Мария Бернат
Сезан, Ван Гог, Гоген (2)

Пол Сезан
(1839–1906)

Неговите съвременници го наричат отшелника от Екс. Сезан ненавижда света, но и него никой не може да разбере. Той е прицел на присмеха и закачките на уличници и дечурлига, той е критикувания във всички изложби художник и герой на скандали. Днес обаче ние гледаме на него като на голяма фигура в съвременната европейска живопис, която шестдесет години е център на вниманието на специалистите в областта на изкуството. За него са излезли от печат десетки монографии и студии, а много школи го обявяват за свой родоначалник и водач.

Той е роден на 19 януари 1839 година в Екс, селище, което се намира в Прованс и е разположено близо до живописния пристанищен град Марсилия. Баща му е търговец на шапки, но умело борави с парите и умира като заможен, сравнително влиятелен човек. От своя син той иска да направи юрист или каквото и да е друго, но не и художник. Младият Сезан обаче отрано си избира професия и никой не може да го разколебае. През 1861 г. той отива в Париж и посещава тъй наречената „Швейцарска академия“, едно обикновено училище за живопис. Друго по-високо и системно образование не получава. Във Висшето училище за изобразително изкуство — днес това ни звучи по-скоро като хумореска — не го приемат. (Колко много причудливи неща има в историята на културата!) За съжаление той до края на живота си чувствува липсата на сериозна школовка; анатомията и техническите проблеми го затрудняват извънредно много. Но като гледаме готовите вече картини, ние не долавяме трудностите по време на работа. Знаем само, че понякога използува модела за отделни портрети повече от сто пъти. Сезан работи трудно, но някакво дяволско упорство всекидневно го връща към мотива, въпреки опасенията му, че никога няма да може да се пребори с него.

Той се стреми да разреши огромни задачи. Добре познава художниците-импресионисти, а с някои от тях го свързва приятелство и именно благодарение на тях той избистря своето виждане. Но живописецът жадува за друго, за повече. Затова както при изписването на природни мотиви, така и на човешки фигури, той се опитва отново да улови най-характерното. Вследствие на оптическото възприятие под четката на импресионистите изображението се разпада на хиляди цветове. Те — така да се каже — изключват съзнанието и се стремят да постигнат хармония чрез въздуха и светлината в природата. Сезан намира за маловажно всичко, което по-рано наричат „съществено“. Той формулира главния си стремеж така: „Искам да направя от импресионизма нещо здраво и трайно, подобно на изкуството в музеите“.

Здраво и трайно! Импресионизмът според него застрашава избистрилия се с течение на столетия проверен опит в областта на живописта. Той смята, че при моделировката трябва да се върнем към утвърдените от големи майстори по-сигурни пътища, че трябва да се опрем на музейните образци, които не се осланят на правдивостта на окото, а на по-устойчиви неща. Импресионистите заменят по-раншните принципи за композиция, за разположение на предметите в картината с „рязане“, чрез което искат да изтъкнат моментността, неповторимостта и постоянната променливост на изображението. Сезан смята за ключова позиция на своето изкуство стабилността на композицията. Неговите картини са гениални обобщения и зрителят чувствува грижата, с която живописецът е търсил мотива, а също така и силата на невероятната му съсредоточеност. Неговите най-забележителни творби ни убеждават, че е намерил единствено възможното разрешение. Сезан омекотява строгите форми със светлина. Но светлината в неговата живопис вече не е трептене на въздуха, а средство, с което придава пластичност на формите.

Сезан се превръща постепенно в абсолютен самотник. Едва през последните години от неговия живот го забелязват неколцина — колекционери и търговци на картини. Едно-две негови платна правят впечатление и на изложбите, но той е вече толкова далеч от кипежа на творческия живот, че не е в състояние да прецени какво е постигнал. Картините му, които днес струват милиони, се продават на безценица. Имайки предвид великото дело на големия майстор и влиянието, което той упражнява през последните шестдесет години върху европейската живопис, ние лесно можем да дадем оценка на творчеството му.

Макар и да изпада във все по-тежка депресия, той работи до последния миг на живота си. Сезан умира на 22 октомври 1906 година в родния си град. Само една година по-късно творбите му тръгват по пътя, по който завладяват света.

Автопортрет 1880, масло, платно, 46 x 38 см., Москва, Пушкинов музей.

Ето, това е Сезан! Неговите автопортрети ни говорят повече за големия живописец, отколкото описанията на съвременниците. Пред нас се изправя съкрушен човек, ние се срещаме с горчивата изповед на мъж в разцвета на своя живот. От неговото пълнокръвно, нарисувано с пластичната сила на скулптурата лице, искрят недоверчивите му, изпитателни очи. А дебелото напластяване на багрите върху мустаците и брадата ни карат да доловим горчивината на устните му. Съставената от плоскости с твърд рисунък и неподвижна повърхност дреха е изписана със студените цветове — с отсенките на синьото, зеленото и стоманеносивото. Неговата сериозна, обикновена фигура свидетелствува, че той е отдал живота си на изкуството и ни говори за тъгата на вечно недоволния от себе си човек.

Бюфет 1873–1877, масло, платно, 65 x 81 см., Будапеща, Музей на изящните изкуства.

Това е една от най-ценните картини на Музея за изящни изкуства в Будапеща. Сравнително ранната творба ни дава възможност да надникнем в един интересен и изпълнен с борби период от творчеството на Сезан. Той се намира на кръстопът, след като вече притежава всичко, което е могъл да вземе от импресионизма. Почти цялата площ на картината се изпълва от един кафяв бюфет и именно импресионистичното наследство — богатото вариране на рефлексите, разлагането на проблясващите светлини — е причина, наситеният цвят на тежката мебел да придобие такава лекота.

Порядъкът на елементите от мъртвата природа, грижливият начин на рисуване, който изтъква пластичността на формите и намира израз най-вече в изработката на бялата покривка, ни говорят за по-късните стремежи на Сезан. Трябва да обърнем особено внимание на превъзходното изпълнение на поставената на заден план, искряща в стоманеносиньо чаша.

Натюрморт със синя ваза 1883–1887, масло, платно, 61 x 50 см., Париж, Лувър.

Тя принадлежи към най-известните, най-много репродуцирани картини на Сезан. Изграденото в синя хармония платно ни представя една чиния, едно шише и няколко ябълки, и то с най-прости на пръв поглед средства. Лиричният начин на живописване обаче свидетелствува за любовта на художника към тия предмети. Тънкото, акварелно наслояване на боите придава неповторима свежест на творбата. Въпреки нежното описание на предметите, картината е характерна с желязната дисциплина на своята композиция. Вертикалността на украсеното с лико шише, синята ваза и не напълно завършеният прозорец се уравновесяват с изкусна простота чрез хоризонталността на плоскостта на масата, чинията и ябълките.

Марди Гра (карнавал) 1888, масло, платно, 102 x 81 см., Москва, Пушкинов музей.

Пред завесата се появяват добре известните френски клоуни Пиеро и Арлекин, вечните карнавални герои. Вероятно изпълняват някаква пантомимна сцена, така поне ни кара да мислим ритмичната отсеченост на техните движения. Облечените в бяло и червено комедианти обаче не ни развеселяват. Може да се каже, че са изпълнители едва ли не на трагични сцени. Те нямат настроение, въпреки че очакват публиката да ги аплодира. Ние можем да си обясним това явление по следния начин: душевната нагласа на Сезан е такава, че той трудно се трогва.

Тежката завеса с евтина украса се дига и те се появяват на сцената в обикновени по цвят дрехи, но монументалността в изобразяването им осигурява съвършеното композиционно равновесие.

Картоиграчи 1890–1892, масло, платно, 45 x 57 см., Париж, Лувър.

Тази картина свидетелствува за огромните постижения на Сезан в изграждането на стегната композиция и моделировка. Прекомерно ефирната и едва свързана с материята импресионистична живопис създава най-вече трудности при изобразяването на човешки образи. У импресионистите индивидуалните черти и характерните белези са неясни, те дават израз на други живописни добродетели. Но живописта не може да се откаже завинаги от най-вълнуващата тема, от изобразяването на човека. Това платно е олицетворение на главния стремеж в творческия живот на Сезан.

Като че ли времето е спряло да тече около фигурите на двамата селяни, които играят карти. Монументалните им образи почти изпълват пространството, те владеят малката маса и ние добиваме впечатлението, че между тежките, пластични форми няма място. Напрежението на съдбоносната минута е изпълнило атмосферата. Сдържаните, студени тонове се разтапят в оранжа на покривката, върху която превъзходно изобразената бутилка уравновесява като език на везни.

Планината Сент Виктоар 1904–1906, масло, платно, 65 x 81 см., Париж, частна собственост.

Тази картина е отражение на богат откъм творчески опит, многолик живот — негова равносметка, последния му акорд. Вече няма време за нищо, но панорамата на многократно изобразяваната планина вдъхновява Сезан да търси все по-нови разрешения; сега за последен път. Тук вече всичко остава на заден план. Художникът само загатва нещата, но успява да съсредоточи в платното всичко, което е чувствувал безброй пъти. Може да се каже, че това е просто изречение, което красноречиво говори за конструкцията на езиковата система, красотата на звученето й и нейното минало. Пред далечното очертание на начупения планински хребет ние долавяме обгърнатите от дървесните групи на планинската местност къщи, които са изписани с охровожълти и синьо-зелени тонове. Тази творба е една изповед за родния край, мястото, където големият живописец твори, а същевременно и последно доказателство за творческите му стремежи.