Мери Джо Пътни
Огнена река (26)

Глава 25

Кенет и Ребека влязоха в Съмърсет хаус и видяха дълга опашка от хора. Кенет подсвирна.

— Ти беше права — каза той на Ребека, — жадните за успех са предостатъчно тук.

— Би било много по-лошо, ако бяхме дошли първи — каза Ребека, опитвайки се да стои по-близо до Кенет.

— И сега не е по-добре. Тук са се събрали около шейсет-седемдесет човека. От тях само три жени.

Идваха все повече и повече художници и ставаше все по-тясно. Хората високо разговаряха и жестикулираха, обменяха мнения.

Знаейки за страха на Ребека от тълпата, Кенет я отведе настрани и зорко следеше да не я блъснат.

Служител, който държеше в ръката си списък с художници, които са предали своите работи за изложбата, извика първо „не“, и човекът, който получи отказ, с бледо лице изскочи на улицата.

— По дяволите! — каза Кенет.

— Искрено съжалявам, че се замесих във всичко това — прошепна Ребека, стискайки Кенет за ръката.

Той взе ръката й в своята. А тя беше студена.

— Да ти кажа честно, аз не се съмнявам, че твоите картини ще бъдат приети, но споделям твоето вълнение.

— Чувствам, че състоянието ти не е по-добро от моето — прошепна в отговор Ребека.

— Много по-лошо. Аз нямам почти никаква надежда.

— Може би моята техника е по-добра от твоята, но картините ти много по-силно разпалват чувства.

— Твоите работи не са по-малко съдържателни. Те са лишени от мелодраматизъм.

Те се погледнаха един друг и весело се разсмяха.

— Държим се като последни идиоти, не е ли така? — каза Ребека.

Сега те никога не са били по-близки един с друг. Общото вълнение, както и общата болка ги обединяваше. Кенет нито за миг не се съмняваше, че картините на Ребека ще бъдат приети, дори и заради това, че тя е дъщеря на известен художник. За неговите картини нищо не можеше да се каже.

— Трябва да прекратим тези разговори или това ще ни доведе до лудост. — Кенет се замисли. — Дай да поговорим за Грей Гаст. Твоята котка е в отлично здраве, макар че е на десет години, при всичките дванадесет.

Ребека в отговор се усмихна.

— Да, той е герой, все пак се съмнявам, че е бил щастлив, докато не го взех. А аз го имам само от две години.

Те продължаваха да водят един безцелен разговор и редът им тихо се придвижваше напред. От Кенет не убягна това, че от всеки три от четирима души получаваха отказ, и той усети как все повече се вълнуваше Ребека.

Редът им значително се придвижи напред и сега пред тях беше само един човек.

— Фредерик Маршал — назова той себе си с дрезгав глас.

Служителят започна да разглежда списъка, беззвучно движещ устните си.

— Маршал. Не — каза той накрая, гледайки към нещастника над очилата си.

Маршал със сила удари юмрук върху дланта на едната ръка.

— По дяволите тази академия! Какво тези стари глупаци разбират от истинска живопис! — с изкривено от гняв лице Маршал изскочи на улицата, яростно затръшвайки вратата.

Дойде ред на Ребека. Кенет, насърчавайки я, сложи ръка на рамото й.

— Ребека А. Ситън — едва чуто прошепна тя.

Служителят неодобрително я погледна и пръста му се плъзна по списъка.

— Ситън. „Корсар“ — да. „Преобразяване“ — да.

Лицето на Ребека пламна радостно, като пламнала свещ от огън, поднесен към нея. Тя погледна Кенет. Очите й сияеха.

Искаше да я целуне, но не посмя и само се осмели да каже:

— Прекрасно. Поздравления.

— Твой ред е — напомни Ребека, и по очите й видя как цялата трепереше от вълнение за него.

— Кимбъл — назовава себе си Кенет, престъпвайки напред.

Служителят бавно започна да разлиства страниците.

— Кимбъл. Не.

Сърцето на Кенет потъна. Това, в което се опитваше да убеди себе си, е, че картините му няма да се приемат, но да чуе отказ беше много по-болезнено. Натъжена, Ребека стисна ръката му.

— Една минута — чуха гласа на служителя. — Изглежда не съм прав. Аз се обърках с Кимроу. Как нарекохте себе си? Кимбъл?

Кенет мълчаливо кимна.

Служителят отново потъна в списъка.

— „Навара. Осми ноември хиляда осемстотин и единадесета година“ — да. „Испанска Пиета“ — да.

В порив на безумна радост, Кенет вдигна Ребека на ръце и я завъртя из залата. Ребека се засмя.

Човекът, който стоеше зад тях, погледна към тях с укор и си каза името. Кенет най-накрая пусна Ребека. Очите им се срещнаха и между тях буквално прескочи искра.

Кенет се опита да се вземе в ръце. Защо всеки път се самозабравя и губи самообладание, прегръщайки Ребека? Достатъчен му е и един случай, за който трябва да плати такава цена. Бог знае как би могло всичко да приключи, дори да не бяха сред хора.

Взимайки Ребека за ръка, Кенет я изведе на улицата.

— Ние спечелихме, Червенокоске, спечелихме!

Ребека, танцувайки, се спусна надолу по стълбите.

— Дори картините ни да висят от тавана, ние винаги можем да твърдим, че са показани в Кралската академия на изкуствата.

Кенет се усмихна на нейния порив. Днес те се чувстваха като войници, които се сражаваха рамо до рамо, и са победили.

 

 

В навечерието на откриването на изложбата в залата цареше хаос. Тук се тълпяха не само художници, които са дошли, за да довършат картините си, но също така и външни посетители, които използваха влиянието си, за да бъдат от първите посетители. Ребека, която се боеше от тълпата, не се откъсваше от Кенет. С него тя се чувстваше по-уверена.

Кенет огледа огромната зала.

— Ти ми каза, че картините ще бъдат окачени на всички стени от пода до тавана, но действителността надмина всичките ми очаквания. Аз съм направо шокиран.

— Аз също. Не пропускам нито една изложба, но за пръв път ми се налага да търся тук мои картини.

— Трябва да обходим всичко стъпка по стъпка. Нека да започнем от този ъгъл.

— Бих искала да се надявам, че те висят някъде близо до основната линия. — Забелязвайки изненадания поглед на Кенет, Ребека обясни: — Тази линия минава през средата на всяка стена, и картините, висящи на нея, са най-добре изложени за наблюдение. Обикновено тези места са предназначени за членовете на академията, но понякога там се поставят и картини на скромни художници.

Ребека взе Кенет под ръка и те минаха покрай стена, заобикаляйки художници, стоящи на стълбите и поставящи свои картини. Дебютантите за всеки случай бяха донесли със себе си необходимите принадлежности, но решиха нищо да не променят в своите произведения, разбира се, ако не видят там нещо необичайно.

— Виж! — Ребека дръпна Кенет за ръкава. — На татко картините „Ватерло“. Изглеждат страхотно!

Четири картини на сър Антъни висяха една до друга, засенчвайки всички останали. Пред тях вече се събираше тълпа на възхитени зрители.

— Сър Антъни успя да постигне целта си — каза Кенет. — Картините му ще преминават от поколение на поколение и хората никога няма да забравят Ватерло.

Ребека посочи картина, изобразяваща кървавата битка.

— Малко в ляво от центъра можеш да видиш себе си и своя полк.

— Наистина. Този сержант с белег на бузата много прилича на мен.

— След изложбата ще се превърнеш в знаменитост — отбеляза с усмивка Ребека.

Кенет се намръщи.

— Надявам се да пропусна тази горчива чаша. Сходството е едва уловимо и не всеки ще успее да се досети. Колкото до „Корсар“, прости ми, най-добре е да виси под самия таван.

— Всичко се случва — каза Ребека. — Виж, ако комисията беше от жени, те сигурно щяха да я окачат по-ниско.

Със смях и обменяйки впечатления, те продължаваха да обикалят залата да разгледат всичко. Хубави картини имаше много. От опит Ребека знаеше, че всичко наведнъж не може да се види, и че трябва да дойде още няколко пъти, за да оцени цялото това великолепие.

Те преминаха вече две стени и едва успяха да отскочат встрани от спускащата се над главите им картина, която се изплъзна от ръце на един млад човек, стоящ на стълба.

— Виж! — възкликна Кенет. — Виж тук!

Ребека погледна нагоре и видя, че всичките техни картини висяха на разделяща стената линия и бяха чудесно изложени.

— Господи — прошепна Ребека, не вярваща на очите си. — Сега кариерата ти е осигурена, Кенет. За колко би искал да продадеш картините?

— Не съм мислил за това. Всичките ми мисли бяха заети с изложбата.

— Сега можеш да помислиш. Една от целите на изложбата е да се помогне на художниците да увеличат своите произведения.

— А за колко ти би продала своите работи?

— Моите картини не се продават. И, знаеш ли, мисля да започна да приемам поръчки за портрети.

Близо до тях спря елегантна млада двойка.

— Обърни внимание на тези испански сюжети — каза мъжът на своята спътница. — Какъв реализъм! Каква сила!

Дамата сви рамене.

— По мое мнение от това болят очите. Изкуството трябва да възпява прекрасното, а не да парадира с ужасната страна на живота. — Тя посочи към картината на Ребека. — Ето тази картина е наистина красива. Погледни какъв възторг има на лицето на това момиче! Тя жертва себе си, за да спаси народа си, и го прави с радост. Изключително впечатляващо. — Дамата погледна към „Корсаря“. — Този пират има дръзко лице, но много изразително. — Младата дама замислено небрежно прокара език по пълните си устни. — Бих искала да знам кой е послужил за модел.

Ребека едва не се задави от смях и се обърна към Кенет.

— Ето че чухме вече и оценки за нашите работи — каза тя. — А ти, скъпи „корсарю“, няма да избегнеш известността.

— Трябва веднага да напусна Лондон.

Ребека отново се засмя весело.

— Смей се, смей се — каза й Кенет, — бих искал да видя теб, когато изложа своята „Лилит“. Мъжете няма да ти позволят да преминеш.

— Глупости. — Ребека закачливо запърха с мигли. — Никой няма да повярва, че такава сива мишка като мен е послужила за модел на тази демонична жена.

— Ти явно недооценяваш своите възможности, Червенокоске — каза Кенет, гледайки над главата й. — Добър ден, лорд Фрейзър.

— Добър ден — каза лорд Фрейзър, приближавайки се към тях. — Сър Антъни ми каза, че вашите и на Ребека работи са приети за изложбата.

— Да — каза Ребека. — Тези четири. На нас ни провървя, че платната са поставени на това прекрасно място.

— Нямам никакво съмнение, че това е станало не без намесата на Антъни.

Погледът на Фрейзър попадна на картината на Ребека „Преобразяване“ и лордът замръзна.

Той дълго и мълчаливо разглеждаше картината, след това се премести на другите три.

Най-дълго погледа му се задържа на картината на Кенет „Испанска Пиета“.

— Действително интересно, въпреки че аз предпочитам различни сюжети. Жалко е, че малко сте учили, Кенет. Ако ще продължавате да рисувате, съветвам ви да преминете на исторически сюжети. Вие никога няма да станете сериозен художник, докато не изучите древността и не се запознаете с „Ръководство по художествен стил“ на Рейнолдс.

Ребека не се изненада, че Фрейзър игнорира нейните картини, както и осъзнаваше отношението му към жените художници.

— Вие нещо представяте ли на изложбата тази година? — попита от любезност Кенет.

— Да. Но все още не са я закачили. Нарисувах портрет на спартанския цар Леонид, защитаващ Термопилите. Смятам, че победата на гърците над персите е имала голямо влияние за развитието на западната цивилизация.

— Съгласен съм. Сюжетът е благороден. Видях картина, подобна на това, което описвате, но не мисля, че е ваша. Не може ваша картина да поставят почти до тавана.

Фрейзър погледна в посоката, показана от Кенет, и лицето му стана мрачно.

— Това е моя картина — каза той едва чуто.

На Ребека й стана жал за Фрейзър. Видът му беше такъв, сякаш ей сега ще получи сърдечен удар.

— Трябва да са я закачили там по погрешка — намеси се тя. — Спомняте ли си, че преди няколко години същата грешка стана и с картина на баща ми?

Ребека незабележимо побутна Кенет, молейки го да й помогне.

— Колко жалко, че такива грешки се случват с картини на известни художници — каза Кенет, правилно изтълкувал намека на Ребека. — Вие сте избрали много сложна композиция, лорд Фрейзър. Може би дълго сте работили над вашата картина.

Фрейзър стана малко по-самодоволен.

— Повече от две години — каза той. — Това е една от моите най-добри картини.

— Вие незабавно трябва да поискате да я преместят на друго, достойно за вас място — със съчувствие каза Ребека.

— Да. Аз сега ще се заема. Трябва да оправим тази непростима глупост.

Без да се сбогува, Фрейзър тръгна.

— Това действително ли беше грешка?

— Като младши член на академията, той има право да иска картините му да висят „на линия“, но колегите му не прощават арогантността му и ми се струва, че един от тях е решил да уреди стари сметки с него.

— А може би колегите му не са харесали картината? — ехидно попита Кенет.

— Не бъди толкова лош. От гледна точка на техниката тя е изпълнена перфектно.

— Един път да я погледнеш и повече няма да поискаш — каза Кенет и погледът му се плъзна по платното, на което бяха изобразени голи фигури, покрити само от смокинови листа. — Освен това липсва логика. Всички войници, които съм виждал, предпочитат да се бият облечени.

— Говори по-тихо — смеейки се, помоли Ребека. — Това е класически стил на рисуване, а не съвременен реализъм.

— Дори преди два века войниците са прикривали уязвимите си места — не се отказваше Кенет.

Усмихната, Ребека взе Кенет под ръка и те продължиха обиколката си из залата. Случайно оглеждайки се, тя видя, че Фрейзър е бил само на няколко крачки от тях. Някой го е спрял и той не е отишъл по-далеч. Гърбът му беше напрегнат. Напълно възможно е да е чул коментарите на Кенет.

Ребека въздъхна. Можеше само да се надява, че той нищо не е разбрал. Всички художници, особено посредствените, са изключително уязвими хора.