Мария Бернат
Сезан, Ван Гог, Гоген (3)

Винсент Ван Гог
(1853–1890)

Ако може да се каже, че някой живописец е имал трагична съдба, то това е Ван Гог. А като гледаме картините му и си дадем сметка, че те (нямайки предвид неуравновесените и трудни във всяко отношение години на неговата творческа подготовка) са изработени през последните години на краткия му живот, ние се стъписваме. Той като че ли знае, че разполага с малко време и затова концентрира в един къс период необходимите за цял живот вълнения, разгаря огъня, който опърля всичко, до което се докосне, за да изгори сам в него. Но не само той гори, а разпалва и света около себе си. На Ван Гог са чужди изключителното търпение и апостолския труд на Сезан. Неговият темперамент се различава и от нрава на светския мъж и вечния скитник Гоген.

Ван Гог се приближава до изкуството с въодушевлението на малоумното дете. Той действува по инстинкт, не прецежда своите емоции и чувства, не се съобразява със стотици фактори. Изображението на всичко в света се регулира единствено от изключителната сила на неговия темперамент и това е причина изявата му понякога да има вулканична сила. Той е творец с чиста душа, граничещ в известни случаи с наивността. Не познава рафинираното коварство на живописната моделировка, по-точно не се нуждае от него. Но макар че изразява вълненията си с елементарна сила, дори пейзажните му картини имат дълбоко човешко съдържание.

През краткия си живот той се бори с мизерията и опознава целия човешки ад. Днес Ван Гог е най-голямата сензация на търговията с картини, ако изобщо се случи някога — и то много рядко — някоя негова рисунка или платно да сменят собственика си. Стойността на всяка линия на четката му достига астрономични числа. А след като това ни е известно, ние с небивала почуда четем редовете, които той пише до своя брат една година преди смъртта си. По него време художникът вече знае, че няма изход, че съдбата му е решена. В стихналия му глас чувствуваме обективното спокойствие на примирения човек и драмата на неговия живот: „Моите платна нямат стойност. Истина е, че на мене са ми скъпи, извънредно скъпи. За тях жертвувах кръв и мозък. Но не искам да говоря за това, а какво изобщо мога да кажа за тях?“

Ван Гог е роден на 30 март 1853 година в Холандия, близо до белгийската граница. Той се ражда в страната, която е дала толкова бележити личности на европейското изкуство. Произхожда от уважавано от всички семейство, баща му е калвинистки духовник, а тримата му чичовци — търговци на картини. Борбите за утвърждаването на френския импресионизъм отзвучават по време на неговото детство. Той е на десетгодишна възраст, когато лъжовният буржоазен морал поставя Едуард Мане на позорния стълб и когато умира неговият образец Дьолакроа, чиито творби така въодушевено репродуцира.

Младият Ван Гог прекарва дълго време в Англия като пълномощник на един търговец на картини. По-късно се скарва със своя работодател в парижката му кантора и се разделя завинаги с тази професия. Свръхчувствителната му, обидчива натура търси убежище в религията. Той се опитва да продължи попрището на своя баща, посещава в Амстердам лекции по теология и в края на краищата изпращат не твърде надеждния млад духовник в Белгия, по-точно в минната област Боринаж. Това е най-важният период от живота му от гледна точка на развитие, защото тук той опознава отблизо мизерията и страданието. По него време, т.е. през 1880 година, започва и да живописва. Дотогава е раздал и цялото си скромно имущество. Скоро се отвращава от висшето духовенство, което не го и разбира, а по-късно започва и да го преследва и се разделя със съкрушена душа и от свещеничеството.

Ван Гог се отдава изцяло на живописта и започва да учи — за съжаление обаче нито веднъж системно и никога при учител, който да е подходящ за него. През 1886 година попада отново в Париж и сега вече до края на живота си не напуска Франция. Палитрата на рисуващия с мрачни багри художник изведнъж се прояснява, защото е повлиян от ефирния начин на импресионистичното изобразяване. Той се мъчи да намери своето място в разгорещения живот на хората на изкуството. От този момент нататък, всъщност от първия миг на творческите му вълнения, неговият по-малък брат Тео го подпомага непрекъснато. Той е единствената морална и материална упора на Винсент. За тази изключителна дълбока връзка свидетелствуват няколкостотин писма.

Две години по-късно парижкият шум прокудва Ван Гог в провинцията и той отива в огряната от ярко слънце южна Франция, по-точно в малкия провансалски градец Арл. Там се опиянява от светлината и създава за година и половина не само безброй картини с вечна стойност, но и епоха в историята на изкуството, която няма равна на себе си. Ние с вълнение гледаме платната му от Арл, творбите на борещата се с безумието, жадуваща за вечна красота душа, която изгаря в собствения си плам.

Първата тежка нервна криза също е свързана с дните в Арл. Сега Ван Гог чувствува, че му остават само минути. Измъчват го халюцинации, но той работи с небивала всеотдайност. Болестта не оставя следи върху платната му.

Съседите му в Арл не са в състояние повече да го понасят. Затова той постъпва в санаториум, а след това прекарва последните 2–3 месеца от своя живот в Овер, по-близо до Тео. Но идва момент, когато не може повече да търпи страданията и слага край на живота си. Ван Гог умира на 29 юли 1890 година.

Ван Гог иска да основе „творческа база“ в Арл, защото е опиянен от вълшебството на пейзажа и неговата пъстрота. Освен това той се надява по този начин да превъзмогне самотата. И наистина Гоген идва за два месеца при него, те другаруват и работят заедно. Но неизмеримата противоположност в техния темперамент, спречкванията им вероятно усложняват нервното разстройство на Ван Гог. Последният ден, в който те са заедно, той получава нервна криза и отрязва ухото си. Автопортретът свидетелствува за кървавата трагедия, но същевременно и за жертвоготовността на живописеца пред олтаря на изкуството. Прибледнелият творец с привързана глава се гледа в огледалото и така се рисува. Картината е символ на преклонението му пред труда, покъртителна изява на любовта и уважението към живота.

Платното е изградено върху въздействието на допълнящите се взаимно цветове. Червеният заден план на зеленото палто и жълтия фон на синия калпак правят тази живопис особено изразителна.

Това е първата значима фигурална композиция на Ван Гог. Ние сме изправени пред интересен момент от неговото развитие.

Тук е налице творбата на холандския художник, чиято школа е богатото минало на собствената му родина в областта на изобразителното изкуство. Животът пък го среща по време на прекараните в миньорската област години лице в лице с неописуемата мизерия и той не може да изтръгне горчивите спомени от сърцето си.

Багрите в картината са напълно сдържани. Единственият извор на светлина е лампата, която едва осветява лицата на седналите край масата в обикновената стая хора. Тук намират ново разрешение както светлосенките на безмерно почитания голям предшественик Рембранд, така и изобразяващите сцени от живота холандски картини от XVII век.

Ван Гог явно е обхванат от дивата страст да изобрази мизерията. Този негов стремеж е причина лицата на изписаните върху платното фигури да са разкривени до окарикатуряване. Но едновременно с това главната добродетел на тази картина е горещото му желание да предаде състоянието на хората — затова творбата ни говори за дълбока човечност.

За четката на Ван Гог не съществува незначителен мотив. Цъфнал бадемов клон в стъклена чаша, плетен тръстиков стол или дори чифт скъсани обувки са достатъчни, за да заработи въображението му и ни накара да почувствуваме с огромна сила правдата на голямото изкуство.

Пред нас стои букет от слънчогледи, но ние го възприемаме като облечен във форма символ. Това цвете се превръща в олицетворение на светлината и на слънцето, които художникът така много обича. Ако може да се даде да се разбере значението на едно цвете, то Ван Гог го е сторил. Изграденото върху хармонията на жълта охра въздействие на багрите се подчертава от светлия заден план, а бръчкообразното напластяване на боите ни кара да чувствуваме пластиката на творбата. Лиричната съгласуваност на цветове и моделировка пък създават една напълно уравновесена композиция. „Те ще подействуват приблизително така, както се възприемат и прозорците на готическата църква“ — формулира Ван Гог най-изразителното сравнение за собствената си картина.

След упорития труд Ван Гог често прекарва вечерите си в това малко кафене на Арл. Наистина — както свидетелствува едно негово писмо — картината е рожба на ненавистта му към собственика на заведението. Той пише: „… ще си отмъстя, задето ненужно съм му дал толкова много пари. Ще изобразя мръсната му дупка, за да си възвърна харчовете… За най-голямо удоволствие на нощните скитници бодърствувах три нощи, докато я нарисувам.“ Той не си възвръща „харчовете“ с картината, защото трябва да изтече много време, докато някой пожелае да я притежава.

В мрачното кафене едва има хора. Жълтите лампи хвърлят притъпен от дима и тежкия въздух жълт цвят върху пода. А върху няколкото задремали, уморени фигури, които седят край масите, е изписана тежестта на потискащата нощ. „Опитах се с червения и зеления цвят да изразя долните човешки страсти.“ И Ван Гог действително умее да се изразява чрез багрите.

Тази картина действува като просто белетристично описание, тя е чиста като живота на Ван Гог. Художникът живее сред тези предмети, те го обкръжават по време на най-плодотворната година и половина от неговия живот. Това е цялото му земно богатство, но той не успява да постигне дори него със собствени сили. Бедната обстановка е взета на изплащане, и то с помощта на по-малкия му брат.

Едно легло, два стола и една маса — това е всичко и все пак стаята има празничен вид. Ние имаме възможност да се запознаем по-отблизо с живота на художника, да бъдем негови гости. Цветовете пламтят, въпреки че спалнята не е огряна от слънце. Липсата на сенки и чистите багри на жълтото легло, розовия каменен под, синята стена придават декоративен характер на платното, нещо, което досега почти не съществува у Ван Гог. Необходими са изтънчено чувство за композиция и изключителна творческа съсредоточеност, за да не се разпаднат крещящите сами по себе си цветове, а да бъдат хармонично обединени и споени в картина.

Сребриста светлина залива местността — по-сребриста от отражението, което могат да хвърлят нощните небесни тела. Крайпътният кипарис стига вече до небето, неговият развълнуван конус се впива в трептящия въздух. По криволичещия край невероятно натежалата нива бял път съзираме двама работника и впрегнат в каруца бял кон. Но техните фигури са дребни и ние добиваме впечатлението, че те плуват из въздуха в този роден от фантазията пейзаж.

В действителност от звездите не се излива сребриста светлина, конусът на кипариса не е толкова внушителен, нито пък трептенето на въздуха е толкова силно. Само творецът ги чувствува така. Това е единствено плод на душевното състояние на Ван Гог, на неговата „експресивна“ сила на изява.