Мария Бернат
Сезан, Ван Гог, Гоген (4)

Пол Гоген
(1848–1903)

Той е една от личностите в историята на съвременното изкуство, около която се водят най-много спорове. Разнообразният живот на Гоген, новите теми в неговата живопис, са неизчерпаем извор за студии и статии.

Сезан и Ван Гог преминават през всички мъки на съществуванието. Гоген се различава от тях. Той принадлежи към ония хора от края на века, които не си правят много илюзии и не идеализират нещата. Неговите платна са видим израз на разочарованието, но бохемският му нрав е причина лесно да изживява всичко, а често пъти дори сам да предизвиква обратите на собствения си живот. Той не обича хората да свикват с него, а иска да привлича тяхното внимание и издържа острия светлинен лъч на насочените срещу него рефлектори. Само най-хубавото от буйния му темперамент е отразено върху платната, неговата дарба препречва пътя на повърхността, тя е гаранция за правдиво изображение.

Годината на революцията е и година на неговото раждане; Пол Гоген е роден на 8 юни 1848 г. в Париж. Баща му е републикански журналист. Той като че ли предугажда държавния преврат на Наполеон III и се изселва две години по-рано, през 1849 г., заедно със семейството си в Перу. Но не може да стигне дотам, защото умира по време на пътуването. Неговото семейство обаче продължава своя път и така Гоген прекарва първите седем години от своя живот в извънредно богатата южна Америка сред културата на примитивни народи. Вероятно детските изживявания са причина далечните пейзажи и екзотичните народи да го привличат с такава сила. През 1855 г. семейството му се завръща във Франция и се установява в Орлеан, където Гоген завършва образованието си. Жаждата за приключения го насочва към живота на моряците и той пътува четири години из Атлантическия и Тихия океан и опознава далечни острови и местности. Но и тези пътешествия му омръзват. Непосредствено след тях той изживява най-спокойните, но най-неподходящи за неговия нрав няколко години. Става чиновник на борсата, с ловки спекулации спечелва завидно богатство, оженва се за една датчанка от буржоазен произход и има пет деца. Едва по това време започва да рисува. Попада в средата на художници-импресионисти, събира техни картини, сприятелява се с Писаро. В ранните платна на Гоген се чувствува най-вече влиянието на този живописец. Решението му да изостави чиновничеството вероятно е повлияно от стопанската криза, която разклаща борсовите сделки. Факт е, че през 1883 г. е щастлив да изрече „отсега нататък всекидневно ще рисувам“. С тези думи започва неравната му участ на творец. Той се разделя от семейството си, което отива в Копенхаген при родителите на неговата съпруга, и се стреми с всички сили да навакса пропиляните години.

По-дълго се застоява в Понт-Авен в западна Франция. Много скоро се превръща в челна личност на младите живописци. Събира около себе си разочарованите от импресионизма млади хора и създава „творческа база“, образува колония на живописци в малкото крайморско селце на Бретан.

Тази „колония“ се вълнува от същите мисли, които занимават и Сезан. Тя иска да обнови живописта, да изрази повече от онова, което ни поднася видимият свят. Откритата по него време голяма японска изложба също упражнява силно въздействие върху групата. Нейните привърженици изобразяват върху своите платна по-стегнати, по-стройни фигури. Тези художници се стремят към единство, към синтез. Поради това Гоген нарича новия начин на живописване „синтетизъм“ — метод, който с течение на времето се стабилизира у него все повече. Той употребява чисти тонове, т.е. не си служи с отсенки и нанася багрите петнообразно. Петната пък обкръжава с тъмни линии, очертава контурите им. По този начин повърхността на картината се приближава към стъклописа.

Гоген не се задоволява с темите, които му предлагат Париж и Франция. Към новия стил той търси и нови теми. Скитническата му натура и разклатеното материално положение го карат да вземе съдбоносно решение и през 1891 година той напуска Париж, за да отиде на остров Таити, в рая на южните морета. От тая среда го откъсва само едно двегодишно пътуване до Франция.

Той рисува туземците, богатата природа, най-трайните произведения на своя живот. Неговият стил оттук нататък не претърпява особени промени, платната му обаче стават по-изразителни, защото изписва хората и природата по-задълбочено, по-уравновесено, по-нюансирано.

Гоген напуска Европа, но и „полинезийският рай“ скоро разкрива своите противоречия. Той се отвращава от малките бели крале, които потискат туземното население и се оттегля от средата на европейците. Така става напълно самотен — няма приятели в собствената си родина, няма близки и в новото си отечество.

На 8 май 1903 г. Гоген бива убит от туземци на остров Хива Оа. Неговата личност, тематиката му понякога ни въздействуват със силата на екзотиката, но той съдбоносно повлиява на съвременната европейска живопис.

Всъщност бележитият живописец никога не се откъсва от родината си. Под жаркото южно небе той изписва в последната своя картина покъртителната изповед на собствения си живот — едно заснежено село в Бретан.

„Творец съм! Голям творец съм и аз зная това“ — пише веднъж Гоген на своята съпруга. Необходимо е самочувствие, за да може човек да напише подобно нещо за себе си или да изпише върху главата си ореол, както той е сторил на тази картина. Самоизтъква се, сигурен е в себе си, но върши всичко с тънък усет за хумор и така се самоиронизира, че ние му вярваме.

Характерната му глава се очертава на съвсем плоскостния декоративен заден план. Чистите цветове на червения и жълт фон, игривите извивки на тъмнозелените арабески, а дори плоскостното изписване на ръката с подчертаните контури представляват интересно преплитане на стремежите му за опростяване.

Намиращата се в будапещенския музей на изящните изкуства картина ни представя много добре ранния, повлиян от импресионизма, период в творчеството на Гоген. Макар и да е започнал да рисува едва преди няколко години, пред нас се изявява един напълно подготвен художник.

Тук-таме под тънката снежна покривка още се подават мрачните, уморени есенни багри на природата. През синкавия воал на мъглата прозират няколко пръснати постройки. Той заличава разстоянието и по този начин събужда у нас чувството за някакво сънно състояние, за лека унесеност. Прецизно изписаните голи млади дръвчета на предния план се врязват със своите тъмни контури и вълнуващи форми в зеленикавосиния въздух и раздвижват иначе мъртвия пейзаж.

Тази картина ни запознава с един от най-важните етапи в творческия път на Гоген. Около 1888 година настъпва изменението в стила на твореца, което той нарича „синтетизъм“.

По-скоро наименованието, а не съдържанието на картината изобразява библейска сцена. Сред обкръжението на селянките от Бретан с белите кърпи вкопчените фигури на Яков и ангела действуват предимно като далечно гротескно видение. Гоген почти не живее с третото измерение, с възможността за изразяване на дълбочините. Повърхността на неговото платно напомня повърхността на килим. Формите са силно разграничени, те са изписани стегнато, играта на линията е леко декоративна и има сецесионен оттенък. Ритъмът на своеобразната носия, диагоналното разположение на дънера с неправдоподобна форма дават прекрасна възможност за такова решение. Сияйната повърхност на белите кърпи се уравновесява прекрасно чрез крилата на ангела — посредством рязко открояващото се върху равната червена основа жълто петно.

Разпятието е поставено сред хълмистата природа на Бретан, а върху него тялото на Христос е моделирано с простотата на селската дърворезба, която се абстрахира от незначимите подробности. Гоген не идеализира, той изписва дори на кръста страдащия, измъчен човек. Около него коленичат жени, чието примирение се слива със спокойствието на природата. Гоген обича да рисува интересните им носии, техните кърпи за глава.

Есента кара всичко да притихне, дори въздухът не се движи. Чистите форми на това тяло, което почти няма отсенки, е обгърнато от контурите като от обръч и по този начин рязко се откроява от местността. Синият цвят на женските рокли е в съзвучие с оранжевото на пръснатите нискостеблени дървета — похват, който създава изключителна уравновесеност и хармония.

Остров Таити му предлага хиляди теми. Гоген рисува предимно туземците. Почти няма пейзажно платно, на което да не е изобразен човек. Той наблюдава дребните явления в техния живот, участвува в работата им и почива заедно с тях, слуша тяхната реч и се мъчи да разгадае тайната, защо европеецът не може да ги възприеме.

Туземките се срещат на пазара и Гоген употребява всички средства, за да почувствуваме, че се намираме в далечен, чужд свят. Чрез тази картина той възкресява Египет отпреди три хиляди години. Художникът съживява в движенията на жените „закона за най-големите повърхности“, един от универсалните закони на египетската живопис, като по този начин търси почва за своите модерни, декоративни стремежи. Фрескообразният рисунък, симфонията на издържаните в основните си тонове женски рокли, строго моделираните черни коси на тъмнокожите жени действуват като лишено от лирика обективно съобщение. Обаянието на картината се крие именно в тази рафинирана простота.

Гоген ни въвежда в древната, недокосната още от ръката на цивилизацията природа на Таити. Той ни показва един островен пейзаж, сред който розово-песъчливият, пенлив бряг се проточва край един странен по форма поток. Голите фигури на туземците и необузданите, неоседлани коне отразяват идиличното състояние, те са символ на истинското родство с природата. Главният герой — белият кон, с прекрасно моделираното мускулесто тяло, е застанал на плиткото и пие вода. Гладките повърхности на тревата и особено на голите клони на надвесилото се над водата дърво свидетелствуват за стремежа на Гоген към декоративно изображение.