Ромен Гари
Корените на небето (27)

XXVI.

Беше пладне и светлината бе такава, че всяко нещо при досега си с нея губеше своя цвят и се превръщаше само в сив или черен силует: тревите, мимозовите растения, мравуняците, хълмовете, бамбукът, а по-далече, в основата на склона, стадото неподвижни слонове, одремани от обедния зной. Морел спря коня си и те застинаха за момент на хълма сред тази вселена от нажежена пепел. Идващи от изток, едва доловимите повеи на вятъра носеха всепроникващите дихания на огъня от саваната, неизменно присъстващ някъде наоколо — огънят живееше в Африка своя едновременно царски и подмолен живот на слънчева кохорта, изпепеляваща шубрака и селата при всеки сух сезон, а под внезапните му лумвания изглеждаше смешно човекът да се хвали, че някога го бил изнамерил. Изневиделица по склона на хълма се проточи бразда и се спусна през сисонгото като цепнатина — дивите прасета. Над тях се появи марабу и направи бавен кръг, сякаш да изясни нещо; в това време всичко, надушило човешкото присъствие, хукваше да бяга, жертва на заразителния ужас, който — Морел го знаеше — всеки път се разпространяваше на десетки километри наоколо. Както винаги, при вида на това бягство за миг го обзе бурно разочарование, но после се усмихна подигравателно на старата си мечта да го познават, да го приемат, да види най-накрая птици, които да не отлитат, щом ги приближи, газели, които продължават да си пасат спокойно по пътя му и стада слонове, които ще го оставят спокойно да ги доближи и да ги докосне. Зад гърба му Хабиб подхвърли с оня нисък глас, който при смях ставаше още по-дълбок:

— Е, какво искате? Та вие сте от нашите и животните го знаят добре, няма защо да им го съобщавате. Каквото повикало — такова се обадило. Нека си стиснем ръце.

Морел вече изпитваше истинска симпатия към този мошеник, чиято откровеност и цинизъм съдържаха нотка убедителност, почерпена сякаш от извора на някаква професионална близост с човешката природа, така че понякога, отмятайки глава и затворил очи, той оставяше от гърдите му да се изтръгне към небето пристъп на смях, бликащ сякаш от самите дълбини на едно познание и разбиране, които нищо не бе в състояние да разколебае или да им се противопостави. Морел му хвърли почти приятелски поглед и препусна напред през тревите, които толкова се сгъстяваха, че конете надигаха глави, за да пазят муцуните си, и риеха с копита, разтревожени от миризмата на хищник или на близка бърлога. Заобиколиха бамбуковата гора и излязоха пред коритото на пресъхнало блато: дъждовете закъсняваха и кладенците и изворите в предпланините на Уле вече предлагаха полувлажна кал, която бързо се втвърдяваше. Вляво, на стотина метра от тях, сред къпинака и мимозовите растения, където започваше саваната, простираща се пред тях на повече от триста километра, те видяха неподвижните гиганти, подобни на гранитни идоли, изоставени от поклонниците на изчезнал култ. Само две-три мъжки животни с огромни бивни се въртяха бавно в кръг върху напуканото дъно на блатото, от време на време вдигаха хоботи и душеха въздуха с надеждата да доловят следа от влага, възвестяваща дъждове. Морел знаеше, че блатото е само етап от сезонното изкачване на стадата към езерото Мамун в обичайния им за този сезон кръг от Мамун към Суд-Бирао, Ята, Нгуеси и Вагага, където обикновено бяха сигурни, че ще намерят вода, дори при най-големите суши. По време на сушата през 1947 година целият район беше обявен от администрацията за „резерват“: там в продължение на няколко седмици се съсредоточаваха най-многобройните струпвания на стада, виждани някога от човешко око, наречени от тогавашните вестници „изглед от земния рай“ — и оставаше само човек спокойно да чака в периферията на забранената зона, за да се сдобие с трофей по избор. От цял свят заприиждаха любители на сполучливия изстрел, сигурни, че преживяването ще си струва парите; повече от петдесет експедиции за пет месеца — превъзходно сборище от импотентни, алкохолици и представителки на женския пол, чиято сексуалност се пробужда за пръв път по време на борба с бикове и достига кулминационния момент, когато пръстът е на спусъка и окото не изпуска рога на носорога или бивните на някой чудесен мъжкар… а професионалният ловец е зад гърба. Човек трябва да е нащрек, все пак! Морел инстинктивно сви юмруци и усети как гневът се надига към ноздрите му, как те се свиват, как побеляват — и така всеки път, щом кипнеше; въпреки всичко този път нямаше от какво да се страхува, нямаше опасност нещата да се развият по такъв начин. Инцидентът с Орнандо имаше благотворен отзвук, мъжествените любители щяха да си угаждат другаде. Ясно си личеше обаче по състоянието на блатото и нервността на водачите на стадата, че сушата се очертаваше тежка, дори изключително тежка; поникналите от дълбините на изсъхналата кал оголели и прегорели тръстики показваха с петдесетсантиметровата запазила се зеленина по стеблата си обичайната дълбочина на изчезналата вода. Изпарението сигурно е било особено бързо и Морел забелязваше, че от два дни стадата слонове вече не изпращат напред свои разузнавачи да проверяват пътя и състоянието на нивите, които имаха намерение да опустошат. Точно обратното, придвижваха се като заблудени на компактни групи. Той се стараеше да се успокоява с мисълта, че водата продължава да очаква животните на множество места по пътя им и там те щяха да се отдадат на онези водни празници, които толкова често бе наблюдавал крадешком иззад тръстиките — как се пръскат и поливат един друг или просто си лежат с часове наред сред вълничките, вяло раздвижват хобот и въздишат дълбоко от удоволствие. Извади от джоба си тютюн и хартия и взе да си свива цигара, без да откъсва от стадото присвитите си в приятелска усмивка очи. Защитаваше един човешки простор, един свят — все едно какъв, но в който щеше да има място дори за една толкова непохватна, толкова обемиста свобода. Разширяване на обработваемите площи, електрификация, строителство на градове и пътища, заличаване на старите пейзажи заради едно колосално и неотложно дело, което все пак трябваше да остане подчертано човешко, за да може да се изисква от устремилите се напред да се ангажират въпреки всичко с тези тромави гиганти, за които май не оставаше място в задаващия се свят… Пушеше цигара, неподвижно застинал в седлото си, и наблюдаваше стадото с кротка радост, сякаш нямаше други грижи. Трябва да бяха някъде към шейсетина животни, а оттатък, отвъд бамбуковата горичка, по склоновете на един хълм виждаше първите силуети на друго стадо. Пер Квист изчисляваше на повече от шейсет хиляди възрастните слонове във френска Централна Африка и Камерун и на двеста хиляди — приблизителния им брой на територията на африканския континент, като се има предвид, че сред тях бяха рядкост онези, които умираха от старост, без да ги продадат или да служат за мишена три, четири или пет пъти. Опазването на нивите и реколтата бе нелепо извинение, тъй като няколко гърмежа стигаха да прогонят слоновете веднъж завинаги; колкото до разрешителните, всеки ловен интендант би потвърдил, че на едно застреляно с позволение животно се падаха по петнайсет-двайсет незаконно убити. Уреждането на сметки между хората, обезсърчени от все по-заробващото си и подчинено съществуване, и последния, най-значимия образ на живата свобода, все още срещащ се на земята, продължаваше ежедневно да се разиграва в африканската гора. Невъзможно бе да се иска от един африкански селянин, който нямаше достатъчно месо, да се отнася към слоновете с необходимото зачитане, но точно тази физиологическа мизерия превръщаше кампанията за защита на природата в нещо още по-неотложно. Обаче колкото по-трудни и многобройни бяха задачите, толкова по-усърдно трябваше да се нагърби човекът, въпреки всякакви препятствия, с една допълнителна грижа — да прибави към всичко останало и слоновете. И тук Морел отказваше да прави компромиси. Рушител на пълната ефективност и на максималния добив, иконоборец срещу потта и кръвта, възвисени до система на живот, той правеше всичко възможно човекът завинаги да остане прът тъкмо в тези колела. Защитаваше един простор, където би могло да намери убежище онова, което не притежаваше нито полезна производителност, нито осезаема ефикасност, но бе останало в човешката душа като нетленна потребност. Ето какво бе усвоил зад оградите от бодлива тел на лагерите за принудителен труд — една поука, един урок, който нито той, нито другарите му щяха да забравят скоро. Ето защо беше решил да води с толкова гръм и трясък своята кампания за защита на природата. Резултатите бяха окуражителни: за нея се говореше навсякъде — по радиото, по телевизията, в пресата: той се бе превърнал в популярен нарушител на закона, в „разбойник на честта“; беше трогнал общественото мнение и лека-полека всички осъзнаваха важността на залога. Продължаваше спокойно да пуши и да наблюдава изтощеното стадо, което се бе укротило. Сега беше сигурен, че ще получи желаното. Необходимо бе търпение, а беше трудно да си търпелив. Невъзможно бе да се пресметне броят на ранените животни, които понякога водеха години наред ужасяващо съществуване с куршум в тялото, с рана, издълбавана от гангрената и гъмжилото от кърлежи и мухи, но достатъчно бе да поговори за това с братята Юет, Реми или Васлар, за да разбере какво мислят те. Преди три дни самият Морел беше убил едно животно с извадено от куршум ляво око, което страдаше от открита рана, оголила черепа до костта; беше го намерил в коритото на Яла — въртеше се на място и напразно се опитваше да облекчи страданията си, като налагаше челото си с влажна кал. Знаеше, че последните големи ловци преследваха ранените животни да ги доубият не само защото ставаха опасни. Сигурно беше, че хората изпитваха към него тайно приятелство и при нужда щяха да му се притекат на помощ, да му помогнат да се скрие. Страстта на любителите към „трофеите“ и „спомените“ от Африка за него си оставаше отблъскваща загадка. Преди няколко дни бе нападнал и подпалил кожарската работилница на един от „експертите“ по кожарство; казваше се Хер Вагеман, а кожарската му работилница се намираше на няколко километра северно от Гола. Една проста особеност го отличаваше от останалите търговци на лъвски, леопардови и зеброви кожи — индийци, португалци и други — които Морел следеше със същото упорство: на хер Вагеман му бе хрумнала идея, за която можеха да му завидят дори производителите на абажури от човешка кожа в Белзен. Беше съумял да открие стоката на мечтите си. Съвсем просто, но трябва да се сетиш! Режеха слонските крака на двайсетина сантиметра под коляното. От това цяло парче с ходило, подходящо обработено, издълбано и ощавено, изработваха било кошчета за хартия, било вази, било поставки за чадъри и дори кофички за шампанско. Бяха се превърнали в много търсени стоки — не толкова по тези места, където хората бяха по-скоро преситени от подобна украса, колкото за износ. Хер Вагеман изнасяше по неколкостотин месечно, в това число и крака от носорози и хипопотами и китки от орангутани, използвани като преспапие. При нападението на складовете му Морел бе открил осемдесет слонски крака, издълбани и обработени по същия начин, и толкова крака от носорози, хипопотами, изправени в хангара, предизвикващи кошмарно видение — видението на изчезналите животни, подобни на стадо чудовищни призраци. Беше подпалил склада, бе ударил на стария търговец двайсет камшика, освен това му бе избил с юмрук няколко зъба и най-вероятно щеше да го застреля, ако не го беше спрял Хабиб, който не губеше чувство за мяра. Историята вдигна голям шум и като че ли му спечели доста симпатии. Трябваше само да се почака още малко и под натиска на общественото мнение следващата конференция за защита на африканската фауна нямаше да пропусне да вземе необходимите мерки за опазване на природата. Замисли се за миг над фразата, която Ербие, управителят на областта Северно Уле, бе изрекъл в началото, когато беше отишъл при него с молба да подпише петицията. Ербие беше спокоен човек, свикнал с грубата реалност на африканското ежедневие след дълги години административна работа, и не бе предразположен към обобщения. Сложи си очилата, прочете петицията, след което внимателно я сгъна и я остави на масата.

— Драги ми приятелю, вие отстоявате една прекалено благородна за човека идея. В края на краищата ще станете опасен.

Морел се изправи на стремената, за да облекчи болката в бедрата си, подпря се с ръка на седлото и продължи да бди отдалече над укротилото се стадо, докато допуши цигарата си. Племената в района го бяха нарекли Убаба-Гива, което ще рече „предтеча на слоновете“, и дори то да го разсмиваше, не би си пожелал по-хубаво име, с което да се прочуе. Трябваше да продължи да защитава африканските слонове и да остави обитателите на градовете и замърсените земи, най-вече на французите, грижата да проумеят цялото значение на кампанията. В това отношение им имаше доверие, засягаше ги пряко: беше част от традициите им. Остана така още миг, изгаси цигарата в седлото и внезапно — за изненада на Хабиб, който поклати глава и зацъка с език, привлечен от безумната надежда, проблясваща в очите на този смахнат и толкова уверен в себе си французин — си затананика, хвана отново поводите, насочи коня си на изток през тръстиките, по сухата пръст, която хвърчеше изпод копитата. Когато се изкачи на върха на отсрещния хълм, се извърна още веднъж, за да се усмихне на слоновете, и по лицето му се изписа такова щастие, че ливанецът се почеса по ухото и изруга с възхищение на познавач при вида на тази прекрасна лудост, която притежаваше всички прояви, измамни прочее, на непобедимост. После енергично смушка с ток животното, за да придружи — според израза, който бе употребил пред Дьо Ври без друг коментар — „оня, дето все още вярва“, до мястото на срещата му.

В селото пристигнаха два часа по-късно и минаха сред колибите. Към тях се затичаха няколко деца, но жителите избягваха да ги гледат, и то със старание, което говореше за силен страх и твърда воля да не се забъркват в нещо, което очевидно смятаха за вътрешна работа на белите. Настроението на Морел се развали и той се терзаеше от това недоразумение, защото искаше да има африканците на своя страна. Обикновено при приближаването на групата му селата се опразваха и в тях той намираше единствено старици и изплашени майки, които страхливо придърпваха децата си. Не бе в състояние да проумее основанията за враждебността и страха. Все пак винаги плащаше за продуктите, които искаше, и след някои крайности в началото беше наложил дисциплина на хората си, особено на Короторо и приятелчетата му, и не допускаше отклонения от нея. Нима не защитаваше самата душа на Африка, нейната цялост и нейното бъдеще? Знаеше, че обърнеше ли гръб, те избиваха слоновете. Но не се държеше с тях сурово. Вината не беше тяхна. Това бе трагедията с месото, с недостига на протеини и месни храни; ето защо най-спешно беше — не спираше да го провъзгласява в петициите си — повишаването на жизненото равнище на африканското население. Това беше част от борбата, от неговата битка в защита на слоновете. Точно това бе първото, което трябваше да се направи, ако хората искаха да спасят застрашените гиганти. Обаче нямаше как да не си помисли отново за отговора на един възрастен чернокож учител от Форт Аршанбо, отхвърлил петицията му с неприязнен жест:

— Вашите слонове! Още едно хрумване на сит европеец. Приумица на преситен буржоа. За нас слоновете са ходещо месо, като ни дадете достатъчно крави и биволи, пак ще си говорим…