Ромен Гари
Корените на небето (35)

XXXIV.

Дажон го прие по пижама.

— Мислех, че предпочиташ да не ни виждат заедно.

С изненадващо за самия него вълнение Вайтари се върна към парламентарното „ти“. Изведнъж изпита непреодолима носталгия по бюфета в кулоарите и дори към дългите нощни заседания, след които отиваха да хапнат по една лучена супа в Халите^[1]. Изобрази на лицето си студенина, граничеща с враждебност, за да се пребори с този неочакван наплив от спомени. Дажон беше солиден мъж, бивш лекар от Убанги и от войната насам представяше този район в парламента. И двамата бяха членували в една и съща центристка партия, заедно бяха обядвали, гласували и правили политически обиколки. В Парламента го уважаваха за задълбоченото му познаване на африканските проблеми, за често страстните му и гневни защитни речи в интерес на територията и на тезата му за ускореното развитие. Вайтари го смяташе за искрен, средно интелигентен, глуповат и некадърен поради ината му, пренебрегващ препятствията.

— Тук съм като приятел.

Вайтари леко се усмихна.

— Не се и съмнявам.

Стиснаха си ръцете.

— Сядай…

Самият той седна на леглото под вентилатора. Вайтари подмина фотьойла и предпочете стола.

— В Париж видях жена ти и хлапетата…

— Редовно получавам добри новини, благодаря ти.

— Добре — прекъсна го Дажон. — Дойдох, защото научих, че си тук. По собствена инициатива. Никой не ми е заръчвал да идвам. Никой не ме е упълномощил. Нито правителството, нито партията, нито губернаторът, никой. Ако смяташ нещо друго, разговорът ни става безполезен.

— Нищо не смятам — отвърна Вайтари. — Ти си тук. Чудесно. Е, и?

— Моля те да зарежеш всичко това. Върни се при нас.

— Виж ти! Смятах, че не е заради партията…

— Не при партията. При всички нас. При французите и африканците, които се опитват заедно да изградят нещо.

Вайтари се подвоуми за миг. Просто му затупка сърцето. Празна работа. Силата на спомените… Беше убеден, че изражението му не го е издало.

— Твърде късно е — каза той.

— Заради историята с Морел ли? Голяма работа! Ще се уреди…

Той се засмя.

— Може дори да променим правилника за лов на едър дивеч.

Вайтари сви рамене с раздразнение.

— Не става дума за това — заяви той. — Морел е безумец… Човек без всякакво значение. Изтървахте удобния случай. Изпуснахте влака. Вече не можете да го догоните.

Дажон се поуспокои. Вече двайсет години, откак бе в Африка, всеки път, щом възникнеше въпросът за политически реформи, чуваше все една и съща песен на два гласа: „много е рано“ и „много е късно“.

— Измислици — грубо го прекъсна той. — Журналистика… Никога не е прекалено късно за модернизацията и за златната среда. Точно там се осъществява прогресът: в златната среда…

— Моля — каза Вайтари. — Именно там той никога не се осъществява. Навярно тъкмо там приключва — след няколко века история — но не започва там… С вас бях три години: почти цял мандат… Но щом стана дума да дадете министерски портфейл на африканец, вие избрахте Боданго…

— Дакар има по-голямо политическо и икономическо значение от Сионвил — отвърна Дажон. — Няма никакви лични подбуди и ти добре го знаеш.

— Не го превръщам в личен въпрос — отвърна надменно Вайтари. — Но всъщност какво направихте вие за политическото ограмотяване на масите във Френска Екваториална Африка?

— Хайде, хайде — поде Дажон — не по-зле от мен познаваш същината на проблема. Не можеш да разпростреш на дълбочина политическото ограмотяване, и въобще ограмотяването на масите, ако то не е придружено от успоредно икономическо, културно и социално развитие. Същевременно трябва да се създаде цветът на обществото, външни пазари, синдикализъм и заводи. Да правиш едното без другото, означава да съдействаш за злочестините на народа. Политическото освобождение трябва да върви ръка за ръка с икономическото, иначе резултатите ще са катастрофални. Бяхме принудени да напредваме бавно. Преди атомната ера все още не съществуваха национални и интернационални ресурси, способни да изпълнят и двете задачи едновременно… Все пак ние надскочихме жизнения минимум. А някои „независими“ страни не могат да се похвалят и с толкова…

— Руснаците сполучиха с ловкост, без да дочакат атомното чудо — възрази Вайтари.

— Да, но на каква цена? И ние опитахме с „Конго-Океан“… Вложихме всичките си усилия, основавайки се на хигиената, изхранването и раждаемостта. Стартовата площадка е готова, а това вече е нещо.

— „Конго-Океан“ беше престъпление срещу човечеството, защото се разпореждахте вие, европейците, а ние африканците измирахме с хиляди от старанията ви — спокойно се отзова Вайтари. — Ако самите африканци — като господари в собствения си дом — бяха решили да построят железопътната линия, дори с двойно повече жертви, „Конго-Океан“ щеше да получи повсеместна възхвала като творение на цивилизацията и прогреса.

Дажон го зяпна смаяно.

— Става дума за изтръгването на Африка от отживелиците — рече Вайтари — и единствено африканците имат право да изискват от народите си подобно усилие и милионите човешки жертви, които то ще струва. Изтръгването на Африка от племенния мрак предполага енергия, каквато атомната енергия няма да осигури, а вие не сте в състояние почтено да получите тази енергия… Така че с вас идва застоят под предлог, че зачитате обичаите, обредите и човешкия живот… Но това е застой. Докато съм с развързани ръце — и той показа могъщите си длани — ще видите как с валсова стъпка се изнизват обичаите и обредите, магьосниците, там-тамите и негърките с подноси… И аз ще ги накарам да строят пътища, мини, заводи и язовири. Аз мога. Защото самият аз съм африканец, знам какво е нужно и зная каква е цената. Готов съм да я платя. Платиха я в Русия. И я ги погледни днес…

Дажон се зачерви като рак.

— Добре знаеш, че тук трябва да се промени самият човешки организъм, начинът на хранене — да не говорим за климата — преди да сме получили правото да искаме от африканските селяни подобно усилие… Измират като мухи.

— Черните роби построиха Южните Съединени щати, а дядо ми казваше, че сме им продавали най-хилавите — отвърна Вайтари.

— Хайде, хайде! Там е ставало дума само за работа в плантациите. А не за заводи, язовири и мини, а още по-малко за стахановски почини.

— Всичките ти думи понамирисват на расизъм, което ме забавлява — отбеляза Вайтари иронично. — Черните не са способни да се приспособят към напрежението на модерното строителство… Руснаците — да, обаче негрите… Със сигурност ще измрат. И руснаците ще измрат. Но щом се отнася до бъднините на един народ, континент или до бъдещото му величие, няма място за колебания…

Дажон мълчеше. Мислеше си каква степен на психологическа неудовлетвореност и самота предполага подобно желание за могъщество. Безспорно не биваше да се забравя и за атавизма у един потомък на вождовете уле… Искаше му се да отбележи, че зад всичко това стои някакво забравено понятие, понятие за човешко достойнство, за зачитане на човека, но езикът му като че ли се бе схванал…

— Така или иначе, не разбирам какво очакваш и от кого — изрече най-после.

Вайтари се изправи.

— Във всеки случай не от вас — каза той. — Моите почитания.

Запъти се към вратата и остави Дажон тежко отпуснат под вентилатора.

* * *

Влезе в стаята, свали си сакото и се изтегна на леглото. Инициативата на Дажон бе чисто лична: личеше си, пък и беше съвсем в негов стил. Изпълнен с онази плачлива добронамереност, която смята, че винаги можеш да уредиш всичко с компромиси. Златната среда… Махна раздразнено. Следователно нямаше какво повече да очаква. Погледна часовника си: в пет имаше среща с Хабиб. Последният познаваше всички търговци на оръжие в Близкия изток и може би имаше начин да получи кредити. За нещастие не виждаше какви гаранции би могъл да им осигури. А пък и „доброволци“ не се набираха с полици, издадени на името на бъдещето… Гледаше с досада гравюрите с ездачи на стената: скоро те щяха да са единствената следа от англичаните в Судан… Намръщи се, протегна ръце над възглавницата и сграбчи пречката на леглото: беше един от онези мигове, когато имаше чувството, че ще умре от нетърпение. Контрастът между съзнанието за собствените му способности и политическата му изолация му изглеждаше все по-непоносим. Цялата му воля му служеше само да се бори с обезсърчението. Единствено Франция можеше да го разбере и да го оцени: чувстваше се изгубен насред Африка на магьосниците и фетишите. Смяташе се за по-интелигентен, по-надарен и по-образован от деветдесет и девет процента от французите: доктор по право, бакалавър по филология, автор на трудове, предизвикали интерес. Но решително скъса с Франция, първо, поради грешна преценка, а после — най-вече защото френската политическа система, нейните институции и консервативни традиции бяха несъвместими с амбициите му, с влечението му към властта и с желанието му да запечата завинаги името си в историята. Чувстваше се не по-малко отдалечен и от африканските племена, тъй като представляваше заплаха за изконните им обичаи, своеобразна революция. Нямаше какво да очаква от тях: трябваше косвено да се добере до световното обществено мнение. Но щом опита да се възползва от смахнатото начинание на Морел и се постара да му придаде политическо съдържание, народните маси в Европа и Америка възприеха сериозно смехотворната басня за опазването на африканската фауна, запалиха се по защитата на слоновете и продължиха да го пренебрегват — него и каузата на африканската независимост, която той въплъщаваше. Трябваше на всяка цена да приключи с Морел и хуманния му мит, и да се издигне в очите на хората като истинския подстрекател на безредиците и на африканския бунт… Ето къде се бе озовал мислено, когато на вратата се почука и Вайтари с известно задоволство посрещна Хабиб, носещ навсякъде със себе си насмешливото си убеждение в безкрайните възможности, които земята дарява на умеещите да я обитават изкусно. Увереността му се опираше на отколешната му връзка с хората и предметите и щом само ви погледнеше, усещахте, че за него сте стар познайник и че знае всичко за вас, дори преди да ви е срещнал. Да, вече бил осведомен за отрицателния резултат от срещата с представителя на Каирския комитет. Не бивало да приема несполуката си по-сериозно, отколкото тя заслужавала. Представата им щяла да се промени: достатъчно било да докажат, че са способни да постигнат практически резултати. Точно така, може би имало начин това да се уреди. Идвал с едно хрумване, родило се в гениалния мозък на неговия приятел Дьо Ври, докато се отегчавал в болницата — да, вече напълно се бил възстановил, хвала на Всевишния — благоприятният вятър в буквалния смисъл на думата им бил донесъл тази възможност. Същинска намеса на небето в тяхна полза; и това не бил просто начин на изразяване, защото се отнасяло за ужасяващата суша, която закъснението на дъждовете навлякло на цяла Източна Африка… С малко повече късмет това можело да им донесе двайсетина милиона. Готов бил да организира експедицията с помощта на Дьо Ври, който прекрасно познавал района. Винаги бил готов да направи услуга на приятел срещу комисиона от двайсет процента — с десет процента над обичайната — но съществували някои опасности и се нагърбвал да намери необходимия транспорт и хора. Единствено благодарение наличния си авторитет успял да уреди последните да не настояват за предварително заплащане… Говореше с видима радост и въпреки изискванията му за комисионата, Вайтари долови, че у него се крие много повече от истинското призвание на авантюрист, от обикновения инстинкт за облага — може би едва ли не демоничното удоволствие да даде някой и друг урок на идеализма за начина, по който стават нещата по тая земя…

— Фактите, фактите! — прекъсна го безцеремонно той. — Спестете ми всичко това… Познаваме се отдавна. За какво става дума?

Хабиб извади от джоба си карта и я разгъна върху леглото.

— Тук — каза той и сложи огромния си пръст върху някакво синьо петно. — Нарича се Куру… Езеро е. От целия район само в него има вода.

Вайтари го слушаше внимателно, седеше на леглото и пушеше. Незабавно се усъмни в изумителната печалба, която ливанецът смяташе да извлече от експедицията, но пред този замисъл всичко останало изглеждаше второстепенно. В края на краищата Хабиб му предлагаше акция във вътрешността на френската територия — нещо, за което отдавна мечтаеше. Освен това му се предоставяше действително уникална възможност да приключи веднъж завинаги с Морел и с мита за слоновете, които до такава степен скриваха от очите на обществеността африканския бунт, че понякога се питаше дали Морел не е агент на Втори френски отдел, специално натоварен да пуска димната завеса на хуманизма и идеализма над опита за въстание и над колониалната действителност. Изгорени имения, въоръжени нападения — всичко това се представяше на общественото мнение като налудничаво начинание на един мизантроп, втълпил си, че защитава африканската фауна. Дори предложението на Хабиб да доведеше единствено до разсейване с гръм и трясък на тази двусмислица и до разпръскване на тази димна завеса, скриваща него, Вайтари, и каузата, която той въплъщаваше, от очите на световното обществено мнение, само това бе достатъчно да го превърне в достойно за съгласието му. Можеше и да им донесе няколко милиона, а при сегашното положение те не бяха за пренебрегване. И най-вече при малко късмет можеха да разчитат на сблъсък с френските части и на телеграми до вестниците като комюникетата от Орес на тема „спорадични бунтове край суданската граница“. За да се сдобие с подобна публичност, бе готов да отиде и в затвора — тя беше най-добрият способ да припомни името си на авторитетите в Бандунг, които бяха пропуснали да го поканят… Смачка цигарата си.

— Интересно — каза с безразличие в гласа. — Но ви предупреждавам, че едва ще имам с какво да платя сметката си в хотела.