Сембен Усман
Синът на Сенегал (10)

II

Появата на Кангуранга направи впечатление. Никой не остана вкъщи под предлог на някаква въображаема болест. Облечен цял в червено, той не минаваше незабелязан. Претърсваше сламените къщи и хамбарите; ония, които улавяше да не вършат нищо, порицаваше публично. С удвоена сила хората удряха земята без колебание, под заплахата на две саби, които Кангурангът размахваше над главите им. Той ходеше от група на група и виеше, придружен от своята свита, която подчиняваше на строга дисциплина. Заставяше ги да се навеждат, да пълзят по тръните; ходеше върху тях, сипеше дъжд от удари; кръвта не го плашеше: по-бърз от заек, той можеше да хвърчи — както казваха туземците; Кангурангът ненавиждаше червения цвят, с който беше покрит от главата до петите; никой в негово присъствие не смееше да сложи дреха със същия цвят.

След няколко седмици борбата със скакалците стигна своя край. Всички селяни работеха там. Затворниците бяха много щастливи, въпреки веригите на краката си, защото можеха да получават новини от своите семейства.

Най-сетне последната яма беше засипана. Само свиренето на щурците нарушаваше сега настъпилата тишина. Остана само едно огромно опустошено пространство. Фай събра всички.

— Сега всеки ще се върне у дома си. Аз мога да дам семе на всички, които поискат.

— Колко ще даде всеки барик? (Един барик е равен на един квинтал в езика на африканския селянин). А колко трябва да ти платим?

— Нищо — им отговори той.

— Ти си луд! Хората с червените уши са по-богати от тебе, но не дават нищо, което не може да им донесе печалба, а ти искаш „ей така“; кълна се в дедите си, никога не съм виждал човек от града да е толкова безумен като тебе.

— Може би защото не си много ходил. За мене земята е всичко. Но вие не знаете цената й. Вашите синове… да, те ще я узнаят. Аз ви давам семе при условие да не продавате реколтата си на никого другиго. Повече нищо не искам.

— Но ако реколтата не е добра, как ще ти платим? Ние имаме вече дългове…

— Ще загубя семето си, но ще остана с вас!

Селяните дълго се съветваха, после старецът взе думата.

— Ние сме с тебе! Кога ще ни дадеш зърното?

— Утре сутринта. Трябва да побързаме, че времето не чака.

— Ами аз като имам две големи семейства, ще мога ли да получа два барика? — попита някой от тълпата.

— Не, ти ще получиш като всички, все пак мога да ти дам един съвет: ще събереш двете си семейства заедно.

Избухна общ смях. Старецът придружи Умар до камионетката и му даде муска от тигрови косми.

— Пази я добре, тя е от баща ми, който я има от своя баща. Бог да е с тебе, ти си добър син.

— Благодаря, не забравяй да изпратиш някой младеж утре.

— Ето на — каза човекът в напредналата възраст, като търсеше думите си… — ние сме многобройно семейство.

— Ти ще получиш два барика.

— Бог да те благослови.

— Амин — отговори той, като се раздели със стареца.

След това Умар качи в колата си затворниците, които мъчно вървяха с веригите. Пътят беше в плачевно състояние; първите дъждове бяха издълбали трапове, там, дето „каторжниците“ бяха работили упорито през сухия сезон. Те срещаха жени, които се връщаха от пазара. Фай ги насърчаваше, като им махаше с ръка през вратичката; те му отговаряха с радостни викове, и ехото усилваше тия гласове, които стигаха до него. Полицаят, седнал до Умар, се осведоми за неговата работа.

— Аз съм тукашен и обичам земята — отвърна той.

— Опасно е това, което правиш.

— А защо?

— Не зная. Голямата известност на един млад човек носи нещастие.

— Ако умра, никой няма да ме жали, само майка ми и жена ми. Впрочем, аз не искам да умирам. А ти сега колко години служба имаш?

— Двайсет години — отговори полицаят.

— Затова не искам да умирам — повтори той.

— Не разбирам…

— Аз имам четири години и съм й ял попарата.

Слънцето се скри зад един облак, който плашеше. Фай свали товара си пред комисариата. Стоманеносивото небе тежеше като нажежен похлупак. Като се върна вкъщи, Умар гарира камионетката си, отвори вратата и намери Изабела седнала на дивана.

— Седиш ли или лежиш? — каза той, като се пошегува мило.

— Седя — отговори тя и смръщи вежди.

— Не би казал човек това.

— Но ти идеш от града?

— Да, трябваше да отведа затворниците.

— Моят корем почва да ме плаши понякога — каза тя, като промени темата.

— Аз пък отдавна се питам какво ли си яла?

Тя хвърли една възглавница в лицето му.

Умар хвана ръката на жена си. Коремът й имаше тревожни размери. Макар че Изабела бе облечена в много широка дреха, не можеше да се скрие нейното състояние.

— Може би много пих от това, което ми даде твоята майка. Кажи ми какво ще правиш тая вечер?

— Много ми се иска да отида на риба.

— О! — каза тя с неодобрение.

— Ти искаш да остана?

— Да, ние сме най-щастливите хора на земята и аз не се оплаквам от своя съпруг…

— Напротив, аз пък се оплаквам от жена си… пуши от моите цигари.

— Не пуша вече, откакто всяка сутрин пия тая горчива смес. Само като помисля за нея и се разболявам.

— Тя поне не ми струва нищо.

— Евреин! Скъперник!

— Толкова по-добре.

— Спомняш ли си нашата мансарда в хотела? Говореше ми, че един ден ще си имаме наша, собствена къща: ти удържа думата си. Сега аз се боя, че не ме обичаш вече.

Тя поглади корема си.

— Колко глупава можеш да бъдеш понякога.

— Какво предпочиташ? Момче или момиче?

— Предпочитам тяхната майка…

Пристигането на Рокайа, която идеше всеки ден да се осведомява за „мадам“ и да дава други наставления, сложи край на техния разговор. Изабела се чувствуваше добре и старата жена не остана много време в Палмерията. На прага на вратата тя каза на Умар:

— Баща ти пита за тебе, синко. Иска да те види тая вечер.

— Добре, ще дойда надвечер.

— Ходи, малку, малку, леши не хубаво, уморяваш… болен — каза старата на Изабела, като я държеше за кръста.

— Аз не разбрах, Фай.

— Казва ти да ходиш, вместо все да лежиш, това не е за твоя кръст и те уморява…

Той преведе думите на старата, като се пошегува с жена си.

— Аз не лежа — каза тя разгорещено. — Каквато майката, такъв и синът! А ако идем заедно в бруса?

— С мене? О, не.

— Защо?

— Има неща, които засягат жените, а не мъжете, такъв е обичаят тука. Ние ще идем на кино.

— В положението, в което съм?

— Че какво от това?

Дъжд валя през целия следобед — до сутринта на другия ден.

 

 

Зората възвестяваше прекрасен ден със зимен блясък, без горещина. Земеделците бяха пристигнали — кой пешком, кой с лодка. Итилима ги посрещна, като им поднасяше пълно гърне с кинкалиба. Умар ги приемаше и намираше приветлива дума за всекиго; Изабела, седнала на малко столче, записваше имената и селата, а мъжът й теглеше семето: ориз, просо, царевица и арахид. Раздаването се увеличаваше, колкото повече се издигаше слънцето.

Те работеха със сърце от сутринта. Изабела, въпреки своето положение, не се чувствуваше много уморена. Но вятърът, който задуха от съседната гора, донесе мирис на гниещи листа и от това започна да й се повдига.

— Спри за малко — каза тя.

— Уморена ли се чувствуваш? Почини си.

— Няма нищо, това неразположение ще мине.

Те започнаха пак работа. Но Изабела не можеше повече и мъжът й трябваше да я пренесе на верандата, за да се запази от слънцето и от пасатния вятър.

— Тука се чувствувам по-добре. Съжалявам, че не мога да ти помогна, мили мой — тъжно каза тя.

— Ще довърша с Итилима.

Той измерва и писа докато слънцето се издигна насред небето; беше огладнял, но виждаше само тия погледи, извърнати към него, които сякаш молеха за помощ. Селяните бяха приклекнали според обичая си — с глава между ръцете. Фай извикваше хората, даваше, стискаше ръцете на заминаващите, осведомяваше се за техните семейства, за всичко; той намираше хубава дума за всекиго. Изненада се, като видя своята майка до себе си.

— Как, мамо, ти си тука? Отдавна ли?

— Не — отговори тя.

Рокайа наблюдаваше сина си. Всички тия хора бяха дошли от своите села за него; тя си спомни за неговото завръщане. Поиска да стане земеделец и стана.

— Как е големият дом? — запита Умар.

— Благодаря на бога, добре е; ти не дойде вчера да видиш баща си.

— Валеше дъжд… Видя ли Изабела?

— Да. Аз не разбирам, тубабските жени изглеждат много силни, а са по-крехки от капка роса върху лист от маниока. Може би не са като нас, черните жени?

— Защо казваш това? Всички жени са еднакви.

— Тя не е. Страхувам се, че няма да роди нормално.

— Ти нищо ли не й каза?

— Не, не — каза тя, като се приближи до Фай, който се беше спрял да впише името на един човек от Марсасум.

— Не бива нищо да й казваш… Ето, за това ние нямаме дете, от…

— Какво искаш да направиш от една жена, която не може да има дете?

— Мамо, ти ли казваш това… И тъкмо ти беше, която… оная нощ…

Рокайа не дочака края на изречението и се оттегли в Палмерията.

Умар запали цигара, която го поуспокои; внезапно го обхвана страх от нещастие. Той си спомни думите на лекаря по време на тяхната сватба… „Твоята жена няма да има дете или с риск на живота си, защото е много тясна. Ето, предупредих те.“ Седнал, с наведена глава, Умар беше забравил селяните. Някой се изкашля, за да привлече вниманието му. Той взе шепа пръст, която беше влажна и черна, и я вкуси…

— Сладка ли е? — попита нечий глас.

Беше Пиер, който се задаваше.

— Не съм вкусвал нищо по-прекрасно; тя винаги запазва своя вкус.

При вида на белия, туземците станаха и откриха главите си в знак на уважение. Фай изгледа своите, госта, после поклати глава.

— Не се притеснявай за толкова малко нещо. Трябва да минат много години, за да се премахне това чувство за малоценност у тях — каза младият бял. — Дохождах много пъти, но ти беше в бруса.

— Сега не мога да говоря с тебе за сделки, но докато ме чакаш, можеш да ми бъдеш полезен.

— С удоволствие.

— Вземи тая тетрадка и записвай всички имена, които ще ти диктувам.

И Пиер му помогна с такова усърдие, сякаш се отнасяше за неговите собствени работи. След три часа не остана вече никой и хамбарът беше празен.

Те влязоха вкъщи.

— На кого дължа честта на това посещение? — попита Фай. — Итилима, донеси нещо да пием…

— Е добре, ето на — каза Пиер и седна. — Ти знаеш по-добре от нас, че вредите, причинени от ларвите, са големи и застрашават идната реколта; и после, има и…

— Черни — довърши Фай, като видя, че Пиер е в затруднение и не знаеше дали трябва да каже „черен“ или „негър“.

— … Да, черни, които ни дължат пари и, без добра реколта, няма да ни ги върнат… Ако ти е останало семе, продай ни го…

— Важното е, че не ми остана вече! Но дори да беше ми останало, пак нямаше да ви го дам… Когато трябваше да се отървем от опасността, не получихме никаква помощ от вас. Животът на земеделците не ви интересува… Но когато вашите интереси са застрашени, какво не правите вие? Видях един ден в резиденцията твоя патрон, през време на историята със скакалците… Кога най-сетне ще разберете, че вие вече не сте хора, от които се боим, че вашият престиж е на залез? Вие не можете да ни мамите вечно.

— Аз не съм отговорен за тия неща, в които ме обвиняваш, но ако мислиш да ни конкурираш, ти си загубен, въпреки всичко, което се говори за майка ти.

— Не искам да ви конкурирам, искам просто да се боря. Ако загубя предварително, какво от това, ония, които ще дойдат след мене, ще устоят, докато седнете на една и съща маса.

Пиер не отговори. Изабела слизаше по стълбата; тя поздрави с глава; умората се четеше по лицето й.

— Моите почитания, мадам. Вие, изглежда, не се чувствувате много добре? Често се случва това. Така беше и с моята мила съпруга.

— Где е твоята жена? — попита Фай.

— Умря при раждане.

— О, моля за извинение.

— Ти не можеше да знаеш… Имаш право, трябва да се живее за нещо, инак животът не е никак интересен.

Той изпразни чашата си на един дъх, лицето му се помрачи…

— Довиждане, мадам. Фай, можеш ли да ме изпратиш до изхода на палмовата гора?

Умар го последва. Това доверие ги беше сближило. Стигнали до края на гората, Пиер каза на Фай:

— Пази съкровените си мисли за себе си. Ти ще си спечелиш повече врагове, отколкото приятели, твоите сънародници не са такива, каквито ти би искал да бъдат. Разбирам всичко, което ми каза, и това е истината, но какво мога да сторя? Бремето е много тежко за твоите рамене… Колкото до жена ти, пази я добре, тя е по-зле, отколкото изглежда. Това е всичко, което имах да ти кажа… Да, има и още: обичам Африка…

Той не прибави нищо и тръгна по наклона. Умар видя да изчезва във вдигнатия прах неговият автомобил.

 

 

Когато Умар и Изабела излязоха, беше тъмна нощ; само звездите блестяха. Тук-там жабите квакаха, сякаш се разговаряха.

Като пристигнаха във Файен, те намериха стария Муса в стаята за молитва да брои зърната на броеницата си. Той махаше ту с дясната, ту с лявата си ръка, за да пропъди комарите, които бръмчаха в ушите му.

— Асаламалек^[1] — каза Фай, като влезе в двора.

— Ва алек салам^[2] — отговори старият.

Фай обиколи стаите и поиска да узнае нещо за всекиго. Сейнабу покани Изабела в стаята си.

— Защо не я изпратиш при родителите й? — попита Муса, щом остана сам със сина си.

— Тя е моя съпруга.

— Не съм те повикал да ти говоря за нея… Ето за какво става дума. Има оттогава много време, преди да беше се върнал, аз сънувах. В сънищата ми някой ме викаше по посока на Кааба^[3]… желание на всеки мохамеданин е да посети свещения град. Тая година ще мога да го изпълня, благодарение на бога, на неговия пророк и на тебе…

— Не те разбирам добре, тате — прекъсна го Умар.

— Остави ме да се изкажа. Всички хора на моята възраст са ходили там веднъж или много пъти, а аз никога; затова те повиках да дойдеш. Както знаеш, баба ти умря, бог да я прости и да я приеме под своето покровителство…

— Амин — каза синът, като се питаше накъде клонят думите на баща му.

— … По закона ти наследяваш тая къща по майчина линия; но аз съм я дал под наем за трийсет години.

— Нищо не сте ми говорили по-рано по тоя въпрос… Как можеш да си присвоиш имот, който не е твой и дори без да ме предупредиш! Когато имах нужда от пари, аз прибягвах до майка си, а сега какво ще правя? Аз имам нужда…

— Аз съм ти баща, моите нужди трябва да бъдат задоволени преди твоите!

Умар наведе глава, без да каже дума. Той знаеше, че баща му има право, и че той, който наближаваше трийсетте, трябваше само да се покори. Сред своя хубав народ човек не се чувствува още пълнолетен.

След дълго мълчание бащата поде:

— Бог ще те възнагради. Изглежда, че не се радваш на моето заминаване за светото място?

— Аз…

Умар се съвзе на време, за да не каже нещо, което можеше да не се хареса на баща му, и като промени тона, каза:

— Много съм доволен, че заминаваш, защото това е твоето желание.

— И ти можеш да заминеш догодина след реколтата. Инш’аллах!^[4]

— Никога няма да ида там!… Бог е навсякъде, в нас, на земята, която е създал, на небето, във водата, която оросява нашите поля, в слънцето, което кара да зреят нашите посеви… Никога няма да ида на това място, където трябва всичко да се плаща, дори сянката на дърветата, която не принадлежи на никого, ако не на слънцето… а за останалото да не говорим…

— Това, което казваш, надминава моето разбиране; не е хубаво да разсъждаваш така. Ти говориш като безбожник. Фактът, че остана дълго в Тугйол, говори, че ти си загубено същество за пътя на бога.

„А ти, когато влезеш в рая, заключи два пъти вратата и глътни ключа“ — си каза синът, когато старият Муса млъкна. Фай знаеше защо баща му го беше извикал. Писано е в светата книга: „Не се отива в Мека, ако съвестта не е спокойна“. Сам бог е казал: „Аз мога да ви простя обидите, които вие ми нанасяте, но обидите, които вие си нанасяте, само вие бихте могли да ги измиете“.

— Тате — добави Фай, — аз вярвам в бога и се боя от него. Когато съм сам, нещо велико занимава духа ми. Зная, че бог трябва да съществува… Искрено, тате. — Той беше понижил глас. — Искрено казвам: добре е, че ще направиш това поклонение… Аз ще те помоля само за едно нещо… О! То не струва много драхми… Разгледай всички страни, през които минаваш, наблюдавай хората, които бог ще изпрати на твоя път, не забравяй в бързината си да вдигнеш глава и да гледаш къщите и джамиите, тогава, тате, ти ще видиш много неща. Всички тия неща са направени от човешка ръка. Един велик тубаб е казал: „Човекът е съвестта на бога“. И аз намирам, че той има право.

— Синко, да ти прости господ тия думи. Самият дявол ти ги внушава!

— След твоето заминаване кой ще се грижи за къщата? — запита отново Умар.

— Ти си тука и твоите работи вървят добре, благодаря на бога.

— Прекарай една хубава нощ в мир — каза тогава младият човек, защото не му беше възможно повече да слуша останалото.

Той отиде при майка си, която стана, щом го видя, че влиза. Той я попита:

— Защо никога не си ми говорила за наследството?

— Баща ти не искаше. Той прави добре, че отива в Мека. Надявам се, че и ти ще идеш.

— Не, мамо, не мисли за това. Нямам нужда да ходя в рая. Аз искам моят рай да бъде тука — каза той живо, като хвана жена си под ръка.

И те излязоха в нощта.