Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (86)

82.

Позвъняването на вратата ме стресна. Замислих се дали да се престоря, че ме няма. Не мърдай. Който и да е, ще си тръгне. Накрая всички си тръгват. Отпих още една глътка бира.

Но се звънеше настойчиво. А накрая влудяващо.

— Ник! Отвори вратата! Не се прави на глупак. — Беше Анди.

Срамувах се да се изправя пред нея, след като й обещах нещо, което вече изглеждаше неизпълнимо. Може би се опасявах да не й причиня още болка или да я въвлека в поредна неприятност.

Тя продължаваше да звъни.

— Ник, моля те. Държиш се глупаво.

Знаех, че ако отворя вратата, нямаше повече да я държа настрани. И това ме плашеше.

Но тя продължаваше упорито да натиска проклетия бутон.

Спрях видеото на пауза и излязох в коридора. За миг се заковах до вратата в колебание дали да отворя. Тя отново позвъни.

— Хей! — провикнах се отвътре и най-после отместих резето. — Идвам.

Беше облечена с палто, шал, зелен суичър с качулка и джинси.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза тя, като се вторачи в мен.

— Благодаря. — Пуснах я вътре. — Как… — започнах аз, но тя ме пресече:

— Имаш вид на някой, който от седмица не се е преобличал. А и едно бръснене няма да ти навреди.

— Как ме намери?

Анди пристъпи в апартамента и се огледа.

— Да не мислиш, че има друг Никълъс Пелисанте, който е бил прострелян и отведен в болница „Белвю“?

— От теб би излязло добро ченге — отбелязах, тътрейки се към всекидневната.

— А от теб — лош приятел.

— Права си. Съжалявам.

— Извинението не се приема. Този апартамент е кочина.

Анди смъкна палтото и шала си и ги метна на стола. Аз се отпуснах на дивана.

— Отидох до Бюрото онзи ден, след като се разделихме. Опитах отново да се заема със случая.

— Добре…

— Заявиха ми, че съм вън от играта. Отстранен съм от случая. Няма начин да се върна.

Анди изглеждаше шокирана.

— Но защо?

— Казаха, че съм емоционално обвързан. Предложиха да ми възложат друг случай. Какъвто си избера, само не и този.

— Струва ми се несправедливо. Какво смяташ да правиш?

Погледнах я. Взрях се в топлите й очи. Суичърът се повдигаше и спускаше с гърдите й при всяко вдишване.

— Не зная, Анди.

— Знаеш ли какво? — Тя пристъпи напред и застана пред мен. После обгърна лицето ми с длани. — Ти наистина си емоционално обвързан, Пелисанте.

Целуна ме по бузата, по очите, по устните. Притеглих я към себе си. Устните й бяха меки и топли. С чудесен вкус. Този път ме целуна страстно. Ръката ми се плъзна под суичъра й към сутиена. Бях възбуден до крайност. Чак космите на врата ми настръхнаха. Анди имаше нежна кожа и красиви гърди.

Тя ме целуна отново, после започна да разкопчава ризата ми, едно копче изхвърча на пода. Прекара върха на езика си по рамената и гърдите ми, обиколи ръбовете на раната. Изхлузи суичъра си през глава. Дали беше добра идея? Има ли въобще значение? Вече не.

Притеглих я на дивана, за да смъкна джинсите й. Пръстите й се бореха с ципа на панталоните ми, целуна ме отново, а гъстата й коса се разстла върху лицето ми.

— Мисля, че се нуждаем един от друг, Ник — прошепна тя, докато докосваше лицето ми с устни. — Каквито и да са причините, това е истината.

Свалих панталоните си и се върнах при нея на дивана. Притиснах я към гърдите си. Когато проникнах в нея, телата ни започнаха да се движат в ритъм.

— Радвам се, че дойде.