Сембен Усман
Синът на Сенегал (3)

III

На едно голямо пространство палмите бяха изсечени, стъблата — нарязани, с оглед на това, за което Изабела и Фай смятаха да ги използуват. Те наеха двама души от Папел^[1] — прочути майстори в целия Казаманс като изкусни зидари. Те работеха от тъмно до тъмно.

Фай и жена му нощуваха в палатка. За Умар това беше надбягване със сезона на дъждовете, истинска борба с природата.

Тъй протичаха дните, без той да се види с родителите си. Погълнат от своята работа, Умар сякаш ги беше забравил. Минаваше през пазара само като се връщаше от риболов, за да продаде уловеното. С баща си разменяше незначителни думи, прост израз на учтивост и почит. За бащата синът беше вече чужденец. Но Рокайа всеки ден се готвеше да посети сина си. Зад гърба му се сипеха хули и клевети. Бащата Муса, казваха, прогонил сина си, а старата не искала да чуе за снаха си; Умар, под влияние на младостта си, напуснал бащиния покрив, а тая бранку, тая млада бяла, намирала свекъра и свекървата си нечистоплътни… Когато Рокайа минаваше, те се преструваха, че мълчат, но щом отминеше, тя чуваше смях зад себе си, като огнена стрела. Оставаха й само сълзите.

Но веднъж тя се въоръжи със смелост, преодоля омразата си към снахата и реши да иде да види сина си. Посред пътя срещна мъжа си.

— Къде отиваш?

— Да видя Харе — отговори Рокайа с мъка.

— Връщай се вкъщи! — заповяда старецът, и без да прибави дума я остави там.

Тя се върна. И вече два месеца не беше виждала сина си. Тя хълцаше тихо: нямаше ли нещо гнило в утробата й, за да постъпва така нейният син, нейният Умар?

* * *

Само чичо Амаду беше морална поддръжка за младата двойка. Той не пропущаше никога да ги посъветва и не обръщаше никакво внимание на брътвежите.

Към обед, когато папелите си почиваха, след една претрупана с работа сутрин, Умар, на другия край на мястото, се разправяше с един палмов дънер и го влачеше към реката. Изабела печеше риба, която сама беше наловила с кош.

— Топър тен, теца — каза Амаду, като се обърна към жената.

— Ах, чичо! — извика Изабела и вдигна глава. — Седнете тука.

Тя му подаде един стол от платно.

— Къста… свърсена… малек… малек…

— Ооох, да… — въздъхна тя. — Не ни остава вече толкова много да правим.

— Малек?

Той довърши изречението с жестове.

Изабела разбра, че иска да види своя племенник. Тя изтри пръстите си, преди да ги допре до устата, свирна три пъти и като се обърна към Амаду, каза:

— Седнете, той ей сега ще дойде.

Изабела трогна Амаду Фай. Нещо му подсказваше, че тя беше почтена жена. Той познаваше своя племенник и беше искрено привързан към него. В себе си Амаду си повтаряше, че малкият много добре знаеше какво трябва да прави, че той нищо не предприемаше, преди да го е обмислил.

Умар пристигна гол до кръста и бос, само с къси гащета и с широка шапка на главата.

— Я, чичо! — извика той, като стисна ръката на чичо си. — Гладен съм, жено!

И седна на земята.

Те бяха пред палатката. Прането съхнеше на една палма. Умар се почеса по главата и каза:

— Вярвам, че след една-две седмици ще свършим.

Амаду хвърли поглед на стените от банко^[2] с жълтеникав цвят. Настрана три връзки ламарина чакаха да се довърши дървената част на покрива.

— Дохожда ли оня от Димберинг за мидите? — попита Амаду.

— Не. Аз го видях завчера на пазара. Казах му да ме почака, но не се върнах. Има клони над реката, които трябва да изсека и искам малко да издълбая коритото й, за да може да се плува с лодката до тука.

— Добре че се сетих, защо не минаваш вече към къщи? Днес баща ти ме попита какво ти пречи да дохождаш в джамията?

— Невъзможно е да дохождам вкъщи, работя ден и нощ. Аз не бягам от вас, защото ти знаеш, времето тука не чака. Вечер съм уморен. Случва ми се да не спя две нощи поред. Ако баща ми не иска да ми говори, не е защото не ходя на молитва, не и защото не ходя вкъщи. Единственият човек, който скърби, е майка ми. Колкото за моята вяра, то си е лична моя работа.

Той въздъхна за миг и поде:

— С тебе аз мога да говоря. Чуй: аз съм черен и черен ще си остана. Уважавам нашите обичаи и почитам бога, но не съм фанатик. Откакто съм се върнал, чувам да се казва: „Бог е добър, бог е добър“, когато очевидно всичко върви добре. А когато всичко върви зле: „Такава е волята на бога“. И да ида да увелича броя на вярващите? Не.

— Ти много си пътувал и много си видял… Твоите думи надминават това, което аз мога да разбера.

Умар изказваше всичко, което се беше насъбрало в сърцето му. Знаеше, че неговите думи веднага ще бъдат предадени на баща му. Той поде още по-разпалено със своя нисък глас:

— Видях страната на арабите, извор — тъй изглежда — на всяка вяра… Десет пъти по-покварени от нас, да! За да ти прережат гърлото, няма нужда да струваш по-скъпо от едно пиле. А с европейците е още по-лошо… Да вярваш — продължи Умар, — да вярваш и да бъдеш отровен са две…

Изабела слушаше внимателно мъжа си. На Амаду не беше ясно това, което току-що чу. Той не разбра изцяло смисъла на тия думи.

— Най-сетне — каза той, — ако ти постъпваш честно, всички ще узнаят…

Изабела прекъсна техния разговор, като сложи пред тях чинии на земята. Чичото поклати глава.

— Няма ли да ядете? — запита тя.

— Аз ям… аз дошъл. (Той искаше да каже: аз вече ядох, преди да дойда тука.) — Благодаря ного, мадам.

— Аз бих искала да кажеш на чичо си, че образът, който те имат за белите, е погрешен…

Умар преведе думите на Изабела, която продължи:

— Разбира се, у нас канят хората, както навсякъде. Но ако те дойдат през време на обяда, ще ядат с нас това, което ние ядем… Тогава кажи му, че аз настоявам да яде с нас. Имаме риба и в соса няма вино.

Умар преведе всичко това на чичо си, който наведе глава като дете.

— Кажи на жена си, че аз вече ядох, и ако съм гладен, няма да се стеснявам. За мене тя е като моя дъщеря и не искам да ям не защото тя е бяла, а защото наистина не съм гладен… Аз ще ви подкрепям, докато вървите по правия път. Ако един ден не съм доволен от вас, още същия ден вие ще узнаете това… Но бог ми е свидетел — завърши той, — аз обядвах.

— Тогава пий нещо — го посъветва Умар.

Изабела поднесе много подсладен сок от лимон.

Амаду изпразни чашата на един дъх и каза:

— Ного… добро, благодаря.

Усмивка засия изведнъж по лицето на Изабела. Отдалеч се чуваше шум на мотор, който се приближаваше, и през дърветата се показа колата на Гомис.

— Ти пристигаш тъкмо на време, да похапнем и да тръгнем — каза Умар, когато младият човек слезе от колата.

— Е добре, да се работи за тебе е робство… Здравей, Изабела.

Шофьорът взе една чиния и си сервира. Тиганът беше сложен в средата и всеки вземаше своето парче.

— А сега — каза чичото — аз трябва да си вървя. Ще дойдеш ли с мене тия дни на риба?

— Разбира се. Отдавна желаех да ти предложа нашия стар екип. Помниш ли, някога ние бяхме най-добрите риболовци.

— Довиждане, мадам — каза Амаду на френски. После на уоловски: — Прекарайте деня в мир.

— И ти също, чичо.

Чичото си тръгна. Умар даде своите разпоредби на Гомис.

— Имам нужда от торби цимент. Трябва да сложа циментова мазилка върху глината. Не искам след две години да се напукат стените… Докато ми е в ума, не си ли забравил тръбите?

— Не — отговори Гомис с пълна уста, — но, дявол да го вземе, мъчно се живее с тебе. Ти нищо не забравяш! Нищо, нищичко! Съвсем нищо!

— Да забравя и да се извинява, е недостойно за моя мъж — потвърди Изабела.

— Оставям ви да си бъбрите. Времето не чака.

— А кафето на огъня?

Но Умар не чуваше жена си. Очите му гледаха небето.

— Ето, гледай — каза той, като хвана Изабела за ръка, докато Гомис ги наблюдаваше… — Когато пристигнахме, облаците бяха по-тъмни. През топлия сезон те се движат от запад на изток, и когато се съберат всички на изток, ще започнат да се връщат, но вече дъждовни. Ако не се лъжа, тая година ние ще изгнием от дъжд. И ще завали преди определеното време.

Изабела съзерцаваше унесено облаците на небето. Те всички вървяха в една и съща посока. Внезапно тя подскочи. Водата, която беше сложила да ври, кипна и се разля над огъня.

Умар изпи наведнъж горещото кафе и тръгна по своята работа.

 

 

Топлият сезон беше към своя край, но въпреки някои въздушни течения, които, изглежда, идеха от океана, горещините продължаваха.

На строежа онова, което вчера не беше направено, постепенно се довършваше. Минувачите се спираха да гледат къщата, а когато сложиха ламарината на палмовия покрив, който светеше с металически блясък, местните жители говореха само за Палмерията — име, с което те бяха кръстили жилището.

Новото жилище на младите Фай беше заградено с плет. Плодните дървета черпеха сок от влажната почва. Като пресичаше зелената морава, централната алея водеше към петте стъпала, които стигаха до верандата, опасала долния етаж.

В тоя етаж имаше четири големи стаи, които се проветряваха много добре от френски прозорци. Паркетът беше постлан с кожи и около стените на всекидневната бяха наредени етажерки с книги. Малка стълба, направена от палмови стъбла, водеше към горния етаж. В тяхната спалня голямо полирано дървено легло се криеше зад прозрачна завеса против комари. Прозорецът гледаше към реката и в далечината се виждаше Казаманс.

Тая къща беше за Умар самият символ на неговата воля, дълго таеното желание да има свой дом, своя собствена къща. Хванати ръка за ръка с Изабела, те се възхищаваха от своята работа. Но това, което виждаха, им се струваше като мечта! Неочаквано Фай я повдигна и тя се улови за шията му. Те се отправиха към къщата. Като държеше жена си на ръце, Фай я изкачи до тяхната стая, дето тържествено я сложи на леглото. Изабела го притегли към себе си. Фай й се усмихна.

— Ето твоята къща, жено, и всичките ключове…

— Аз се питам — каза тя — дали трябва само да се гордея с тебе, или да те обожавам?

— Нека сърцето ти ръководи твоите постъпки — отговори важно Фай.

— Знаеш ли за какво мисля?

— Не — каза Фай.

— За стаята в хотела, дето за първи път ти се отдадох.

Умар се наведе над нея. Неговият дъх облъхваше лицето на младата жена. Той тъй обичаше да милва нейните коси.

— Ако трябва да си спомняме някои преживявания, има други, които трябва да забравяме… Хайде да се изкъпем и тая вечер само двама да отпразнуваме това събитие. Хайде, бързо! Във водата! — каза той, като стана.

Бистра и прозрачна, водата на реката позволяваше да се вижда пясъчното дъно, дето малки рибки на групи плуваха съвсем спокойно. В тоя час на деня водата беше най-приятна за тялото.

— Минават ли хора оттука? — попита Изабела, вече във водата.

— От съседните села… О, ти ще ги видиш. Сега е тъкмо времето, когато те събират палмовия сок…

И внезапно, под напора на мисълта, която му хрумна, той нададе остър вик.

— Ти ме изплаши — извика Изабела.

— Слушай — каза той, като сам нададе ухо.

Но никакъв отговор не стигна до Фай. Тогава той пак почна да вика: „Уу, уу, уу…“. И тоя път във вътрешността на гората същият вик му отговори.

— Чуваш ли? — възкликна той със задоволство. — Да излезем сега.

Неговата тъмна кожа блестеше под сребърните капчици. С широките си плещи като на атлет, със силно развитите си мускули, с гъвкавите си стави той приличаше на идол от абаносово дърво. Движеше се с голяма лекота. Те стигнаха до една грамадна палма, дето работеше един мъж, вързан за дървото с кандаб^[3], който му позволяваше да се катери. Двамата мъже разговаряха известно време, а Изабела, все още по бански костюм, ги наблюдаваше. После, с малки скокове, мъжът се покатери, с крака, които държеше отвесно към земята. За една минута стигна върха, като изсичаше сухите клони със своята брадвичка. Той правеше нарези на най-чувствителните части на дървото и слагаше кратунки. С ловкост, придобита от дълга практика, той се завъртя от другата страна на дървото.

— Това е ужасно! На негово място аз бих умряла от страх… Може да се случи нещастие, нали?

— Професионален риск.

— Ти нямаш сърце!

— Ти имаш и заради мене… Хайде, бързо вкъщи!

Тая вечер те изпитаха истински блаженството на съпружеския живот.

 

 

Умар сега ходеше често да лови риба с чичо си. Те деляха наполовина своя улов. Една част от дела си младият човек продаваше, а другата — оставяше да съхне. Мнозина се питаха: „Защо консервира тая риба?“. Умар обмисляше своя план и разумно изчакваше. Самият Амаду не можа нищо да узнае. Смаян, той присъствуваше на изчистването; Изабела и Умар, грабнали по един нож, чистеха плячката. Най-много поразяваше Амаду жената: Изабела помагаше на своя мъж с жар, който стигаше до крайност, със смелост, която не се опровергаваше.

Сезонът отиваше към своя край. Далечните тътени на гърма се приближаваха. Понякога вместо риба, племенникът вземаше от чичо си товар със стриди. Корените на тропическите дървета пълнеха дъното на лодката. Амаду беше съвсем объркан… „Стриди — се питаше той, — и защо му са те?“ Фай му плащаше частта, но това не обясняваше неговия начин на действие, нито изсушените раковини, които натрупваше в голямо количество. И когато запитваха Амаду за намеренията на неговия племенник, той можеше само да отговори:

— Уверявам ви, нищо не зная.

Любопитните се съмняваха в думите му. Амаду се кълнеше във всичките богове, в децата си, във всички, които обичаше, че той не е в течение на проектите на момчето. Потайността на Фай тежеше вече на съвестта му. Тая вечер чичото реши да го разпита.

Под тъжния блясък на няколко звезди лодката плуваше по посока на залеза. Веслата ритмично цепеха водата. В меланхоличната дрезгавина на вечерта, край брега зловещо се изрязваха, тропическите дървета. Откакто тръгнаха, чичото и племенникът не бяха разменили нито дума. Тишината звучеше в ушите им. В здрача Умар престана да гребе. Той стоеше напред. И като взе мрежата, провери я отново, после се изправи и с ръка му посочи накъде да кара.

Чичо му се подчиняваше на неговите движения, като гледаше да не шуми с лопатата. Той хвърли мрежата, и тя се разтвори във въздуха, после пак се затвори във водата и след няколко мига я издигна на борда. Шарани, кефали и други риби покриха дъното на лодката. Те започнаха отново. Уловът беше добър. Като се издигна над пейзажа, луната заливаше сега реката с млечна светлина. Гласовете на нощните птици се сливаха с клокота на крокодилите.

— Умар… — започна чичото.

После той се спря за известно време и поде:

— Бих искал да зная какво мислиш да правиш със своята сушена риба?

Умар не обичаше да му задават такива въпроси. Но спокойствието и важността на чичо му, особено мълчанието, преди да беше задал въпроса, го бяха трогнали. Той извади веслото си от водата, тъй като беше престанал да се занимава с мрежата; Амаду направи същото и лодката почна лениво да се люлее.

— Слушай — каза Фай, — искам да стана земеделец. Скоро ще настъпят зимните дни и земеделците ще имат нужда от нея.

Амаду още повече се слиса:

— Кажи ми, племеннико, случайно не си ли намислил да се подиграваш с мене?

— Не, чичо. Вярно е.

— Ти знаеш… Не.

Амаду намери за излишно да говори повече. Той само прибави:

— Да се спуснем надолу и ще ловим с въдица.

Те плуваха срещу течението на реката. Огньовете на въглищарите прорязваха тъмнината на брега; по-далече едното око на фара мигаше. Сега те бяха близо до голямото устие, ще рече между две води — водата на морето и водата на реката. Сливането на двете води предлагаше вълнуваща гледка. Фай извади цигара, запали я и се изтегна върху улова, а Амаду хвърляше стръв от жива риба. Те не гребяха вече, пуснали лодката да върви по течението.

Дълго време трябваше търпеливо да чакат, когато едно остро и силно движение щеше да обърне и двамата. Те бяха отвлечени към океана.

— Акула с трион! — извика Амаду.

Умар навреме хвана веслото. Рибата измени посоката си, извърна се към речната вода. За да накарат акулата да се умори, те я оставиха да плува нагоре по течението. Нейните сили бързо намаляваха в тая вода, с която не беше свикнала. Но тя пазеше своето коварство! Необходимо беше голямо самообладание, за да се улови акулата. Водовъртежът пречеше на Умар да запази равновесие. Акулата се приближи към тях, като разкри своя чудовищен ръст.

— Не я оставяй да мине под лодката! — каза Амаду.

Но акулата пак не можа да ги обърне и се спусна във водата от другата страна. Амаду през това време не беше я изпуснал. Той спря нейния бяг с един безпогрешен удар, после с още един; животното правеше чудновати скокове с шума на буря, която нарушаваше тишината на нощта. Яростта на акулата стигна сега своята връхна точка. Тя нападна буквално двамата рибари. Те правеха всичко, за да я избягнат, но не само от ярост, но и от лукавство животното започна да ги преследва, като се въртеше в кръг. Това трая часове. Акулата плуваше на повърхността, но щом я наближаваха, тя нападаше. Амаду бе повален. Лопатата се изплъзна от ръцете на Умар и изчезна в реката. Те се отклониха бавно към солената вода.

— Вземай въдицата, за да не ти избяга. Аз си нараних ръката.

Бяла светлина се яви на кръгозора. Нощта връщаше очертанията едно по едно.

 

 

Под светлината на газената лампа Изабела не можеше да си намери място. Тя не знаеше какво да прави. Да чете? Нямаше желание. Да спи? Само това вършеше. С вързани коси на конска опашка, тя обу панталони, облече мъжка риза и реши да излезе.

— Защо да не ида на кино? — си каза тя.

По наклона на пътя от Канде до Зигиншор фенерите, които бяха много нарядко, отразяваха нейната сянка напред, когато минаваше, и я запазваха след нея. Самичка по големия път, тя тананикаше песен. Киното там беше на открито, заградено с висок стобор. За да се влезе, трябваше да се мине под платното срещу издигнатата прожекционна кабина.

Имаше две категории места: скамейки за туземците и столове за белите. Това разграничение се дължеше отчасти на разликата в цената. Неколцина туземци можеха обаче да си платят удоволствието за един стол, но се отказваха от чувство на солидарност и се настаняваха на същото място, като техните братя.

Когато седна на малко твърдия стол, редицата беше наполовина празна, но на Изабела се струваше, че позна човека от парахода, седнал до друг бял. Тоя бял се отмести и с нахален и насмешлив вид дойде до нея.

— Ще ми позволите ли, мадам Фай, да седна до вас?

— Не мога да ви забраня това!

Тя почувствува погледа на човека върху себе си и замълча.

— Забраняват ли ви да говорите с бранку? Като сънародници, каквито сме ние с вас, намирам, че не е много учтиво това. Но аз не хапя.

Без да отговори, тя извади цигара. Човекът се засуети, но Изабела не му обърна внимание, потърси в джебовете си и запали бавно цигарата си.

— Вие не искате дори огън от мене? — установи той полуусмихнат.

С ъгъла на окото си тя наблюдаваше тоя правилен и леден профил с „колониална“ брада, която му придаваше войнствен вид. Мъчно беше да се понесе неговият безочлив поглед. Най-сетне тя се нервира:

— Не бихте ли искали да си идете на мястото? Вашето присъствие ми пречи.

— По-тихо, хубавице. Тука всеки си е платил мястото.

— Вие ме отегчавате. Говоря ви на френски, нали?

— Аз мисля, че говорите на негърски.

С всички сили тя му залепи една плесница. Другите се обърнаха учудени. Тя не разбираше много ясно какво говореха черните около нея, разбра само „мадам“, което те повтаряха на своя език. Изабела знаеше, че това беше думата, с която я назоваваха.

— Какво се е случило? — каза развълнувано Гомис, който изтича към нея. — Казаха ми отвън, че ти…

Той не довърши и като се обърна към белия, му каза с презрение:

— Слушай, Жак, ако се научи мъжът й, ще те насече на парчета… Глупак, ти мислиш, че всички са като Магдалина?

Другият не отговори, а стана и надменно си излезе.

Като искаше Изабела да забрави по-скоро тая сцена, Гомис й каза:

— Видях те, като влизаше, но чаках Агбо и Агнеса… А, ето ги… Къде са вашите места? — попита той дошлите.

— Напред — каза момичето, млада, доста снажна негърка, която отговаряше на името Агнеса.

Гомис ги представи.

— Какво се е случило с вас, мадам Фай? — запита Агбо.

— Не познавах тоя тип…

— Нищо. Вие сте му ударили плесница, той я заслужава.

— Ако и вие имате такава лека ръка като вашия мъж, какво ли трябва да е у вас! — забеляза Агнеса.

Агнеса беше едно от малкото момичета, които се държаха свободно и не обръщаха внимание на нищо. Другарите й, мъжете, се отнасяха с нея другарски, но се бояха от нейния остър език.

Младите хора седнаха и продължиха да разговарят.

— Знаете ли, че ние сме пътували заедно от Дакар до тука, но бяхме на палубата и беше невъзможно да се видим — каза Агбо.

— Дори вие?

— Разбира се, дори той, тъй като не е платил за кабина — каза с насмешка Агнеса.

— Извини я — усмихна се Гомис, — тя е винаги такава.

— А вашият мъж?

— На риба с чичо Амаду.

— Какъв къщовник, рядко го виждаш с приятели.

Изабела отвърна:

— А вие ще дойдете ли да ни видите в неделя?

— Покана ли е това?

— Да, Агнеса.

— Тогава ще дойда.

— Но ти трябва да идеш в Бутупа! — учуди се Агбо.

— Не. Промених решението си.

В тоя миг лампите угаснаха. Прегледът започна, после — документалният филм, и най-после — филмът. Един каубой, изстрели, опасни приключения, от които всеки път героят излизаше невредим. Любовникът накрая побеждаваше престъпниците и спечелваше любовта на своята любима в апотеоза на една последна целувка. Вечната съблазън на Запада…

Приятелите излязоха, като се разговаряха:

— Казват, че къщата ви е много хубава?

— Докторе, въпросът ви е нескромен — насмешливо забеляза Агнеса.

— Ужасно. Това момиче отваря уста само за да затваря устата на другите.

— Не искате ли още сега да се отбиете и да вземете малко от посещението в неделя? — предложи Изабела.

— Благодаря, имам много работа утре и вече е късно — извини се докторът.

— И това наричате работа! — Агнеса наподоби движенията на лекаря пред неговите болни; тя се престори: „Где те боли, малкото ми? За тебе ще трябва таблетка аспирин, а за другия…“ Не, но чуйте го — продължи тя, като се засмя.

Те се надсмяха над дахомееца.

— Истински деца: когато не се виждат, се търсят, а когато се намерят, непрестанно се закачат. Ето че пристигнахме.

Те забелязаха само белия ламаринен покрив.

— Хайде… Лека нощ, Изабела. — Тръгвайте, мъже! — заповяда младото момиче.

— Лека нощ, Агнеса! Лека нощ на всички!

След няколко крачки те се обърнаха, загледани в къщата.

— Хайде, Агбо. В неделя ще имаш достатъчно време.

— Няма да оставят Фай на спокойствие. Ти видя как „те“ започват с неговата жена…

— Не се вълнувай… За жената не зная нищо. Но него не можеш лесно да настъпиш. Във всеки случай, той се е наредил добре. Ония, които тичат подир жените, не могат да направят като него! За него може да се каже само, че е истински мъж.

— Да не си влюбена в него?… Не е лош.

— Не е моят тип. Много е груб, въпреки че изглежда спокоен. Мнозина от нашите сънародници постъпиха като него. Оженени за бели и едва пристигнали, жените им ги напущат… Расата привлича расата…

— Това е животът.

— Хей, мъже, ние се разделяме тука — каза Агнеса и изчезна в нощта.

 

 

Първи петли пропяха и събудиха жените, които на свой ред заудряха с чукалата в делвите и бързите удари отекваха в ранната утрин. Кучетата лаеха все по-далече и по-далече. Пепелта в огнищата беше изстинала. Децата, много малки, за да стоят до късно, и много големи, за да спят до късно, събуждаха с плесници вместо с будилник. С такива любезности започваше всекидневният живот на негъра.

 

 

Те идеха отвсякъде, стичаха се към пазара. Така, някои пътуваха от среднощ, за да намерят добро място, други пристигаха с примитивна лодка. Някои бяха голи или покрити само отпред. И малко по-малко пазарът се изпълваше с хора от всички племена на страната. На едни зъбите бяха изпилени, като зъби на трион, със стригани глави или с плитки, напоени с мазнина. Цветът на кожата се менеше — от албинос с руси клепки до най-тъмно черна, като се мине през тъй наречения „португалец“, с цвета на теракота. Над пъстрите носии, шума на гласовете и смесицата на диалектите засияваха първите утринни лъчи.

Пазарът се намираше в центъра на града. Едната сграда от халите беше отредена за месо и риба, другата — за украшения и платове, дошли от Англия и Португалия, внесени от хавзасите^[4], неуморни търговци, или от бамбарасите^[5]. Между двете здания, на земята или на рогозки от рафия^[6], човек може да намери украсени кратуни, всички видове кожи, неизвестни корени, прахове за най-различни болести, плодове, яйца с различна големина, като се почне от кокошите и се стигне до щраусовите, без да се забравят и яйцата на крокодилите. Това напомняше Вавилонска кула; негърски форум. В тоя мравуняк, дето се смесваха хора и животни, виковете на търговците заглушаваха плача на децата и кучешкия лай.

Таксата за местата на пазара се събираше всеки ден, а това събуждаше лошото настроение на продавачите: да даваш пари толкова рано сутрин е лош знак. Изкуството да търгуваш тука играе първостепенна роля. Установени цени няма.

Обикновено, когато Изабела пристигаше на „мястото“, гдето продаваше нейният мъж, тя намираше там Умар. Между бащата и сина продаваха още други двама търговци. Изабела мина покрай своя свекър и го поздрави: „Добър ден, татко!“. Той продаваше риба на един кониади^[7] препасан само с една престилка отпред. Дали старият не чу, или не поиска да отговори, но той продължи да се пазари със своя клиент. Мястото на Умар беше празно. Единият от съседите му й предложи столче. Той направи знак с ръка на младата жена да почака там… Без друго той би искал да даде повече обяснения за непривичното закъснение на Фай, но като не знаеше френски, усмихна се по възможност най-учтиво и се залови за своята работа. Изабела почака малко, после стана, тръгна, мина пак покрай Муса и тогава почувствува, че старият я следи с поглед.

— Топър тен, мадам — каза весело един глас зад нея.

— Ах, Сейна… Добър ден!

Момичето с движения й даде да разбере да я почака. Затича се към баща си и след малко се върна. Тя говореше на Изабела, но думите й оставаха неразбрани за бялата. Като видя, че няма да я разбере, Сейнабу я повлече за ръката. Те разгледаха пазара, дето навалицата беше по-голяма, и спряха.

Една кратуна с шарки, направени с горещо желязо, привлече вниманието на Изабела. Тя реши да я купи. Черната веднага започна да се пазари.

— Стрино, колко продаваш тая кратуна?

— О, моето момиче, тая най-хубавата, тая хубавичката кратунчица, давам ти я за сто франка.

— Ох-о-о! Много скъпо, прекалено много скъпо! — и като каза това, Сейнабу грабна кратуната от ръцете на снаха си и я върна.

— Слушай, моето момиче, това не е за тебе, а за господарката ти. Хайде де, ако ние се ядем помежду си, то какво ще стане? Поискай й сто и петдесет и петдесетте вземи за себе си.

— Тя не ми е господарка, а моя жена… (В Африка жената на брата се смята като съпруга на всички братя или сестри).

— Тогава извинявай и кажи какво даваш.

Изабела гледаше как кратуната минава от ръцете на продавачката в ръцете на нейната зълва и следеше с очи дългия разговор на двете жени.

— Петдесет франка и плащам в брой — каза Сейнабу.

— Не, мое дете, остави я, ти не искаш да купиш. Тая сутрин — тя посочи народа — аз не я дадох за седемдесет и пет франка — каза тя обидено.

Те си тръгнаха, продавачката плю след тях, но после ги повика.

— Хайде, вземи я и ми дай осемдесет и пет франка!

— Петдесет!

Продавачката се замисли, преброи на пръсти и се намръщи, после почна да отстъпва:

— Дай ми шестдесет и пет франка. Аз мога да ти бъда майка, затова се съгласих да понеса тази загуба. Може да ти е лека ръката, че нищо не съм продала откакто съм дошла… Наистина ли е жена на твоя брат? — попита учудено продавачката.

— Щом аз ти го казвам!

— Вярвам ти. Ами тя нищо ли не разбира от това, което си говорим?

— Нищо.

— Горката — каза тя, като разглеждаше Изабела. — Каква е миличка. Ти можеш да й кажеш, че аз имам още по-хубави и ако иска, ще й ги продам… Горката — поде тя, — истина е, че всички ние сме братя!

Те платиха.

— Стрина… (Сейнабу посочи продавачката на Изабела). Говори… говори много, много е дявол!

Когато те се върнаха, рибарите още не бяха дошли и Изабела се разтревожи. Тя не се решаваше да заговори на своя свекър. Изпитваше истински страх от него. Откакто бе дошла във Файен, тя не беше разменила други думи с него, освен когато пристигна. Изабела не знаеше причината, поради която тоя човек проявяваше такава враждебност към нея. Времето минаваше и нейните опасения за Фай растяха. „Какво да правя?“ — се питаше тя.

Като не можеше повече да мълчи, тя се обърна към стария?

— Умар?

Той наведе глава и направи движение, което значеше: „Нищо не зная“. Все пак беше необяснимо — мъже, отишли да ловят риба в благоприятно време и без никаква друга работа, да не могат да се върнат. А крокодилите? Разбира се, няма да е за първи път. Но не биваше да се мисли за това… От понтона погледите на всички бяха устремени към тесния вход на залива. Научили се бяха, че рибари не са се завърнали и мълчанието — повече от обясненията — изразяваше солидарността на всички. Никакъв знак на кръгозора. Пазарът сякаш замря. Само вятърът глухо стенеше.

Други бяха дошли да увеличат редиците на първите пристигнали. Някои бяха насядали по гредите, с крака, увиснали над водата. Оптимизмът, свойствен за това място и за тоя час, отстъпи тогава на страха на суеверните хора. Сред тълпата Изабела запали цигара, за да скрие вълнението си, но безпокойство притискаше гърлото й. Тя се уедини на края на пристанището до един парапет, устремила с цялото си внимание поглед към светналия кръгозор.

Десет равномерни удара се разнесоха от близката църква. Като видяха, че времето минаваше, те образуваха спасителна команда. Муса и няколко души грабнаха лодки. В това време тълпата посочи една черна точка в устието на реката. Скоро след това се забеляза човек в лодката. Но духовете се смутиха отново, като разпознаха Амаду, с ръка до лакътя обвита в лиани, прострян до гиганта на морето, който го надминаваше с дългия си нос!

Един любопитен по невнимание падна във водата и това предизвика общ смях.

Старият Муса помогна на своя брат да излезе от лодката и даде разпореждания на сина си.

— Какво се случи с вас? — запита Изабела, като си пробиваше път с лакти, за да се доближи до своя мъж.

— Акула… Имаш ли лула?

С няколко думи той й разказа тяхното приключение, като се смееше с всичките си зъби и излагаше акулата като трофей на площада. Подробностите се предаваха от уста на уста.

През тълпата Умар се добра до своето място за продажба. Изабела се опираше на него, като търсеше ръката му. Внезапно, докато тя се канеше да седне, един глас я накара да изтръпне.

— Моите почитания, мадам!

Като вдигна глава, тя отначало забеляза сандалите, после космите на голите крака, къси гащета с цвят каки, колониална риза и бяла каска.

Фай позна Раул, своя противник от парахода. Той стисна челюсти, вените на челото му се подуха, сви пестник, но се овладя.

— Имах поръчение за вас от Жак, може би името не ви говори нищо? Белият, с когото бяхте вчера на кино; той се интересува от вас и когато се увлече по някоя, отива до крайност… В същност той не е лош, знаете ли?

Той каза всичко това с меден глас.

Устните на Изабела затрепериха. Умар сложи ръка върху рамото на жена си с движение, забелязано от управителя на Козоно, който продължи, като се обърна направо към Фай:

— Мисля, че се познаваме, младежо. Ти рядко се явяваш в града, но днес аз не съм дошъл за тебе… Все пак, взел съм те на око, не бой се.

Цялата му омраза светеше в очите, но, като хамелеон, чертите му веднага се отпуснаха.

Фай се приближи.

— Слушай добре какво ще ти кажа… Хора като тебе са вредни за черните, но те са още по-вредни за хората от своята раса. Следният път ще те накарам да си глътнеш езика. И те уверявам, че ще те заставя да си затвориш устата. Що се отнася до нея, аз не ти казвам нищо, тя е тука, нали? Отвращавам се, когато един човек пада толкова низко. А за това, което търсиш, ела утре.

— Ти говориш за продажба? Колко струва?

— На тебе да продам! Предпочитам да се развали!

Белият вдигна рамене презрително.

— Жалко, ти би получил добра цена.

И той си отиде.

Сякаш нищо не беше се случило, Фай тръгна към една млада негърка, която продаваше сламени шапки, избра една и я донесе на жена си.

— Вземи. Не мисли, че вече си свикнала със слънцето.

— Ти повярва ли това, което той каза за оня тип?

— Не.

— Защо са толкова лоши?

— Те искат да ме унижават, да ме доведат до крайност, за да стана втори път тяхна жертва. Защото… първо, аз нямам право да живея, да чувствувам нещата, да ги обичам, да си намеря място под слънцето. Те не искат да премина своите граници, и ако им се противопоставя, ще направят всичко, за да се отърват от мене… И после, те не могат да търпят негър да се ожени за бяла. Това значи да се подиграваш с техните закони…

Като се поуспокои, той млъкна, а Изабела не отговори нищо.

 

 

След като се закри пазара, те отидоха на гости във Файен. Стенания на вълни идеха от тъмната стая; плачът на жените придаваше зловещ тон на молитвата.

Старият Муса повика сина си да влезе в стаята му. Той четеше корана на една рогозка. Старият почака малко, преди да каже:

— Твоята жена беше на пазара и не ме поздрави. Не мислиш ли, че постъпи лошо!

— Тя ми каза обратното.

— А, значи аз съм лъжец?

Умар не знаеше какво да отговори. В Африка на бащата не се противоречи и все пак той беше уверен, че Изабела не го беше излъгала.

— Ти знаеш, че тя не казва истината. Всички бели са такива. Повярвай ми, синко, аз ги познавам преди тебе! Техните думи не струват ни лула тютюн…

Тоя разговор ставаше неприятен за Фай. Той се сърдеше на баща си и гледаше по-скоро да свърши. Но най-много го измъчваше, че Муса можеше да му каже всичко, което минаваше през ума му, докато той беше длъжен да се съгласява.

Фай напусна баща си с облекчение и отиде при Изабела, седнала на масата с майка му.

— Какво каза баща ти? — попита Рокайа.

— Говори ми за бога — отговори Умар замислен, като се почеса по тила.

— Знаеш, че той има право. Ти си роден с вяра и беше отгледан с повелите на корана. Знаеш да го четеш толкова добре, колкото книгата на тубабите, но никога твоето чело не е докосвало земята… Ако умреш утре, какво ще правиш, сине мой? Младостта не е вечна.

— Мамо, кой ти каза, че не се моля?

— Ти се молиш да, когато някой умре… Не желая да се молиш за мене.

— О… Нямам намерение още да се моля за тебе! — и той прегърна Рокайа през раменете.

— Кучи сине — измърмори тя, — какво съм направила на добрия бог, че ми даде куче…

— Не съм ли добър син?

— А сега какво ще правиш? — отклони тя въпроса. — Ще работиш ли в канцелария?

— Не — каза той. — Ще се отдам на земеделие.

— Какво? — тя беше смаяна… — Никога не е имало земеделци в моето семейство, нито в семейството на твоя баща, нито в семейството на бащата на твоя баща…

— Отсега нататък няма да можеш вече да го казваш.

— Боже, боже, боже мой! — завайка се Рокайа, като прекара ръце по лицето си… — А твоят чичо? Самичък ли ще остане? Но той не е съвсем добре.

— Мамо, това не е трудно да се уреди. Направих необходимото… Какво каза Масире?

— Аз те моля най-напред да казваш татко Масире!

Пред тая враждебност, която не отслабваше, Умар каза на Изабела да си вървят. Като ги видя, че тръгват, Рокайа извика:

— Кучи сине, върви си, върви си!

Те се засмяха и се изгубиха към палмите.

— Какво ти каза майка ми? — попита Фай жена си. — Разбра ли я?

— Не много… Бог, коранът…

— Да — каза той. — Баща ми би желал да станеш мюсюлманка.

Настъпи мълчание.

— А ти — попита тя, — какво мислиш?

— Да ти кажа право, това не ме ласкае и после не познаваш корана…

— Мога да го изуча — каза тя.

— Знаеш ли, че ще имам право на четири жени?

— Ах, да? Само това липсваше… Но кажи, преди правеше ли молитви?

— Още в сражението се убедих, че това са празни работи. Имаше момчета, които не пропущаха нито една молитва, и всички загинаха…

— Твоите родители — каза Изабела — ще помислят, че аз съм виновна.

— Ти няма да живееш с тях и всъщност аз мисля, че между нас тоя въпрос е уреден.

— Наистина.

— Тогава да се пазим само от злото и нека бог ни помага да се очистим от него…

Отново настъпи мълчание между тях; Умар беше замислен.

— Ти и аз — каза най-сетне Умар — сме получили различно възпитание, така противоположно, както цвета на нашата кожа. Само едно двусмислие е достатъчно да разруши нашия съвместен живот. Мисли винаги, че ние живеем между два свята, между деня и нощта. Нито черен, нито бял би могъл да си представи, че ние можем да се разбираме. Ти видя как бях посрещнат дори у нас, дори в моето семейство? А когато за първи път видях твоята майка, след пет месеца от нашето запознанство, помниш ли как беше наранена моята гордост? Земята не беше толкова дълбока, за да ме погълне тогава. За щастие, баща ти беше по-разбран.

— А пък аз не мога да кажа и това!…

— Наистина — каза Фай. — Но сега ние имаме свой дом. Да ги забравим.

Без да усетят, те пристигнаха в Палмерията.