Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (31)

27.

Минаваше два след полунощ, когато се прибрах у дома.

Не е лесно да изтръгваш хората от домовете им посред нощ, да ги стряскаш със заплахи за живота им и после да се чудиш как да ги успокоиш. В крайна сметка всички съдебни заседатели бяха отведени в автомобили без отличителни знаци в мотел в Джърси Сити отвъд тунела Холанд. За охраната им бяха изпратени осем служители от федералната служба.

Бях изтощен физически, а и се чувствах като парцал, че така внезапно обърках живота им. Но докато превъртах ключа на апартамента си в този късен час, когато оставаше толкова малко до разсъмване, знаех, че ще спя много по-спокойно, след като те са в безопасност.

Влязох и с изненада установих, че лампите светят. Казах си, че пак са повикали Елън по спешност в болницата. Нищо ново, нали?

Но Попи не излезе да ме поздрави. Не я открих и на кушетката, където спеше.

Нещо не е наред, нали.

За секунда се подвоумих. После внезапно си припомних заплахата, която Кавело ми отправи лично в съда. Извадих пистолета.

Мили боже! Не, господи, не!

Втурнах се към спалнята.

— Елън! Къде си? Елън!

Вратата на гардероба в коридора зееше. Забелязах, че липсват няколко палта. Нейните. Както и двата куфара, които обикновено оставяхме на горния рафт. А от масичката бяха изчезнали две фотографии в рамки. На семейството й.

— Елън!

Лампите в спалнята също светеха. Почти ме заслепиха, но видях, че никой не е спал в леглото.

Обзе ме чувство за провал и безпомощност, както става винаги, когато всичко се обърка. Не можех да повярвам, че точно това се случва.

— Елън! — извиках отново. — Елън…

Тогава зърнах бележката върху възглавницата си. Беше надраскана на лист за рецепта. Сърцето ми замря още щом трескавият ми поглед пробяга по първия ред.

Мой мили, голям, силен Ник. Това е най-трудното писмо, което някога ми се е налагало да напиша…