Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (81)

77.

Изгарях от ярост.

Прибрах се у дома и си взех душ. Не можех да престана да мисля за сестрата на Ралфи Д. И за едногодишното бебе. И без това напоследък едва се сдържах да не гръмна от ярост, а сега и този ужас. Стоях, загърнат в хавлията, втренчен в снимките на онова животно Кавело, които бях забол по стените в кухнята. Купчината ненужни свидетелства.

Не можех да издържам.

Облякох се и потеглих със сааба си по Единадесето авеню. Но не се насочих към службата.

Нямаше значение вече кое е правилно или „подходящо“.

Пресякох реката през тунела „Линкълн“ и завих по шосе номер 3 към Сийкаукъс в Ню Джърси. Пропътувах много мили покрай обширни търговски центрове и заведения за бързо хранене, притиснати между пълното с токсични отпадъци тресавище и широката магистрала към Джърси.

След десетина километра отбих към сива двуетажна сграда от пенобетон, която ми бе много добре позната. Там се помещаваше профсъюзът на предприемачите в строителството в Ню Джърси.

Локал 407. Профсъюзът, който работеше за Кавело.

Отворих стъклената врата и се насочих към смаяната рецепционистка, като отдалеч й размахах картата си от ФБР.

— Дошъл съм да се видя с Франки Делсавио.

Рецепционистката подскочи:

— Извинете ме, сър, но не можете просто така да…

Не я дочаках да довърши изречението.

Двама широкоплещести мъже, за чиято професия човек лесно можеше да се досети и от бегъл поглед, скочиха от столовете си да ми препречат пътя.

— Не се и опитвайте — предупредих ги, когато единият изпъна ръката си пред мен. Навярно съм изглеждал като луд. — Разбрахме ли се?

— Господин Делсавио не е тук — изръмжа горилата и ме измери с поглед, сякаш се явяваше на кастинг за сериала Семейство Сопрано. Прекалено едър беше този шибаняк.

Натиках служебната си карта в лицето му.

— За последен път го казвам любезно. Махни се от пътя ми.

Забързах по стъпалата, движен от притока на адреналин. Всички в тази сграда навярно са свързани. Неслучайно федералните агенти никога не идват тук без подкрепление.

Вторият етаж беше зает с профсъюзни офиси. На хората на Кавело, които получаваха най-тлъстите поръчки, като не правеха нищо друго, освен да прибират солидни суми в брой. Продължих по коридора, докато разгневените горили от фоайето се мъчеха да ме догонят. Няколко секретарки любопитно надникнаха през вратите.

Още един тип се изпречи на пътя ми. С черни очила и риза с разтворена яка под костюма от полиестер.

— Извинете, сър! — Той разтвори сакото си и ми показа пищова.

Дори не изчаках да го извади. Извадих моя.

Напъхах дулото под носа му и изтласках стреснатия гангстер до стената. Заврях картата си от ФБР в лицето му.

— Това тук ми казва: „Да, мога да вляза“.

Хората зад мен започнаха да се надигат от бюрата си. Видях още, че двете горили от фоайето, които ме следваха, бяха извадили пистолетите си.

— Това тук е централа на легитимен частен бизнес — каза онзи, когото притиснах до стената. — Нашият съветник по корпоративно право е в дъното на коридора. Прониквате тук без покана. Покажете ми призовка или съдебно разпореждане, господин специален агент, или вървете по дяволите.

Притиснах пистолета до бузата му.

— Искам да видя Франки Делсавио.

— Както вече ви бе обяснено — хладно процеди той и ме изгледа втренчено, — господин Делсавио не е в служебните помещения. Не можете да го видите, след като не е тук.

Точно тогава обаче се отвори врата в края на коридора. От там излезе едър мъж с червендалести бузи и зализана коса, в късо сако и отворена карирана риза.

— Агент Пелисанте — повика ме Франки Делсавио с дрезгавия си глас. — Сали, защо не ми каза, че е дошъл специален агент Пелисанте? Току-що пристигам. Хайде, ела в офиса ми. Охраната сигурно не е разбрала, че съм се върнал.