Сембен Усман
Синът на Сенегал (2)

II

Големият площад се намираше между малкия пазар и квартала Сантиаба. Той представляваше грамаден четириъгълник, откъдето ветрилообразно излизаха улички. Мангови дървета, дървета акажу му хвърляха сянка, както и един грамаден бомбакс^[1], корените на който приличаха на телата на заспали деца. На тоя площад старият Гомис се беше настанил и образувал семейство.

При него можеше да се намери всичко, от което човек имаше нужда: свещи, газ, тютюн на листа, емфие, тъкани, украшения по четири петачета едното…

Дюкянчето служеше и за среща на младите. Когато времето беше хубаво, изнасяха скамейките и надвечер се събираха пред вратата под дърветата.

— Добър ден, татко Гомис… Жан още ли не е дошъл? — попита един току-що пристигнал.

— Не е, докторе… но навярно няма да закъснее. Той мина преди малко с Фай.

— Би ли могъл да ми кажеш, дали ще иде тая вечер в Буко?

— Откъде мога да зная, синко — отговори продавачът.

Докторът седна и разтвори вестник. На години той беше между трийсет и две и трийсет и пет. Два малки белега — отличителни знаци на неговото племе — личаха на страните му. Мъчният му говор, разлятото му произношение показваха, че не беше от тоя край. Той беше роден в Дахомей, който наричат „Латински квартал“ на Френска западна Африка.

— Здравей, Агбо — каза с непринуден жест един новодошъл, който се промъкна в магазина.

— Добър вечер, Диан — отговори Гомис, без да вдигне очи от своя вестник.

После Диан дойде да седне до него. И след няколко минути се събраха много млади хора. Тука бяха Мбуп, облечен в местна носия със син кафтан и с колониална шапка под мишница, който работеше в Козоно, Диенг, експедитор в същата къща и също така облечен, учителят Сек, когото директорът на училището задължаваше да се облича по европейски, и други.

— Диенг, ще дойдеш ли тая вечер с мене? — попита Диан.

— Не, имам работа в дома на Фай.

— Кажи по-скоро, че много се страхуваш от стария…

— И след сто години не бих могъл да разбера Диан! — намеси се Агбо, докторът. — Ти посещаваш едновременно всички момичета, една вечер при едно, утре при друго. Какво правиш, че да ти стигат парите?

— Кажи ми да ти платя, защото, наистина, аз ти дължа пари, но не ми чети морал.

— Но не, не… Разбери какво ти казвам…

— Ти не си способен да правиш като мене, признай?

— А! Тука сме съгласни!

— Стига, вие двамата там! Ден не минава да не се карате — каза учителят, който заставяше да му се подчиняват тука също така, както в клас.

Изведнъж колата на Гомисовия син се показа в облак прах и спря право пред вратата на дюкянчето.

— Как е Фай?

— Много добре е, господин Сек — отговори Жан Гомис с насмешка.

— Хубава ли е жена му? — попита Мбуп. — Кажи, на какъв език говори тя — диола или португалски?

Всички се засмяха на тоя въпрос.

— Тя е добре сложена, висока, с черни копринени коси, с приятен глас… Но, за съжаление, говори само френски, може би латински. Ти говориш ли латински?

— О! — изписка той. — Езикът, на който се обясняват крокодилите ли?

Той придружаваше думите си със съответни движения.

— Но как му е дошло на ум да я доведе тука? — попита Диан, като вдигна рамене. — В Дакар или в Сен Луи, както и да е… Баща му не е доволен; тая сутрин видях Сейна (умалително от Сейнабу)… Аз не бих направил такава глупост.

— Да се ожениш, Диан, не е глупост.

— Аз да се оженя за бяла! За нищо на света. А, не, в никакъв случай! Няма да можем да се разбираме.

— Съгласен съм с тебе. Черен не може да живее тука с бяла… Особено каквото вършат нейните съотечественици в бруса през време на жътвата. Сега един от нашите се натрапва пред очите ни със своята тубабеса. Но въпросът дори не се обсъжда. Продал се е, това е всичко… — завърши експедиторът.

— Изглежда, че той е погалил твоя господар на парахода — каза някой от групата.

— Единственото нещо, за което съжалявам, е, че не го е хвърлил във водата.

— Познавам Умар — прекъсна го Диан. — Няма свидетелство за образование; знае само да лови риба. И защото е женен за бранку (бяла по креолски), веднага ще го вземете за герой. В Европа такива жени ще срещнеш на всеки ъгъл. Същински гъски! Попитайте ония, които са били на война…

— Лошо говориш, Диан. Познаваш го по-добре от нас. Но щом се заговори за някого, ти ставаш груб и завистлив… Кажи ни само защо са изгонили от училище Умар? — продължи синът на магазинера. — Аз ще ти кажа. Откраднали една книга, никой не знаел кой е крадецът. След като търсили напразно дни наред, наказали най-буйните с надежда да открият виновния. Тъй като Умар не се чувствувал виновен, отказал да изтърпи наказанието. Тогава директорът започнал да му удря плесници. Безполезно е да ви казвам, че той беше окървавен от Фай, а Фай — изключен от училище. Но всичко не беше свършено. Едно дете откраднало книгата. Казваше се Доминик. И когато Умар узна, горкият Доминик бе хубаво наказан по португалски. Въпреки намесата на старите, Фай отказа да се върне в класа и заяви, че ще стане рибар и само рибар, като баща си. Той винаги вземаше под свое покровителство слабите. Бяха му измислили прякор „Големият“.

— Диан, ти посещаваш често сестра му, внимавай!

— Аз? — извика последният. — Ти си полудял! По дяволите и той, и жена му! Тогава, според вас, ние всички трябва да се откажем от своите навици?

— Ти смесваш всичко. Да възприемеш прогреса не значи да се откажеш от своите деди. Но има неща, които ние не би трябвало да вършим. Аз лично не държа да се оженя за неграмотна — уверяваше докторът.

— Мястото на момичето е вкъщи — провъзгласи Диан, като застана пред аудиторията, за да убеди по-добре тия, които го слушаха. — Щом се изучат — подзе той, — няма да ни уважават. Моята дъщеря няма да ходи на училище… И какво ще учат там? Че нейните прадеди са гали? Знае се, че те са руси, със сини очи, а тя е черна като въглен… Не, те говорят идиотщини.

Всички се превиваха от смях, като слушаха тоя потомък на маврите. Защото бащата на Диан беше мавър, а майка му от Сен Луи. Той говореше леко. Само едно нещо за него имаше значение — момичетата, които ухажваше и при които прахосваше своето месечно възнаграждение.

— Все пак ние пращаме дъщерите си на училище — намеси се търговецът, показал се на прага на вратата.

— Това е вашата религия.

— Не смесвай образование с религия. В същност единствената разлика е, че вие можете да имате много жени.

— Бедата е там, че сега те гласуват! Но докато чакам закона против многоженството, който никога няма да го премахне, бих искал да имам десет жени.

— Разбирам те. Без тях животът не е нищо. Но запитал ли си се поне веднъж дали те желаят да имат съперници. Какво би казал ти, ако една сутрин твоята жена, като се събуди, ти каже: „Тая вечер е редът на моя втори мъж?“.

Докторът млъкна и отново избухна смях.

— Да, ще бъде смешно — призна Диан. — Но това няма да се случи, докато мъжете гледат на изток. Многоженството е най-добрият живот.

— Ти не туряш в сметката разправиите между еднокръвни братя, въпросите за наследство, ревността между жените, отсъствието на любов у мъжа и всичко останало…

А като промени темата, докторът попита отново:

— Жан, ще отиваш ли в Буко?

— Нямам вече бензин. Направих два курса за Фа. Колко много багаж имаше!

— Той е цял тубаб, тогава?

— Не започвай пак, Диан!

— Добре, ще мълча. Слушайте, каня ви тая вече всички.

— Къде?

— У Файен.

— Аз ще дойда — каза Сек. — Но после ще идем при Аида.

— Ай, ай, ай — почна да се вайка Диан, като размахваше ръце, сякаш ходеше по жарава, — майка й не иска вече да ме види.

— Не е чудно! Ти зле постъпи с нея…

— Как? Всеки месец изпращах запис; и това правех цели осем месеца. И нито веднъж, казвам ви, нито веднъж не съм имал момичето. Един ден й дадох да изпере моя сабадор (кафтан) и какво ми каза тая стара сводница: „Дай пари за сапун!“ — „Да имаш да вземаш!“ й отговорих аз.

Абдулайе Диан беше веселякът на компанията. Той се подиграваше с всичко. Обичаше „да се радва на живота“, както казваше, и когато канеше своите другари в различни домове, правеше това, за да запази славата си на развратник.

— На туй отгоре не си и учтив — забеляза Сек.

— Не искам и да зная. Сега е час за лапане. Ще дойда в осем часа да взема Мбуп и тия, които искат да дойдат.

— Съгласен — отговори Мбуп.

Щом излезе той, всички изведнъж млъкнаха. Отново настана тишина. Тогава те станаха и се разделиха един по един.

Всички горещо желаеха да живеят и да не мислят за утрешния ден. Но страната, събудена от своята летаргия, ги увличаше със себе си, както реката влачи тинята. Тяхното бъдеше и бъдещето на народа изискваха всеки ден все повече от тях. Те мечтаеха за една Африка, дето нямаше да изживяват вече драма, предизвикана от сблъсъка на двете раси една срещу друга.

Настъпваше вечерта; мракът скриваше формите една по една, после изведнъж нощта погълна всичко.

* * *

Рано на другия ден Фай беше вече обиколил къщата. Когато се върна в стаята, Изабела седеше на леглото.

— Будна ли си вече?

— Как добре съм спала! — каза тя, като се протегна. — Дори не съм те чула, когато си се върнал снощи.

Сейнабу им поднесе кафе с малки хлебчета, купени от единствената хлебарница в града. После те излязоха и се отправиха съм бруса. Нагоре по течението на реката растяха само палми — кокосови, ветрилообразни. По пътя за Адеане слънцето позлатяваше най-високите листа на дърветата.

Те потопиха краката си в хладната вода на една рекичка:

— Аз бих се изкъпала с удоволствие, знаеш ли? — каза Изабела.

— Преди имаше едно чудесно място за къпане при гробищата — каза той.

Те весело се затичаха нататък и наистина там ручеят беше много по-широк и по-чист. Едно полулегнало стъбло им служеше за трамплин. Водни лилии покриваха повърхността на водата; храстите придаваха интимен вид на тази импровизирана къпалня; жабите, изненадани в своята дрямка, се разбягаха. А те, без да мислят за времето, което течеше, съвсем голи, се спущаха и плаваха със смях в бистрата вода.

— Почвам да огладнявам — каза тя, когато стана обед.

— Хайде де! Добре сме си тука.

— Няма шум.

— Нито автомобили.

— Нито метро.

— Нито вестници.

— Нито кино.

— Ха, ха, ха, хванах те. Има едно кино! Кажи, харесва ли ти се това място?

— Да не мислиш все пак да строиш тука къща?

— Тъкмо това!

— О! — Извика тя, като се хвърли върху него.

И те паднаха заедно във водата.

— Сега да се връщаме.

— Няма ли да ми покажеш мястото?

— Четвърт час ти вече тъпчеш земята на своето бъдещо жилище, кратуна такава!

— Ще дойдем ли пак след обед?

— Ако искаш… Трябва да построим къщата преди дъждовете.

— След три месеца?

Когато се върнаха във Файен, домът беше пълен с просяци, дошли, според стария обичай, да вземат своя „дял от щастливото завръщане“. Старата Рокайа ги беше поканила да седнат. С флегматичност, достойна за някой английски лорд, Умар ги поздрави на минаване и отиде да се затвори в стаята си. Майка му дойде да му обясни желанието на посетителите.

— Но аз няма какво да им дам! — се провикна Умар. — Как можеш да знаеш дали имам пари или нямам?

— Ако ти не им дадеш нищо, аз самата ще го направя! — каза тя гневно.

Тя се канеше да излезе, когато Изабела, която беше чула, бързо й пъхна няколко банкноти.

— Като глупачка, ти се навираш там — каза Фай раздразнен. — Щом даваш, ти си най-добрата; ако не дадеш, ще те оклеветят…

— Ти знаеш, че не го давам от сърце, а да направя удоволствие на майка ти… Може би тя ще каже…

— Нека казва каквото иска! — изрева страшно той.

Навън се разнесе общо „ура“. Всички просители желаеха да стиснат ръката на Фай. Рокайа се върна и каза на Изабела:

— Благодаря… ного… мадам.

— Майко, аз не искам да давам, и тя няма вече да дава, защото ние нямаме нищо.

Умар каза това на майка си на техния език.

— Аз ще дам — каза тя, — защото не съм тубаб.

— Не става дума дали си тубаб или не. Седни, ще ти говоря откровено.

Те седнаха на леглото. Изабела се настани на тара^[2].

— За тях — започна Фай — аз съм добър син, защото давам. Представи си, че имам нужда от пари и не давам вече, какво ще кажат те? Ще кажат: „Ето, Умар Фай се мисли за тубаб, той е нехранимайко, лош човек“. Аз ще бъда лош син за тях, а ти, ти ще бъдеш и ще си останеш моя майка. И така, разбери, че има неща, които не трябва да съществуват, всички ония, които поддържат леността у тия хора…

— Ти говориш добре в едно отношение, но това са наши обичаи и аз не мога да постъпя инак. Дори ако трябва да продам своята престилка, за да ги задоволя, ще го направя.

— Веднъж завинаги искам да разбереш… — каза Фай.

Но Рокайа прекъсна думата му, като сложи ръка на неговите устни:

— Не викай злото!

— За какво говорите? — запита Изабела.

— Той… ного… лос — каза Рокайа и излезе.

Умар извади цигара, запали я, и като смукна няколко пъти, я подаде на жена си.

Тогава те започнаха да вадят от един куфар разни вещи, платове, украшения, обуща за големи и малки, които отидоха да разпределят между членовете на семейството, и цялата къща Файен премина пред Изабела, за да й засвидетелствува своята благодарност. Най-трогната беше свекървата, на която подариха тиролска лула.

В чест на това Сейнабу им сервира в тяхната стая, дето беше сложена маса, за да обядват сами.

Щом седнаха на масата, влезе Амаду; като им пожела „добър апетит“, той се обърна към Изабела и каза:

— Благодаря за подаръци… Мой семейство също… Вие ного… любезен.

На тия думи, които идеха направо от сърцето, тя не знаеше какво да отговори, а той, като не знаеше повече френски думи, не можеше да каже нищо друго и излезе.

 

 

След пладне те пак прекараха край ручея, дето се веселиха като деца. Едва късно вечерта ги видяха да се прибират.

— Где беше ти? — запита неспокойно майката. — Баща ти иска да те види. Иди го намери, той е в стаята за молитва.

Старецът седеше на една кожа; главата му на сухата шия се отделяше от бялата тъкан на голямото му бубу. Той не се обърна, дори когато синът му приклекна до него. Държеше в пръстите си броеница, устните му се отваряха и затваряха, зърната падаха на пода едно по едно — так, так, так. След като свърши молитвата, той взе броеницата в ръце, духна на нея, поднесе я към лицето си и каза на арабски: „Бог е велик, бог е велик, Мохамед е негов пророк, който ни дарява милосърдие, милост и прошка на тоя и на оня свят, който води нашия разум, както дете води слепец…“ После той се извърна на деветдесет градуса с лице към сина си.

Умар улови ръката, която му беше протегната.

— Как живееш, синко?

— Само в мир, татко.

— Благодаря на бога, ти се върна здрав и читав… След пладне те търсех навсякъде.

— Бях на ручея.

Като разговаряше с баща си, Фай все стоеше с наведена глава и си играеше с пръстите си, както когато беше малък. Муса го наблюдаваше, за да разбере дали се е променил много. Умар гледаше в земята. От държането, повече или по-малко дръзко, африканецът съди за възпитанието на един младеж… (вежливостта в Черна Африка биха сметнали като срамежливост в Европа).

Мълчанието стана по-мъчително.

— Знаеш ли, че баба ти умря в Дакар?

— Да. Чичо ми писа.

Ако само би могъл да остави баща си и да отложи тая среща за утре! Беше тежко изпитание и за двамата, защото те знаеха добре, че едно и също нещо им тежеше на сърцето. Муса, обезоръжен от мълчанието на сина си, попита:

— Какво е станало между тебе и тоя бял?

Фай разказа на баща си за свадата на парахода.

— Цял ден те чаках за това — продължи Муса. — Администраторът ме извика заради тебе; той искаше да те види. Знаеш ли, че ако превиеш колене, от това те няма да се претрият? Не му се доверявай, той е лош човек.

— Да, татко — каза смирено Умар.

Муса, като видя послушанието на своя син, атакува:

— Добре че се сетих, помисли ли за майка си, когато се женеше?

— Безкрайно много!

— И какво каза съвестта ти?

Умар мълчеше. Муса се възползува от това, за да развие по-добре мисълта си?

— Ти сега си мъж, летиш със свои собствени криле… Дъщеря ми никога няма да се омъжи за бял. Мислиш ли, че добре си направил? Кажи? Как ще живеете тука? Ще ядете ли царевица? Жена ти ще ходи ли за вода? Ще чука ли тя просо или ти ще го правиш вместо нея? Ти не ще можеш за в бъдеще да се храниш при мене, имаме само една кухня и едно-единствено блюдо. Ако тя не ни презира, може би ще потопи бялата си ръка в гйол^[3]…

Последното изречение беше казано с ироничен тон, който засегна дълбоко Умар. Всяка дума му се струваше като удар от бич. Но той преглъщаше, без да се помръдне. Ожесточен, бащата продължи:

— Цената на задните части се узнава само когато седнеш на тях. Помисли за това, синко.

Със стиснати пестници, Умар погледна най-сетне баща си право в очите и отвърна:

— Аз те моля само да ми помогнеш. Ще си построя своя къща… Не, не се бой от нищо; не тука, но при палмите. Ти построи тая къща, в която се родих. За жена си и за себе си аз искам да бъде също тъй. Всичко, което ти току-що ми каза, съм си го повтарял сто пъти и жена ми го знае също… По-добре е да се познаваме, отколкото да научаваме своите недостатъци от другите… Но аз мислех, като се връщах тука, че ще намеря баща, който ще ме разбере, а не баща, които ще ме изгони на улицата. Другаде биха ми дали подслон, но какво би казал ти? „Ето моя син, който се отрече от мене.“ Ако бях се оженил за някоя диола, щеше да бъде същото. Жената, за която се ожених, е като другите. Има баща и майка… Аз държа да живея тука, напук на всичко…

Умар също тъй облекчи сърцето си. Беше започнал, щеше да иде докрай. Много неприятно му беше да върви против волята на баща си, но като си хапеше устните, той продължи:

— Утре напущам къщата — каза той. — Ще ида сред гората…

Тъкмо в тоя миг влезе Амаду и седна при тях.

— Какво има? — осведоми се чичото.

— Нищо — отговори Умар.

— Как нищо? А тия сълзи, които текат по страните ти?

— Мога ли да си отида, татко?

— Остани — каза Муса.

Той съобщи на своя брат за решението на Умар после се обърна към сина си и каза:

— Значи ти не искаш да живееш под тоя покрив с нас?

— Татко, не е така… Аз имам жена и по-добре е за нея и за всички нас да имам „свое огнище“.

— Значи ти нямаш нужда от никого?

— Не съм казал това, татко.

Отново настъпи мъчително мълчание, което позволи да се чуят смеховете на децата.

— Аз мисля, че Умар има право, Муса — се намеси чичото. — Синът има само къщата на своя баща. Ние трябва да благодарим на бога, че той не остана в „Тугйол“. Ти трябва да се гордееш, когато твоят син ти каже: „Татко, искам къща!“.

— Когато един камък пада от небето, нищо не може да го спре… Да бъде волята божия.

Тогава Муса помоли сина си да му представи своята жена. Изабела беше при свекърва си. Умар отиде да я повика. Тя се приближи със страх. Ръката й изчезна в ръката на нейния свекър. Тя му поднесе един пакет, и по покана на своя съпруг, седна като простря краката си навън. От старата Рокайа, която стоеше встрани, се виждаше само запалената й лула.

— Мерси — каза страшният старец. — Баща и майка франсе?

Изабела потвърди с глава.

— Доволен… Тука?

— Да — отвърна тя.

Въпросите на бащата не се харесваха на Умар. Той обгърна раменете на жена си, сякаш да я ръководи в нейните отговори. Муса продължаваше:

— Има братя?

— Една сестра — каза Изабела.

— Надявам се и желая да бъдеш добра съпруга. А сега можете да си идете — каза имамът на сина си.

* * *

Като миналата нощ, старата Рокайа не затвори очи. Тя беше чула своя Харе Иала да казва на баща си, че ще напусне Файен. Но къде щеше да иде? Тя не знаеше още нищо. Проклинаше тая бяла раса, която отклоняваше нейното дете от правия път. И преди зори тя беше седнала между изсъхналите корени на манговото дърво, с гръб, опрян на стъблото, и пушеше лула.

Тая сутрин Умар помисли, че е станал пръв от всички вкъщи. Той излезе да потърси малкия Гомис и неговата стара кола. Експедиторът го отрупваше с въпроси: сменяше жилището? Защо? Умар мълчеше, като смукваше бавно цигарата си. Пристигането на колата, шумът на мотора разбудиха заспалите.

— Бързо! — каза Фай, като дръпна жена си за крака, който се беше показал под завивката. — Тръгваме.

— Къде? — попита Изабела, като се прозяваше.

— На нашето място — отговори той, като пълнеше куфарите с всичко, което беше разхвърляно из стаята.

Двамата млади хора, подпомагани от Изабела, криво-ляво натовариха багажа! Старият Муса Фай излезе от къщи и видя как неговият син влизаше и излизаше непрекъснато от стаята. Един миг той го наблюдаваше. Случайно погледът на Умар се срещна с погледа на баща му. Те се гледаха предизвикателно. Със стиснати челюсти, Умар издържа погледа на баща си: „Аз няма вече да се върна“ — казваха неговите очи. Имамът разбра, че синът му прилича на него. Той отмести погледа си от Умар, насочи го към бялата жена. Изабела се изплаши. Студени тръпки полазиха по гърба й. Тя замръзна на мястото си с куфарчето в ръка. Тогава Умар я побутна към колата. Тя въздъхна, сякаш освободена от опасна прегръдка, и сърцето й започна да бие нормално. Муса мина покрай своя син, без да каже нещо, и се запъти към джамията.

Гомис и Фай привършиха мълчаливо товаренето на сандъците. Когато всичко беше готово, Умар подири майка си. Тя беше препасана с износена престилка от груба тъкан, боса, и с избеляла кърпа на главата, завързана небрежно назад, изпод която се подаваха кичури бели коси. Рокайа непрестанно го гледаше. Всичко, което беше мислила и обсъждала да му каже, изчезна, когато синът й се приближи. Гърлото й се стисна. Тя го разглеждаше, сякаш искаше да го убеди да остане, но думите й застиваха на езика. Нищо, вече нищо нямаше за нея вкус, дори тютюнът, който предпочиташе над всичко. Бликнали от принудата, която налагаше на скръбта си, сълзите се освободиха и обляха нейното лице. Тя бързо ги преглъщаше. Умар не обичаше тоя вид слабост.

Изведнъж старата стана и сложи длани на страните на своя Харе Иала. Нейният скръбен поглед изглеждаше да блуждае в далечината. Загрубелите й ръце говореха повече. Вътрешен огън я изгаряше. Болеше я, страшно я болеше. Умар се опита да я утеши, но неговото решение беше неотменимо и той й каза само:

— Аз отивам там, не е много далече, ти знаеш.

Ръцете на жената се вдигаха и спущаха, милваха брадата му, ушите. Синът й беше загубен за нея.

— Защо правиш така, синко? Защо?

Тя молеше за отговор.

— О, майко, трудно ми е да ти обясня… Аз мисля, че така е по-добре за всички ни…

— Обидил ли те е някой? Или пък не те уважават? Или твоята жена го иска? Тогава какво?… — продължаваше да пита тя умолително.

— Не, не — каза той.

— Толкова ли е малка къщата?… Може би не съм достойна за тебе, наред с твоята жена? Не умея ли да се обличам? О, ще се обличам, ще бъда чиста, за да ти направя удоволствие… Ще обувам дори обувки, както чувах да говорят, че в страната на тубабите винаги се носят обувки. Аз ще ви прислужвам на трапезата. Слугиня ще ви стана… Само не ме напущай.

Сега тя го държеше за раменете.

— О — каза Умар на крайния предел на мъката и на едно страдание, което той сам чувствуваше жестоко, — мамо, работата съвсем не е в това. Аз оставам в града, оставам с всички вас.

— Искам да си мой, а не на всички… Аз те носех, всичко пожертвувах за тебе… Когато усещах, че мърдаш в утробата ми, дори да ходех, аз се спирах. А когато лежах, аз ставах и не заспивах. Доволна бях като знаех, че си добре. А когато се роди, аз бдях над твоя сън, хиляди пъти по-щастлива, отколкото ако спях. Твоето дишане беше станало мой живот. Аз дебнех кога ще се събудиш, за да узная щастлив ли си като отваряш очи. Случваше ми се много често да се питам, когато ти спеше, дали не беше плячка на лошо око. Непрестанно те притисках до сърцето си. Не се насищах да ти отдавам щедро любовта си. Аз дадох повече, отколкото хиляда жени биха дали за едно дете. Желаех и още желая да имаш неща, които никой от твоите другари не би могъл да има. Аз ще ти ги дам. О, мой синко, моля те, остани…

Тя се умори да стои права. Отпусна се на един корен, кръстоса крака, притъпка угасналата си лула и я запали, с поглед все така устремен към Умар. Клепките й бяха подути. Тя изпусна голямо кълбо дим.

— Мамо, става късно, трябва да тръгна сега — каза Умар.

Старата беше притворила очи. Изведнъж тя се изправи:

— Аз мразя твоята жена! Мразя всички твои! Няма да има вече за мене покой, докато те живеят тука! — извика тя. — Докато гледам на изток и докато там изгрява слънцето, няма да имам покой. Те те откъснаха от мене…

Тя се приближи съвсем близо до Изабела, измери я с поглед, после се обърна към сина си и му каза още:

— Тя ти е дала да пиеш от своята нечиста кръв!

А като се обърна на своя език към младата жена в синьо работно облекло, която не смееше да се мръдне, тя добави:

— Момичетата у вас не уважават ли своите родители?… И аз казвам истината! — заключи тя и си тръгна, като клатеше глава.

Сякаш на себе си Умар промърмори:

— Понякога тя ме плаши.

— Какво каза тя? — попита Изабела мъжа си.

— О, нищо — отговори той с уморен и безразличен тон.

И той я побутна мило към колата, която тръгна, като вдигна, лек, червен прах.