Януш Зайдел
Цилиндърът на ван Троф (3)

Първа част: Луна I

Събудих се, но дълго не можех да осъзная къде съм. Някъде в слепоочията ми се беше притаило главоболие, сънните видения се преплитаха със заобикалящата ме действителност. В слабата светлина от лампата на тавана дълги-дълги секунди проучвах с поглед малкото помещение, като същевременно се опитвах да си припомня какво се беше случило, преди да заспя. Без да помръдвам тялото си, само с предпазливи движения на главата насочвах поглед към всяка от четирите видими, матовогладки плоскости с еднакъв мръснобял цвят — тавана и стените.

Не бях нито на кораба, нито в кабината на ракетата. Това заключение сякаш освободи в подсъзнанието ми предпазителя, предотвратяващ безсмисленото напрягане на мускулите, за да помръднеш която и да било част от тялото си, след като си прикрепен неподвижно към фотьойла. Тозчас седнах в леглото, с лекота, която веднага ми помогна да си припомня всичко.

Значи, отново съм тук, завърнах се. Е, може би не докрай, но почти… Да не издребняваме, важното е, че наистина се бях завърнал. Завърнали се бяхме всички.

Заедно с лекотата на собственото тяло усещах и облекчение, и разтоварване, и отпускане от някакво вътрешно напрежение, с което така бях привикнал през дългите години, че съзнанието ми не го отчиташе. Едва сега си дадох сметка колко силно и всеобхватно е било то през цялото това време, съзнателно преживяно там, далече от мястото, което всички хора наричат родно, и свързват с отдиха, със сигурността.

Погледнах часовника си. Показваше осми август, десет часа и двайсет и две минути. Какво ли значеха тук тази дата и този час? Бях ги донесъл оттам, те нямаха нищо общо с тукашното време. Моето време тук беше чуждо, макар че тъкмо оттук го бях взел някога, на тръгване. Преминало през машината на ускоренията и гравитационните полета, то се различаваше коренно от спокойно течащото, равномерно тиктакащо време на Системата.

Съществуваше и трето време, най-реалното, което аз усещах в себе си, в костите, в мускулите и мозъка си — биологичното, органично преживяното, измервано с протичащите в клетките процеси. Не можех да определя това време съвсем точно, но сега това беше без значение. Достатъчно ми беше да знам, че възлиза горе-долу на четирийсет години — съвсем малка част от тукашния временен интервал, определил нашето дълго отсъствие.

Леглото, на което седях, вече напълно събуден и ориентиран, беше нещо като нисък диван на малки крачета. Досами леглото съзрях пътната си чанта, отворена, с извадени набързо и разхвърляни около нея по грапавата подова настилка дрехи и разни дреболии. Вчера, когато се домъкнах най-сетне тук, се чувствувах толкова уморен, че нямах сили да си разопаковам багажа като хората. Бях се строполил на леглото, без дори да огледам помещението, в което бях настанен, и бях преспал повече от дванайсет часа.

Слабото главоболие не изчезваше, а дробовете ми отчитаха недостиг на кислород. Добре познавах това усещане. Та веднъж ли ми се бе случвало да поставям дръжката на регулатора в положение „Е“, когато резервите въздух в резервоара на скафандъра падаха под нормалното количество? Тогава човек трябваше да се въздържа да прави излишни движения, да се старае да не мисли за важни неща и да чака. Така препоръчваше инструкцията за аварийна ситуация. Обстоятелствата обаче обикновено налагаха съвсем друго, дори ако беше невъзможно да се предприеме каквото и да било, кой ли можеше да овладее мисълта си да не търси трескаво изход от положението. Така беше на Втората, на Арион, на Клео — в такъв случай винаги ми се е струвало, че това е краят. Тогава се усещаше направо физически, почти осезаемо, как недостигът на кислород парализира ума и превръща мисленето в глупаво бълбукане на лепкава боза, правейки и най-простите проблеми да изглеждат неразрешими. Бен наричаше това състояние „дишане на празен въздух“. Определението беше точно, защото тогава регенерационната система на скафандъра отнемаше от издишвания въздух целия въглероден двуокис и прибавяше към него само толкова кислород, колкото беше необходим за поддържане на живота.

Въздухът в помещението, където се намирах сега, не беше наситен с кислород, макар че явно бе напълно почистен от всички възможни вредни вещества. Нямаше дори миризма. Станах, май прекалено енергично, бях забравил за миг, че тук гравитацията е значително по-слаба от тази, към която бях привикнал през последните няколко месеца. Вдигнах инстинктивно ръце нагоре и така успях да предпазя главата си от удара в ниския таван, когато краката ми се отделиха от пода.

Банята беше по-скоро една тясна кабинка до моята стая и отдавна не беше използвана — от решетката на душа потече ръждива, студена вода и мина доста време, докато се измия. Облякох се набързо и извадих всичко от чантата. Както ни бяха наредили, бях взел със себе си само няколко лични вещи. Е, и тази играчка тук. Подържах я за миг в ръка. Странно, никой не провери багажа ни. Нямаше да бъде особено тактично от тяхна страна, ако го бяха направили. За всеки случай загънах оръжието в пешкира и се заоглеждах къде бих могъл да го скрия.

Лесно извадих решетката на канала в банята, напъхах вързопчето и поставих решетката на мястото й. Едва тогава ме озари мисълта: „Защо го направих?“ Защо? Нима сред малкото събития, които се случиха от нашето пристигане насам, сред малкото реплики, които разменихме помежду си, е имало нещо подозрително, което ме е накарало да постъпя така?

Приседнах на ръба на дивана. Какво се беше случило? Дали вчера не съм забелязал нещо странно във вида, поведението и думите на тези хора? Бяхме подготвени за всичко, бяхме се настроили така, че нищо да не може да ни изненада или шокира. Или поне да не даваме външен израз на голямата си изненада. Впрочем положението беше толкова необикновено, изключително и ненормално, че каквото и да направеха те, ние трябваше да го приемем за нормално и правилно, трябваше да го признаем за задължителна процедура. Какво знаем ние за тях? Сигурно по-малко, отколкото те за нас. Макар че… Дали действително знаят много за нас? Длъжни ли са да знаят?

Тук изведнъж си представих какъв смут би предизвикала по мое време неочакваната вест, че една възкръснала дружина от облечени в броня рицари препуска на коне към града, построен там, където някога е била тяхната крепост.

Как биха се държали в това положение моите съвременници? Може би щяха да изпратят онези воини направо в историческия музей? А може би щяха да побързат и да съградят цял средновековен град — разбира се, според съвременните представи за него, — за да приемат достойно почитаемите прадеди, за да не се чувствуват те чужди в един толкова далечен от техния свят?

Интересно дали щяха да им вземат мечовете и копията? Щяха ли да им вземат атовете и броните?

Ами да! Какво става с „Хелиос“, който остана на стационарна орбита? Какво става с нашите ракети? Къде са скафандрите ни? — Във всеки случай не са наблизо, останаха някъде в камерите на Шлюза. Ще ни позволят ли да отидем на кораба, да вземем резултатите от нашите изследвания, експонатите, оборудването? Дали изобщо ги интересуват достиженията на експедицията, завоювани с толкова усилия, с цената на живота на неколцина от нас?

Нямаше признаци, че горят от нетърпение да видят докараните от нас съкровища. Не ни питаха нищо, само ни даваха сухи нареждания, докато не ни доведоха дотук. А после започнаха да задават странни въпроси за неща, очевидни за нас, а за тях явно неясни. Още зашеметени от своето завръщане, ние не обръщахме достатъчно внимание на това. Впрочем бяхме се подготвили психически да не им дадем основание да ни причислят към реликвите от далечното минало, да не ни сметнат за живи вкаменелости или направо за опасни, недодялани варвари от друга епоха.

Мислех си за случилото се през последното денонощие, а погледът ми изведнъж попадна върху останалия на дъното на чантата ми бележник със зелена подвързия. Не можех да си обясня защо заедно с останалите дреболии от „Хелиос“ бях взел и тази тетрадка, съдържаща сто тънки метафолови листчета. Бяха приспособени за писане във всевъзможни ненормални условия, устойчиви на високи и ниски температури, влага, химикали и всички фактори, които бяха в състояние да си представят хората, екипиращи нашата експедиция към планетите на Дзета. Действително метафолът неведнъж издържа с успех най-различни трудни изпитания и благодарение на него съхраних много бележки от момента, от който излизаха от строя уж по-модерните и по-удобни средства за записване на информация. Вършеше ми добра работа навсякъде или поне там, където облеченият в скафандър човек беше все още в състояние да записва.

Изглежда, че когато съм опаковал багажа си, преди да напуснем „Хелиос“, съм се почувствувал като пред поредната изследователска експедиция, този път в свят, който наистина не беше нов за нас, но можеше да се окаже също толкова непознат, колкото бяха и световете, отдалечени оттук на светлинни години. От него ни отделяха също години — не светлинни, измерващи разстоянието в пространството, а години, цели столетия разстояние във времето; както и да го вземеш, за нас това означаваше закъснение по отношение на онези, който бяха останали.

Помислих си: „Трябва да си водя бележки“, и посегнах към тетрадката. Не се знае какво още може да се случи и кое от всичко, което ставаше, щеше да се окаже важно. Не бива да се губят добрите навици, придобити в течение на години в чуждите светове. Сега тези навици са почти единственото, което е истински наше — и живот, и свят, — с тукашния свят могат да ни свързват само сантиментални чувства.

Мушнах бележника под якето си заедно с писалката, пъхната под подвързията му, и излязох в тесния коридор. Иззад открехнатата врата на съседното помещение долитаха гласове. Влязох.

Край дългата маса там седяха неколцина от нашите: Бен, Агга, Командора, Паво и още двама. Отпиваха от пластмасови чаши и отхапваха от нещо като големи бледожълти бучки захар. Още на вратата ме посрещна погледът на Командора — продължителен, прекалено продължителен поглед, сякаш искаше да ми внуши нещо или да ме предупреди за нещо, преди да кажа каквото и да е. С ъгъла на окото си забелязах още една особа. До стената стоеше ниско, хилаво човече с бледа кожа. Държеше ръцете си зад гърба. Погледнах го бегло и седнах до масата при другите. Той гледаше тъпо пред себе си, някак разсеяно, като че ли не виждаше никого; десният му крак, в мека обувка, с опряна на пода пета, почукваше ритмично. Това издаваше неговото нетърпение или може би психическо напрежение.

Разположих се точно срещу Командора. Той седеше с лице към вратата, отдясно и малко по-напред от онзи. Забелязах, че Командора пак задържа за миг погледа си върху лицето ми.

— Хапни нещо — рече и посочи с глава към продоволствените автомати зад себе си.

Приближих се до тях, напълних чашата с някаква бяла течност, извадих от камерата чинийка с две парченца от същата жълта субстанция и се върнах на мястото си. Човечето до стената тупаше с крак все по-припряно и по-ситно.

Командора ни огледа един по един:

— Липсват още двама души. Няма ги Луза и Каре. Паво, иди да ги потърсиш.

След няколко минути бяхме в пълен комплект. Две жени и седмина мъже. Всички, които успяха да се завърнат от трудното, продължително, но в крайна сметка успешно пътешествие… Във всеки случай можеше да бъде и по-лошо. За нас, защото за онези, които не се завърнаха, по-лошо не можеше да има. Така поне си мислехме по обратния път, когато срещата с родната Система беше още много далече и когато никой не очакваше усложнения при извеждането на кораба на траекторията към нея.

Дребният блед човечец плахо се отдели от стената, направи крачка напред и се изкашля. Всички погледнаха към него, а той явно се смути и помълча още няколко секунди.

— Да… — започна най-сетне. Говореше с паузи, сякаш при всяка дума се замисляше дали е подбрал най-подходящата. — Аз съм упълномощен… да ви въведа… в положението. Възложено ми е да поема грижата за вас в първоначалния период на пребиваването ви тук. Не зная доколко сте осведомени, затова накратко ще изясня къде се намирате. Ние сме в селище Л 1, на трийсет метра под повърхността. Селището е напълно автономно и самозадоволяващо се; приспособено е така, че в него да могат да живеят около десет хиляди души за практически неограничен период от време. Това се постига чрез максимално използване на слънчевата енергия, превърната в електрическа чрез монтирани на повърхността фотоелементи с висок коефициент на полезно действие. При авария на захранващата система разполагаме с релатрон, който може да покрие всички енергетични нужди.

По аналогия с вашия опит бих могъл да сравня нашето положение с това на екипажа на звездолет със система, осигуряваща необходимите биологични условия. С тази разлика, че в случая с нашето Селище периодът, през който трае това положение, не е ограничен, а коефициентът на риск е с няколко степени по-нисък, отколкото при полет към звездите.

— Основният въпрос е: колко време ще трябва да останем тук? — Бен се подразни от този въздълъг увод на общи теми.

Дребния като че се пообърка, помълча доста дълго и най-накрая с подчертано официален тон заяви:

— Не съм упълномощен да отговарям на подобни въпроси.

— Как така? — изрече Командора сякаш на себе си. — Значи ли това, че сме затворници?

— Нищо подобно, Командоре! — Дребния рязко се оживи. — Смятаме ви за равни с останалите жители на Селището. Дори бих казал, че се отнасяме към вас с особена симпатия. Но щом сте тук, ще трябва да се приспособите към спецификата на нашето положение. За всички нас има определени правила на поведение и изисквания на дисциплината. Преди всичко се изисква безпрекословно подчинение на всички разпоредби на Съвета на експертите. В името на всеобщото добро всяко нарушение се наказва сурово. Поради известни важни причини нито един от вас, както и нито един жител на кое да е лунно селище в настоящия момент не може да отлети оттук. Забранено е дори, без специално разрешение на СЕК, да се напуска Селището и да се излиза на повърхността.

— А защо да не можем да отлетим оттук? — попитах аз. — Нали ако не бяха вашите сигнали, веднага щяхме да преминем на околоземна орбита!

— Скоро ще разберете. Понастоящем кацането там е… невъзможно.

— Невъзможно ли? — извикахме почти всички в един глас.

— Е, да речем… — Той се поколеба. — Да речем, че е безсмислено… че не се препоръчва…

— Какво е станало със Земята? — Паво стана и изправи почти двуметровото си тяло. Приближи се до онзи. Извисяваше се най-малко половин метър над него. — Какво сте направили с нея?

— Седни! — Дребния се отдръпна до стената, гласът му трепереше. — Преди всичко — не ние, защото не ние сме отговорни за всичко, което е станало по време на вашето отсъствие. Питаш ме какво е станало ли? Ще ти отговоря с едно изречение: изминали са двеста години. Това е станало, а останалото е само последствие от този факт… Трябва да ни бъдете благодарни, че ви насочихме към нас. Истинска щастлива случайност беше, че приехме вашите сигнали. Отдавна никой не ви чакаше, всички бяха забравили за вас… А това, което ви предлагаме сега, е единственото предложение, което можем да ви направим, и единствената възможност… Трябва да приемете! Друг изход няма!

— Какво е станало? — настояваше упорито Паво, все още надвесен над дребния човечец от Луната. — Заразена биосфера? Отровени води и въздух? Радиоактивност?

— Не, не! — Притиснат до стената, Дребния се извиваше като змиорка и страхливо пулеше очи. Очевидно беше, че тази неприятна мисия му е дошла до гуша. — Нещо съвсем друго…

— Кога? — отсякох аз.

— Трудно ми е да определя… Всичко е продължило десетки години. Тук сме от няколко поколения.

— Значи, на Земята… Там вече… никого ли няма? — Гласът на Луза беше неестествено пресипнал.

— Има… Те са там и ще останат още дълго… Трябва да изчакаме тук, да запазим човешката цивилизация, докато не изчезне и последният от тях…

— Кои са тези „те“? Не можеш ли да се изразяваш по-ясно? — изръмжа Бен, който се люлееше на стола си. — Да не би да са… чужди?

— Не, не е имало и няма никакви извънземни. Те са, хора или може би… би трябвало да кажа… Е, всъщност уж са хора, но… — Дребния съвсем се уплете. Току хвърляше уплашени погледи към огромния Паво, надвесил се над него зловещо. — Разберете ме! Аз съм само ваш наставник, определен от СЕК… Нямам никакви пълномощия, не отговарям за никакви решения, взети по отношение на вас, или за каквото и да било тук. Дори не знам всичко, родил съм се тук, в Селището, никога никъде не съм бил. Не съм виждал с очите си нито Земята, нито онези. Съмнявам се дали изобщо тук има някой, който да ги познава, който да е бил там… Може би някои от членовете на СЕК, но е било много отдавна. Те са много стари, май че по-рано са прескачали дотам понякога, но сега… Знам само, че това е забранено, че трябва да чакаме, защото там не може да се живее. Един ден ще се завърнем. Може би не ние самите, а нашите внуци. Нашата цел е да просъществуваме. Единствена цел, на която е подчинено всичко останало: законите и принципите на живот в Селището, интересите на всеки от нас поотделно… Чакаме търпеливо, за да постигнем целта си в едно от следващите поколения…

— Човече! — каза Командора и стана. Измери с поглед Дребния, сякаш искаше да се убеди, че се обръща към него с вярната дума. — Човече! Нима не разбираш, че ние всички, които сме тук пред теб, също си имаме цел? Връщахме се насам упорито с повреден звездолет цели сто и петдесет години, за да стъпим отново на Земята. При нея се връщахме ние, а не при някого от жителите й. А сега, когато сме само на крачка от целта, вие искате да ни отнемете правото да стъпим на Земята! Обясняваш ни, и то не особено ясно, че там не може да се живее. А да не си мислиш, че като летяхме към Дзета, очаквахме да ни посрещнат райски градини и благосклонно настроени аборигени? Това, че вашите прадеди са се скарали с останалите жители на Земята и са се укрили тук, дава ли ви право да ни държите до края на живота ни във вашата мрачна къртичина?

— Не е така, както си мислиш! — Дребния енергично се отдръпна от стената. Физиономията му беше ужасно глупава. Започнах да изпитвам съчувствие към него. Явно беше, че се гърчи в рамките на наложените му ограничения и се страхува да не прекрачи, макар и с една думичка, поверените му пълномощия.

— Чакайте — намесих се аз, — не измъчвайте… как се казваш?

— Нассо — отвърна той тихо и ме погледна като че ли с капчица благодарност, ако добре разчетох беглата гримаса на лицето му.

— Ето какво, слушай ме внимателно, Нассо. Иди при СЕК или както се нарича там това ваше командуване, а ако искаш — при твоя шеф и му предай, че ние няма да приемем никакви условия, докато някой подробно и разумно не ни обясни какво става на Земята и тук. Ние все още се смятаме за екипаж на „Хелиос“, съгласно задължителната за нас номенклатура Командора е все още наш командир и ние нямаме намерение да се подчиняваме на когото и да било, докато не доведем пътешествието си до набелязаната цел. Ако имате нещо против престоя ни тук, ще отлетим с ракетите на „Хелиос“, ще преминем на околоземна орбита и ще се преструваме, че никога не сме били тук.

— Съветът на експертите сигурно няма да се съгласи… Но аз ще предам всичко на шефа си. Доколкото знам, по-рано…

— А, значи, ние не сме първите, които са изпаднали в подобно положение? — прекъсна го Командора.

— Имало е някакви… но отдавна, аз още не съм бил роден. Не знам какво е станало с тях, но съм чувал, че са били тук. Откакто сме се заселили на Луната, а в същност и от доста преди това, са били спрени всички космически експедиции… Само вие, поради закъснението ви… Добре, ще направя това, което желаете. Ще отида и ще предам на съвета вашите искания.

— Още нещо — спря го Бен. — Би ли могъл да ни обясниш какво означава онази решетка през коридора, на две крачки от нашите помещения?

— Ах, значи, вече сте я забелязали? Ами какво… И тя е поставена по нареждане на СЕК. Те смятат, че не трябва да се отдалечавате нататък, докато не се установи вашият modus vivendi. Умолявам ви, за ваше добро, не се опитвайте…

Той се измъкна заднишком, а щом излезе в коридора, се затича с всичка сила.

— Не е зле да погледнем как се отваря тази решетка — предложи Паво.

— Няма нужда. Имам горелка.

Избухнахме в къс, приглушен смях. Ето, в тези думи беше целият наш командир. Можеше само с две думи да изрази отношението си към всеки проблем. Почти без да говори, казваше всичко. Следователно той също не възнамеряваше нито да се подчинява, нито да капитулира.

— Жалък плъх — отсъди Паво, като надникна през вратата.

— Просто уплашено чиновниче — вдигна пренебрежително рамене Командора. — Мисля, че успяхме малко да го поуплашим. Добре стана. Трябва да се боят от нас.

Разотидохме се. Бен дойде с мен в стаята ми.

— Какво мислиш за всичко това? — попита той, след като затвори вратата. — Дали те наистина са избягали от Земята? А може би са ги изхвърлили, заточили са ги?

— Като му дойде времето, ще разберем. Но така или иначе аз не смятам да стоя дълго тук.

— Какви са плановете ти?

— Горивото на нашите ракети е достатъчно за старт.

— Преди това обаче трябва да се измъкнеш от подземията.

— Надявам се, че ще мога. Те ни подценяват и не бива предварително да им издаваме с какви възможности разполагаме.

— Не забравяй, че сме под повърхността и дявол знае колко далече от мястото, където кацнахме. А освен това те ни взеха скафандрите.

— Чуй ме, Бен. Аз трябва да отлетя на Земята — подчертах. — Трябва, защото иначе всичко си губи смисъла.

— Всичко е безсмислено, и то много отдавна. Може би още от времето на старта ни в това налудничаво пътешествие, преди двеста години… Аз също нямам намерение да оставам. Най-напред обаче трябва да се поогледаме наоколо. Имам горелка…

— Май че всеки от нас е взел със себе си по нещо такова…

— Учудваш ли се? Сам знаеш колко тъпо е да се окажеш с голи ръце в една съвършено нова обстановка…

— Учудва ме по-скоро това, че не провериха дори и дискретно багажа ни. Или имат прекалено много доверие в нас, или… прекалено слабо въображение.

— Опасявам се, че причината е другаде: те са убедени, че с прости средства малко можем да постигнем. За всеки случай обаче скрий добре своята горелка или каквото имаш там…

— Бластер. Вече го скрих.

— Чудесно. Значи, кога тръгваме?

— Да изчакаме малко. Ще ни е нужна пълна информация. При това трябва и да се разберем с Командора.

Решетката прилепваше идеално до стената и пода на коридора. Вероятно се отваряше, като се спусне надолу дъното на улея в пода под нея, ала отвън не се виждаше никакво съоръжение, което да го задвижва. Огледах я внимателно с нескрит интерес, въпреки че отвъд нея от време на време се навъртаха разни типове.

Опитвах се да си представя общия план на структурата на подлунното Селище, в което, объркани отначало и без да си даваме сметка за последствията, ние позволихме да ни настанят. Селището приличаше на огромен лист от дърво с мрежата от жилки, каквито се явяваха коридорите с различна ширина, разклоняващи се в лунната почва. По-тесните се вливаха в широките артерии, а те — в общия главен тунел, водещ към входния Шлюз. Само толкова успях да видя, когато ни докараха и когато на следващия ден, първия след кацането, ни заведоха до това място. Оценявах разстоянието от нашите квартири до Шлюза на три, може би четири километра, но можеше и да греша.

През коридора зад решетката бързо притича приведена фигура. Скри се в един от страничните коридори. След малко светлокосата глава се показа отново, нисък човечец погледна боязливо към посоката, от която беше дошъл, а после с няколко скока се залепи за решетката.

— Ще ви помогнем — рече той с дрезгав глас. — Ще поддържаме връзка.

Пъхна в ръката ми сгънато листче и набързо се отдалечи, прибягвайки от стена до стена.

Върнах се в стаята си и разгънах полученото листче. На едната страна беше скициран на ръка планът на коридорите на Селището. На другата с дребен почерк беше написано нещо. Четях бавно, с мъка разчитах някои думи.

„За вас знаем само, че пристигате от далечно космическо пътешествие, но само този факт, както и вашето положение в момента ви правят наши съмишленици. И вие като нас произхождате от Земята, която ние не познаваме, но се чувствуваме свързани с нея и искаме да се завърнем там. На нашето общество, разселено в това и в останалите селища, от няколко поколения се внушава, че завръщането на Земята понастоящем е невъзможно, че на Земята не бихме могли да живеем поради нейните сегашни жители. Никой от нас не знае каква е истината. Както изглежда, нашите прадеди са напуснали Земята, за да избягат от последствията на обществено-биологичните процеси, предизвикани от самите тях. Налага ни се възгледът, че по неизвестни нам причини останалите на Земята хора са осъдени на сигурна смърт, което ще позволи на нас, и по-точно — на нашите потомци, да се завърнат и отново да заселят планетата, да възродят цивилизацията. Обаче животът в лунни условия от много поколения насам предизвиква прогресивно и изразено още в нашето поколение физическо и психическо израждане на вида. Опасяваме се, че само след още няколко поколения лунантропите няма да могат да живеят в земни условия.

С помощта на всички достъпни средства Съветът на експертите, който ръководи живота в Селището, се стреми да поддържа съществуващото положение, подчинявайки всичко на основната идея за просъществуването. Членовете на съвета не могат да не си дават сметка, че се намираме в глуха линия. Обаче съветът не иска да признае очевидното израждане, защото така му е по-лесно да поддържа реда в Селището. Сред нас има много хора, които биха искали да променят нещо, да избягнат окончателния крах, да допринесат, докато е време, за завръщането ни към нормален живот, към условията, в които да живеем като прадедите си. Но те са почти безсилни и не разполагат с информация за истинското положение на Земята. Сътрудничеството с вас е в интерес на всички ни. Помислете по това!

Комитет по въпросите на завръщането“

Патетичен апел на анархисти или разумният глас на онези, които все още го имат сред абсурда на съществуването в подземните селища? Звучеше доста убедително, но със същия успех това можеше да бъде и провокация. Ако те наистина са бунтовници, види се, Съветът на експертите не се вълнува особено от тяхната дейност. В противен случай нямаше да им позволи толкова лесно да установят контакт с нас.

Каквото и да беше, случката даваше основание да се подозира разкол в затвореното общество на жителите на лунното Селище. „Трябва непременно да взема предвид този факт и съответно да го използвам в плановете си“ — помислих си, четейки още веднъж получения призив.

Замислих се също до каква степен ще се наложи да посветя в намеренията си моите колеги. Несъмнено ще ми бъде нужна помощ. Най-добре — Бен… Ще трябва да получа и съгласието на Командора. Ще му предложа да се измъкна и да разузная какви са условията на Земята. Личните си съображения предпочитах да не съобщавам никому. Някои сигурно нямаше да ме разберат, щяха да ме помислят за побъркан или поне — за обзет от неизлечима мания. А аз на всяка цена трябва да се добера до Земята! Ако всичко протича съгласно уговорката, по предварително установения план, изтеклото време няма никакво значение. Трябва да осъществя последната точка от този план — актуален, докато съществува Земята. Нямам право да оставям тази история без завършек; искам да я завърша, все едно как… Каквото и да означава това…

За всичко беше виновен „Мефи“ ван Троф — симпатично, макар и сякаш малко не от този свят старче. Истинското му име беше Вергил, беше професор, специалист по теория на полето. Познавах го от времето, когато четеше теоретична физика на студентите от Факултета по астронавтика извън Слънчевата система. Още тогава беше доста старичък, но когато се срещнахме няколко години по-късно, не открих у него никакви промени. Беше дребен, слаб и подвижен, с черни, пронизващи очи, с черна брада и коса (сигурен съм, че ги боядисваше). Прякорът, който му бяха дали студентите, му подхождаше идеално. Професорът беше истински Мефистофел, когато подскачаше пред катедрата, омагьосваше със сатанински фокуси безкрайните редове на уравненията и по неразбираем за нас начин извеждаше сложните зависимости на общата теория на полето.

Поведението му в аудиторията не беше нито игра, нито поза, както се убедих по-късно. Често ми се случваше да го видя в съвсем камерна среда — в дома на Йетта. Беше й някакъв далечен роднина. Същият сатанински блясък в очите, същите котешки движения и заинтригуващо формулиране на мислите.

— Ти нямаш представа какви необикновени възможности се крият в това добричко, уж тъй познато време-пространство! — говореше ми той, хванал ме натясно в някой ъгъл с чаша в ръка. — Достатъчно е да протегнеш ръка и дето се вика, само да щракнеш с пръсти — и стават неочаквани чудеса! А вие, младите, сте хукнали да търсите необикновеното там, при звездите…

Тогава бях на двайсет и шест години и бях непоколебимо убеден, че единствено пътешествията извън нашата Система ще избавят хората от всичките им грижи и проблеми. Затова само се усмихвах снизходително, не ми се щеше да противореча на старчето.

— Знам си, че така и така ще полетиш към Дзета — не мирясваше той. — Само не разбирам защо мътиш главата на това момиче?

Докосна с пръст раната: и аз, и Йетта преживявахме раздялата вътре в себе си, нито един от нас не отваряше дума за нея. Беше ни ясно, че още от зараждането си нашите взаимни чувства бяха белязани със знака на неизбежна кратковременност — когато се запознах с Йетта, вече се бях кандидатирал за член на екипажа на „Хелиос“.

— Тук оставям всичко свое, не само приятелите си… Сбогувам се с настоящето — отвърнах хладно.

— И мислиш, че постъпваш добре?

— Налага се.

— И при кого ще се завърнете?

— На Земята, при хората.

— Не знам дали това ще бъде достатъчно, за да поддържа у вас волята за завръщане в течение на години, всеки ден… Помисли си: когато се завърнеш, ще бъдеш остарял с десет, да речем, с петнайсет години. А сегашните ти връстници ще бъдат старци.

Яд ме беше на него за тези думи, въпреки че ми говореше очевидни истини. Аз потисках у себе си мислите за раздялата, прогонвах представата за седемдесетгодишната бабичка, в която щеше да се превърне моето момиче, докато се върна…

— Обичаш ли Йетта? — попита професорът, като ме гледаше право в очите.

Не издържах погледа му.

— Във всеки случай това е без значение — опитах се да се престоря на равнодушен.

— Обичам и двама ви — рече тихо той и постави на рамото ми своята тясна, костелива ръка. — Може би ще успея… Ела някой ден при мен в Института, ще поговорим.

Преди да успея да отговоря нещо, ван Троф напусна стаята, без да се сбогува с никого. Винаги се появяваше и изчезваше незабелязано.

 

 

Два дни след разговора ни с Нассо пристигна отговорът на Съвета на експертите. Донесе го побелял старец с ескорт от четирима въоръжени пазачи. Старецът ги остави при решетката, а когато всички се събрахме, той ни прочете с треперещ глас текста, записан на руло фолио. Виждахме, че се измъчва, докато чете, старческите му очи се блещеха зад контактните лещи, гласът му заглъхваше на всяка дума.

— „Пришълци! — четеше старецът, — Искате от нас да обосновем решението си да останете в селището Луна I за неопределено време. Затова поясняваме, че това решение в никакъв случай не е нито дискриминация, нито ограничаване на свободата ви. Не е и карантина, тъй като медицинската апаратура вече ви изследва — вие не носите никаква опасност за населението на Селището. Решихме да останете тук единствено от съображения за вашата безопасност. Поради двестагодишното ви отсъствие не можете да разберете някои промени, настъпили на Земята и довели човешката цивилизация до днешното състояние. Завръщането ви на Земята в настоящия момент е невъзможно поради същите причини, които не позволяват и на нас да се завърнем.

Сега на Земята живее съвсем нова, непозната за вас разновидност човешки същества. Тя е изродена форма на вида хомо сапиенс, която след няколко поколения трябва да изчезне от лицето на планетата. Възникнала е в резултат на някой погрешни действия и решения на нашите прадеди. За тяхно оправдание трябва да кажем, че са имали най-добри намерения и са действували с цел да бъдат избягнати демографската катастрофа и гладът. Израждането, което споменах, се изразява главно в сферата на психиката и интелигентността на сегашните жители на Земята. Единственото, което ни остава, е да чакаме. Нашите прадеди са направили всичко възможно, за да не оставят онези нещастници на произвола на съдбата. Преди да напуснат Земята и да се скрият тук, те са създали условия, задоволяващи основните жизнени потребности на оставащите там хора. Вече е било невъзможно обаче да се спре процесът на израждане — или поне не е било по силите на тогавашните специалисти. Така че единственият начин да се спаси човешкият род е било изолирането и съхраняването на генетично чист човешки материал, без проявите на регресивните белези на множеството. Ние сме наследници на този селекциониран клон на вида. Вие също, защото произхождате от периода преди тези критични начинания. Вие принадлежите към нас и представлявате ценен човешки материал за заселването на бъдещата нова Земя. Затова нямате право да се излагате на смъртна опасност — а само такава перспектива съществува в настоящия момент, пред вашето мечтано завръщане на Земята. Повярвайте в нашите знания, не се опитвайте да постъпвате против нашите указания. Готови сме да ви накараме да се откажете от всякакви опити за неподчинение в името на вашето собствено, добро.“

Старецът престана да чете и скри навитото руло в дрехата си. Гледаше ни с мътен поглед, а ние дълго мълчахме, преценявайки всяко изречение от чутото изложение. Трябваше да се признае, че то бе съставено с дипломатическа предпазливост, не съдържаше нито една излишна дума, ала не внасяше много нова информация относно най-силно интересуващия ни въпрос. А и последното изречение от изявлението, съчетано с присъствието на четирима въоръжени пазачи, най-вероятно имаше за цел да покаже силата и решимостта на съвета.

Пръв взе думата Командора.

— Благодарим за разясненията — започна той, — макар че те не изчерпват всички интересуващи ни проблеми. Но ние разбираме, че съществуват обстоятелства, поради които не можете да ни информирате по-подробно в настоящия момент. Разбираме също и високо оценяваме вашата грижа за нашето добро и ще вземем пред вид необходимостта да се подчиняваме на всички решения на съвета. Съгласни сме да останем тук за неопределено време. По-късно, когато се запознаем по-отблизо с причините за сегашното положение, ще основаваме постъпките си единствено на своето съзнателно и рационално убеждение. Дотогава обаче ще разчитаме на вашите знания и опит.

Командора се поклони с достойнство, а старецът му кимна в отговор. Гледах целия този дипломатически ритуал и едва се сдържах да не избухна в смях. Старецът повлече крака към решетката, която се затвори зад него.

Командора направи смешно горделива гримаса.

— Ама добре му го рекох, а?

— Шедьовър на дипломацията! Съвършен продукт на макиавелизма! — хвалехме го ние.

— Любопитно ми е какво ще каже съветът, след като анализира речта ми дума по дума…

— Мислиш, че е записал всичко ли? — попитах.

— Видях, че на врата му, под дрехата, имаше микрофон.

— Чудесно го каза, Командоре: за неопределено време. Може да значи утре, а може би — седмица…

— Той също не каза нищо конкретно, защо пък аз трябваше да се изразявам еднозначно! Впрочем това старче беше просто фигурант, манекен… А изглежда, че тук старците са смятани за авторитети. Но не мисля, че на тях се крепи този странен свят.

Когато всички си тръгнаха, хванах Командора за лакътя и го заведох в моята стая. Показах му бележката, която бях получил от конспиратора. Той я прочете внимателно няколко пъти, сякаш сравняваше написаното с онова, което бяхме чули преди малко.

— Да… — измърмори той и ми върна листчето. — Май че нашите потомци, тоест техните прадеди, са забъркали хубава каша… Започнали са да се ровят в хромозомите на ближните си и се е получило нещо лошо. Само че не се знае колко е истината, колко — невежеството и колко — съзнателната лъжа във всичко това, което ни разправят…

Реших, че е дошъл подходящият момент. Сега, когато привидно се подчинихме на властта на съвета, бихме могли да опитаме… Защото, доколкото познавах нашия командор, бях сигурен, че това подчинение е само привидно.

— Трябва да проверим положението лично, Командоре. Позволи ми да се измъкна оттук. Ще се справя.

— Рано е… — отвърна той, без да ме гледа. Две думи и работата беше ясна. Винаги съм ценил Командора за тази лаконичност. Важното беше, че по принцип не отхвърля предложението ми.

— А кога?

— Когато ми представиш реален план. Без пропуски и без излишен риск. Не забравяй, че става дума за еднократно удоволствие. Ако заловят един, после никой от нас няма да мръдне оттук.

— Ясно. Предлагам да взема Бен за сътрудник. Помниш ли, Командоре, как избягахме с него от Лабиринта? Бен е незаменим при подобни акции.

— Съгласен съм. Но преди всичко — планът за действие.

— Ще го имаш. Най-напред обаче трябва да се поогледам наоколо, да поговоря с хората… Нека само махнат решетката…

Решетката изчезна още същия ден, преди поредното намаляване на светлината на лампите в коридорите. По този начин тук означаваха началото на нощта в продължаващото по традиция двайсет и четири часа денонощие. Двамата с Бен дойдохме до извода, че първоначално са ни затворили с решетката, за да може после, като я махнат, да дадат необоримо доказателство за добра воля и доверие към нас. Защото без нея нашето положение не се промени кой знае колко. Сякаш просто ни бяха преместили в по-голяма клетка. Не след дълго се убедихме в това. Вероятно второто съображение, да изолират нашата група от останалите жители на Селището, е било продиктувано от необходимостта да информират и подготвят хората, та нашето появяване да не обърка нормалния им живот. Не можехме да отречем, че и по вид, и по психика се различаваме доста от тези миниатюризирани, бледи плъхове, както ги нарече Бен.

Веднага щом махнаха решетката, тръгнахме с Бен на експедиция към главния тунел. Действително будехме интерес у минувачите, те се заглеждаха в дрехите ни и в доста едрите ни фигури, ала никой не ни спря, не поиска да разговаря с нас и ние останахме с впечатлението, че дискретно се отдръпват от пътя ни. До края на главния тунел изминахме наистина четири километра. Вървяхме леко, въпреки че от време на време трябваше да си почиваме. Независимо от слабата гравитация бързата крачка уморяваше, предизвикваше задух. Още веднъж се убедихме, че недостигът на кислород не беше субективно усещане. Не носехме никакви уреди за измерване на кислородното съдържание във въздуха, но дългогодишният опит ни позволи да го оценим на около осемдесет процента от нормалното.

— А не мислиш ли — изведнъж подхвърли Бен, — че този недостиг на кислород може да бъде съзнателно поддържан?

— За икономия ли? Е, не вярвам, става дума само за изразходване на допълнителна енергия за регенерационните съоръжения. А те не са принудени да икономисват енергията.

— Не, по други съображения. Зле окисленият мозък не работи съвсем нормално.

Да, той беше прав. Сигурно това бе един от начините, по които местните власти въздействуваха върху обществото. След като дозаторите на кислород бяха в техни ръце, те можеха да въздействуват в известни допустими граници върху умственото и физическо състояние на жителите на Селището.

Достигнахме до края на коридора, но там ни спря някаква бариера, на която се опираше пазач с не особено страшен вид. През гърдите му бе закачен къс, масивен пистолет. Опитахме се да го заговорим, но той поклати глава и ни помоли да се отдръпнем от бариерата.

— По-нататък е забранено. В зоната на Шлюза се влиза само с пропуск — обясни ни едно дребно момче, което се въртеше наблизо и любопитно се заглеждаше в нашите комбинезони.

Смигнах на Бен, който тутакси пое топката.

— Бързаш ли? — заговори той момчето.

— Малко, защо?

— Ами виж, ние сме…

— Знам. Космонавти. Говореха за вас по телевизията. Долетели сте от Дзета.

— Да, точно така. Обясни ни, моля те, що за оръжие носи пазачът?

— Това ли? А, нищо особено. Малко те опарва, а после около половин час не можеш да се помръднеш. Изпатих си веднъж от такова оръжие, като ме хванаха в старата шахта. Но аз трябва да си вървя. По телевизията предупредиха да не дрънкаме много-много с вас.

Момчето закрачи бързо по коридора, а след петнайсетина крачки се затича и скоро изчезна зад завоя.

— Кой знае какви глупости са наприказвали за нас — рекох.

— Като нищо. Ето защо не ни дадоха телевизори. В стаите има контакти. Сега, когато вече са си изприказвали всичките лъжи, сигурно ще получим приемници.

Така и стана. В нашите кабини се появиха телевизори, които служеха и за вътрешна видеовръзка. Като гледахме всеки ден програмите, можехме вече да следим официалния живот на Селището.

Тук сме от пет дни. Ходим по коридорите, срещаме хора, които също като нас се разхождат, понякога успяваме да разменим някоя и друга дума с някого, но все не можем да установим по-близък контакт. Те са предпазливи, сякаш са предупредени да стоят настрана от нас, макар и да не проявяват резервираност или страх. Все още не знаем какви са всекидневните им занимания, какви са задълженията и развлеченията им, как изглежда животът извън коридорите, в жилищата им? Дали работят? С какво се занимават, освен да ядат, да спят и да гледат лоши телевизионни програми?

Засега на нас никой не ни възлага никакви задължения. Вземаме си храна от продоволствените, автомати, мотаем се безцелно и се опитваме да задълбочим познанията си за социологичните тайни на тази затворена система. Може би съветът предпочита сами да се запознаем с всичко, та да го разберем по-добре. А може би просто не искат да узнаем някои неща прекалено бързо? Във всеки случай не се стараят да направляват адаптирането ни към тукашните условия. Нашият наставник, Нассо, след първия разговор изобщо не се появи.

Така че гледаме телевизия. В програмите преобладават повтаряните до втръсване примитивни забавни програми — плоски вицове, креслива музика… Между тях — образователни програми за Земята, също така повърхностни и неясни, каквито бяха и представените ни от съвета обяснения.

Но освен този развлекателно-научнопопулярен канал има и още един телевизионен канал. През целия ден той предава съвсем сериозни и на високо равнище лекции от различни области на науката. Изглежда, те са основните елементи на тукашната образователна система, която включва и деца, и възрастни. Вероятно съществува и някаква форма за проверка на усвоените знания.

Във всекидневния осведомителен бюлетин се дава различна текуща информация, но за нас не всичко е ясно. Например съобщение като това се повтаря буквално всеки ден: „Състоянието на обитаване на селище Луна I днес беше: девет хиляди деветстотин осемдесет и три лица, от които четири хиляди триста и двама мъже. През последното денонощие тази цифра е намалена със: две лица поради прекрачване на лимита, едно лице поради катастрофа и едно по собствено желание. Увеличение: пет, сред които две бебета от мъжки пол. Бяха дадени шест разрешения за възпроизводство, от които: три за специални заслуги към Селището; две — за заслуги при опазването на вътрешния ред; едно позволение по общия списък съгласно реда на подаване на молбите. Беше дадено и позволение за петгодишно удължаване на лимита на едно лице — за специални заслуги.“

Колко прав беше Командора! Ако нямам ясен, подробно изпипан план, намеренията ми ще завършат с фиаско. Все по-добре разбирам тази истина, кръстосвайки неуморимо Селището. Хората са недоверчиви, трябва да им измъкваш думите с ченгел от устата. Да не говорим, че не мога да се добера до всяко ъгълче на Селището. Много коридори са слепи, завършват със зазидани стени, а цели участъци от някои тунели се охраняват от въоръжени пазачи.

В същност никой не ни пречи да се движим из Селището. Дори успях да нанеса на скицата, която получих, положението на някои важни обекти: знам къде се намират регенерационните системи за въздуха и водата, главният енергетичен диспечерски център, продоволствените синтетизатори, складовете за материали и технически устройства. Те са скрити зад заключени врати, разбира се, въпреки че съдейки по поведението на пазачите, те не ги охраняват особено строго. Но каква полза от всичко това, след като изходният Шлюз, районът, който най-много ме интересува, тъй като в него останаха нашите вакуумни скафандри, е достъпен само за охраната и обслужващия персонал. Успях да науча, че извън Селището имат право да излизат само лицата, наблюдаващи изхвърлянето на отпадъците, и онези, които поддържат енергетичните фотоелементи на повърхността.

Продължавам да се въртя из коридорите на Селището, да гледам, да слушам и да се опитвам да събера всички данни в едно цяло. Все още обаче не всичко ми е ясно.

Вървях по един от страничните коридори, на които са разположени жилищните помещения, когато ненадейно дочух иззад открехната врата силни гласове.

— Много добре знаеш, че нищо не може да се промени. Времето е изтекло, няма основания за продължение — говореше някой с раздразнен тон.

— Ами нали подадох молба… — Вторият глас беше скърцащ, разтреперан.

— Не е уважена. Че и защо ли? Законът е еднакъв за всички.

— За всички ли? Така, значи? А те, те самите? За тях не се отнася, нали?

— Мълчи! Децата слушат!

— Това е свинщина! Не съм съгласен!

— Кой те пита! Тук е написано черно на бяло. Хайде, тръгвай. Още от рождението си знаеш, че така ще бъде…

Иззад вратата се чу шум от боричкане. Дръпнах се навреме. Миг след това от вратата изскочиха двама пазачи, които влачеха възрастен мъж. Скрит в стенната ниша наблизо, гледах как той ги хапе по ръцете и ги рита по краката.

— Пуснете ме, мръсни лакеи, блюдолизци, дано вакуумът ви разкъса на парчета, дано! — крещеше той толкова силно, че вратите на съседните помещения се отвориха и любопитните съседи подадоха глави в сумрачния коридор.

— Какво става? Кой вика? — попитаха се едни други.

— Нищо особено — успокоително обясни някой. — Прибират стария Мое за пенсия.

— Пфу! — изплю се някой досами нишата, в която се бях скрил. — Да му се не види макар…

— Моля? Какво каза? — Въпросът бе зададен от някакъв млад мъж, изскочил с бързи крачки от тъмния коридор. Насочи фенерчето, което държеше в ръката си, към лицето на онзи, който се изплю.

— Нищо особено.

— А на мен ми се стори, че тук някому нещо не се харесва, а?

— Чупка, кука такава! Що се заяждаш? — викна някой от мрака. Младежът насочи светлината на фенерчето към него. В същия миг над главата му угасна лампата на тавана, ударена с нещо тежко. Светлинният сноп се плъзна по коридора, а собственикът на фенерчето извади от джоба си бележник и започна да си записва нещо.

— Ей, колега! — рекох от тъмната ниша.

Той отскочи до стената, търсейки ме със светлината.

— А, космонавт… — полу на себе си, сякаш с облекчение каза той. — Какво има?

— Защо той не искаше да отиде с тях?

— Този, старият ли? Е, понякога се случва някой, дето му е дошло времето, пък не иска да освободи щата.

— Къде го заведоха?

— Нали ти казах! За пенсия. Лимитът му се свърши, трябваше да отстъпи мястото на друг.

— Но… но нали ще остане в Селището?

Човекът с фенерчето се втренчи в мен, вероятно подозираше, че се подигравам с него.

— Нали ти обясних, че го взеха за пенсия. От ясно по-ясно и нормално, нали така?

— Аха… — измърморих. — Разбирам.

Но не разбирах кой знае колко. Можех само да предполагам. Доста думи бяха променили значението си, докато ни е нямало.

Беше доста късно през нощта, когато се озовах при бариерата. Пазачът не ми обърна особено внимание, затова се спрях и няколко минути гледах как работниците от службата по чистотата докарват с колички контейнерите с отпадъци и ги подреждат до бариерата. От другата й страна се появиха униформени служители от зоната на Шлюза. Иззвъня някакъв звънец, пазачът се огледа внимателно наоколо и бариерата бавно се повдигна. Избутаха количките от другата страна. Пазачът се приближи до контейнерите и когато бариерата отново падна, той извади от джоба си някакъв уред и го опря последователно до всеки контейнер. После вдигна ръка, сигнализирайки, че количките могат да продължат към изхода.

Нямаше да е лесно да се измъкне човек оттук. Особено когато не се знае какво има по-нататък и още колко пазачи ще се появят по пътя. Районът на Шлюза се охраняваше прекалено зорко, за да запланувам бягството си оттам.

Смятах вече да свия към моята квартира, когато съзрях цяла процесия от хора и коли да се задава от дълбините на главния тунел. Най-отпред се движеше платформа, на която седеше побелял старец в тържествено облекло — несъмнено член на съвета, понеже сред простосмъртните граждани не се срещаха хора на толкова преклонна възраст. Ескортираха го няколко въоръжени пазачи. Тази платформа бе следвана от друга, върху която имаше метален цилиндър, дълъг около два метра и с диаметър над половин метър.

Бариерата се вдигна, пазачът застана мирно. Без да намаляват ход, колите продължиха и скоро изчезнаха в полумрака на водещия към изхода тунел.

До мен застана млада, стройна жена. Тя гледаше след отдалечаващата се процесия с някакъв странен, ожесточен израз на лицето.

— Какво беше това? — попитах аз, като се наклоних към нея.

Тя ме погледна сепнато, но почти светкавично изразът на лицето и се промени, като че ли се успокои или зарадва.

— О, космонавт… — рече тихо жената. — Ела, да не стоим тук!

И ме задърпа към тъмния коридор. Под лампата, която едва-едва мъждукаше от тавана, ме огледа от глава до пети.

— За първи път виждам някого от вас. Не изглеждаш като нашите мъже. Да отидем у дома, живея наблизо. По това време само онези куки с фенерчетата се мотаят из коридорите. Но ти не си ченге. Само за вас човек може да бъде сигурен…

Влязохме в малка тъмна кабина. Тя запали стенната лампа. На светлината забелязах, че на широкия диван спят трима души — възрастна жена и две деца. Моята „домакиня“, отвори следващата врата. В малката като килерче стая на постелята до стената също спеше някой. До отсрещната стена имаше малък диван.

— Заповядай! Ей сега ще отговоря на въпроса ти… — Излезе и след миг се върна с две чаши студено питие. Подаде ми едната и седна до мен. Загледах я. Беше хилава и бледа като всички лунантропи, израсли в слабо гравитационно поле и при изкуствена светлина без ултравиолетови лъчи. От подгънатите крачоли на широкия й панталон стърчаха тънки крака, обути в меки обувки, каквито носеха всички тук. Лицето й беше доста хубаво, но под очите й имаше сенки, а около тях — мрежа от тънки бръчици. Тя също ме изучаваше, съвсем открито.

— Онова, което видя, беше депортиране, най-висшето наказание. Изкарваха един „дегенерат“, както ги наричат. Ще го изпратят… е, знаеш къде. Където им е мястото на „дегенератите“.

Говореше със зъл блясък в очите и не разбрах веднага, че в думите й звучи горчива ирония.

— Къде ще го изпратят?

— Къде, на Земята. Това е наказание за размирна противозаконна дейност, за сеене на раздор и нелоялни идеи. Така постъпват с водачите, с агитаторите, които призовават към по-скорошно завръщане на Земята.

— Как така? Изпращат ги там? За наказание?

Тя кимна.

— Преди една година изпратиха Керро. Моя съпруг. Защото разяснявал на хората последствията от по-нататъшния ни престой тук. Той е… Той разбираше от обществени науки, антропология, генетика… Беше неудобен за съвета. По-рано работеше в библиотечните складове, беше прочел много забранени книги. Беше много, чак прекалено способен. Не се побираше в границите на нормата, беше опасен.

— Продължавам да не разбирам защо заточението или както ти го нарече, депортирането на Земята се смята за наказание. Та нали онези, които искат да се върнат…

— Изпращат ги сами, без средства за живот, без оръжие… А като не познаваш условията там…

— Тогава защо не прилагат смъртното наказание? Такова депортиране е адски сложна работа!

— Смъртта не е, не може да бъде наказание. Смъртта е почетен дълг на всеки член на нашето общество и всеки има право на нея в определения срок… Освен ако някой по-рано, по собствено желание, не… Депортирането е нещо много по-лошо от смъртта. Онова там не е просто умиране. С обичайната смърт всички сме свикнали, още от ранното си детство. Всеки знае колко години има да изживее. Това е една от основните предпоставки за просъществуването на затвореното общество: планиран прираст, постоянна възрастова структура на населението… Нашето общество не може да остарява прекомерно, щатът е ограничен. Увеличението и намаляването трябва да дадат нулев баланс — нулев прираст.

— Страшно… Значи, пенсията е…

— Именно. Керро ми разказваше, че някога тя е означавала заслужена почивка. Тук също означава почивка — вечна почивка. В обществото, чиято единствена цел е да се отглеждат човешки същества в продължение на десет и повече поколения, няма място за онези, които не вземат активно участие във възпроизвеждането и отглеждането на потомството. От поколения е така и всички са свикнали с това положение.

— Някои обаче се бунтуват…

Жената гледаше в ъгъла. Мълчеше.

— Как, по какъв начин те изпращат… осъдените? — попитах. — Казаха ми, че от незапомнени времена никой от вашите не е бил на Земята.

— Оттам не се е върнал никой… Има автоматично пилотирани космически совалки, които летят между тукашния космодрум и околоземната орбита. С тях някога се превозвали материали за строежите и различните съоръжения за селищата. От околоземната орбита изстрелват контейнерите в ракети, които се завръщат без товар. Всичко става автоматично.

— Ех, да щяха и мен така да изпратят… Дори ще бъда доволен.

— Не, такова нещо няма да направят с когото и да било от вас. — Тя поклати отрицателно глава. — Знаят, че вие ще се справите, вие имате богат опит. Познавате Земята, не сегашната наистина, но все пак… Вас ще ви държат тук. Стига да не започнете да им пречите.

— Хмм… и кому например…? На Съвета на експертите ли?

На устните й се изписа презрителна усмивка.

— А на вас нареждат да живеете, за да просъществува човечеството, така ли? — попитах аз и докоснах ръката й.

— Те вече знаят, че този път не води доникъде. Затова не допускат някой да донесе достоверна информация за положението на Земята. Защото би могло да се каже, че няма пречки да се завърнем, но… Но ние не сме пригодни да живеем там… И тогава те ще загубят властта си над нас. Нещо повече: може да бъдат привлечени да отговарят…

— Ами нали не ги знаете кои са!

— Смяташ ли, че ще бъде трудно да ги открием? Смяташ ли, че техните жилища са като това? Достатъчно ще бъде да нарушим имунитета на частното жилище, който те самите измислиха. Веднага ще се разбере кой какъв е. Те се страхуват от всекиго, който подклажда, макар и в най-малка степен, настроения на съмнение в смисъла на нашето пребиваване тук. За вас говореха по телевизията. Предупредиха ни да се пазим.

— От какво?

— Да не ви приемаме на сериозно. Приказките ви… А най-добре щяло да бъде да не се впускаме в дълги разговори с вас. Опитваха се да ни внушат, че сте… малко…

— Ненормални ли?

— Нещо подобно, а по-точно… че не сте си възвърнали емоционалното равновесие след пътешествието.

— И ти ли мислиш така?

Жената ме погледна и стисна ръката ми.

— Ти ми харесваш — заяви. — Не познавам другите космонавти, но съм сигурна, че онези, нашите, говорят така преднамерено. Те просто държат да се запази статуквото. На всяка цена.

— Дали тук не е инсталирана подслушвателна уредба? — Огледах стаята.

— Не, такива работи няма. Когато са изграждали Селището, не са предвидили такива устройства. Впрочем те и така си знаят какво се говори. Пълно е с шпиони — по коридорите, в столовете. Всички го знаем. Едната половина от населението прави доноси за другата. Доста изгодно занятие. Това са то „заслугите за вътрешния ред“, за такава работа може да ти падне тлъсто парче, извън нормалните дажби.

— Трябва да си тръгвам. — Станах аз. Тя не пусна ръката ми.

— Когато бъдеш… там… Знам, ти ще стигнеш! Вие няма да останете всички тук… Та, когато стигнеш там, опитай се да намериш поне следа от Керро… Може би е останал жив? Беше толкова умен, кадърен… Може пък да е издържал някак си, да е преживял… Ако го срещнеш, кажи му… Кажи му, че го чакам…

— Как се казваш? — Деликатно освободих ръката си от нейните конвулсивно стиснати пръсти.

— Една.

— Бъди здрава, Една. Ще бъда там. Само това мога да ти обещая.

Тя ми напомни нещо… Нещо, което в същност не бях забравял дори за миг, само че събитията от последните дни го бяха изместили на по-заден план в съзнанието ми. Сега пак започна да ме боли, като отворена рана, от която са дръпнали превръзката.

Една ме изпрати до входната врата:

— Трудно ще се измъкнеш… Но ти ще се справиш. Само за нас изходът е един-едничък: през крематориума.

Погледнах я. Говореше съвсем спокойно, без патос, по-скоро — с ирония.

— Знаеш ли? — изрекох замислено. — Тази идея никак не е лоша…

Вървях по опустелите коридори и премислях идеята, която ми хрумна в разговора с Една. Бях така погълнат от мислите си, че не обърнах внимание на минувача, който изникна току пред мен.

— Тссс! Аз съм, не ме ли помниш? — прошепна, докато минавах край него. Беше се залепил за стената. Така ме стресна, че чак отскочих встрани.

— Подадох ти онази бележка през решетката…

Загледах се в него. Да, това лице с бели вежди и мигли ми беше познато. Конспираторът…

— Ела с мен — каза той тихо и ме дръпна към страничния коридор. — Нуждаем се от твоя съвет.

Водеше ме из разни забутани кьошета, през лошо осветени проходи. Спряхме пред някаква врата. Той почука. Влязохме в мрачна дупка, задръстена със стари мебели и машинни части. В единия ъгъл седяха трима лунантропи. Четвъртият се показа иззад натрупаните сандъци едва след като моят водач затвори входната врата. Докато ни правеха място до себе си върху парчетата стари кресла и столове, любопитно ме разглеждаха.

— Ние сме членове на Комитета по въпросите на завръщането — започна единият. — Днес пак депортираха един наш водач. Решихме да пристъпим към радикални действия, защото в противен случай те ще унищожат всички ни. Необходим ни е някой, който да поеме ръководството на акцията.

— На мен ли разчитате? — попитах.

— На теб и твоите другари. Повече не можем да отлагаме. Ако не се завърнем на Земята в близките десет години, никога няма да го направим…

— Защо?

— Проведохме експерименти. Всички данни говорят, че нашите организми бързо губят онези свойства, необходими за живота в земни условия. Пребиваването в тукашното намалено налягане предизвиква между другото и декалциниране на костите. Костите ни отслабват, издържат тежестта на тялото тук, но стават прекалено меки за по-силните гравитационни полета. Същото е положението и с мускулите, енергийното стопанство и сърдечно-съдовата система. Следващите поколения ще бъдат вероятно още по-непригодни за връщане…

— А вие? Сигурни ли сте, че ще се справите на Земята?

— Ако вие не ни помогнете — едва ли… Но доста от нашите хора тайно се занимават с физкултура, за да поддържат организма си силен.

— А останалите?

Всички замълчаха, най-сетне се обади някой — несигурно, притеснено.

— Не мислим за всички… Искаме да селекционираме определена група…

— Какво очаквате от нас?

— Нямаме оръжие. Ако успеем да завладеем дозаторите на въздуха под заплахата, че ще спрем възстановителната система, бихме могли да накараме съвета да ни пусне оттук. В Шлюза има вакуумни скафандри, които сега използва службата за работа на повърхността…

— Мислите ли, че съветът ще се огъне пред подобен шантаж? — прекъснах го аз. — Та нали ако изпълните заплахата си, последствията ще бъдат еднакво пагубни и за тях, и за вас.

— Друг изход нямаме. Съветът си дава сметка, че сме готови на всичко. Знаят, че няма да ни уплашат с депортирането. Ако изпращат от време на време някого на Земята, правят го не толкова за да накажат самия осъден, а преди всичко за назидание на онези, които остават. Впрочем това само по себе си не е наказание, а традиция, останала след загубилата първоначалния си смисъл стара процедура. В началото периодично изпращали разузнавателни групи да следят положението на Земята. Те се връщали и докладвали наблюденията си по демографското развитие. Но въпросните, разузнавачи били от първото или второто поколение, приспособени към живот на Земята. Затова можели да се завръщат… По-късно все повече от тях не се завръщали. Не можем да преценим доколко причината е била в тяхната неприспособеност и липса на опит и доколко — във враждебното отношение на местните. Стигнало се дотам, че всеки, който участвувал в такова разузнаване, знаел, че на практика тръгва на експедиция без шанс за връщане. Оттогава започнали да изпращат на разузнаване за наказание, без да те питат искаш или не… Разузнавачите играели ролята на пробни сонди, на изпратени от Ноевия ковчег гълъби.

Междувременно съветът започнал да тълкува резултатите от разузнаването, т.е. все по-големия брой изчезнали разузнавателни патрули, като доказателство, че положението на Земята изключва всеки опит за връщане там. От друга страна — ние скоро узнахме това, — съветът или по-скоро онези, които стоят зад гърба му, започнали да се опасяват да не би някой да постави под съмнение доктрината и промени малко процедурата. Програмирали ракетите на космическите совалки, така че след приземяването те оставяли пътника и се връщали празни на орбита. Така завръщането на Луната ставало по принцип невъзможно, а самият факт продължавал да се тълкува постарому.

Човекът, който ми обясняваше, замлъкна за миг. Онзи, който седеше до него, стана и без да каже дума, излезе от помещението. Никой не му обърна внимание.

— Сега сигурно разбираш, пришълецо, защо съветът и онези, които дърпат конците му, държат на всяка цена да наложат възгледа, че връщането на родната планета е невъзможно? Тук в ръцете им е цялата власт, а там няма да значат нищо. Нещо повече. Ако се окаже, че са извършили грешки, експериментирайки с нашето общество, там може и да бъдат наказани. Предпочитат да останат тук, където не са длъжни да дават отчет пред никого. Те разполагат със система, която им позволява да държат жителите на Селището в състояние на умствено безсилие и страх. Искаме да излезем от тази задънена улица…

— Като избягате оттук ли? — Във въпроса ми имаше ирония.

— Когато бъдем вече на Земята, ще съумеем да им докажем, че сме прави. Стига, разбира се, да можем да живеем там…

— Струва ми се, че тогава ще ви се изпари всяко желание да се занимавате с онези, които са останали на Луната — отсякох и станах.

В същия миг вратата се отвори с трясък. Нахълтаха четирима въоръжени пазачи. Погледнах над главите им. Отзад, в коридора, стоеше онзи, който излезе по време на разговора ми с конспираторите. Четиримата, разговаряли с мен, стояха като парализирани, с очи, вперени в насочените към тях дула.

— Тези ли са? — попита единият от пазачите към коридора.

— Да, те са. Само този…

— И сам виждам, че е от космонавтите — изръмжа пазачът.

— Фарро, ти ли направи това?… — изфъфла албиносът, който ме доведе. — Откога…?

— Отскоро — отвърна тихо онзи. — Знаех си, че нищо няма да направите. Не вярвам вече. Рано или късно и без това всички нас щяха да ни… А аз имам семейство, разберете ме, жена, деца…

— Какво им обясняваш — побутна го с лакът пазачът. — Излизайте един по един!

Двама от пазачите застанаха навън до входа, другите двама останаха вътре. Тръгнах пръв към вратата, а после, без да се спирам, продължих по коридора. Никой не се опита да ме задържи, вероятно предпочитаха да не се захващат с нашата група. Чух ги само да приканват арестуваните да вървят по-бързо.

Твърдо убеден, че на никого от жителите на Селището не може да се вярва, бях принуден да градя плановете си само с помощта на колегите от екипажа. Все още не ми беше ясно как ще успея да се измъкна от херметично затвореното и охранявано Селище, без да имам дори вакуумно облекло. Но същевременно не забравях, че невъзможността да се напусне Селището е единствената бариера, която позволява на съвета да ни държи безпомощни. Ако имах скафандър, бих рискувал да избягам с измама или със сила, щом всички други начини се окажеха невъзможни.

С Бен се уговорихме, че двамата ще разработим плана за бягството ми и ще запознаем с него само Командора. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-сигурно ще бъде. Обаче бягството нямаше да успее без съдействието на останалите членове на екипажа. Тях щяхме да посветим единствено в необходимите подробности.

Най-напред проведохме продължителна консултация с Каре — специалиста по строителство, който ръководеше работата, когато изграждахме базите си на планетите на Дзета. Когато разбра какво ни интересува той се усмихна многозначително.

— Каква телепатия, а? — намигна ни той. — Като че съм знаел, че ще ме питате за същото. Цяла седмица се мотах из Селището и оглеждах стените… За съжаление, работата е сериозна. Намираме се в монолитна скала. Не е кой знае колко твърда, но над главите ни има тридесетметров пласт. Предполагам, че са използвали метода на микровзривовете. Обикновено така се постъпва на планетите без газова атмосфера, където е почти невъзможно да се използват пневматични съоръжения. Аз самият едно време работех тук, на Луната, при изграждането на неголяма, изследователска станция. Но тези подземия са начинание от голям мащаб. Мисля, че се досещам как са разрешили въпроса за изхвърлянето на раздробената скала от толкова дългите тунели. Подозирам, че Шлюзът не е единственият вход за Селището. От него нагоре води доста слабо наклонена галерия. Сигурно сте я забелязали, когато ни водеха насам след кацането. Освен нея обаче на различни места, вероятно в края на всички по-широки коридори, трябва да има и други галерии, вертикални или наклонени, по които са изхвърляли раздробената скала непосредствено на повърхността.

Потърсих потвърждение на тази моя хипотеза, но не открих подозрителни места по тавана на нито един коридор. Докато търсех тях обаче, попаднах на нещо интересно. Таваните на коридорите и на жилищните помещения, облицовани с дебел слой от някаква пластмаса, прикриват носеща конструкция, която вероятно поддържа пода на по-горното равнище. Опитах се да намеря преход през тавана, но май че такова нещо има само някъде в района на Шлюза. Все пак намерих едно място, където, струва ми се, голяма част от облицовката на тавана не е свързана със съседните плочи. Елате, ще ви покажа…

Каре ни преведе през няколко коридора до края на едно разклонение, доста тъмно и явно рядко посещавано. Вървяхме на светлината на джобното фенерче и на всяка крачка се спъвахме в разни стари мебели, струпани край стените. Най-сетне стигнахме до самия край, където тясното коридорче свършваше в напречна стена с грапава повърхност.

— Тук са се отказали да пробиват тунела по-нататък — обясни Каре, докосвайки с ръка стената. — Може би са възнамерявали по-късно да го продължат, понеже не са изгладили стената и не са я облицовали. Само са укрепили скалата чрез напръскване с някаква смола. А тук — той показа нагоре, — ми се струва, че има отвор.

Бен ме повдигна, така че можах да допра с ръце тази част от тавана. Побутнах плочата. Едната й страна леко се повдигна и откри пролука по протежение на връзката й със съседната плоча.

— Повдигни ме още малко — помолих Бен. Той постави ръцете си под крака ми. Хванах се за ръба на отвора, за миг увиснах на свити в лактите ръце и се мушнах в пролуката до пояс. Светнах с фенерчето, което ми подадоха, огледах неголямата ниша и сравнително лесно повдигнах тялото си още по-нагоре. Седнах на ръба на отвора, с увиснали крака. Главата ми опираше до метален капак с панти от едната страна и ключалка от другата. Капакът беше квадратен и идеално пасваше към ръба на отвора. Влязох целият в нишата и пуснах плочата от облицовката на тавана на мястото й. Сега отдолу не ме виждаха. Залепих ухо до капака. Чуваше се равномерен шум.

— Какво става? — дочух гласа на Бен.

— Открих люк. Май че е от лека сплав, но доста здрава. Заключен е.

— Дръж!

Открехнах плочата под мен. Бен ми подаде горелката.

— Със себе си ли я носиш? — учудих се.

— Никога не се знае какво може да се случи. Опитай се да го разрежеш. Но най-напред пробий възможно най-малък отвор. Оттатък може да има вакуум! Ако е така силно, ще засвири…

— Знам, знам. Само че с какво да запуша отвора… ако…

— Само не с пръст — засмя се Бен, — ще се опариш. Ей сега ще намеря нещо подходящо.

Пристъпи към отрупаните вехтории до стената на коридора. Чувах как рови сред тях, докато аз регулирах ширината на плазмената струя на горелката.

— А! — каза изведнъж Бен, измъквайки някакъв предмет. — Гледай, Каре!

Светиха си с фенерчето и разглеждаха нещо с интерес.

— Какво става със запушалката? — започвах да се дразня.

— Ето ти я, дръж!

Бен постави в ръката ми, която бях подал надолу, парче от пластмасова тапицировка, явно го беше откъснал от мебелите.

— Какво откри? — полюбопитствувах.

— Оказва се, че не само ние искаме да се измъкнем. Тук някой изучава навигация.

Бен държеше в ръцете си добре познатия ми стар учебник на Мертен.

— Едва ли ще полети надалече… Тази книжка е от време оно!

— Някой я е скрил сред старите мебели. С листче е отбелязан разделът „Определяне на оптималните курсове по трасето Земя-Луна“…

— Оставете я, където си беше. А сега ме прикривайте. Започвам — предупредих ги и затворих старателно отвора под себе си.

— Започнем ли да разговаряме високо, спри и си кротувай — поръча ми Каре. Двамата се отдалечиха на десетина крачки.

Предпазливо почуках по капака. Не ми изглеждаше много дебел. Приближих горелката косо към повърхността му близо до ключалката и натиснах спусъка. Игличката на виолетовия пламък проби метала. Той светкавично се разтопи в бяло петънце и потече в няколко капки. Пламъкът изчезна в отвора. Отвъд люка нямаше вакуум, а налягането сигурно беше малко по-голямо от това откъм нашата страна, защото като приближих ръката си до отвора, усетих, че духа. В същия миг отдолу долетяха възбудени гласове.

— Нали ти казах, че не е насам! Не виждаш ли, че този коридор не води за никъде — дереше се Бен. — Напразно извървяхме толкова път!

— Да му се не види! — пригласяше му Каре. — Дяволски лабиринт!

Към тях се присъедини трети глас. Сигурно попитаха откъде да минат, понеже той надълго и нашироко започна да им обяснява. Чух как стъпките им се отдалечиха, но продължих да седя неподвижно. Оказа се, че постъпих разумно… Тясната пролука между плочите под мен просветна, някой беше насочил към нея фенерче. После се отдалечи, но се уверих, че мога да продължа работата си едва след като чух гласа на Бен, който се върна след петнадесетина минути. Отрязах от люка парчето с ключалката и повдигнах останалата част. На горното равнище беше съвсем тъмно. Въздухът беше хладен, пренаситен с озон. Запалих фенерчето. Намирах се в ъгъла на просторна, но ниска зала. Разположените в два реда машини работеха шумно. Огледах ги. Приличаха ми на помпи или вентилатори, задвижвани с електродвигатели. В отсрещния ъгъл на залата видях голям цилиндричен резервоар, целия покрит с бял скреж. Приближих се до него. На мрежата, която го ограждаше, забелязах табелка: „Внимание, течен въздух“. Вероятно се намирах в станция за кондициониране на въздуха. Тук се почистваше, обогатяваше с кислород и се връщаше в Селището кръжащият в затворената му система въздух. Потърсих входа. Вратата беше заключена отвън. Залепих ухо до нея и се заслушах. От другата й страна също долиташе шумът на машини.

Като се връщах към отвора, през който бях влязъл, случайно насочих светлината на фенерчето към закачените на стената ред сребристи цилиндри — бутилки с въглероден двуокис. Те бяха свързани с колектора на противопожарната система. Конструкцията на вентилите им беше такава, че бутилките можеха да се използват самостоятелно. Първоначално хабер си нямах за какво могат да ми послужат, просто подсъзнателно им обърнах внимание. Откачих две от тях. Огледах нарезите им. Вече ми беше ясно, че непременно трябва да ги взема. Проверих и максималното им налягане — беше отпечатано на кожуха. „Сигурно ще издържат — мислех си, като ги носех към отвора. — Само съдържанието не отговаря. Но това е бял кахър.“

Бен ме чакаше долу. Показах му бутилките. Разгледа едната.

— Не е лоша — измърмори. — Но…

— Там има течен въздух. Цял резервоар.

— Чудесно! Сега работата ще потръгне!

— Като нищо! Ще ни трябва само една бъчва за смазка — отвърнах.

И двамата избухнахме в смях при спомена за онази история. Когато я разказвахме на колегите след завръщането ни в базата на Клео, дълго не можеха да повярват, че не се шегуваме с тях. Чиста истина си беше, макар случката да понамирисваше на онези анекдоти, дето се разправят пред бутилка добро вино в бара на космодрума…

Това се случи на планетата Клео, когато заедно с Бен монтирахме измерителна станция на доста голямо разстояние от нашата база. На самотното хълмче сред десетки квадратни километра камениста равнина издигнахме херметична „барака“ от готовите елементи, които беше докарал въртолетът. После той се завърна в базата, а ние пристъпихме към инсталиране на наблюдателната апаратура. Нашият малък ракетоплан, с който трябваше да отлетим за базата, стоеше на около километър от станцията, на равното. За съжаление не можахме да кацнем по-наблизо поради наклонения терен. Атмосферата на планетата никак не беше гостоприемна за нас. Съдържаше задушливи газове, които освен това дразнеха кожата и лигавицата. Напълнихме вътрешността на станцията с въздух, за да можем да работим без защитни облекла.

В процеса на работата се случи малко произшествие: Бен заваряваше нещо, спъна се от разхвърляните по пода сандъци, падна и изпусна горелката. За нещастие точно на това място беше неговият скафандър… С една дума, преди Бен да може да реагира, скафандърът беше прогорен на няколко места. Добре поне, че наблизо нямаше леснозапалими материали…

Оказахме се в доста глупаво положение — нямахме резервен скафандър, а нали двамата трябваше някак си да се доберем до ракетоплана, та да отлетим в базата. Още не бяхме инсталирали радиостанцията, антената не беше поставена, а цялата апаратура за свръзка беше в сандък извън бараката. Всичко щеше да се разреши сравнително лесно, ако можех да изляза навън. Тогава щях да изтичам до ракетоплана, да полетя до базата и да донеса друг скафандър или пък, издигайки се на достатъчна височина, да установя връзка с нея. Но това щеше да трае дълго — плюс времето, необходимо да ни се притекат на помощ. Във всеки случай тези разрешения бяха чисто теоретични, тъй като не можех да изляза от бараката, макар че облеклото ми беше в ред: бараката нямаше шлюз. Беше предвидена за автоматична работа, а хората, които щяха от време на време да идват в нея, щяха да ползват изолационни костюми. Ние напълнихме вътрешността с въздух само докато извършим монтажните операции, за по-удобно… За да изляза сега временно навън, трябваше да разхерметизираме помещението… Но това не можех да направя поради повредения скафандър на Бен. И така бяхме в капан, без надежда за помощ отвън. Понякога, увлечен в работата, забравяш за подобна „дреболия“, каквато е вземането на допълнителен скафандър. Впрочем все още бяхме в началния период на пребиваването ни в системата на Дзета, преди първия смъртен случай. Тогава все още се заблуждавахме, че планетите от тази система не са кой знае колко опасни за нас, все още вярвахме в нашата техника и не вземахме пред вид факта, че независимо от съществуващите външни опасности ние самите можехме да си създаваме къде-къде по-опасни ситуации. Та седяхме с Бен, без признаци на паника, и измисляхме проекти за измъкване, кой от кой по-фантастични. Какво ли не ни хрумна, но всички отпаднаха, след като ги анализирахме всестранно и критично. Приключението продължаваше вече възмутително дълго. Бутилките с въздух имаха, ограничен обем, а той ограничаваше времето ни, в което трябваше да вместим и полета до базата.

И точно тогава се убедих, че понякога простите средства са много по-ефикасни от най-комплицираните методи. Не знам кому хрумна най-напред, разрешението се роди в процеса на разговора, докато си разменяхме различни, най-вече — абсурдни предложения.

Вътре в станцията имахме голяма пластмасова бъчонка. Беше празна, защото със силиконовото масло, докарано в нея, бяхме заредили охлаждащата система на енергетичния реактор. Бъчонката се затваряше с херметично прилягащ капак.

Щом веднъж ни хрумна, после беше просто: Бен влиза в бъчонката, аз го затварям в нея, обличам скафандъра си, отварям входа на станцията и излизам. Дотук добре. Обаче после какво? Колко време Бен ще може да преседи в бъчонката, преди да се задуши? Пресметнахме — съвсем кратко… Или поне не толкова, че да мога междувременно да стигна до ракетоплана, да набера височина, да установя връзка, да кацна, да се върна, да напълня станцията с въздух и да освободя Бен.

Отново започнахме да си блъскаме главите… Следващият вариант гласеше, че Бен ще влезе в бъчонката заедно с една бутилка сгъстен въздух… Е, добре… Но какво ще стане с издишвания въздух? Ако Бен пуска вътре въздух от бутилката, налягането ще се повиши дотолкова, че най-напред самият той, а после бъчонката няма да издържи… Да не говорим, че междувременно ще се отрови от въглеродния двуокис…

Поредният вариант беше почти идеален, но… нереален, което впрочем е иманентно свойство на всички идеални решения. Според него Бен трябваше, след като аз изляза от станцията и я затворя отвън, сам да излезе от бъчонката, като просто я разреже отвътре… Само че преди да изляза, трябваше да включа помпата, която да изчисти вътрешността от отровната атмосфера, пък и след нейното изпомпване там би останал вакуум, който аз не бих могъл да запълна с въздух, намирайки се отвън… Впрочем изпомпването и напълването на станцията с въздух траеше прекалено продължително…

Споменавам за всички тези нереални хрумвания, за да покажа по какви криволичещи пътечки човешката мисъл достига до простите решения… Просветлението дойде след няколко часа безплодни размишления. „Ей, братче — виках, удряйки Бен по рамото. — Бързо обличай продупчения скафандър, слагай шлема на главата си, свързвай го с бутилката и влизай в бъчонката!“

С няколко изречения му обясних плана си. Понамръщи се, но нямаше избор. Седна в бъчонката, в която се смести с мъка, а аз затворих капака. Направихме проба: аз следях хронометъра, Бен отвиваше по малко и за кратко вентила на бутилката и се опитваше да диша нормално. Издържа около една минута, преди да почука по стената на бъчонката. Тогава поотворих капака, въздухът започна да излиза със съскане навън, а Бен разви вентила повече. По този начин излизащият въздух не позволяваше на атмосферата да нахлуе в бъчонката, а вътрешността й се „проветряваше“ донякъде чрез свежия прилив на въздуха от бутилката. Няма да описвам как стигнахме до ракетоплана. Тътрахме се почти двадесет и пет минути. Търкалях бъчонката и от време на време се спирах за поредното вентилиране. За мен какво, една игра, местността беше наклонена и на места само трябваше да внимавам да не би приятелят ми да се търколи прекалено бързо надолу. Обаче Бен… Добрахме се най-сетне до ракетоплана и с огромни мъки наместих бъчонката със съдържанието й в товарния отсек. Ракетопланът имаше входен шлюз, така че веднага освободих Бен. Малко оставаше да хване морска болест, беше полузадушен и яко натъртен, защото, както вече споменах, местността беше камениста, а стените на бъчонката — доста меки.

Разказвахме тази история с гордост — като пример за находчивостта на намиращите винаги изход космонавти. Разбира се, за известно време Бен получи прякора Диоген.

Изпразних бутилките с въглероден двуокис, които станаха причина да си припомням тази стара история, оставяйки ги леко отвинтени в помещението на помпената станция. Шумът на машините заглушаваше съскането на излизащия газ, а вентилаторите бързо го погълнаха. После напълних двете бутилки с въздух. Не побраха много, но трябваше да се съобразявам с налягането, което те издържаха. Оставаше само крадешком да ги пренесем в стаите си. Успяхме.

По настояване на Командора при нас дойде представител на съвета. Този път не беше старец, а мъж на средна възраст. Той ни се представи като пълномощник на съвета по нашето пребиваване в Селището.

Командора му изложи нашите искания.

— Моите хора са недоволни от наложеното им безделие! — рецитираше той със съзнателно повишен глас и жестикулираше нервно под носа на пълномощника. — Те са свикнали да работят интензивно, а вие ги осъждате тук на принудително лентяйство! Искат от мен работа, задължения… Ако не им възложите някакви задачи, не отговарям за дисциплината! Ще се разбунтуват.

Пълномощникът наистина се уплаши. Още следващия ден възложиха на неколцина някаква елементарна работа по организацията и поддържането, а Паво дори беше включен в състава на екипа, поддържащ вътрешната инсталация на горното равнище на Селището. След първия си работен ден всички единодушно признаха, че техният трудов принос е равен по значение на деветата дупка на кавала. Следователно в Селището нямаше кой знае колко работа за вършене, а съветът се стараеше „да измисли“ работа за нашите другари само колкото да задоволи нашите искания.

Естествено, ние съвсем не държахме толкова много на работата, а повече ни интересуваше възможността да се доберем до недостъпните до този момент за нас кътчета на Селището. След седмица всеки имаше вече дребни задължения. Аз например участвувах в контрола на съоръженията на централата за вътрешна връзка. Нямаше, разбира се, много нещо да се прави и обикновено по цял ден седяхме с дежурния техник и скучаехме. Дори бях доволен от това, защото — след като преодолях първоначалното му недоверие — успявах да го въвлека в разговор. Избягвах да го заговарям за неща, несвързани пряко с живота в Селището. Питах го за дребни подробности от всекидневието, а той отговаряше на въпросите ми все по-смело. Беше съвсем млад, никак не беше глупав, но като всички жители на Селището се въздържаше да изказва собствени мнения и оценки.

Стараех се да разговарям с него на общи теми, докосващи се до философията на съществуването, до проблемите на живота и смъртта, докато най-накрая неочаквано му задавах в подходящия момент въпроса, чийто отговор фактически ме интересуваше. Така научих от него, че всеки жител на Селището притежава определен възрастов лимит, по принцип ограничен до 60 години. След достигане на тази възраст задължение на всеки е просто да умре, освен ако не е получил официално продължаване на срока. Той говореше така равнодушно, сякаш наистина ставаше дума за излизане в пенсия… За него, както и за останалите лунантропи, това беше толкова очевидно, както за нас неизбежността на смъртта на възраст, да речем, около осемдесет години… След като се позамислих, реших, че в същност няма голяма разлика — те просто определяха срока по-точно. Иначе също като нас не мислеха непрекъснато за смъртта, нито пък разглеждаха този срок като Дамоклев меч, отравящ цялото им съществуване.

Специфичните условия оформят специфично съзнание, организацията на всеки тип общество налага известни ограничения. В случая на херметично затворено общество, лишено от възможността за експанзия навън, а същевременно поставящо си за цел да просъществува за много поколения напред, подобно изискване не предизвикваше възражения сред членовете на обществото.

— Как мислиш — питах събеседника си, — дали и на нас ще определят някакъв възрастов лимит?

— Не знам. Може би ще ви оставят да решите сами.

— Май че при тези условия някои от нас не след дълго ще се откажат сами от живота — рекох. — Представи си — от безбрежния Космос направо в такава дупка…

— Всичко е относително — усмихна се той едва-едва. — Аз например изобщо не мога да си представя откритото пространство. Бих се чувствувал… как да кажа… застрашен от всички страни…

— Но нали на някои жители на Селището се налага да излизат извън него?

— Е, да, техниците по поддържане на слънчевите батерии например. Но за това човек трябва да има специална нагласа. Пък и те излизат само нощем. Май че в тъмното не е толкова страшно…

Отбелязах тази важна подробност. Следователно денем на повърхността не би трябвало да срещна лунантропи…

— Кажи, какво правите с телата на мъртвите?

— Изгарят се в крематориума.

— А… изгарянето свързано ли е с някаква церемония?

— Не бих казал. Смъртта е нормално явление, естествено право и задължение на човека… Но ако някой иска, може да присъствува при ликвидирането на трупа. Там достъпът е свободен.

— Аз мога ли да отида? Бих искал да… да знам какво ме чака.

— Да не би да искаш да се оттеглиш по собствено желание? — Той зададе въпроса толкова безразлично, сякаш говорехме за промяна на адреса.

— Още не съм решил — отвърнах с тон, близък до неговия. — Може би ще го направя…

— След работа ще те заведа да видиш. Не е далече.

Помещението приличаше на гробищна църквичка, имаше дори няколко пейки за участниците в церемонията. Изглежда, първите поколения все още бяха спазвали известен погребален ритуал. Дойдохме тъкмо когато се извършваха приготовленията за „погребение“. Докараният с малка платформа покойник лежеше в наклонен улей точно срещу затворена вратичка, която ми приличаше на капака на шахта за смет… Беше опакован в чувал от млечнобяло пластмасово фолио. Освен обслужващия погребалното съоръжение човек в помещението имаше само една възрастна жена, вероятно съпругата на мъртвия. Всичко протече мълчаливо и безстрастно. Техникът дръпна дръжката на вратичката, отвори я и наклони улея. Чувалът се изхлузи и изчезна.

— Колко е просто! — промърморих, когато излязохме.

— Ти видя само финала. Преди това се установява смъртта официално.

— Как?

— Преди да дойде тук, платформата с тялото минава през камера с датчици. Те проверяват да не би човекът да е в дълбок летаргичен сън или каталептичен припадък… Но подобни случаи едва ли има…

— Смъртта не се ли установява от лекар?

— Не, тук няма лекари. Имаме само медицински автомати, диагностични компютри…

— Да… Може би ще се реша… — казах.

— Твоя си работа — равнодушно каза той.

Паво работеше на горното равнище. Оказа се, че за да стигнеш дотам, не е необходимо да преминаваш през района на Шлюза. Минаваше се през едно от помещенията на долното равнище, обикновено празно, където беше разположен топлообменник. Вратата към коридора се заключваше, но с ключ разполагаха всички, които имаха право да пребивават горе. На Паво не дадоха ключ. На горното равнище го водеше винаги един от работещите там специалисти. От долното помещение нагоре се откриваше широка шахта с вита стълба. Стълбата свършваше един етаж по-нагоре, обаче шахтата продължаваше. Към стената й беше прикрепена метална стълбичка, чийто край (по наблюденията на Паво) опираше до метална преграда няколко метра по-нагоре.

— Не е достатъчно да се измъкнеш от Селището. Цялата операция трябва да бъде проведена така — говореше Командора, — че те да не се досетят, че някой от нас липсва. Това условие трябва да залегне в основата на плана.

— Ще се постараем — обещах и представих на командира предложението си.

Той ме изслуша внимателно, попита за разни дреболии, посочи няколко недообмислени подробности, но одобри плана като цяло. На следващия ден пристъпихме към реализиране на първата му част.

Още сутринта Командора се свърза с пълномощника на съвета и произнесе дълга реч, изпълнена с възмущение и претенции. Слушах я, легнал в тясната, малка стаичка до кабината на Командора.

— Ето ги първите резултати от вашето решение! — Командора хвърляше гръмогласни слова към видеофона. — Един от моите хора се самоуби! Вие сте виновни! Как можете да затворите в подземия хората, свикнали да живеят волно, в космическия безкрай, привикнали към действия, движение, свобода! Позор! Човекът, който беше преживял толкова тежки моменти, който беше оцелял след толкова опасности, който никога не се беше огъвал пред нищо — сега, тук, в тази проклета ваша дупка, реши да сложи край на живота си!

Продължи все в този дух, със същия тон, още доста време. Пълномощникът го слушаше търпеливо и покорно, очевидно не искаше да усложнява допълнително и без това напрегнатото положение. На края обеща да изпрати работници от службата за реда и чистота, та да подготвят погребението.

Бен и Луза работеха в тази служба — задачата им беше да разнасят по жилищата изпраните дрехи и спално бельо.

Докато Командора вадеше душата на пълномощника, от събраните за пране работни комбинезони и чаршафи те измайсториха съвсем прилична парцалива кукла с човешки ръст. Опаковаха я в пластмасов чувал (както се оказа, голям брой такива чували се намираха в незаключения килер до „гробищната църквица“). После Луза нахлула в погребалното помещение и без много-много да се церемони, се разкрещяла на техника, че комбинезонът му е мръсен. А след това, като по поръчка, тя се разплакала, скрила лице в същия този мръсен комбинезон и с хлипане започнала да му обяснява, че днес е умрял един от нейните другари, така че нека да я извини, че не е овладяла нервите си, понеже просто много искала погребалното тържество да се проведе с фасон, в подходяща обстановка. Шашардисаният техник поел без възражения чистите дрехи, които му дала Луза, и отишъл да се преоблече.

Тези няколко минути били достатъчни, Бен взел под мишница вързопа с подготвения за погребение покойник, оставил на негово място пластмасовия чувал с куклата, скрил трофея си под купчините бельо на количката и изчезнал.

Двамата работници от службата за реда и чистотата изтикаха в стаята на Командора дълга количка. Единият държеше пластмасов чувал.

— Какво е това? — кресна Командора, издърпвайки чувала от ръката му. — Вие искате да изгорите в това член на моя екипаж!? О, не! Няма да ви позволя! Знаете ли какъв обичай съществува от векове сред нас, космонавтите? Винаги обличаме своя мъртъв другар в неговия вакуумен скафандър. Няма да наруша традицията! Или веднага ще ми донесете неговия скафандър, или няма да има погребение! Всеки от нас иска да измине последното си пътешествие в пълна космическа екипировка!

Стреснатите лунантропи се оттеглиха тозчас. Само след миг на видеофона се появи пълномощникът. Направи опит да обясни нещо на Командора, но той не му позволи изобщо да си отвори устата, затова онзи се отказа от по-нататъшни преговори. Не мина и половин час, когато двамата „гробари“ се завърнаха със скафандъра — както очаквахме, без бутилка. Този път обаче ги придружаваха още двама — ясно като бял ден беше, че са преоблечени пазачи, тъй като техните неестествено чисти комбинезони бяха подозрително издути на гърдите. Очевидно им беше възложено да надзирават скафандъра да бъде изгорен заедно с тялото… Очаквахме такава реакция. Колегите вече бяха омотали откраднатия покойник с парцали, имитиращи скафандър, бяха поставили на главата му макет на шлем и го бяха напъхали пак в непрозрачния чувал. Именно върху него, по-точно върху възглавниците, с които той бе допълнително отрупан, лежах през цялото време като на катафалка в малката стаичка на Командора.

Бях подходящо гримиран, с изкуствено пребледняло лице, с инжектиран дезактин, който тъкмо започваше да действува. С последните искрици от заспиващото съзнание потреперах при мисълта, че може да не успеем…

Успяхме… След „погребението“ колегите ми разказаха как са протекли събитията по-нататък.

Никой не открил кражбата на проверения вече покойник и парцалената кукла потеглила към пещта. Пред очите на пазачите колегите облекли в донесения скафандър мен — съвсем мъртъв на вид. Тогава настъпила кулминационната точка на цялата церемония. Бен и Паво застанали на почетна стража, а Командора произнесъл такава надгробна реч, че двете колежки от екипажа на „Хелиос“ заронили искрени сълзи. Май че никога никой не бил чувал толкова похвали, колкото тогава Командора изрекъл по мой адрес.

Естествено, целият екипаж се натъпкал в тясното помещение (незначителният метраж на което също беше взет пред вид в плана), изтласквайки лунантропите навън и пречейки им да виждат добре моите „тленни останки“. По време на церемонията нахлузили върху мен пластмасов чувал, а когато Командора свършил речта си, всички едновременно се втурнали към вратата. В бъркотията изблъскали от нея четиримата специалисти по реда и чистотата, които поради ниския си ръст изгубили за миг контрола върху мнимия покойник. През това време аз съм се оказал отново под чаршафите и възглавниците, а чувалът с истинския покойник, носен от Бен и Паво, бил поместен на количката. После всичко преминало без проблеми, защото за контролния автомат чувалът съдържал действително мъртво тяло. Пазачите зорко следели съдбата на „скафандъра“ и неговото съдържание до самия край. Никой не се заинтересува повече от мен, скрит под камара възглавници…

Така завърши първият етап от моето бягство. Вече ме нямаше в селището Луна I. Теоретично…

Каре беше почти сигурен, че галериите, по които са изхвърляли раздробената скална маса при пробиването на коридорите, са били разположени под ъгъл. Можехме да вярваме на неговата професионална компетентност, още повече че аргументите му звучаха убедително:

— При подобни работи се използуват два метода: материалът се премахва или с товарен асансьор във вертикална шахта, или чрез лентов екскаватор. При по-плитки изкопи, както е случаят със Селището, много по-удобен е ескаваторът, понеже работи непрекъснато. От технико-икономическата сметка следва, че този начин е и по-евтин, макар че изисква малко по-дълга галерия. Но тук, при по-слаба гравитация, ъгълът на наклона на екскаватора може да бъде по-голям, следователно — и щрекът няма да бъде особено дълъг…

— Надявам се — прекъсна го Бен, — че когато са изграждали тези неща няколко десетки години след нашето отлитане, принципите на технико-икономическата сметка не са се променили коренно…

— Разбира се.

— Добре тогава. Да приемем, че галериите са наклонени — казах аз. — Как смяташ. Каре, какво са направили с този щрек след завършване на изкопните работи?

— Транспортирали са по него надолу различните съоръжения и машинни части. Монтирали са ги още преди да херметизират помещенията, значи, са можели спокойно да използват всички входове. Но при това едва ли е било рентабилно да влачат тежките и големи елементи от главния вход през цялото подземие. След това са запушили помощните шахти…

— Отгоре или отдолу?

— Мисля, че й от двете страни.

— А може би са ги затворили само отдолу, а отгоре са ги засипали с пръст? — предположи Бен.

— Излишна работа. При това винаги се оставят аварийни изходи, пътища за евакуация. Съгласно задължителните разпоредби за безопасност по наше време такъв авариен изход трябваше да притежава отварящи се и от двете страни клапани.

— Е, добре. Да допуснем, че и тук са спазили разпоредбите — значи, ще отворя долния капак. Какво може да се очаква в шахтата? Вакуум ли?

— Не, по-скоро въздух под нормално налягане.

— Ами че това е почти шлюз!

— Да, пасивен шлюз, без помпи. Позволява да се минава и в двете посоки, обаче само между пространство с въздух и вакуум. При газовите атмосфери…

— Ясно. Но в такъв случай не разбирам защо те така бдително охраняват Шлюза, а не обръщат внимание на тези шахти…

— Хич не ги е грижа за Шлюза. В района на главния вход са складирани всички скафандри в Селището.

— Интересно колко ли имат…

— Едва ли са много.

— Но това значи, че евакуацията на населението е невъзможна…

— Всички наведнъж — сигурно не. Мисля, че при заселването са докарвали хората направо от борда на кораба в херметични колективни контейнери. Вероятно са повторили тази операция многократно. Възможно е да си представят евентуалната евакуация на Селището по същия начин.

Бен сумира изводите от нашия разговор. — Съветвам те да заредиш добре батериите на плазмената горелка. Сигурно са заварили капака да не би някой екстремист да заплаши Селището с разхерметизиране!

Според нашите изчисления дългият лунен ден тъкмо завършваше — най-подходящото време за провеждане на набелязаната операция.

Екипиран за излизане, с още ненапомпан компенсационен костюм, с шлема под мишница и с горелката в ръка, се скрих в банята, използвана от групата на Паво на петнадесетина крачки от помещението с топлообменника, през което водеше пътя към горното равнище на Селището.

Чух приближаващи се стъпки. Уж случайно потропване по вратата, зад която се бях скрил, ми подсказа, че край нея е минал Паво с поддържащия горното равнище екип.

Чаках с наострен слух. Едновременно с трясъка от затваряща се врата дочух воя на пожарната сирена. Значи, Бен си бе свършил работата — подхвърлил бе запален наръч омаслени парцали в някой от близките складове за дрехи.

Между отделните сигнали на сирената долиташе мощният призив на автомата: „Пожар в сектор Б-З! Работниците от сектори Б-1, Б-2 и Б-З веднага да се включат в акцията!“

По коридора — тропот от много крака, а след няколко секунди — ново почукване. Паво.

— Хайде — подкани ме той, когато отворих вратата. Хвърлих поглед към двете страни на коридора. Гъсти облаци дим наляво ме отделяха от пожара. В димната завеса мърдаха няколко фигури.

— Насам — побутна ме Паво.

Вратата към топлообменника беше само притворена. Паво се наведе и прибра някакъв дребен предмет, с който беше подпрял вратата да не се затвори сама. При рева на сирената беше невъзможно да се чуе зумерът, сигнализиращ, че не е затворена.

— Гледах да изляза последен — обясни той. После хукна към пожара, а аз треснах вратата, изтичах по витата стълба нагоре, като счупих единствената, стенна лампа тук. Пипнешком открих първото стъпало на прикрепената към стената на шахтата метална стълбичка. Шлемът ми пречеше да се катеря, нахлузих го на главата си и бързо се изкачих още няколко метра. Шлемът се удари в хоризонтална преграда. Запалих фенерчето, за да огледам плочата над мен, но тутакси го загасих. Чух долу гласовете на техниците. „Нещо много кратък беше този пожар“ — помислих си.

Техниците от екипа на Паво бяха на същото мнение.

— Ето, и пожарът свърши! Колко красиво гореше! — рече със съжаление някой точно под мен, както си бях увиснал най-горе на стълбичката.

— Какво ли може да се запали тук! — Всичко е трудно запалимо! — въздъхна друг.

Ами да, лунантропите не могат да видят истински огън, на открито. Спомних си колко се радвахме ние на първия огън, който запалихме след кацането на Дория… Как фантастично летяха към небето снопчетата искри от сухите стебла на тамошните растения! Радвахме се като малчугани — нали месеци наред по пътя и после, на планетите без атмосфера и растения, не бяхме виждали огън, ако не се брои запалката, с която Командора си палеше лулата…

— Лампата е изгоряла — отбеляза някой, след като се спъна в тъмното.

— Ей сега ще я сменя — предложи Паво. Останалите излязоха. Когато крачките им отзвучаха, чух приглушения му глас:

— Как е там?…

— Не знам, сега ще вцдя.

Запалих фенерчето. В плочата имаше кръгъл люк, прикрепен с панти и четири крилчати гайки. Предположението на Бен се потвърди — люкът беше допълнително осигурен чрез две заварени накръст метални планки.

— Четири винта и четири рязания — казах на Паво, докато се опитвах да отвия едната гайка. Тръгна.

Останалите също се отвиха лесно. Бяха добре смазани.

— Пет минути работа — отбелязах.

— Побързай, аз отивам за крушката.

Когато Паво се върна, люкът висеше на пантите, а аз вече се бях наместил от другата страна. Каре беше прав в галерията имаше въздух. Ъгълът на наклона й беше около половин радиан.

— Паво, дръж!

Подадох му през отвора двете планки. Стиснахме си ръцете.

— Може да ги завариш, когато имаш време. Дано не разберат!

— На добър час! — прошепна той. — Завиждам ти. Изпрати ни картичка!

Затвори люка отдолу. Чух как завива гайките. И още едно прощално почукване.

Поех си дълбоко дъх. Въздухът в галерията беше студен и малко задушен. Миришеше на метал, на смазки, на прегрята проводникова изолация — на всичко, което за мен беше свързано с кораба, с машинното отделение и чрез тях — с волността на открития Космос.

Почти тичах. С големи крачки се изкачих до горния край на галерията. Тук люкът дори не беше заварен.

„Колко просто мина — помислих си. — Чак да не повярваш!“ Колко по-трудно и по-сложно щеше да бъде, ако разчитах само на собствените си сили…

„Ще ги измъкна оттук, всичките, целия екипаж. Трябва да го направя! Поне това им дължа…“ — повтарях си като заклинание, за да заглуша една друга мисъл, която изпълзяваше от меандрите на подсъзнанието ми.

Бутилката. Свистенето на излитащия въздух. Мекото притискане на запълващите се камери на скафандъра. Една гайка… Втора… Трета… Четвърта…

Едва когато ракетата попадна на траекторията на инерционен полет към Земята, се почувствувах свободен. Но това чувство трая само кратък миг. Уж спокоен вече, отпуснал се неподвижно във фотьойла, не можех да потисна угризенията на съвестта си. Измамихме лунантропите. Реализирахме смел план за бягство. Привидно всичко беше наред… Привидно. Защото аз знаех много добре, че над всички мотиви, които ръководеха действията ми в Луна I, господствуваше възможно най-личният, частен, егоистичен…

Изпитвах чувство на вина пред другите. Не аз, а някой от тях трябваше да лети сега към Земята. Моите мисли бяха обхванати преди всичко от жаждата да намеря цилиндъра… Ще мога ли въпреки нея да не излъжа техните надежди? Ще се върна ли да ги измъкна оттам? Съмнявах се… Вероятно моето бягство щеше да засили подозрителността на пазачите и съвета. Няма да е лесно да се направи нещо. Не можех да се отърся от впечатлението, че ги оставих на Луната завинаги, без никакви шансове…

Как неочаквано се променя човек, ако бъде изправен пред труден избор! Там, на планетите на Дзета, никога не изпитвахме колебание, преди да се притечем на помощ на другарите си. Рискувахме собствения си живот, за да спасим чуждия. Рискувахме дори тогава, когато най-вероятният изход от нашата акция можеше да бъде само погребението… Нима тук, в Слънчевата система, действуваше друга ценностна скала? Нима аз съм се променил толкова много след завръщането? Откъде изпълзя моят егоизъм, толкова години сковаван от чувството за солидарност?

А може би и там, където можехме да разчитаме само взаимно един на друг, пак егоизмът насочваше действията ни, егоизмът в привидно облагородена форма: днес аз на теб, а утре ти на мен ще помогнеш в беда…

Не, не, прекалено цинично е, за да е истина. Но защо тогава аз сега бягам, за да реализирам собствените си цели, а задължението да помогна на колегите разглеждам само като претекст? През дългите самотни дни на полета ми към Земята в съзнанието ми нахлуваха мисли и картини, към които никога преди не бях се връщал…

Тогава, на Белла, те бяха петима. Бяха тръгнали към една от измерителните станции, доста отдалечена от главната база. До този момент не бяхме се сблъсквали с никакви опасни за нас особености на планетата. Командир на групата беше Дейв. После, доста по-късно, малко преди да изчезне безследно на Арион, той ми разказа тази история. Не бях присъствувал, но докато слушах Дейв, пред очите ми израстваше отчетливо почти реална картина, сякаш самият аз бях сред участниците в драмата.

На прага на камерата се изправя Дейв. Другите, които стоят или седят в нея, все още дишат тежко след уморителния труд. Гледат го през стъклата на шлемовете.

— Свързах се. Тръгват веднага. Ще дойдат с другия мовер…

Той замълчава, като че не иска да стресне огънчетата на надеждата, пламнали във всички насочени към него погледи. Затваря очи и добавя на един дъх:

— Но ще бъдат тук едва след четири часа.

Всички разбират. И без това на устата на четиримата стои незададеният въпрос „Кога?“ и само страхът пред истината го е спирал.

— Значи… — започва след миг Лукас.

— Няма да стигне! — рязко го прекъсва Ебер, отдръпва се до стената на камерата и конвулсивно прегръща резервоара с течен въздух на гърдите си.

— Спокойно! — казва Дейв остро. — Нека всеки провери колко му остава…

— За два часа… — съобщава тихо Леман, вдигайки глава от индикатора.

— Почти за три — измърморва Ебер.

— Два и половина — Лукас говори равнодушно, без да отваря очи.

Дейв насочва очи към четвъртия човек в камерата, но Сеуга мълчи. Сврял се е в най-отдалечения ъгъл.

— Сеуга! — крясва Дейв. — Тебе питаме!

Сеуга бавно изправя превития си гръб, а през стъклото на шлема проблясват зли, разширени от страх очи.

— Няма да ви дам! — изхриптява той със сякаш чужд глас. — Не е ваша работа колко имам…

Дейв прави две крачки към него, обаче Сеуга изважда пистолета и го насочва към командира.

— Охо, значи бунт? — Гласът на Дейв е спокоен, макар че лицето му пламва. — Добре. Аз имам за три часа.

— Няма да стигне… — въздъхва Леман. — Аз ще умра пръв. После Лукас, Ебер и ти, Дейв. Онази свиня там — той посочва с глава към ъгъла, към Сеуга — ще доживее. Свинята винаги се измъква. Това се нарича „да имаш късмет“… Сигурен съм, че той има най-малко за четири часа.

— Не е вярно! — рязко протестира Сеуга. — Нямам за цели четири… Пък и те може да се забавят…

— Стига! — отсича Дейв. — Напомням ви, че запасите от въздух са изчислени за пасивно състояние на организма. Всяко движение и емоционално натоварване в значителна степен съкращават…

— … нашия живот! — горчиво довършва Лукас… — Според мен обаче това няма ни най-малко значение. Нито един от нас няма да доживее. Дори бихме могли да ги уведомим, че няма защо да бързат.

— Не! — изръмжава Сеуга и скача. — Да не си посмял!

Лукас гледа безразлично насоченото към него дуло, а после премества поглед върху изкривеното в зверска гримаса лице на Сеуга.

— Понеже ме молиш толкова настоятелно — процежда през зъби, — няма да го направя. Но е излишно да ме заплашваш с оръжие, аз така и така ще умра, а ти ще оживееш и ще се върнеш в базата. Тогава едва ли ще се зарадват особено да видят един убиец…

Сеуга се отпуска на пода. Леман поглежда към индикатора, сякаш иска още веднъж да се убеди колко часа живот са му останали и предлага със силен глас:

— Всъщност аз мога още сега да ви дам моята бутилка. Два часа по-рано или по-късно за мен е безразлично, а на вас… може би на вас ще стигне, за да дочакате…

Сеуга хитро поглежда към него. Леман слага ръка на вентила.

— Дай! — просъсква Сеуга и протяга ръка.

— Ти си имаш достатъчно. Имаш най-много от всички…

— На тях няма да им помогне, а аз…

Дейв стиска Леман в китката и отдръпва ръката му от вентила.

— Не — казва. — Ще дишаш, докато имаш въздух. После аз ще ти дам половината от моя запас.

— Защо? — изревава Сеуга. — То си е негова работа! Защо трябва да хаби въздуха, щом и така ще умре. На мен ми трябва само за още половин час, разбираш ли? Трябва да умра половин час преди да дойде спасителната група, така ли? Искаш да умра ли? Ах, ти, убиецо… Позволи му да ми даде бутилката! Ще я разделим справедливо, на четири… Е, кажете де! — Той търси отчаяно подкрепа у останалите.

Очите на Лукас са забити в земята. Ебер се усмихва язвително.

— Значи така, справедливо казваш… — промърморва и затваря очи. — Защото на теб толкова ще ти стигне. Липсва ти за половин час, за да останеш жив. За нас обаче този половин час по-късно означава само по-късна смърт. Чудесен пример за преминаване на количеството в качество!

— Да не чувам такива приказки! — отсича Дейв. — Чуваш ли, Леман? Нищо никому няма да даваш. Най-много… аз да ти дам половината от моя запас, когато твоят се свърши. Онова, което е в бутилката на всеки от нас, не е негова лична собственост. Трябва да разделим цялото количество на пет равни части…

— Глупости! — изръмжава Сеуга в своя ъгъл. — Дори за четирима няма да стигне. Имаме запас за четиринадесет часа и половина…

— Четиринадесет часа и половина, разделено на пет… — меланхолично констатира Лукас. — По-малко от три часа на човек…

— Казах ви, че дори за четирима е малко, за да дочакат помощта! — крещи Сеуга. — Ще издъхнем всички заедно или един след друг!

— Тогава да мрем… — съгласява се Леман.

— Ако на теб ти е все едно, на другите не им е! — Сеуга бясно скача на крака. — Трима души ще дишат с него почти пет часа… Ако другите двама веднага им дадат своите бутилки…

Лукас се изправя, опира гръб на стоманената стена на камерата и забива поглед в Сеуга.

— Искаш да кажеш, че двама от нас в този миг излишно хабят въздуха… Двама, това значи аз и Леман, така ли?

— А може би е най-добре да хвърлим жребий? — подхвърля Ебер, наблюдавайки внимателно лицето на Сеуга, който при тези думи още по-здраво притиска ръка към бутилката си. — Така ще бъде дори по-справедливо, не мислиш ли?

— Не… — промърморва Сеуга. — Каквото имам, мое си е.

— А знаеш ли защо имаш най-много от всички? — продължава Ебер, приближава се до Сеуга и побутва настрана дулото на пистолета му. — Защото, докато ние разчиствахме пътя до радиостанцията, изразходвайки прекомерно кислород, ти си лежеше по гръб и си дишаше спокойничко, икономично… И с този твоя премазан крак нещо не беше баш така, както ни го представи…

— Дръпни се… — Сеуга забива дулото в корема на Ебер. Ръката му потреперва. — Дръпни се, иначе…

— Остави го, Ебер… — полугласно се намесва Дейв. — Като се караме, си съкращаваме живота. Седнете спокойно и поставете регулаторите на минимално подаване.

Всички сядат до стените и само от време на време хвърлят поглед към Сеуга. Той стои напрегнат, без да изпуска оръжието от ръка.

— Имам няколко ампули дезактин — продължава Дейв и посяга към джоба си. — Ако можехме да си го инжектираме, сигурно ще изкараме тези четири часа. Когато човек спи, изразходва по-малко въздух. Но ме е страх, че няма как да направим инжекцията. Не можем да разхерметизираме скафандрите, това означава незабавна смърт. Ти какво мислиш, Леман?

— Същото, което и ти — неохотно отвръща той. — Престани да събуждаш нови надежди. Знаеш, че нищо не може да се направи…

— Може би… в шлюза? — започна Ебер. — Ако успеем да херметизираме камерата на шлюза и да я запълним с част от въздуха от нечия бутилка… Е, да речем, от всяка по малко… И там да си направим инжекцията…

— Няма как да се премахне атмосферата от шлюза — напомня Дейв. — Помпите не действуват. А и не съм сигурен дали ще ни стигне въздух да я напълним.

Той пак се отпуска безсилно на пода. Диша бавно, поема всеки дъх от ценния въздух сякаш след дълго премисляне.

— Впрочем — изведнъж се обажда Ебер — това говедо би ни заклало, докато спим, за да ни вземе бутилките… А в същото време ми е ужасно любопитно колко има той в действителност…

Този път Сеуга не реагира, а само хвърля изпълнен с омраза поглед към Ебер. После се обръща по гръб, гледайки в тавана.

Дейв става.

— Ще отида още веднъж…

— Къде? До радиостанцията ли? — проявява интерес Лукас. — Представи им нашето положение, нека поне знаят…

Дулото на пистолета едва-едва помръдва към Дейв.

— Не — казва Дейв. — Ще изляза навън, може пък…

— Не се самозалъгвай, по този път няма да стигнеш до складовете. — Лукас подпира главата си на лакътя, лицето му е обърнато към пода. — Стой тук.

— Защо трябва да хабиш въздуха си в движение? — неочаквано проявява загриженост Сеуга. — Сядай, Дейв, и не се движи.

Всички го поглеждат учудено.

— Стой тук! — повтаря той, но Дейв вече е изчезнал в отвора на входа.

Командирът обхваща с взор замъгления пейзаж. Ниски облаци закриват слънцето. По гладките стени на кратера се стичат сребристи струйки влага. Той се обръща към дълбоката клисура, по която преди шест часа се свлече онази съдбоносна лавина. Останките от мовера стърчат все така, както ги видяха, след като уплашени и оглушали от грохота изтичаха навън от преддверието на станцията. Истинско чудо беше, че още не бяха влезли вътре… Реката от грамадни каменни отломъци се беше изсипала върху станцията, беше разкъсала покрива и беше засипала целите складове камери и всичко в тях. Настъпилият в химическия склад взрив довърши картината на разрушенията. Само входната камера — по някаква ирония — бе останала недокосната… Върху мовера беше паднал само един скален блок, но затова пък така, че резервоарът с течен кислород се беше спукал веднага и беше залял всичко наоколо с разпенена, пареща, ледена маса. Първата им мисъл беше: какво е станало с радиостанцията? Бяха непоколебимо убедени, че стига да поискат помощ, и ще я получат. С тази вяра започнаха да разравят с голи ръце деформираните плочи, разкъсаните защитни кожуси… Радиостанцията заработи…

Дейв си спомня всичко това и има усещането, че от катастрофата е изминала цяла вечност. Поглежда часовника си, а после — индикатора на въздуха. Като смъртна присъда те отчитат, че са останали още три часа до идването на спасителната група. За него обаче остават само два часа и половина… Помисля си за другите, които имат още по-малко, въздъхва. Колко са спокойни въпреки съзнанието за неизбежния край… Какво да се прави, колко ли пъти вече са преживявали подобни ситуации в мислите си, преди да дойдат тук. Сега не оставаше нищо друго, освен да чакат и да не мислят повече за нищо. Само този Сеуга… Колко несигурни са всички психологически изследвания! Пречупи се, стана агресивен… Но човек не бива да му се учудва: защитата на собствения живот е най-нормалният рефлекс на човешката психика, освободена от другите наслоения. Не всеки има данни за герой… „Обаче… откъде се появи у него тази внезапна грижа за мен?“ — припомня си той последните думи на Сеуга.

Още веднъж оглежда пустия хоризонт, като че да се увери, че очакваната помощ не пристига по-рано вследствие някакви свръхприродни сили. Тъкмо заобикаля развалините под скалните отломъци, когато го озарява внезапна мисъл. Той хуква към входа на камерата. Застава на вратата, изправя се и казва:

— От юг се приближава нещо…

Пръв скача Сеуга. След него — Ебер. Дейв обаче не освобождава пътя през тесния вход. Удря ръката на Сеуга и му отнема пистолета. Леман дори не повдига глава, а Лукас гледа недоверчиво.

— Спокойно! — приканва Дейв. — Извинявам се, колеги. Но трябваше да го направя…

Той размахва пистолета и отблъсква Сеуга. Ебер се връща на мястото си и сяда, кимайки одобрително.

— Принуден бях — повтаря Дейв. — Неговата загриженост за мен ме принуди. Знаете ли какво си е мислел? Защо беше толкова загрижен за моя запас от въздух? Защото е пресметнал, че когато… когато вас… няма да ви има… ще останем само двамата. Всеки от нас ще има въздух за още половин час, а помощта ще дойде едва след час. Разбирате ли?

— Ох, ти… гадино… — просъсква Сеуга, цял разтреперан от бяс. — Затова пък сега ти имаш пистолет!

— Не — отвръща Дейв и спокойно изпразва пълнителя. Събира куршумите в шепата си и ги хвърля към Сеуга, който на четири крака започва да ги събира, преброява ги и ги прибира всичките в джоба си.

— Сега никой няма да стреля. — Командирът пъха пистолета под колана си.

— Той е по-силен от теб, Дейв. Ще те удуши с ръце, той е луд… — тихо казва Лукас.

— Знам — кимва Дейв. — Затова… нека си сменим бутилките, Леман! Теб не може да те надвие! Нека поне… Леман! — Леман лежи неподвижно. Дейв скача към него, но се сблъсква със Сеуга, който е съзрял същото, което и той: бутилката на Леман е завинтена докрай, индикаторът на притока на въздух показва нула.

— Пусни — крещи Сеуга, докато Дейв се мъчи с треперещи пръсти да отвинти вентила. — Щом той самият, го е затворил…

— Назад! — изръмжава Дейв. — Той е още жив!

— Остави го! — Сеуга избутва ръката на командора. — Остави го, това си е негова работа! Не пускай въздуха, на него няма да му помогне, а ние… ние…

Ебер го грабва за рамената отзад и го поваля на пода. Боричкат се. Дейв отвива вентила докрай, но Леман е мъртъв.

— Икономисал е за нас… запас за час и половина… — Дейв става и оглежда индикатора на бутилката в ръката си. — Лукас, ще вземеш две трети. Ебер — останалото.

— Я ме остави на мира… — възразява Лукас. — Аз вече свикнах с мисълта, че… че съм следващият… Този запас ще стигне тъкмо за вас двамата, с него ще издържите до… четирите часа…

— Ние сме трима! — напомня Сеуга.

— Вземете го вие, Дейв и Ебер. Ще надживеете този мръсник… — повтаря Лукас.

— Не — отсича твърдо Дейв. — Ще направите, както аз казвам. Това е заповед. Така всички ще имаме еднакъв запас… Ако дишаме икономично, имаме известни шансове…

— А кой ти е казал, че ще дойдат точно след три часа? Може да долетят след пет? — Сеуга се настанява колкото се може по-далече от другите.

… Сеуга гледа с тревога часовника си. Минало е доста време, сигурно онези са изчерпали запасите си, лежат неподвижно до стените… Дали са още живи? Сеуга се страхува да се приближи, за да провери. Всеки момент ще пристигне спасителната група… Какво да прави? Ако по някакво чудо са оживели, ако се спаси поне един от тях, ще разкаже… За пистолета и за истерията на Сеуга… Пистолетът стърчи под колана на Дейв… Сеуга опипва куршумите в джоба си… Ще стигнат… Но каква полза… Как ще обясни после на другите…

Чакай, чакай, а ако… ако след това постави пистолета в ръката на Леман? Леман умря от задушаване. Би могъл да каже, че Леман е изпаднал в лудост и е започнал да стреля слепешката, докато той, Сеуга, е бил излязъл за миг от камерата… Но и така не става: ако Леман е застрелял останалите, щеше после да им вземе бутилките и сам да преживее. Пък и може би ще установят кой след кого е умрял…

Сеуга поглежда индикатора на своята бутилка. Има запас за още час и половина… Те мислеха, че има колкото тях, а той имаше за още час и половина в повече… Ако им беше дал тогава за половин час на всеки, сега всички щяха да умрат заедно…

„Ако обаче… ако онези дойдат след няколко минути и ме намерят с толкова много течен въздух, докато резервоарите на другите са празни?…“

Вратата на преддверието остро изскърца. Нахлухме вътре с носилки, кислородни апарати и херметични спасителни контейнери. Срещу входа, залепил гръб на стоманената стена, седеше Сеуга. Гледаше с разширени очи към пода, ръцете му бяха притиснати към бутилката. Пред него, върху стоманената плоча, кипеше синьо езерце — течният въздух бързо се изпаряваше…

Тогава спасихме трима. На Белла останаха завинаги Леман и Ебер. Дейв загина по-късно на Арион. Лукас се завърна, сега е в Селището. А Сеуга… Няколко месеца след тази случка пропадна в една пропаст в планините на планетата Клео. Бързаше главоломно на помощ, към клисурата, където се беше разбил виролет с тричленен екипаж. Аз бях един от тримата…