Сембен Усман
Синът на Сенегал (14)

VI

Беше неделно утро. Свежест се чувствуваше във въздуха след дъждовната нощ. Атмосферата беше спокойна.

Площадът пред църквата беше препълнен от вярващи, които излизаха от литургия, всеки с молитвеник в ръка. Облеклата бяха различни: едни бяха обвити с наметала, други носеха дрехи с ярки цветове; жените, най-многобройни — с дълги рокли от пъстри басми, старите — с роби, които падаха до глезените. Те предпочитаха черния сатен, който задържаше слънчевите лъчи като ризници. Белите им коси се скриваха под избелели кърпи. Децата, уловени за ръка от големите, вървяха мирно, но като се срещаха, се плезеха едни на други.

Мнозина от енориашите се отправяха към малкия пазар, за да поприказват. Говореха за хиляди дреболии. Разменяха си рецепти, новини за новороденото, клюкарствуваха за някое момиче, което през нощта е било с приятеля си. Малкият пазар беше любимо място за сплетни.

Гомисовци водеха със себе си цяла свита. Главата на семейството, вдървен като колосаната си яка, вървеше под ръка със съпругата си в дълга рокля. Жан и Агнеса вървяха след тях. Младото момиче беше облечено с рокля от светлосин крепдешин. Тя говореше оживено.

— Знаеш ли, че снощи Сек хубаво наговори на твоя баща, Фай само го раздруса. Мислиш ли, че ще приеме?

— Не. Тая сутрин той ми каза, че е възрастен, че Сек е говорил истината… Но че той предпочита своя спокоен живот — отговори Жан Гомис.

— Но… а ти?

— Аз?… Ха, аз се подчинявам. Майка ми цяла нощ ми чете проповеди.

— Ах! — каза Агнеса.

Дезире ги настигна. Нейната коса се развяваше като гривата на кон от чиста порода. Тя вървеше бързо, широката й пола даваше възможност здравите й крака да се движат свободно.

— Е, къде бързаш? — я попита синът на Гомис.

— Много си любопитен. Здравей, Агнеса.

Тогава те видяха, че насреща им иде Агбо, цял потънал в пот. Той се спря пред татко Гомис и му пошепна нещо на ухото. По лицето на търговеца се изписа смут. Докторът се отправи към групата на младите хора.

— Тая нощ са убили Фай — им каза той.

— Лъжеш! — извика Дезире неволно, като хвана с треперещи пръсти устата си.

— Голяма скръб, без съмнение, но това е истината. Той издъхна в моите ръце — добави докторът.

Проповедта остана на втори план в разговорите; смъртта на Фай се носеше от уста в уста. Най-почитаните от правоверните заобиколиха търговеца. Внезапно скръб се изписа по всички лица. Питаха се… „От какво е умрял?“ Като си спомниха, че той вечерта още беше тука, не можеха да повярват. Докторът поде:

— Веднага след дъжда прислужницата, малката Итилима, дойде да ме повика. Тя ми каза, че Фай е ранен. Тичешком аз отидох в Палмерията. Там бяха мама Рокайа и Изабела, които плачеха неутешимо. Видях Умар, легнал на дивана в салона. Много кръв течеше от устата му. Невъзможно беше да го накарам да говори. Той беше вече полумъртъв… Майка му ми обясни какво се е случило през нощта. Тя го намерила пребит в калта. Не се знае колко души са го нападнали. Но най-подлото е, че той излязъл да се притече на помощ, защото чули стенания, които сякаш идели от някой ранен… Тогава те просто са го пребили…

 

 

На малки групи, те се отправиха към Палмерията.

Ударите на там-тама отекваха. Ритъмът на неговия грохот ставаше все по-рязък, все по-страшен. Неговият глас се понесе над саваната, мина над реката, като се развихри яростно, и изпрати на ехото скръбната вест.

Като прилив, който се надига, хората пристигаха в Палмерията, едни с лодки, други пешком. Къщата беше препълнена и тълпата стигаше до брега на ручея. Показваха „мястото“, гдето старата Рокайа беше намерила тялото. Тя го беше мъкнала до входа на къщата и хората вървяха мълчаливо, като гледаха да не стъпчат следите на това лобно място. Понякога някой от тълпата повтаряше за трети или за пети път: „Защо го убиха?“. Или питаше, убеден предварително, че няма да получи отговор: „Кои са убийците?“. Задоволяваха се да го наградят с поглед, който искаше да каже: „Е, братко, ние не знаем нищо за това… Може би, преди да напуснем това място, ще го узнаем?“.

А гласът на там-тама продължаваше да гърми, за да призове живите и да придружи мъртвия.

Всички жители от крайбрежието бяха там, от извора на Казаманс до границите на бруса. Бяха дошли мандиаги, апариди и дори хора от страната на нипнингите. Пулсът на града престана да бие. Голяма скръб го обвиваше.

След погребението, гдето се бяха сбрали християни, мюсюлмани, фетишисти, езичници и атеисти, всички се върнаха в Палмерията. Сек, Агбо, Гомис и Диан отнесоха своя другар на раменете си. Изабела, в черно, вървеше между Дезире и Агнеса. Господин и госпожа Гомис ги следваха начело на човешкия поток, който идеше след тях.

Изабела се прибра вкъщи. Старата Рокайа, подпомагана от жените от нейното поколение, а също и от Сейнабу и Итилима, се зае с посетителите.

— Мисля, че моментът не е подходящ, за да ви говоря… неща… — каза старият търговец, който придружаваше младата жена.

— Не, татко Гомис — отговори Изабела.

Широки сини кръгове тъмнееха под очите й. В ъглите на устните й се изписаха гънки на страдание. Те бяха в салона, а вън народът чакаше. Тя продължи:

— Ако искате да говорите за неговата дейност, аз намирам, че от вас зависи да вземете решение. Аз не живях много дълго с него… уви! Но зная, че ако бях на негово място, бих предпочела да видя да се продължи онова, което съм започнала. Тая страна беше негова, тоя народ беше смисълът на неговия живот. Той много обичаше Франция, но предпочиташе Африка. Аз съм от вашите само поради брака си и детето, което нося… Може би то ще бъде от вашите. Ако искате да ми кажете нещо, татко Гомис, не се стеснявайте. Моята скръб е само моя, но земята, в която той почива, е ваша.

Смутен, търговецът наведе глава, замълча за миг, после излезе на верандата. Гомис погледна целия тоя свят; никога не беше виждал толкова хора, събрани пред него. Той започна да мачка ръкавиците си. Неспокойната тълпа наостри уши. Там-тамът беше спрял своята погребална песен.

— Хора — каза Гомис, — натоварен съм да ви благодаря.

Това беше формула на африканска учтивост. Старият човек избираше думите си.

— Мадам Фай ви благодари и ви похвалява. Тя ме помоли да бъда неин изразител. Всички ние сме трогнати от скръбта, която я сполетя. Тя би предпочела сама да ви каже тия думи… но тя искрено приема вашите съчувствия…

Шепот се понесе сред тълпата. Няколко облака минаваха ниско по небето; мъжът поде:

— … Днес ние погребахме един от нашите, един син на тая страна, брат на едни, братовчед на други, приятел, съветник, вожд. Той пристигна с жена си преди две години. До тоя момент мислехме, че се е отрекъл от своята раса, че не е вече като нас… Е добре! Не, Фай се върна, сякаш никога не беше напущал тая страна. Показа ни, въпреки своята младост, че сме хора. Той казваше на моя син: „Не само като се ожени, човек става мъж. За да бъдеш мъж, трябва да се бориш упорито. От всяко нещо трябва да изтръгнеш неговата тайна и да я направиш своя за доброто на всички…“

Той се спря, за да изтрие потта, която се стичаше по лицето му, после поде:

— Всички знаете, че Фай искаше да се обедините. И тъкмо затова беше убит. Той ми каза, преди да бъде убит, че някои между вас са били в течение. Трябва всички ние да обединим силите си. Земята е наша, тя е наследство от нашите деди. От нас зависи да я изтръгнем от ония, които искат да я завладеят. Защото, спомнете си това: „Ако царят вземе синовете ти, за да води война другаде, твоята жена ще ти роди други; ако вземе стадото ти, с време ти ще го забравиш, но ако присвои земите ти, значи той иска твоята смърт… А тоя, който иска смъртта ти, не се безпокои за твоите мъки“.

Търговецът млъкна. Знаеше, че няма какво друго да каже. Той се обърна и поиска по-бързо да изчезне. Видя Изабела и стисна в своите ръце ръката на младата жена.

 

 

Вечерта там-тамът продължаваше да бие. Старата Рокайа, като обезумяла, не се отделяше от снаха си. Състоя се голям семеен разговор. Чичо Амаду служеше криво-ляво за преводач.

— „Мадам“, може да се върне в къща… татко, мама Франсе…?

За бялата това беше най-трогателният момент. Свекърва й, до нея, плачеше. Чичото продължаваше, като се опитваше да прави всичко, което можеше, за да бъде разбран.

— Мама Рокайа… доволна тебе остане дойде малко… Фай син мама Рокайа умира… Тебе, мадам Фай малко за тебе, внук мама Рокайа.

Изабела не знаеше какво да прави. Не й ли искаха много? Старата взе ръцете й и каза на свой ред:

— Мадам, останете, дойде малко, тръгва — като искаше с това да й каже да остане, докато роди.

Със сълзи в очите и със сърце, препълнено от скръб, Изабела наведе глава в знак на съгласие.

— Благодаря, „Мадам“, тебе мило жена.

Не трябваше нищо повече. Изабела се качи в стаята си, като ридаеше.

 

 

Умар Фай беше мъртъв и почиваше в земята. Но престъпните ръце, които го сразиха, се бяха излъгали. Гробът не беше неговият дом, а сърцето на всички мъже и на всички жени. Вечер той беше около огъня, а денем — в оризищата; когато някое дете заплачеше, неговата майка му разказваше историята на тоя млад човек, който говореше на земята, и под дървото на беседите почитаха неговата памет. Умар не съществуваше, но неговият „прекрасен народ“ продължаваше да го възпява.

Той предшествуваше сеитбите, той беше при своя народ през сезона на дъждовете и вдъхновяваше младежта през време на жътвата.