкуството и на науката, той е един от най-големите духове на човечеството.

Мона Лиза 1503, масло, дърво, 77 x 53 см., Париж, Лувър.

Този чуден образ е изграден върху спокойните форми на триъгълника. Приятелят на Микеланджело и биографът на ренесансовите художници Джорджо Вазари пише за Мона Лиза дословно следното: „Тази картина е сътворена така, че предизвиква трепетно вълнение у всеки, който я съзерцава. Мона Лиза беше много красива, но въпреки това по време на изписването трябваше да присъствува някой, който да пее, играе и се шегува, за да може жената да бъде весела и лицето й да не се помрачава. По него трепти чаровна усмивка, която му придава повече небесен, отколкото земен произход. Мона Лиза се харесва извънредно много и защото е абсолютно копие на самата нея.“

Мадона при скалите 1483, масло, платно, 198 x 123 см., Париж, Лувър.

Ние притежаваме два варианта от тази творба; смята се обаче, че лондонската картина е копие от оригинала и е живописвана от милански художник, който е работил под ръководството на Леонардо да Винчи. Старите художници натрупват около Мадоната много ангели. Тук, до коленичилата върху скалистата местност Дева Мария, е останал само един. Той сочи малкия Йоан Кръстител, светецът-покровител на Флоренция. Дева Мария е положила десницата си върху Йоан, него благославя и малкия Исус. Погледът на зрителя се плъзга през скалите и цветята на съобразената до най-малки подробности с природата картина, за да се спре върху меката светлина на изобразената в триъгълник група.

Света Ана с трите фигури 1506–10, масло, дърво, 170 x 129 см., Париж, Лувър.

Четирите фигури просто се сливат в триъгълния блок. Композицията на картината започва отдолу, чрез разнообразния ритъм на противоположно разположените крака. Същото се повтаря с леко отклонение и от трите фигури, към които ни води отдолу нагоре изобразеното в долния край тяло на агнето. Вплитащите се все повече и повече форми завършват с нежния поглед на двете жени. Гънките на дрехите обгръщат телата като с воал. От действуващата със силата на музиката тяхна игра се открояват непринудено лицата и детското тяло. Това противоречие от една страна обогатява картината, а от друга — свързва фигурите на предния план с напуканата скалиста местност и небето на задния план.

Богородица. Фрагмент от Благовещение около 1474, масло, дърво, Флоренция, Галерия Уфици.

Взряната навън и въпреки това вглъбена в себе си глава с обръснато чело и вежди, обгърната като с венец от блясъка на русата коса и деликатната стойка са незабравими. Дясната ръка обаче свидетелствува за нерешителността на младия творец. Дали тя е живописвана от Леонардо да Винчи или е творба на Гирландайо? Богатството на подробностите и грижливата й изработка ни напомнят Гирландайо, но лъчезарната красота на очите говори за Леонардо. Този спор сам на себе си е доказателство, през каква строга и системна школа са минавали младите художници на Ренесанса. Ранните им творби понякога поразително си приличат.

Тайната вечеря 1495–98, стенопис, 420 x 910 см., Санта Мария делле Грацие.

Тази картина увековечава момента, в който според библейския текст Исус Христос се обръща към своите ученици с думите: „Един от вас ще ме предаде“. Перспективното изображение на стените на залата принуждават погледа ни да се спре върху главата на Христос. Сред изплашените движения на групираните по трима апостоли триъгълникът, който се образува от силуета на Христос пред светлия прозорец, въплъщава спокойствието. Всички лица са осветени, изключение прави само поставения в сянка мрачен поглед на предателя Юда. Погледът на апостолите, движенията на техните ръце също насочват вниманието ни към центъра. Небивалото обаяние на картината се дължи от една страна на нейната ясна, изградена върху строгите правила на геометрията, структура и от друга — на предадената според нрава на апостолите степен на тяхното вълнение. Макар и повредена, тази стенопис представлява една от най-задълбочените творби на човешкия гений.

Етюд на глава към Битката при Ангиари 1503–05, въглен, хартия, 19,1 x 18,8 см., Будапеща, Музей на изящните изкуства.

Тази рисунка въплъщава онова, което Леонардо да Винчи пише в своя литературен труд върху живописта за изражението на победения войник: „… рисувай го бляд, с вдигнати и навъсени вежди, като набраздиш кожата му нагъсто с бръчките на загрижеността. Частите около носа да бъдат разчупени с по няколко дъгообразни бръчки, които да тръгват от основата на носа и да стигат до очите. Ноздрите да са широки — така те образуват споменатите бръчки. Устната извивка да разкрива горната зъбна редица, а самите зъби изобрази така, като че ли някой вика за помощ.“ В Будапещенския Музей на изящните изкуства се съхранява и една малка скулптура на конник от Леонардо.