Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (55)

51.

След четири часа правителственият „Локхийд“ кацна на летище „Карбъндейл“ в щата Илинойс. Край пистата ни чакаше автомобил, който ни отведе във федералния затвор „Марион“. Не след дълго пред нас се извиси внушителната или по-скоро потискаща сграда на затвора, наподобяваща средновековна крепост от червени тухли, самотно стърчаща сред блатиста местност в слабо населения Южен Илинойс.

Макар че Кавело още не бе осъден, след случилото се в Ню Йорк властите искаха да елиминират всички възможности, позволяващи му да избегне възмездието.

Директорът на затвора — Ричард Венифър, ни очакваше. Той лично ни ескортира до специалното строго охранявано отделение, където държаха Кавело. Единственият достъпен за посетители пункт бе изцяло остъклена стая, където дежуреше пазач с електрошокова палка, а камерата за наблюдение записваше всичко. Затворниците в това отделение без изключение излежаваха срокове от порядъка на шестдесетина години, което на практика означаваше доживотни присъди, така че завинаги бяха изолирани от външния свят. Това искрено ме радваше. Предчувствах как Кавело ще прекара остатъка от живота си на подобно място.

Рей Хюс и Джоел Голдънбърг останаха отвън, за да ни наблюдават през стъклената стена, непрозрачна отвътре навън.

Когато влязох, Кавело бе там. Облечен в оранжев комбинезон, с вериги на краката. Сега ми се стори по-измършавял и състарен в сравнение с последната ни среща, с едва набола сивееща брада.

Беше осведомен от затворническата управа, че има свиждане, но без да се уточнява кой точно ще го посети. Щом ме видя, силно се изненада. После на лицето му се изписа натъжена усмивка, сякаш внезапно е срещнал стар забравен приятел.

— Ники! — Той се облегна назад. — Да не би днес да е някакъв празник? Кой се грижи сега за студентите от твоя клас?

Седнах срещу него зад предпазната стъклена преграда, без да се усмихвам.

— Здрасти, Дом. Как ти е ченето?

— Още ме боли — засмя се той. — И всеки път, когато си мия зъбите, се сещам за теб.

После изви рамо, за да ме посочи на пазача, застанал зад него.

— Не изпускай от поглед този тип! Няколко месеца след последния път, когато дойде да ме види в затвора, се наложи да ме хранят със сламка. — Изсмя се дрезгаво. — Той трябва да лежи тук, а не аз. Но както и да е, изглеждаш във форма, Ники. Навярно играеш голф? Напускането ти се е отразило добре.

— Позволиха ми да се върна, Дом, но само за един ден. — Усмихнах се леко. — За да ти съобщя някои новини.

— Новини ли? Хм… Чудесно, защото тук не получавам много новини. Господи, Ник, явно кариерата ти е тръгнала стремглаво надолу. Значи сега си един скромен вестоносец. Все пак се радвам, че си тук. Обичам да имам компания. Питам просто така… не си ли нещо поотслабнал? Сигурно заради онова хлапе, нали? Кажи ми честно, как спиш напоследък?

Стиснах юмруци до болка. Знаех, че отново се опитва да ме предизвика. Само че този път реших да не му обръщам внимание.

— Спя добре, Дом.

— А как е онова момиче? Онази, хубавичката, която беше в автобуса? Чух, че успяла да се измъкне. Опитах се да й изпратя малко пари за нещо като фонд. — Сви рамене. — Но адвокатът ми обясни, че щом разберат, че парите са от мен, ще ги върнат. Веднъж и аз да се опитам да направя добро. Как беше онази поговорка за киселото грозде? Но както и да е, драги вестоносецо. Май само аз говоря. Какви новини ми носиш? Целият съм слух.

— Сметнахме, че сигурно ще искаш да го знаеш. Прокуратурата ще повдигне срещу теб още две обвинения в убийство.

— Още две? — Той въздъхна театрално. — Кой може да им хване края?

— На тези ще можеш, Дом. Защото са за убийство на специалните агенти Мани Олива и Ед Синклер.

Кавело сбърчи вежди.

— Опитвам се да се сетя дали съм ги познавал.

— Разполагаме с оръжието на убиеца, Дом. Двама търсачи на миди са го открили. През всичките тези месеци то си е стояло там, заровено в пясъка. Балистичната експертиза потвърди, че това е пистолетът, с който са убити двамата агенти. Сега вече няма измъкване за теб, Дом. Всичко съвпада.

Насмешливата му усмивка помръкна. Убийството на специални агенти на ФБР е углавно престъпление от особена важност, а оръжието на убийството е последният факт, който подпечатва присъдата му.

— Търсачи на миди… Хм… Можеш ли да си го представиш? Като че ли си спечелил голямата награда от лотарията, Пелисанте. Или си решил да си правиш шега с мен?

— На шегата ще се порадвам следващата седмица, когато ще започне процесът, боклук такъв. А има и още новини. Приготвено ти е място във Форт Дикс, военна база в Ню Джърси. Процесът ще е закрит. За по-сигурно. Съдебните заседатели ще бъдат засекретени и скрити в базата. Този път никой няма да може да се добере до тях. Ще те приковем до стената, Дом. Федералният прокурор Голдънбърг е готов с обвиненията срещу теб.

Сега бе мой ред да се усмихна. Усмивка, която чаках повече от две години.

— Та какво гласеше онази поговорка за киселото грозде, Дом?

Кавело ме изгледа замислено. Почеса се по брадичката.

— Военна база? Хм… Форт Дикс. Не пазеха ли там всичките експлозиви, Ники, момчето ми? Би могло да се стигне до страхотна експлозия!