Ромен Гари
Корените на небето (12)

XI.

После събитията се стрелнаха в слисващо кресчендо и цялото селище премина първо от неверие към изумление, после към възмущение и се стигна до нещо като гордостта на собственика, докато първите специални пратеници на вестниците взеха да слизат от самолета във Фор Лами. Подобна история би могла да се случи само в Чад, казваха всички самодоволно, дори и онези, за които приключението отдавна имаше вкус на хинин, а по лицата на леля Отрюш и леля Ай, двете негърки, които обикаляха определени къщи в часовете за следобедна почивка, се долавяше как у тях се пробужда смътна носталгия. Ланжвией, получил правото да пропъжда стадата слонове, редовно опустошаващи плантацията му и зеленчуковите градини на местните, бе откаран със санитарен самолет в болницата във Фор Лами с куршум в крака. Нищо не видял, нищо не чул, просто в мига, в който понечил да стреля по най-хубавия мъжкар в стадото от четирийсет животни, методично унищожаващи една нива, куршум пронизал левия му крак. Настъпи смут. Колониализмът изживяваше последните си часове, но не искаше и да знае. В Кано, Британска Нигерия, политическите вълнения се преляха в стълкновения между защитниците и противниците на Федерацията; на изток мау-мау отдавна подлагаха на огън и кръвопролития едни от най-мирните райони на Африка; на север ислямът вдигаше заканителна врява и за пореден път заимстваше древните пътища на търговците на роби; и накрая на юг — в Африка на боерите в черните души се отваряха най-старите рани. Не откриха нищо. После Хаас — този двуметров човек, двойно подут от ухапванията на комарите през дългогодишното бродене сред тръстиките на Чад в лов на слончета, които опитомяваше и снабдяваше с тези африкански дебелокожи половината от зоологическите градини по света — пристигна на носилка в амбулаторията в Асуа. Гневно крещеше на родния си холандски безпрецедентно дълги за историята на колонията псувни, при все че там в това отношение цареше изобилие. Задникът му бе издран от куршум от същия калибър като на онзи, който така злополучно бе прекъснал прекрасния изстрел на Ланжвией. Хаас, този особняк, знаеше много повече за нравите на слоновете от всеки друг. Бе изпаднал в състояние на такъв гняв и възмущение, че потрябваха два дни, докато го убедят да отговаря на въпросите иначе, освен с ругатни. Лежеше по корем, а една монахиня болногледачка бе зачислена за постоянно към задника му и го ръсеше с пудра, поливаше го и го мажеше с лекарства с всеотдайността на строг ангел; той кълнеше Шолшер, който напразно опитваше да му предложи серт цигари, но най-сетне с безкрайно отвращение изломоти няколко неясни обяснения. Както всяка вечер, отишъл да нагледа заграждението, където държал пленените слончета. Същата сутрин бил хванал още едно — още кърмаче — и то стояло неподвижно, обърнато към оградата, въпреки непрекъснатите подканвания на останалите пленници да си поиграят. То било обвило с хоботче клона на един храст, сякаш се надявало майка му внезапно да се превърне в плът и кръв в началото на тази въображаема опашка. Същата сутрин то подтичвало след нея в същата поза на близост — един вид ръка за ръка — когато Хаас изстрелял във въздуха истински фойерверк и възрастното животно обезумяло до такава степен, че за няколко мига загубило всякакъв майчински инстинкт. Стадото се пръснало, оставяйки там само най-малкото слонче бебе — заковало се на място, с вцепенени крака, уриниращо от ужас. Хаас преметнал въжето през врата му и го повлякъл след себе си с помощта на двама от своите негри на коне. Майката избягала със стадото, но трябва да е имала особено мудно или напротив, изключително нежно сърце, защото продължила часове наред да претърсва напосоки храсталака с отчаян рев и вдигнат хобот, опитвайки се да открие малкото си по миризмата. Хаас прекъсна разказа си и вдигна мрачните си очи към Шолшер.

— Знаете ли, или не знаете, че съществува слонски език — заяви той. — Всеки път, когато слушам някоя майка да вика малкото си, озовало се в ръцете ми, винаги чувам един и същ звук. Три тона. Нещо такова…

Повдигна глава и нададе учудващо вдъхновен и ужасяващо тъжен рев. Милосърдната сестра влетя като гюле в стаята и се засуети около него.

— Бедни ми господин Хаас, опитайте се да потърпите — умоляваше го тя — скоро ще ви бия инжекция за през нощта.

Хаас изрече няколко думи на холандски и сестрата се оттегли стремглаво.

— Накратко, тази майка ми се стори особено решителна и взех предпазни мерки около заграждението. Лагерът се намираше на десет километра от мястото, където го бях хванал и бях по-предпазлив. Поставих двама от негрите си на акациите със заръката да си отварят очите. Към залез-слънце наминах, за да се убедя лично, че не са задрямали. Слончето така и не бе пуснало клона и сумтеше тъжно.

Хаас тъжно засумтя през нос.

— Потупах го веднъж-дваж по задника и тъкмо бях тръгнал да си ходя, когато чух добре познатата ураганна шумотевица, която се търкаля към вас със сто километра в час.

Хаас се усмихна лъчезарно.

— В живота си съм го чувал поне хиляда пъти и още по-често ми се е присънвал нощем, но всеки път сякаш все още съм девствен — отразява ми се страхотно. Обзема ме желание да се издигна право нагоре в небесата и да остана там, поседнал на някое облаче, за да видя всичко отвисоко. Светът изглежда много по-обитаем, щом този шум престане. Почти в същия миг видях слоницата да изниква пред мен с пъргавината на планина, готвеща се да се стовари отгоре ми. Прицелих се и тъкмо да стрелям, получих куршум в задника.

Шолшер пушеше замислено.

— Планината мина на три метра от мен, без да ми обърне каквото и да било внимание — продължи Хаас. — Отнесе се към мен с презрение. Като че ли пет пари не даваше за моята репутация. Имаше само една мисъл в главата си — малкото. Изкърти оградата, малкото се залепи за нея като бълха и двамата си тръгнаха в ликуващ тръс.

— А куршумът? — запита Шолшер.

Лицето на холандеца придоби лукав израз.

— От оня кретен Абду е — изломоти той. — За последен път му поверявам пушка. С намерението, предполагам, да ми спаси живота. Но така се разтреперил, че…

— Говорих с момчетата ви — каза майорът. — Добре си бяха научили урока, но вие подценявате влиянието на униформата. Знаят единствено, че са ви открили облян в кръв и псуващ на поразия.

Хаас се престори, че се примирява.

— Слушайте, старче, ще си кажа, но да си остане между нас. Ако историята се разчуе, ще стана за посмешище на цялата колония.

Шолшер изчакваше.

— Истината е, че когато видях слоницата да приближава към мен, загубих ума и дума, прицелих се лошо и си пуснах един куршум в задника.

Шолшер се надигна.

— Добре — кимна. — Така си и мислех. Само не разбирам защо се опитвате да предпазите стрелялия.

Старият холандец надигна глава, изглеждаше сериозен и малко тъжен.

— Представете си, Шолшер, че аз също обичам слоновете — въздъхна той. — Смятам дори, че ги обичам повече от всичко друго на този свят. Ако съм в занаята, то е, защото той ми позволява вече трийсет години да живея сред тях, да ги изучавам и знам, че с всеки уловен от мен слон те намаляват с още един за ловците и за кърлежите, и за раните, и за комарите, да, за комарите. Слоновете са особено чувствителни в това отношение. Пред очите ми обаче измряха десетки слончета, преди да се науча да ги храня, преди да разбера например че без калната вода на Чад със съответната й температура те умират… Умират. Вече сте виждали, нали, полегнало на хълбок слонче с неподвижен хобот да ви гледа с очи, в които сякаш са се приютили всички тъй прехвалени човешки достойнства, каквито до немай-къде липсват на човечеството? Да, аз също обичам слоновете, до степен, че наложи ли ми се да се моля — всеки си има своите моменти на слабост — си пожелавам единствено, след като умра, да отида с тях там, където и те. Да остана с тях, а не с вас. Набийте си в главата, че нищо не съм чул и нищо не съм видял. Колкото до куршума в задника, хак ми е. Всъщност кой ви каза, че е било куршум? Може да е било просто пръдня, дето е сбъркала изхода.

Хвърли на Шолшер предизвикателен поглед. Майорът мислеше за мотивите, подтикнали човек като Хаас да живее сам цели трийсет години сред комарите на Чад. Открай време беше чувствителен към искрата мизантропия, която повечето хора носят у себе си и имаше опасност един ден да се разгори и да приеме смайващи и непредвидими форми. Мислеше си за древните китайци, които никога не тръгвали без любимия си полски щурец, за тунизийците, носещи дори в кафенето своята птица в клетка, за индианците в Перу, по цял ден втренчили очи в зърното скоклив боб. Донякъде се изненада, като разбра, че Хаас е вярващ, струваше му се, че в това се крие някакво противоречие. Вярно, мислеше си той, че Господ няма влажен нос, който можеш да докоснеш, почувстваш ли се самотен, не можеш да го погалиш зад ухото, не върти опашка всяка сутрин, щом те види, и не се усмихва блажено, изненадаш ли го да препуска по хълмовете с развени уши и навирен хобот. Не можеш дори да го държиш в шепа като топла лула и понеже престоят на земята може да продължи петдесет-шейсет години, напълно разбираемо е, че хората в крайна сметка си купуват лула или скоклив боб. Самият той беше прекарал в Сахара пет години начело на едно подразделение мехаристи и тези години бяха най-щастливите в живота му. Вярно, че в пустинята човек изпитва по-малка потребност от чуждо присъствие, навярно защото живее в непрекъсната, почти физическа връзка с небето, което сякаш винаги изпълва цялото пространство. Искаше да сподели всичко това с Хаас, но прекараните в Сахара години го бяха направили твърде несловоохотлив, а и бе забелязал, че някои неща, които усещаше дълбоко в себе си, променяха смисъла си при досега с думите така, че не само не успяваше да ги предаде, но и веднъж изречени, ставаха неузнаваеми. Дотолкова, че често се питаше дали мислите са достатъчни, дали не са само налучкване, дали същинският вид на нещата не беше другаде и дали в човешкия мозък няма все още неизползвани нерви, които един ден щяха да отведат същите тези мисли в зони с неограничена видимост. Каза:

— Не съм толкова сигурен, че в тази история става дума за животни.

— А за какво според вас става дума?

Шолшер понечи да отговори, че, естествено, е позволено да се нуждаеш от друго присъствие и да изискваш една съвсем различна закрила, но му се стори, че този род изказвания и мисли не подхождаха на униформата, която носеше. Това навярно водеше началото си от времето, когато беше млад курсант в „Сен-Сир“^[1] и тънката нашивка на младши лейтенант представляваше едничкият му хоризонт. Лицето му остана безизразно, но вътрешно се усмихна на младежките си спомени. Дълго време униформата за него си оставаше символ на онова, което още в зората на юношеството бе жадувал най-пламенно — верността към устава. А той изключваше определени пози и определени душевни състояния. Така че запази размислите за себе си, също както през последните години все по-рядко и по-рядко изпитваше потребност да разменя мисли с останалите хора, защото по същество те не го спохождаха под формата на въпроси. Останали му бяха само няколко дребни куриоза.

— За какво според вас става дума, ако не за слонове? — повтори Хаас, повишавайки глас с нотка на заплаха.

— За други неща — отвърна Шолшер неопределено.

Холандецът го наблюдаваше крайно недоверчиво с полупритворени очи.

— Знаете ли как ви наричат в този край? — избоботи той. — Монахът воин.

Шолшер сви рамене.

— Да, вдигайте рамене, но вие ще свършите в ордена на трапистите, приятелю. Впрочем всеки път, когато видя някой офицер мехарист с бял бурнус и сандали на бос крак, с бръсната глава и с желание колкото е възможно по-скоро да се върне в пустинята, си казвам: „Още един, на когото споменът за отец Дьо Фуко не позволява да спи“. Колкото до Морел, вие сте на погрешен път. От какъв зор усложнявате нещо толкова просто, като любовта на един човек към животните?

Шолшер се изправи.

— Най-добрата услуга, която бихте могли да направите на този нещастник — каза той — е да ни помогнете да го пипнем. Иначе следващия път той ще убие някого и не ще сме в състояние да направим каквото и да било за него. Ще изгние в затвора.

Остави го там мълчалив и намръщен и се прибра, питайки се докъде могат да стигнат хората в заслепението си.