Мери Джо Пътни
Огнена река (17)

Глава 16

Прислужницата на Лавиния, Ема, която имаше златни ръце, сложи последната фиба в интересно оформените коси на Ребека и свали от раменете й робата, покриваща роклята. Заедно с Лавиния оценяващо разгледаха резултата от съвместните си усилия.

— Прекрасно! — заключи Лавиния. — Сега може да се погледнеш в огледалото.

Ребека се приближи до огледалото и застина в изумление, гледайки очарователния блясък на кристалните мъниста, от които беше избродиран корсажа на роклята й. Ема го стегна точно по фигурата й и заедно със сложната прическа, украсена с панделки и мъниста, създаваше огромно впечатление.

— Вие сте надминали себе си! — каза Ребека, гледайки се с възхищение в огледалото.

— Не говори глупости, мила — със смях каза Лавиния. — Ти винаги си имала прекрасна фигура, просто й отделяше малко внимание. Сега трябва да изберем украшения към тоалета.

Ребека отвори лакирана кутия със скъпоценности, принадлежали на майка й. Сега те бяха нейни. Преглъщайки бучката, събрала се в гърлото й, момичето избра някои златни украшения, колие и гривна с интересно преплетени пръстени, малки нежни висящи обици и деликатен филигриран гребен.

— Опасявам се, че може да изглеждат прекалено скромни — каза намръщено Лавиния.

— Не — каза Ребека, поставяйки гребена в косите си.

Тя добави другите украшения и се обърна към огледалото, оценяващо гледайки се в него. Ефектът беше потресаващ. Златото най-добре се съчетаваше с тъмнорижавите й коси и кехлибарената рокля.

— Великолепно! — каза Еми.

— Това е да си имаш работа с художничка — съгласи се Лавиния. — Изглеждаш чудесно, скъпа моя. И сега Ема ще се заеме с мен. Имайки предвид моята възраст, нейната задача няма да е лесна.

Ребека се разсмя.

— Да спрем да говорим за възраст. Ти изглеждаш много по-млада за годините си, а на фигурата ти ще завиди и кралицата.

— Нито една кралица няма да завиди на моята външност. На мен може да ми завиди само преуспяла куртизанка — разсмя се весело Лавиния. — Довиждане, скъпа. Ще се видим на бала.

Лавиния тръгна, а Ребека се погледна безпристрастно с поглед на художник още веднъж, но не видя нито един недостатък. Изглеждаше чудесно, доколкото позволяваше външността й. Взимайки в ръце наметалото с шоколадовокафяв цвят, тя тръгна към ателието на баща си.

— Папа — извика тя, чукайки на вратата. — Слизам долу.

Сър Антъни отвори вратата и лицето му побеля.

— Колко приличаш на майка си! — каза той дрезгаво.

— Аз съм по-ниска и не съм такава красавица.

Ребека застана по-близо до светлината, за да може баща й да я разгледа по-добре.

— Може би малко по-ниска — съгласи се сър Антъни, оценявайки с поглед дъщеря си. — Този цвят повече ти отива, отколкото белия муселин, който носеше при първото си излизане сред обществото. Жалко е, че не мога да те съпроводя, за да споделя твоя триумф.

— На теб също ти изпратиха покана, нали така? Може да промениш плановете си и да дойдеш с мен.

— Аз отдавна съм загубил интерес към светските забавления — каза сър Антъни. — С Кенет ще си в пълна безопасност.

— Надявам се — колебливо отвърна Ребека. — Хрумнало му е да ме въведе в обществото.

Взимайки си довиждане с баща си, Ребека се спусна в гостната, където с Кенет се уговориха да се срещнат, да изчакат Майкъл и Катрин и с каретата на Ашбъртън да отидат на бала.

Кенет вече я чакаше в гостната. Чувайки стъпки, той се обърна и срещна очите на Ребека, която за себе си отбеляза, че парадната униформа много му отива. Тъй като бе широк в раменете, беше облечен с изящна простота в кремави панталони, жилетка с кехлибарен цвят и син мундир. Въпреки забележителната мощ и несъмнената тежест, всичко в него издаваше джентълмена. Впечатлението беше огромно, но за пръв път в живота си Ребека нямаше желание да го нарисува, а да го целуне. Кенет направи крачка към Ребека и я взе в ръцете си.

— Изглеждате великолепно, Ребека. На бала вие ще затъмните първите красавици.

Възхищението, което блестеше в очите на Кенет, призоваваше в Ребека още по-страстно желание да го целуне, но само небесата знаеха как би могло да свърши това.

— Не бих искала да привличам вниманието върху себе си — каза Ребека, леко притискайки ръката му. — Може би ще е по-добре, ако си остана вкъщи и се заема с вашия портрет.

Кенет се засмя.

— Вие ще прекарате прекрасна, незабравима вечер. Това ви обещавам. — Кенет се приближи до масата и взе от там нещо. — Имам малък подарък за вас. В чест на първия ви бал.

Той й подаде ветрило. Ребека разтвори изработените му от слонова кост пластинки и радостно се засмя. Опънатата между пластинките коприна бе с интересни орнаменти на листа и екзотични цветя, сред които играеше весело рижаво котенце.

— Сам го нарисувахте, нали? На никой няма да му дойде на ум да създаде такава невероятна картина. — Ребека приближи разтвореното ветрило към роклята си. — То точно подхожда на цвета на роклята ми.

— И не е чудно, аз видях вашата рокля.

Кенет се опитваше да изглежда безразличен, но Ребека видя какво удоволствие му достави искрената й радост.

Този път тя си позволи удоволствието да целуне Кенет. Заставайки на пръсти, тя леко го целуна, докосвайки устните му, и се отдръпна бързо. Оставяйки ветрилото, което беше купила преди два дни, Ребека започна да изучава подаръка на Кенет по-отблизо. Акварелът беше изпълнен безукорно.

— Притежавате невероятна техника на акварел. Имате удивителни способности да го правите. Можете да стигнете до усещането за прозрачност.

— Да рисуваш ветрила е по-лесно, отколкото да рисуваш с маслени бои — смутено отвърна Кенет.

— Ако не потръгне с маслените бои, то вие можете да станете добър акварелист. Знаете ли, че акварелни картини също се излагат в Кралската академия на изкуствата?

— Не, не знаех — каза Кенет с очевидна изненада. — Никога не съм бил на такива изложби.

Ребека сгъна ветрилото и го премести на китката си.

— Трябва да направите изложба на някои свои акварели.

— Никога няма да се реша да изложа в Кралската академия! — възкликна Кенет с ужас.

— Трябва да го направите — настояваше Ребека.

Неизвестно е, как би приключил този спор, ако от прозореца не се бе разнесъл звук от копита по павираната улица и шум от пристигаща карета. С видимо облекчение Уайлдинг се приближи към прозореца и дръпна завесата.

— Майкъл и Катрин са вече тук. Време е да тръгваме.

Кенет взе кожената наметка на Ребека и я разтвори. Момичето се спря, чувствайки на гърба си приятния допир на кадифе и топлина, излъчваща се от силното тяло на Кенет. На нея страстно й се прииска да се притисне близо до него. Може би щеше да я прегърне и целуне…

— Колко е хубаво да имаш брат херцог — каза тя, потискайки желанието. — Майкъл и Катрин са свободни да се насладят на всички предимства, които дава титлата на брат му.

— Да, това е много удобно, но те по чудо се помириха с брат си. — Кенет взе своя плащ и отвори вратата, пропускайки Ребека напред. — През всичките години на нашето познанство Майкъл беше като изгнаник в семейство му, като мен, но аз поне поддържах отношения със сестра си. Трябва да се отдаде дължимото на Стефан, наследявайки миналата година титлата херцог, той направи първата стъпка към помирение.

Ребека се интересуваше от тази история. Може би щеше да настъпи това време, когато баща й и чичо й също щяха да престанат да бъдат врагове? Едва ли това щеше да се случи. Боудън никога нямаше да го направи. Той не умееше да прощава. След като потисна тежката си въздишка, Ребека се приближи към каретата. Колко омраза има на този свят!

* * *

Балът беше голямо събитие в живота на столицата и само по себе си представляваше живописна картина. Светлината на факлите, разкъсваща тъмнината на нощта, хвърляше отблясъци върху лакираната външност на каретите, изисканите пищните рокли и на бижутата. За съжаление страхът на Ребека и желанието й да избяга не й позволяваха по достойнство да оцени цялото великолепие. В сърцето си тя знаеше, че мнозинството от гостите не я познават, в най-добрият случай те няма да забележат присъствието й, но дори така тя не можеше да се справи с обхващащия я страх и все по-силно стискаше ръката на Кенет. Как мразеше тълпата! Как се страхуваше и мразеше всички тези елегантни хора!

Следвайки Майкъл и Катрин, те се приближиха към херцог и херцогиня Кандовър. Ребека веднага ги позна от портрета на баща й, херцогът — висок, тъмнокос и много авторитетен; херцогинята — очарователна блондинка, много оживена и общителна.

— Позволете ми да ви представя мои близки приятели — каза Майкъл, изчаквайки, когато херцогинята и Катрин си размениха целувки. — Лорд Кимбъл, офицер от деветдесет и пети полк, и мис Ситън.

На Ребека й се искаше да потъне вдън земя, но херцога и херцогинята дружелюбно гледаха към нея и в техните погледи нямаше презрение, което тя очакваше да види след позорно си бягство.

Херцогът топло стисна ръката на Кенет.

— Радвам се да се запознаем. Майкъл много ми е говорил за вас. — Той се поклони на Ребека и в очите му проблесна весел огън. — За мен е голямо удоволствие да се запозная с най-доброто произведение на сър Антъни Ситън.

Ребека се изчерви, а херцогинята добави:

— Радвам се, че най-накрая се срещнах с вас, мис Ситън. Не се сърдя, че никога не посетихте ателието на баща си по време на нашите сеанси. Нашият син през цялото време капризничеше и се държа зле.

Спомняйки си как Катрин беше поласкана, когато похвали сина й, Ребека смутено каза:

— Трудно е дете да стои неподвижно по време на целия сеанс и аз добре го разбирам. Слава богу, портретът се получи великолепен. Вашият син е необикновено красиво момче.

Лицето на херцогинята светна от щастие.

— Благодаря ви. Аз също го намирам за красив. Не мислите ли, че той много прилича на баща си?

Нима всички майки искат синовете им да приличат на бащите си, помисли Ребека. Най-вероятно само тези, които обичат съпрузите си.

Между херцога и херцогинята се усещаше същата силна връзка, както между Майкъл и Катрин. Вероятно всички щастливи двойки си приличат.

В непринуден разговор всички влязоха в балната зала.

— Как ви се струва тук? — каза Кенет.

— Изумително — отговори Ребека.

— Нищо чудно. Човек, който чувства цветовете, играта на светлини и сенки, картина като тази трябва да остави трайно впечатление. Тук всички сетива са по-изострени.

— О, господи! — Ребека възкликна учудено. — Наистина ли мислите, че аз по тази причина избягвам тълпите?

— Това е само една от причините. Добавете една вродена срамежливост и… — Кенет смутено се усмихна — … опетнена репутация и аз не съм изненадан, че вие предпочитате да избягвате такива събирания.

— Ако събрани на едно място хора ме угнетяват като художник, то и вие трябва да изпитвате същото чувство.

— Аз също избягвам всякакъв род увеселителни срещи, но съм по-запознат с тях. Балната зала ми напомня на бойно поле.

— Харесват ми сравненията ви — усмихна се Ребека.

Оркестърът засвири валс.

— Позволете ми да ви поканя на танц, мис Ситън.

— С огромно удоволствие, лорд Кимбъл.

Ребека се радваше, че благодарение на валса се оказа в обятията на Кенет. Дори през ръкавиците усещаше докосването на ръцете му; а ръката, обхванала талията й, я изгори с огън, изпълвайки я с непреодолимо желание. От гърдите й се изплъзна неволно продължителна въздишка.

— Не означава ли тази въздишка, че съм успял да ви настъпя по крака? — разтревожено попита Кенет.

— Съвсем не — каза Ребека с усмивка. — Това означава, че ако не ме оставите, то бала може да ми хареса.

Кенет се усмихна в отговор. Неговото спокойствие се предаде на Ребека; всички страхове изчезнаха и спокойствието и увереността се върнаха при нея. Уроците по танци, които й преподаваше нейния стар учител, сега й бяха от полза. Тялото й си спомни всички необходими движения и сега тя танцуваше леко и грациозно. Кенет също беше прекрасен танцьор. Те бяха отлична двойка и двамата изпитваха неизразимо удоволствие. Да, тя щеше запомни за цял живот този бал.

Кръгът около тях постепенно се затваряше и започнаха да се събират хора. Майкъл и Катрин се срещнаха с приятели и ги запознаха с Ребека и Кенет. Тя се запозна със сестрите близначки и техните красиви мъже; с хубава екстравагантна американка и нейния очарователен, весел мъж, който познаваше Кенет още от Пиренеите; граф с циганска външност и неговата дискретна съпруга и множество други хора, които знаеха и уважаваха баща й и ценяха неговите картини.

Ребека танцува и се смя много, чувствайки, че е обкръжена от искрена симпатия и топлота. И всичко това благодарение на Кенет и неговия приятел Майкъл. Ако Кенет само знаеше какъв подарък й бе направил и колко голяма е благодарността й!

Следващият танц неин партньор беше Майкъл. Когато свършиха да танцуват, те се отдръпнаха настрана и непринудено си говореха, когато към тях се присъединиха Кенет и Катрин, които още танцуваха. Ребека забеляза, че към тях се отправи лорд Стратмор, един от старите приятели на Майкъл, водейки със себе си млад човек с красива външност.

— Този млад мъж помоли да ви го представя — каза лорд Стратмор, обръщайки се към Ребека.

Тя се усмихна мило, не смеейки да повярва, че е покорила нечие сърце. Младият мъж беше приятен, но много по-млад от нея. Междувременно Стратмор продължи:

— Мис Ребека Ситън, разрешете да ви представя уважавания Хенри Ситън.

— Не може да бъде! — възкликна Ребека. — Нима сме роднини?

— Аз съм вашият братовчед Хейл — каза младия човек с подкупваща усмивка. — Наследник на лорд Боудън. Нашите бащи не разговарят един с друг от незапомнени времена, но това не е причина ние да сме врагове.

— И аз така мисля — каза Ребека, искрено радвайки се, че има братовчед.

Неговата външност и чертите на лицето много приличаха с тези на баща й.

— Точно преди бала си спомних за свадата на нашите бащи и съжалявах за това, което се е случило.

— Още повече че свадата е прераснала в открита вражда. Разбира се, аз разбирам, че баща ми е бил бесен, когато по-младия му брат му е откраднал годеницата точно под носа, но съм щастлив, че впоследствие е избрал майка ми. Струва ми се, че той самият е доволен от нея.

Ребека беше чула, че лорд Боудън е женен и бракът му е успешен, и че има двама сина. Но дори това, за съжаление, не бе оказало влияние върху сдобряването на братята. Наранената гордост не позволяваше на лорд Боудън да прости на брат си.

— Аз дори не се надявам, че чичо ми ще поиска да се запознае с мен — със съжаление отбеляза Ребека, — но може би мога да се запозная с лейди Боудън.

— Няма нищо по-лесно. Тя ме помоли да дойда при вас. — Хейл предложи ръката си на Ребека. — Разрешете да ви представя на моята майка.

Ребека помоли Майкъл да предупреди Кенет, сложи ръката си под тази на братовчед си и се отправиха през залата към група по-възрастни дами. Когато видя сина си и Ребека да се приближават, лейди Боудън стана и ги посрещна. Това беше миниатюрна побеляла жена, с още по-нисък ръст от този на Ребека, без да е красавица, но много хубава.

— Мамо, позволи ми да ти представя братовчедка си Ребека — каза Хейл.

— С удоволствие, скъпи мой. Донеси ни, моля те, лимонада.

Хейл отиде да изпълни поръчката на майка си.

Лейди Боудън обърна сините си очи към Ребека. Тя с истински интерес гледаше племенницата на мъжа си.

— Още щом влязохте в залата, веднага разбрах, че сте дъщеря на Елен.

— Вие познавахте ли майка ми?

— Да, скъпа. Имението на баща ми беше в съседство с имението на Боудън. Аз, Маркус и Антъни израснахме заедно. Нашите бащи мечтаеха да се сродим. Когато Маркус срещна Елен, той напълно загуби главата си. — Лейди Боудън печално се усмихна. — И аз не го виня. Тя беше възхитителна жена. Всички млади хора бяха влюбени в нея, но вие по-добре от мен знаете това, колко чудесна беше тя. Приемете моите съболезнования по повод нейната смърт.

— Благодаря ви. Тя така ми липсва. Много се радвам, че поискахте да се запознаете с мен, въпреки прекъснатите отношения между нашите семейства.

Сърцето на Ребека подсказваше през какво бе преминала тази крехка жена. Тя още от детството си бе обичала Маркус и бе мечтала да бъде негова жена. Тя бе страдала, когато нейния възлюбен бе предпочел друга жена пред нея. Притеснявала се бе за Маркус, когато братът бе похитил невестата му. В края на краищата той е бил принуден да обърне внимание на съседското момиче и да се ожени за него, но дълбоко в душата си лейди Боудън е осъзнавала, че за него тя винаги ще е на второ място.

— Лорд Боудън също ли е тук? — попита Ребека.

— Не. Ако той беше дошъл на бала, аз не бих посмяла да се запозная с вас. — Лейди Боудън се усмихна печално. — Никога не правя това, което не се харесва на моя мъж, и искам да се надявам, че той няма да узнае за нашата среща.

— Бих искала да се опознаем, лейди Боудън, но едва ли е възможно това.

— Моля, наричайте ме леля Маргарет. Разбира се, ние не можем да си правим визити, но от време на време ще ви изпращам съобщения къде можем да се срещаме. Може добре да си поговорим и в парка.

— Това би било чудесно — каза Ребека, леко ръкувайки се със своята роднина. — До скоро виждане, лельо Маргарет.

Щастлива и усмихната, Ребека се промъкна до приятелите си. Веднага щом свърши този танц, ще започне следващия танц, нейният танц с Кенет. Тя нямаше търпение да го запознае с леля си и братовчед си.

Внезапно тя се изправи лице в лице с две сестри и от нейното приповдигнато настроение не остана и следа. Шарлот и Беатрис бяха нейните мъчители в училището за млади дами, където Ребека прекара дълги, безкрайни години. Сестрите бяха самодоволни, уверени в своята непогрешимост девици и изглежда времето не ги е променило към по-добро.

Ребека замръзна на място, чувствайки как в гърлото й нещо засяда.

— Мили боже — чу тя злорадия глас на Шарлот, — ти беше съвършено права, Беатрис. Това е Ребека Ситън. Кой би могъл да помисли, че тя ще има наглостта да се появи сред порядъчни хора.

— По всяка вероятност, херцогът и херцогинята нямат ни най-малка представа за нейното минало — отвърна Беатрис, притискайки с пръсти носа си, сякаш е помирисала миризма на изгнила риба. — Наш дълг е да им съобщим.

Сестрите хвърлиха пренебрежителен поглед на Ребека и се обърнаха, за да си тръгнат. Ребека искаше да избяга, но не беше в състояние да помръдне от мястото си. Случи се това, от което се опасяваше.

— Ето, къде сте били, мис Ситън — чу тя зад себе си дълбок мъжки глас. — Искам да ви запозная с един човек.

Гласът принадлежеше на херцог Кандовър. Сестрите се обърнаха, но херцогът погледна на тях като на празно място. Той подаде ръка на Ребека.

— Ние с Марго сме много щастливи да ви видим на нашия бал. Лаская се с надеждата, че не скучаете тук.

Не беше по силите й да произнесе и една дума и Ребека мълчаливо кимна. Сестрите ги гледаха с широко отворени от удивление очи. Кандовър бавно обърна глава и се загледа в тях. Неизвестно какво изразяваше неговия поглед, но двете момичета пребледняха като платно. Сърцето й се изпълни с благодарност. Херцогът с любезна усмивка я поведе под ръка.

Когато те бяха на прилично разстояние, Ребека не издържа и попита:

— Защо те така се втрещиха, Ваша Светлост? Какво им направихте?

— Абсолютно нищо. Просто ги погледнах. Жена ми, по нейно мнение, казва, че това е като поглед на медуза. Понякога този поглед е полезен.

— Много съм ви благодарна, че ми се притекохте на помощ, но не мога да разбера защо го направихте. В крайна сметка, вие не знаете нищо за мен.

В сивите очи на лорд Кандовър се мярна удивление.

— Основната причина е моята неприятна арогантност — може би, защото не съм лишен от този недостатък, а освен това се ръководех от молбата на лорд Кимбъл, който иска да ви види приета в обществото. Той спаси живота на моя приятел Майкъл и аз съм щастлив да му помогна.

— За пръв път чувам — удиви се Ребека. — Така че, затова решихте да поканите на бал мен и Кенет?

— И затова също. — Лорд Кандовър се усмихна окуражително на Ребека.

Той отведе Ребека до мястото й, където се беше събрал малък кръг от хора.

— Надявам се — каза той, — че едно малко недоразумение няма да развали настроението ви.

— Това ми позволи да оценя вашата доброта — с очарователна усмивка отговори Ребека. — Благодаря ви, Ваша Светлост.

Кенет по това време беше в компанията на джентълмени, но виждайки Ребека, се извини и отиде при нея.

— Изглеждате разстроена — забеляза той, като с жест я покани да се разходят из залата. — Нещо случило ли се е?

С две думи Ребека му разказа за срещата с нейните роднини, а също и за сблъсъка с двете завистливки.

— Забележително е, че лорд Кандовър навреме се е оказал наблизо — каза той. — Сега вие сте под неговото покровителство и ще се чувствате в безопасност.

Ребека разтвори ветрилото си и започна да разхлажда лицето си.

— Херцогът ми каза, че вие сте спасили живота на Майкъл.

— Така е, но Майкъл, от своя страна, не даде да си изгубя ума, а това е много по-трудно.

Решавайки, че сега не е време за повече подробности, Ребека замълча, а Кенет продължи:

— Аз трябваше да помисля за това по-рано, но за съжаление направих грешка. Вие не рискувате ли да се сблъскате тук с вашия презрян поет?

— Това никога няма да се случи. Една година след нашия злополучен роман той избяга в Италия с омъжена жена. Там той много поетично умря от треска.

— Това доказва, че на света съществува възмездие, което е не по-малко поетично.

Ребека се усмихна. Тя не проля за Фредерик нито една сълза. Той не обичаше никого, освен себе си, а неговото самолюбие наистина не познаваше граници, засенчваше дори неговия собствен талант.

— Колко време ще бъдем тук? — попита Ребека, чувствайки внезапна умора.

— Майкъл нареди да докарат каретата след вечеря. Катрин се безпокои за бебето, пък и вие ще имате време да се наситите на светски развлечения.

— Чудесно. Вие сте просто очарователен. — Ребека се изправи на пръсти и погледна над тълпата от гости. — Не видяхте ли тук някъде Лавиния? Тя също трябва да дойде.

— Видях я за кратко, разговаряща с няколко министъра. — Кенет с усмивка погледна Ребека. — Трябва мъничко да пораснете, за да не стоите през цялото време на пръсти.

Те се разхождаха из залата, разглеждайки любопитно гостите. Държейки под ръка Кенет, Ребека мислено избираше боите, с които можеше да улови на платното цялото това великолепие.

Внезапно пътят им препречи красива блондинка, чието лице и искрящи скъпоценности изглеждаха до болка познати на Кенет.

Жената замръзна на място, но постепенно лицето й се оживи и на него застана любезна усмивка.

— Кенет, скъпи, как се радвам да те видя след толкова години раздяла!

Кенет я погледна и лицето му пребледня.

— Не мога да кажа същото и за себе си — с леден глас каза Кенет. — Последното нещо, което искам, е да се срещам с теб.

Очите на жената се стесниха и станаха студени като лед.

— Ти си станал още по-язвителен, скъпи, но на теб това ти отива. — С ръка, облечена в ръкавица, тя докосна великолепната, искряща диамантена огърлица на врата. — А на мен това ми отива.

Изведнъж Ребека ясно разбра, че вижда пред себе си Хърмаяни, лейди Кимбъл.